Началото

Четирийсета глава

Шигеру измина обратния път в изтощение, при все това въодушевен, обладан от надежда и щастие — чувства, които само седмица по-рано биха му се сторили непостижими. Даваше си сметка, че в несигурността на техния изпълнен с насилие свят двамата можеха да не се видят повече, но онова, което съществуваше помежду им, бе вечно и никой не можеше да му го отнеме. Отново почувства главата й в дланите си, копринения допир на косите й, чу гласа й — вземи, пий — и видя лицето й, сияещо, засмяно.

Времето бе все така променливо, с внезапни проливни дъждове и пристъпи на вятър, който отбрулваше листата от клоните и ги навяваше на купчини в основата на дърветата. Гората стана по-открита, а оголелите клони блестяха на меката есенна светлина. На няколко пъти Шигеру зърваше на пътеката пред себе си елени, които тутакси отскачаха уплашени с потръпващи черни опашки и побягваха. Понякога през нощта във влажния въздух отекваше самотен зов на прелитащи в небето гъски. Но за него есенният вятър не редеше напеви за погинала любов, а за любов нова и страстна, любов, която нямаше да угасне до края на дните му. Не знаеше кога ще се видят отново, но сега вече бяха съюзници… повече от съюзници — бяха свързани завинаги. Чакаше следващото й послание.

Тя му прати едно писмо преди началото на зимата, което пристигна по същия начин, скрито сред други записки на Ейджиро. В края нямаше подпис и човек можеше да го помисли за препис на някакъв разказ, защото звучеше като част от история за духове, която се случва в уединен храм насред проливен дъжд — воин, омагьосан от любов, и жена призрак, която го съблазнява. Стилът й бе лек, изпълнен с хумор — той сякаш чуваше смеха на своята призрачна прелъстителка.

После старата година си отиде и настъпи новата; падна сняг и град Хаги бе откъснат от останалите части на Трите провинции. През дългите зимни месеци, когато снегът натрупа високи преспи в градината, а ледените висулки по стрехите изглеждаха като редици от бели репички — непоклатимия урожай на зимата, Шигеру често вадеше писмото и го препрочиташе, обладан от спомена за уединения храм, дъжда, гласа й, косите й.

Понякога не можеше да повярва, че случилото се е истина, че бяха посмели да вземат онова, което и двамата така силно желаеха, за кой ли път се дивеше на смелостта й, преизпълнен с неизразима признателност. За нея рискът бе далеч по-голям, отколкото за него, тъй като той не притежаваше нищо, което да го свързва с този свят, освен нея и намеренията си за отмъщение, докато тя имаше да губи дъщеря и владение.

В други моменти любовта им му се струваше тъй естествена и предопределена, че не съзираше в нея никаква опасност. Имаше чувството, че са неуязвими, закриляни от самата съдба.

Тъй че когато Наоми му писа през пролетта и писмото пристигна, скрито в пакет от вдовицата на Ейджиро, съдържащ сусамови семена за първото пробно засяване, в което му съобщаваше, че ще бъде на място, наречено Кате Джинджа, разположено на северното крайбрежие на Маруяма, по пълнолуние в четвъртия месец, Шигеру без колебание пристъпи към подготовката за следващото си пътуване.

През изминалата година риболовът го заинтригува почти толкова, колкото и земеделието, тъй като по-голямата част от храната и богатствата на Хаги идваха от морето. Семействата на рибарите имаха своя собствена подредба по ранг, разбирания за вярност и установени принципи на живот. Шигеру знаеше, че те често ставаха причина за противоречия между тях и чичовците му в крепостта, които гледаха на техния богат и солиден улов като на източник на не по-малко солидни налози. Шигеру беше добър познат с Терада Фумимаса — набит, невероятно силен и безкрайно проницателен човек, който поддържаше собствена флота и цялото пристанище с непринудена, но неоспорвана тирания. Според слуховете беше баща на половината млади рибари в Хаги, но имаше единствен законен син — Фумио, — момче на възрастта на Мийоши Гемба, който на осем години вече придружаваше баща си на всичките му пътувания.

Понякога Терада канеше Шигеру да се присъедини към тях. До този момент Шигеру не бе приемал, но сега в главата му се зароди план. Терада живееше близо до пристанището, на склона на Огнената планина. Предишната година Шигеру често бе ходил там, бе посещавал мястото, където Акане бе сложила край на живота си, и бе съзерцавал с наслада екзотичните градини, дело на възрастния свещеник. Беше се погрижил градините да не бъдат занемарени след смъртта на стареца — това му помагаше да се справи със скръбта и гнева си към Акане, както и, смяташе той, да съхрани своеобразен паметник на нейните красота и жизненост. Много млади жени и мъже идваха тук да молят духа на Акане да им помогне в какви ли не любовни терзания и полусъзнателно Шигеру добави своите молитви към техните.

На този ден в края на пролетта, когато цъфтежът на вишните бе в разгара си, а упойващият аромат на портокаловите цветове изпълваше въздуха редом с мириса на странните и непознати за него цветя, светилището на Огнената планина бе пълно с народ. Несъмнено, също като него, всички усещаха в кръвта си неустоимия зов на пролетта, копнежа за любов, желанието за тялото на любимия или любимата, порива да се слеят в едно и да създадат нов живот.

Шигеру предполагаше, че Терада си е вкъщи, тъй като бе видял кораба му в пристанището, подготвян за отплаване на следния ден през време на отлива. Знаеше, че мнозина от присъстващите са го разпознали, тъй като усещаше тяхното уважение и радостта им. Вероятно някой от тях бе уведомил Терада, защото той лично се появи на портата и сърдечно го покани да влезе.

— Владетелю Шигеру! Каква приятна изненада… и голяма чест, ако мога да си позволя липсата на дискретност.

Той не направи опит да сниши глас, очевидно на мнение, че в собствения си дом може да прави и да говори каквото си поиска. Никой нямаше да посмее да отнесе нещо от казаното на владетелите Отори — семейството му би понесло наказанието на Терада още преди да е изрекъл предателските слова.

Терада даде няколко заповеди с рязък глас; прислужници донесоха чай, вино и хапки сурова риба, току-що отрязани от още живото същество, все още тръпнещи, топящи се в устата със соления вкус на самото море. Поговориха си за луната и приливите, за времето и сезона, а след това, отправил поглед през залива към отсрещния вулкан, Шигеру рече уж между другото:

— Предполагам, че Ошима е много различен от Огнената планина.

— Владетелят Шигеру не е ли ходил там?

Шигеру поклати глава.

— Винаги съм искал.

— Казват, че Огнената планина е по-стабилна. Ошима е твърде непредвидим. Никой не би дръзнал да построи къща като тази до тамошния вулкан… макар че от време на време се изкушавам, особено когато владетелите почнат да се чудят как да ни измъкнат още пари.

Той напълни отново купичката на Шигеру и пресуши своята. Владетелят не отвърна, като съзнателно запази безстрастно изражение. Говориха за други неща, но когато Шигеру тръгваше, Терада каза:

— Нищо не ни пречи тази седмица да спрем при Ошима. Защо не дойдете с нас?

— С удоволствие — отвърна Шигеру с обичайната си открита усмивка.

— Елате на пристанището утре вечер… ще отсъстваме около седмица.

Шигеру се прибра у дома и извърши нужните приготовления за пътуването, уведоми майка си и Ичиро и написа кратко писмо на чичовците си, което остави на Ичиро със заръката да им го отнесе след заминаването му. Не спомена нищо за удължаване на пътуването си до крайбрежието на Маруяма, но на следната вечер, докато корабът на Терада се носеше по вълните, подпомогнат от отлива и югоизточния вятър, той попита по-възрастния мъж:

— Някога спирате ли по крайбрежието на Маруяма?

— Случвало се е да пускаме котва в Охама, когато вятърът извие на север и не можем да се върнем в Хаги. Защо? Искате ли да отидете там?

Шигеру не отговори веднага. Терада го подкани с жест да се приближи.

— Аз нямам тайни от моите хора — рече той тихо. — Но може да имате неща, които предпочитате да не се знаят на кораба, и аз ще се съобразя. Ако искате да отидете до Маруяма, ще се погрижа това да стане, няма да ви разпитвам за причините, нито ще позволя някой друг да го стори.

— Казвате, че севернякът не ви позволява да се върнете в Хаги? — попита Шигеру. — Ако ме отведете до Кате Джинджа, може ли да ме задържи там няколко дни?

— Ще му наредя и готово — отвърна Терада с усмивка. — Това устройва и нас. Ще спрем при Ошима и ще ловим риба между острова и крайбрежието. Ще се върнем за вас, когато пожелаете.

Светлината гаснеше, а на небосклона изгряваше пълната луна. Шигеру се взря в пътеката, която бе очертала по вълните към Запад, и си представи как поема по нея и стига до мястото, където го чака тя.

Риболовните кораби доплаваха до Ошима призори и спряха в завета на скалите, където изчакаха да се съмне. Бризът секна; морето бе спокойно и тихо се плискаше в базалтовите скали — тъй тихо, че чуваха събуждането на птиците по брега. Слънцето изгря — яркочервен диск, изплуващ от гладката повърхност на океана.

— Времето ще се задържи хубаво през цялата седмица — рече Терада, вперил поглед в безоблачното небе, заслонил очи с ръка.

— Благоприятно за пътуване — съгласи се Шигеру, като се опитваше да прикрие нетърпението си зад невъзмутимо спокойствие.

Мъжете извадиха греблата и навлязоха с гребане в обкръженото от скали пристанище. От разстояние изглеждаше като естествен басейн, но когато хвърлиха котва и скочиха на брега, Шигеру си даде сметка, че природата е била облагородена с помощта на внимателно издялани камъни, наредени така, че да образуват пристан. По подобен начин отсрещната страна бе превърната в защитна стена.

Над главите им се издигаше островърхият вулкан. Черните камъни и старата лава се открояваха сред гората, която напразно се опитваше да ги скрие. Дим и пара се издигаха от кратера на вулкана, както и от множеството горещи извори в подножието му, дори от повърхността на самото море, където горещата вода избиваше през пукнатини на морското дъно.

— Елате, ще ви разведа наоколо — рече Терада и оставяйки мъжете да приготвят мрежите и кошовете, се закатери заедно с Шигеру по камъните; двамата поеха по една стръмна пътека по страничния склон на планината.

— Никой ли не живее тук? — попита Шигеру, оглеждайки се, след като бяха спрели да отдъхнат на половината път нагоре. Вдигна очи и погледна към брега. Хаги лежеше на изток, потънал в мъгла.

— Мястото е познато е като „входа към ада“ — отвърна Терада. — А на мен ми харесва да поддържам тази репутация. Колкото по-малко хора идват тук, толкова по-добре. Искате ли да се изкъпете? Внимавайте, водата е гореща!

Двамата се съблякоха и Шигеру се плъзна предпазливо във вира, кожата му тутакси почервеня. Терада не се сдържа и заръмжа доволно, когато водата пое масивното му тяло. Няколко мига двамата останаха потопени до кръста, без да разговарят. После Терада попита:

— Не бяхте ли ранен по време на битката?

— Само една рана на скалпа. Вече заздравя, косата ми скрива белега.

— Ухх — изпръхтя Терада отново. — Простете… и ми кажете да млъкна, ако се бъркам, където не трябва… ама вечно ли ще бъдете тъй сдържан и толкова търпелив?

— Да, със сигурност — отвърна Шигеру. — Вече съм се оттеглил от властта и политиката, интересувам се единствено от къщата и земите си.

Терада се втренчи в него изпитателно.

— Знам, че повечето хора говорят така, но има и други, които все още тайно се надяват…

Шигеру го прекъсна.

— Надеждата им е безплодна, излишно е да я обсъждаме.

— Ами това пътуване? — настоя Терада.

— То е от религиозен характер — отвърна Шигеру, позволявайки в гласа му да се промъкне нотка на искреност. — Разказаха ми за странни видения и духове в този храм. Ще прекарам там няколко вечери сам и ще видя дали нещо ще ми се яви. Освен това се интересувам от вашата работа, от знанията ви за морето и за неговите обитатели, както и от мненията и добруването на вашите хора. А и обичам да пътувам.

— Няма защо да се тревожите за хората ми — отвърна Терада. — Те правят каквото им кажа и аз се грижа за тях! — той се засмя и посочи към земята около вира. — Ето тук бих построил къщата си, ако живеех на Ошима. Има видимост чак до Хаги и никой не може да те изхвърли.

— Този остров ваш ли е?

— След като аз съм единственият, който дръзва да идва на Ошима, значи е мой — отвърна Терада. — Това е моето убежище — ако чичовците ви станат прекалено алчни, няма да стоя в Хаги и да плащам за техния разкош — той хвърли поглед към Шигеру и измърмори: — Можете да им го кажете, не ме е грижа, но аз няма да им издам тайните ви.

— Ще говоря с тях за справедливостта на налозите — рече Шигеру. — Честно казано, данъчната система вече засяга и мен. Но ще запазя останалите ви тайни.

Когато се облякоха отново и се спуснаха към кея, мъжете вече бяха запалили огньове и бяха приготвили храна. По пладне всички бяха обратно на борда. По заръка на Терада при кърмата на високата палуба бяха сложени възглавници и Шигеру се излегна там, поунесен, докато приливът носеше кораба към брега, платното плющеше на вятъра, талисманите и амулетите подрънкваха на мачтата, а пощенските гълъби гукаха тихо в своите бамбукови кошници.

Синът на Терада дойде и седна до него с една от котките с окраска, наподобяваща черупка на костенурка, за които моряците вярваха, че носят късмет, показа му с парче насмолена връв как се връзват възли за мрежи и му разказа истории за добри дракони и вълшебни риби, като от време на време скачаше на крака, щом видеше ято чайки или пасаж риби. Беше забавно момче, закръглено, енергично, досущ като баща си.

Когато наближиха сушата, слънцето бе ниско в небето. Лъчите му позлатяваха скалите и пясъка. Не бяха срещнали други кораби в морето, но тук, покрай брега върху вълните се полюшваха няколко малки лодки. При появата на кораба на Терада рибарите изглеждаха враждебни и обзети от страх, поради което Шигеру заключи, че някоя по-раншна среща помежду им вероятно е била свързана с насилие.

— Ето там е Кате Джинджа — рече Терада, сочейки към брега, където между извитите стволове на боровете се виждаше покривът на храма. — Не се притеснявайте от тези хора, те няма да ви сторят зло.

В гласа му се долавяше нещо повече от обичайното презрение и Шигеру повдигна вежди.

— Те са от Скритите — поясни Терада. — Тъй че не убиват, дори не се отбраняват. Ще ви заинтригуват със сигурност.

— Наистина — рече Шигеру. — Може дори да ги поразпитам за вярата им.

— Няма да ви кажат нищо. По-скоро биха умрели, отколкото да ви разкрият убежденията си или да нарушат клетвата си. Колко време ще останете? — попита той, докато хората му се готвеха да спуснат Шигеру от борда в дълбоката до кръста вода.

До края на живота си, прииска му се да отговори, но вместо това отвърна неопределено:

— Предполагам, че три нощи с привидения стигат.

— Ако питате мен, даже са много — отвърна Терада и се засмя. — Очаквайте ни след четири дни.

Моряците му връчиха кошница с оризови питки и осолена риба. Шигеру взе своя вързоп с дрехи и като вдигна всичко това над главата си, заедно с Джато пое през водата към брега.

В горния край на плажа имаше няколко колиби. Пред тях седяха жени и деца и подклаждаха огньове, около които на бамбукови стойки съхнеха малки риби. Когато Шигеру мина покрай тях, те прекъснаха онова, което вършеха, и сведоха глави в безмълвен поклон. Той ги погледна, отбелязвайки, че децата, макар и слаби, изглеждаха здрави, а няколко от жените бяха млади и доста привлекателни. Всички изглеждаха напрегнати, готови да побегнат и той си помисли, че се досеща за причината — присъствието на хората на Терада — хищни и безскрупулни. Без съмнение, тъй като се намираха далече от своите жени, моряците се възползваха от тези, знаейки, че съпрузите им няма да се бият, за да ги защитят. Реши да разговаря с Терада по този въпрос. Това бяха нейните хора. Беше недопустимо мъже от неговия клан да подхождат към тях като към плячка.

Подобно на Сейсенджи и това светилище изглеждаше безлюдно, изоставено. Откъм храмовата градина се разнесе квакане на жаба. Свечеряваше се и последните слънчеви лъчи се разсипваха по верандите на старата дървена постройка, хвърляйки сянка от всеки ръб и неравност на пода и покрива. Видя конете, завързани под един от навесите — същата кобила, същия товарен кон. Сърцето му внезапно подскочи от съзнанието, до този момент прието само наполовина, че тя е там, че ще я прегърне, ще чуе гласа й, ще почувства аромата на косите й. Цялото потискано желание и копнеж на последните шест месеца лумна като пожар в гърдите му.

Сетивата му изглеждаха необичайно изострени, все едно му бяха махнали пласт кожа. Вече долавяше парфюма й, както и собственото й ухание. Извика тихо:

— Има ли някой тук? — и гласът му прозвуча като чужд дори в собствените му уши.

Младият мъж Бунта се показа иззад постройката, видя Шигеру и спря, слисан за момент, след което падна на едно коляно и се поклони.

— Господарю…! — възкликна той и после се спря, преди да е произнесъл името на Шигеру.

Шигеру кимна, без да каже нищо.

— Жените са в градината — рече Бунта. — Ще уведомя моята господарка, че има посетител.

— Аз ще отида при нея — отвърна Шигеру.

Въпреки дискретността си младият мъж го караше да се чувства напрегнат. Толкова лесно можеше да се окаже шпионин от Племето, тъй лесно можеше да ги предаде. При все това Шигеру знаеше, че нищо — никаква заплаха за смърт или изтезания, отправена към него или към обичан от него човек, не може да го спре да се види с Наоми.

Омагьосан съм, помисли си той, докато заобикаляше бързо постройката на храма, спомняйки си историята, която Наоми бе написала за него. Градината бе обрасла и запусната, пролетната трева бе избуяла и зелена, осеяна с диви цветя. Цъфтежът на вишните вече бе попреминал разгара си и земята бе обсипана с бели и розови венчелистчета, сякаш отражение на цветовете, които се бяха задържали по клоните.

Владетелката Маруяма и Сачие седяха на възглавници, поставени върху камъните около декоративното езеро. То бе затлачено с листа на лилии и лотоси, а покрай ръба му бяха цъфнали една-две тъмноморави ранни перуники. Тя вдигна поглед при шума от стъпките му и погледите им се срещнаха. Той видя как цветът се изтегли от лицето й, а очите й заблестяха, все едно появата му бе физически удар. Изпита същото — едва си поемаше дъх.

Сачие прошепна нещо и Наоми кимна, без да откъсва очи от лицето на Шигеру. Сачие стана, сведе глава към Шигеру и изчезна в храма.

Бяха сами. Той отиде и седна до нея, на мястото на Сачие. Тя се облегна на него и положи глава на рамото му, при което косите й се разпиляха върху гърдите му. Той зарови пръсти в тях и ги плъзна по тила й. Дълго време останаха така, безмълвни, заслушани в дишането и сърцето на другия.

Слънцето залезе и започна да захладнява. Наоми се отдръпна назад и се взря в очите му.

— Точно преди да се появиш, на ръба на езерото кацна чапла. Двете със Сачие приехме появата й като знак, че скоро ще пристигнеш. Ако не беше дошъл до вечерта, утре щях да си тръгна. Колко време можеш да останеш?

— Докараха ме рибари от Хаги. Ще се върнат след четири дни.

— Четири дни! — лицето й засия още по-ярко. — Това е цяла вечност.

Много по-късно той се събуди от шума на вълните, които се разбиваха в покрития с дребни камъчета бряг, и от звуците на нощта откъм заобикалящата ги гора. Чу как конете потропват, пристъпвайки от крак на крак. Наоми също беше будна. Той видя как лунната светлина, заляла градината, се отразява в очите й. Няколко мига се съзерцаваха безмълвно и после Шигеру попита:

— Къде те бяха отнесли мислите ти?

— Ще ми се смееш — отвърна тя. — Мислех за владетелката Тора от Ойсо, която се удавя в любов.

Тя имаше предвид известната легенда за братята Сога, за тяхното отмъщение и за жената, влюбена в тях.

— Джуро Сукенари чака своето отмъщение цели осемнайсет години, нали така? И аз ще чакам толкова, ако е необходимо — прошепна Шигеру.

— Но Джуро умира… животът му угасва с росата на нивите — отвърна Наоми, цитирайки баладата, така популярна сред слепите певци. — Не мога да понеса мисълта за твоята смърт.

Той я взе в обятията си — смъртта никога не бе изглеждала тъй далечна, нито животът — тъй желан. При все това тя трепереше, а после се разрида.

Следващият ден бе душен и неимоверно жарък. Шигеру стана рано и отиде да поплува в морето. Когато се върна, не си сложи всички дрехи, а отиде полуоблечен зад храма и започна да прави упражненията, които бе усвоил от Мацуда. И духом, и телом се чувстваше изморен, малко замаян и изчерпан от утоляването на страстта. Замисли се над краткия нощен разговор помежду им. Бяха минали само две години от смъртта на баща му и от предателството при Яегахара; беше ли наистина в състояние да поддържа заблудата относно настоящия си живот още толкова години? И с каква цел? Не можеше да събере армия срещу Ийда. Никога нямаше да го срещне в битка, нито да го издебне и да се озове достатъчно близо, че да го посече. Можеше да притъпи подозренията, които Ийда имаше по отношение на него, но как щеше да се възползва от това? Дори и да бе по-вещ майстор с меча от Ийда, макар че и това бе под въпрос тази сутрин, когато бе тъй изморен и бавен, но не притежаваше нужните качества, за да го изненада, да му устрои засада…

Да го убие!

Мисълта за това го бе споходила нееднократно. Засега той само я отбелязваше, след което си налагаше да се съсредоточи върху работата си. След няколко мига усети, че някой го наблюдава. Остави се движението да го завърти и видя под дърветата Наоми.

— Къде си усвоил всичко това? — попита тя и после добави: — Ще научиш ли и мен?

Цяла сутрин се занимаваха с упражнения. Тя му показа как бяха обучавани да се бият момичетата на запад, после в пристройката намериха стари бамбукови тояги и си направиха тренировъчен бой. Силата и бързината й го изненадаха.

— Един ден ще се бием рамо до рамо — обеща му тя, когато жегата ги принуди да спрат и да се приютят на сянка. Тя дишаше тежко, кожата й лъщеше от пот. — Никога не съм позволявала на мъж да ме види така — засмя се тя. — Единствено Сугита Харуки, който ме научи да се бия с меч.

— Отива ти — рече той. — Трябва по-често да се появяваш в този вид.

Жегата продължаваше и след вечеря Наоми помоли Сачие да им разкаже някоя история за духове.

— Ще ни побият тръпки и ще се поразхладим — рече тя.

Беше в чудесно настроение и цялата сияеше, преливаща от щастие.

— Говори се, че този храм е обитаван от призраци — рече Сачие.

— Има ли такъв, който не е? — попита Шигеру, спомняйки си за Сейсенджи.

— Господарят е прав — отвърна тя с лека усмивка. — Много загадъчни неща се случват по тези уединени места — необразованите люде се страхуват от собствените си яростни мисли. Те превръщат собствените си страхове и омраза в призраци.

Нейната проницателност го впечатли. Даде си сметка, че тя е повече от онова, което бе предположил за нея първоначално. Бе толкова тиха и скромна, а той бе тъй обсебен от Наоми, че не бе забелязал нейната интелигентност, живото й въображение.

— Разкажи ни какво се е случило тук — помоли я Наоми. — Ох, вече ме побиват тръпки!

Сачие започна своя разказ с дълбок, звучен глас:

— Преди много години тези брегове били населени от зли хора, които си изкарвали прехраната, като подмамвали кораби към скалите. Убивали оцелелите от корабокрушенията и изгаряли всичко, освен онова, което взимали за себе си, тъй че да няма нито свидетели, нито следи от деянията им. Повечето от жертвите им били рибари, понякога се случвали и търговци, но една нощ в скалите се разбил кораб, който превозвал дъщерята на един владетел за годежа й в разположен на юг град. Тя била на тринайсет години. Вълните я изхвърлили на брега, когато корабът потънал и всички от свитата й се удавили. Товарът съдържал нейните дарове за годежа — коприна, злато и сребро, кутии от лаково дърво и зелкова, стъкленици с вино. Тя ги умолявала да й пощадят живота, уверявала ги, че баща й ще ги възнагради богато, ако я върнат при него, но те не й повярвали. Прерязали гърлото й, натъпкали дрехите й с камъни и хвърлили тялото й в морето. Същата нощ, докато празнували богатата си плячка, чули странни звуци откъм светилището и видели светлини. Звучали трели на флейта, хора пеели и се смеели.

Когато се приближили пълзешком, за да разберат какво става, видели девойката, която убили, да седи в средата на стаята, заобиколена от своите помощници и васали. От едната й страна седял снажен господар, облечен в черно, със скрито лице. Смятали, че са се спотаили добре, но тя ги видяла и извикала: Нашите гости са тук! Трябва да влязат и да се присъединят към пиршеството!

Злите хора се обърнали и понечили да побегнат, но краката им отказали да им се подчинят. Девойката ги притеглила с поглед и когато застанали треперещи пред нея, тя рекла: Вие ме сгодихте със Смъртта и това е моето сватбено тържество. Сега моят съпруг иска да се запознае с вас. Мъжът, който стоял до нея, се изправил… и те се озовали право пред лицето на Смъртта. Не можели да помръднат. Той извадил меча си и ги посякъл до един, след това седнал отново до своята булка.

Пиршеството продължило още по-буйно, а жените на мъртъвците взели да се питат: Къде са нашите съпрузи? Сигурно се наслаждават на крадените стоки без нас! Хукнали към светилището, втурнали се вътре, а момичето им рекло: Радвам се, че дойдохте. Съпругът ми иска да се запознае с вас. Господарят се изправил отново, извадил меча си и ги изтребил до една.

— Имали ли са деца? — попита Наоми. — Какво се е случило с тях?

— Няма сведения за тяхната съдба — отвърна Сачие. — Но от онзи момент нататък вече никой не смеел да се засели там и мястото останало безлюдно.

— Докато не дошли по-добри хора — рече тихо Наоми.

— Мъжете, които ме докараха, казаха, че селото е на Скритите — рече Шигеру също тъй тихо. — Предполагам, че са понасяли насилия от същите тези мъже. Ще направя необходимото, за да сложа край на тези безчинства.

— Те са толкова уединени и тъй беззащитни — каза Наоми. — Можем да ги браним откъм сушата — всяка година организираме прочистване от разбойници и престъпници на тези и други отдалечени райони във владението… но нямаме нито кораби, нито нужните сили, за да се разправим с пиратите.

— Те не са пирати — отвърна Шигеру. — Поне засега. Но самите те имат куп оплаквания. Ще говоря с техния началник и ще му наредя да ги държи под контрол. Неговият син ми разказа една история — добави той. — Момчето е на около осем години и се казва Фумио. Баща му го обожава и го взема със себе си навсякъде.

— Хайде, разправи ни! — подкани го Наоми.

Беше някъде в първата половина от часа на кучето39. Нощта бе настъпила. Нямаше вятър, а прибоят едва се чуваше. Сред старите кедри двойка бухали се зовяха един друг, а откъм декоративното езеро се носеше квакане на жаби. От време на време по гредите на тавана притичваха някакви дребни същества. Мъждукащите лампи хвърляха сенки над тях, все едно мъртвите им правеха компания.

Шигеру започна своята история:

— Веднъж едно момче отишло на риба със своя баща. Неочаквано се извила буря и тя ги запокитила навътре в морето. Бащата отстъпил на сина си всичката храна и вода, която имали, тъй че след много дни мъжът умрял, но детето оцеляло. Накрая вълните изхвърлили лодката на брега на някакъв остров, където живеел страшен дракон. Детето се провикнало: Тате, събуди се, спасени сме!

Но баща му не отворил очи. Момчето плачело все по-силно, толкова силно, че събудило дракона, който дошъл на брега и казал: Баща ти е мъртъв. Трябва да го погребеш и аз ще те отведа у дома.

Драконът помогнал на момчето да погребе баща си, след което момчето рекло: Не мога да изоставя гроба на баща си. Нека остана тук, ще ти бъда слуга.

Не съм сигурен какво можеш да вършиш за мен, отвърнал драконът. Тъй като аз съм могъщ дракон, а ти само някакво си човешко същество, при това малко.

Мога да ти правя компания, предложило момчето. Сигурно ти е много самотно тук на този остров, сам-самичък. А когато умреш, ще те погреба и ще се помоля за теб на гроба ти.

Драконът се засмял, тъй като знаел, че един дракон живее много по-дълго от един човек, но думите на момчето го трогнали.

Добре, рекъл той. Остани тук и бъди за мен онова, което си бил за баща си.

И така, драконът отгледал момчето като свой син, то пораснало и станало велик магьосник и воин. Един ден, казва Фумио, той ще се появи сред нас и ще сложи край на всякаква жестокост и несправедливост.

— Дори в историите, разказвани от деца, срещаме човешкия копнеж за справедливост — рече Наоми.

Когато си бяха легнали предишната нощ, желанието им един за друг бе всепоглъщащо и необуздано. Тази нощ двамата бяха по-замислени, по-ясно осъзнаваха рисковете, които поемаха, безумието на своите действия.

— Страхувам се, че ще направим дете — призна Шигеру. — Не че не копнея за него…

— Не мисля, че мога да зачена тази седмица — отвърна Наоми. — Но ако се случи… — тя млъкна, неспособна да изрече гласно намеренията си, но той знаеше какво има предвид и бе завладян от тъга и гняв.

Няколко мига по-късно тя рече:

— Копнея да ти родя деца, мислех за това, докато разказваше за Фумио… сигурно много искаш да имаш син! Възможно е никога да не ни позволят да сключим брак. Чувствам, че единственото, което можем да сторим, е да се наслаждаваме на тези откраднати мигове, но те ще бъдат оскъдни, следвани от продължителни периоди на раздяла, и неизменно опасни. Сърцето ми се къса, докато го изричам, но ти трябва да се ожениш повторно, за да можеш да имаш деца.

— Единствената жена, която може да стане моя съпруга, си ти — рече той, после, осъзнавайки силата на любовта си към нея, добави: — До края на живота си няма да споделя ложе с друга.

— Един ден ти ще бъдеш мой съпруг — прошепна тя. — И аз ще ти родя деца.

Останаха в обятията си дълго, а после се любиха с плаха нежност, все едно бяха от някакъв крехък материал, който единствено грубо движение можеше да строши на парчета.

На другия ден Шигеру плува отново, а Наоми го гледа от брега.

— Така и не се научих да плувам — рече тя. — Корабите не ме вълнуват. Страдам от морска болест и предпочитам да пътувам по суша. Сигурно е ужасно да се удавиш… страх ме е от такава смърт.

Той виждаше, че я обзема печал заради неизбежната им раздяла, макар че отчаяно се опитваше да я скрие. Беше малко по-хладно, бризът се бе засилил и се придвижваше на югозапад.

— Това е вятърът, който ти трябва, за да се прибереш у дома. Но аз го мразя. Ще ми се да задуха севернякът и да те задържи тук завинаги — тя въздъхна. — А и аз трябва да се върна в града.

— Тъгуваш за дъщеря си?

— Да, много е забавна на тази възраст. Вече е четиригодишна, бърбори непрестанно и се учи да чете. Така ми се иска да можеше да я видиш!

— Ще бъде възпитана в духа на Маруяма — рече Шигеру, спомняйки си какво му бяха казали дъщерите на Ейджиро.

— Моля се никога да не се налага да бъде изпратена надалеч! — възкликна Наоми. — Най-големият ми страх е, че Ийда ще се почувства достатъчно силен, за да изиска заложници, и тогава Марико ще трябва да отиде в Инуяма.

Това бе още едно ограничение за тях. До края на деня вече и двамата бяха станали мълчаливи. Наоми бе пребледняла и изглеждаше като болна. Той възнамеряваше да се въздържа от физическа близост, но тя се хвърли към него в мига, в който останаха сами, все едно щеше да унищожи страховете си със страст, и на него не му остана друго, освен да откликне. Почти не спаха, а на разсъмване Наоми стана и се облече.

— Трябва да тръгнем рано — рече тя. — Обратният път е дълъг, а и нямам сили да се сбогувам с теб, затова потеглям незабавно.

— Кога ще можем да се видим отново? — попита той.

— Кой знае? — тя се обърна, тъй като от очите й рукнаха сълзи. — Ще уредя нещо, когато мога, когато е безопасно… Ще пиша или ще ти проводя съобщение.

Шигеру повика Сачие, която донесе чай и малко храна, а Наоми възвърна самообладанието си. Нямаше какво да си кажат, нищо не можеше да направи раздялата по-поносима. Конете бяха готови, Бунта — мълчалив както винаги, другият кон — натоварен с вързопи и кошници. Наоми се качи на кобилата, Сачие и Бунта — на техните коне, и тримата потеглиха. Само младият мъж се обърна да хвърли поглед към Шигеру.