Началото

Тринайсета глава

Последният камък се плъзна на мястото си и Акане вече не можеше да вижда лицето на баща си. Камъкът пасна идеално, безупречно издяланите му ръбове се долепиха плътно до съседните, без да оставят никакви пролуки. Тя стоеше на северния край на моста. Зад гърба й се бе събрала огромна тълпа, но около нея имаше празно пространство — хората се блъскаха, за да видят, но никой не искаше да я доближава в мъката й… или може би да се озове тъй близо до нея, че да прихване от проклятието, което тегнеше върху семейството й.

Тълпата ахна, все едно всички едновременно си поеха дъх. Мъжете, които вдигнаха камъка — Ватару, дясната ръка на зидаря, и Найзо, чирака — стояха с пребледнели лица и стиснати челюсти; очите на Ватару блестяха от сълзи; Акане виждаше как мускулите на врата на Найзо потръпват от напрежение, чертите на лицето му бяха изкривени в гримаса на страх и жалост. Зидарите заотстъпваха назад, докато вече не стояха на моста. Баща й остана на него сам — единственото живо същество, вградено в камък.

Камъкът повече нямаше да бъде махнат. Баща й бе зад него, в мрака. Той никога нямаше да види дневна светлина, никога нямаше да почувства отново пролетния вятър върху лицето си, нито да съзерцава танца на вишневите цветчета, спускащи се върху зелената повърхност на реката, нямаше да чуе повече изменчивата песен на реката, която се оттегляше с отлива и прииждаше с прилива. Дали щеше да седи със същото спокойствие, което бе показал до този момент, докато въздухът бавно се изчерпва? Или щеше да се поддаде на паниката, след като вече нямаше кой да стане свидетел на срама и отчаянието му?

Акане живееше край реката, откакто се помнеше. Мори Юта не бе първият удавник, когото бе видяла — тя знаеше как ръцете се вкопчват и впиват, и дращят за живот. Дали ръцете на баща й сега дращеха така? Търсейки пролуки в камъните, които знаеше, че прилепват плътно един до друг… гъвкавите му ръце, тъй надарени — ръцете, които Акане познаваше толкова добре и бе наблюдавала тъй често, стиснали тесла и длето, или свити около купичката с чай вечерта, с прах от камъните все още набит в линиите около кокалчетата и китките му, както и по дланите. Беше пропит с мириса на прах и когато се връщаше след работа, понякога изглеждаше така, все едно самият той бе издялан от камък, посивял от глава до пети. Бе печелил почит и възхищение, бе изградил чудни постройки, но мостът го бе обсебил далеч отвъд всичко останало. Загърби семейството си. Жена му не му роди повече деца — съседите се шегуваха злобно, че би трябвало да има тяло от камък, за да привлече съпруга си. Единствената им дъщеря подивя — слабичко, странно дете, което можеше да плува като корморан и да гребе в лодка като мъж. Когато стана на четиринайсет, от никоя фамилия не я искаха за снаха, макар че синовете им нямаха нищо против нейното гъвкаво тяло, крехки китки, тънка шия и красиво оформени очи. Но семейството явно бе с нещастна съдба, ако не и прокълнато, а и Акане имаше дързък вид, който отблъскваше бъдещите свекърви. Беше явно за всички, освен за баща й, че девойката ще стане проститутка; личало й още от дете, заявяваха те убедено.

А момичета със строго възпитание, не много по-големи от Акане и вече омъжени, й завиждаха тайно, защото не можеха да си представят по-лош живот от тяхната робия.

Акане бе дочула планове за нейното бъдеще, обсъждани от баща й и собственика на бордея; баща й бе потресен от предложението на другия. Акане също, най-вече от ниската цена, която им бе предложена. Тя веднага отиде в друго заведение, което се държеше от една вдовица, и се спазари за двойна сума, половината от която започна да дава на своите родители, а останалото да пази за себе си. Родителите й бяха трогнати от нейната решителност и синовната й преданост и успокоени, че тя не само няма да им бъде в тежест, а даже ще може да ги издържа, когато остареят — особено майка й, тъй като бащината й обсебеност по всяка вероятност щеше да ги докара до просяшка тояга. Освен това тя се надяваше, че накрая Акане ще успее да омае някой богаташ, който да я покровителства за дълго и дори да пожелае деца от нея.

Липсата на внуци бе тяхното най-голямо разочарование в новите планове на Акане. Почтителното й поведение и всичките й грижи към тях не можеха да компенсират отсъствието на наследници. Родът на зидаря щеше да загине — той нямаше нито синове, нито племенници, а сега нямаше да има и внуци, които да се грижат за гроба му и да се молят за духа му.

Тогава той все още не знаеше, че гробът му ще бъде всеизвестен и в същото време анонимен, че стотици ще минават покрай него всеки ден, че неговият камък ще огласява предизвикателството на Отори към онези, които влизат в техния град, и че гласът му ще се чува вечно, докато си говори безспир с реката.

Акане бе едва петнайсетгодишна, когато се премести при вдовицата Харуна и започна да работи като прислужница на момичетата в заведението. Мъжете идваха да пият вино и да похапнат от прословутите специалитети на леля Харуна — пържен октопод и морски таралеж. Момичетата седяха с тях, компанията им се ценеше също тъй високо, както и останалите услуги, които предлагаха, и Акане научи, че духовитостта е не по-малко привлекателна от съблазнителното тяло, дългите копринени коси или съвършения тил. Някои от момичетата пееха, танцуваха като деца и често се впускаха в детски игри с добавен сексуален оттенък. Заведението на леля Харуна бе доста специално, посещавано от по-богати търговци и дори от синове на воини.

В опит да упражнява контрол над проституцията владетелят Шигемори бе постановил всички домове за удоволствия да са съсредоточени в един квартал — в новата част на града на отсрещния бряг на реката, срещу пристанището. Намираше се от другата страна на каменния мост — зад заведението на Харуна имаше естествен горещ извор, а зад него пък се издигаше малък вулкан, на чиито склонове растяха разнообразни храсти и цветя, обгрижвани от самата планина — камелии, азалии и други по-екзотични растения, които не вирееха никъде другаде в Средната провинция. Говореше се, че свещеникът, който служеше в светилището, посветено на божеството на планината, обича растенията повече от хората. Старецът почти не разговаряше с поклонниците, които посещаваха светилището — смяташе се, че планината закриля и засилва мъжествеността — а повечето си време прекарваше в грижа и разговори със своите растения.

Южният склон на вулкана бе удобно място за дом на удоволствията. Този на Харуна се наричаше Къщата на камелиите, а тя самата по свой начин бе творец… на удоволствия. Акане, която бе отраснала, попивайки съставките на красотата и шарките от своя баща, се улови, че откликва с цялото си същество на заобикалящата я среда. Бе глезена и галена от по-възрастните жени, стана и любимка на мъжете, макар че Харуна не позволяваше на никого от тях да я отвежда със себе си в някое от личните помещения. Тя вардеше ревниво Акане, а момичето нямаше нищо против; помещенията се наричаха лични, но трудно можеха да минат за такива с паянтовите си стени и крехки прегради. Акане привикна към звуците и миризмите на желанието. Проявяваше интерес към заробването на мъжете, каквото според нея представляваше отношението им към удоволствията на плътта, към отчаяния копнеж, с който търсеха облекчение в тялото на жена. Намираше нуждата им, желанието им за жалко и едновременно с това за възбуждащо — изглеждаше тъй лесно да ги задоволиш, а и тъй приятно — далеч по-разбираемо от отчаяната обсебеност на баща й от безмилостния камък.

Тя си имаше начин на разсъждение, който си бе само неин — същата черта, която я караше да изглежда тъй дръзка и неуправляема като дете. Изучаваше света около себе си с безпристрастност и дори с ирония. Харуна долови това нейно отношение и то предизвика възхищението й, защото подлудяваше мъжете. Акане, размишляваше тя, обича мъжете, но никога няма да се влюби в някого. Нямаше да е уязвима за увлечения, които съсипваха толкова жени, когато си въобразяваха, че са страстно влюбени в някого от нейните клиенти. Мъжете първоначално се чувстваха поласкани, но обикновено бързо им омръзваше от претенциите и от ревността. Но жени като Акане, за които знаеха, че никога не могат да превърнат в своя собственост, ги привличаха неудържимо, изкушаваха ги, правеха ги зависими и способни да предложат всякаква цена, за да бъдат техни единствени любовници, след което обезумяваха от ревност. Жени като Акане бяха неимоверна рядкост. Харуна лично щеше да избере клиентите й и да се погрижи да платят за нея солидна цена. Имаше големи амбиции за Акане — може би най-големите — план, който щеше да й осигури влияние и благоденствие на стари години, — но не ги споделяше с никого.

Забави дефлорацията на Акане, докато момичето не стана почти на седемнайсет, тъй като не искаше да я уврежда нито физически, нито емоционално, и за целта избра един от любимите си клиенти. Хаято — по-малкият син от едно средно по ранг семейство на воин — бе с приятна външност и не прекалено възрастен; обожаваше жените, без обаче да проявява към тях собственически чувства, и бе изключително вещ в изкуството на любовта. Други бяха предлагали повече пари за девствеността на Акане, но Харуна ги изключи по най-различни причини — твърде стари, твърде себични, прекаляващи с пиенето или не особено способни с жените.

Удоволствието, което Акане получаваше от секса, съответстваше на нейните очаквания. Имаше и други клиенти освен Хаято, макар че той й остана любимият и тя му бе признателна за всичко, на което я бе научил, но на тях гледаше със същото безразличие и точно както бе предсказала Харуна, това я правеше още по-желана. Докато стана на деветнайсет, славата й вече се носеше из целия град. Хората идваха в заведението при склона на планината с надеждата да я зърнат. Харуна трябваше да наеме още охранители, за да разубеждава разни кавгаджии, които се появяваха пияни и влюбчиви. Акане рядко излизаше навън, освен за да се разходи в градината на светилището и да погледа към залива с неговите скалисти острови, обримчени с бяло в индиговото море. От върха на вулкана, където старият кратер понякога бълваше наситен със сяра дим, тя виждаше целия град, крепостта, която се издигаше от другата страна на отвесната стена при брега на морето, построена от нейния дядо, чиито бели зидове блестяха на фона на тъмната гора зад нея, сгушените край тесните улички къщи, покривите, искрящи на слънцето след утринния дъжд, рибарските лодки в пристанището, каналите и реките. Виждаше дори каменния мост, който се издигаше между стърчащите около него части на скеле.

Мостът бе завършен през пролетта, точно когато свежи листенца вече окичваха върбите и елшите покрай брега, буковете и кленовете в планината, тополите и гинко в храмовите градини. Акане бе отишла с Хаято да се наслади на вишневите цветчета около светилището и когато двамата се върнаха, Харуна дръпна мъжа настрана и му зашепна нещо.

Акане бавно продължи към своята стая и извика на прислужницата да донесе вино, в очакване на удоволствието, което Хаято винаги успяваше да й достави. Той я караше да се смее; бе духовит и словоохотлив като нея. Въздухът бе мек и топъл, изпълнен с ароматите и звуците на пролетта. Тя се взря в белия свод на нозете си и вече почти усещаше допира на езика му. Щяха да прекарат заедно остатъка от следобеда и после да се изкъпят в горещия извор. След него нямаше да приема друг клиент, а щеше да хапне и да си легне сама.

Но когато Хаято влезе в стаята, изражението му бе мрачно и изпълнено със състрадание.

— Какво има? — попита тя незабавно. — Какво се е случило?

— Акане — подхвана той и седна до нея. — Баща ти ще бъде зазидан в собствения си мост по заповед на владетеля Отори.

Той не се опита да смекчи вестта или да я поднесе предпазливо; изрече я точно и ясно, но въпреки това тя не разбра.

— Зазидан? Тялото му?

Той хвана ръцете й.

— Ще го зазидат жив.

Потрес затвори очите й и тутакси изтри всички мисли от съзнанието й. Откъм планината се разнесоха пронизителни трели на коприварче21. В друга стая някой пееше за любов. Изпита мимолетно съжаление за удоволствията, които бе очаквала, а сега трябваше да изостави, погълната от скръб.

— Кога?

— Церемонията ще бъде след три дни — отвърна Хаято.

— Трябва да отида при родителите си — рече тя.

— Разбира се. Помоли Харуна да ти поръча паланкин. Нека моите хора те придружат.

Той я докосна леко по бузата с единственото желание да я утеши, но неговото съчувствие и усещането за допира му възпламениха страстта й. Тя разтвори дрехите му, търсейки топлината на кожата му, близостта му. Обикновено се любеха бавно, овладяно и сдържано, но сега сблъсъкът със скръбта я разголи и остави единствено сляпата потребност от него. Искаше той да я покрие, да я заличи, да я смали до изначалния порив за живот в лицето на бруталността и смъртта. Нейната настоятелност го възпламени и той откликна с непроявявана до момента грубост, която бе точно онова, за което копнееше тялото й.

После тя плака, хълцайки сърцераздирателно, докато той я държеше в обятията си, бършеше лицето й и поднасяше чашата с вино към устните й, за да отпие. Дълбочината на скръбта й, свирепостта на страстта и неговата нежност, взети заедно, подринаха устоите й. Тя се почувства на ръба да пожелае да се вкопчи в него завинаги.

— Акане — рече той. — Аз те обичам. Ще говоря с Харуна за бъдещето ти. Ще откупя свободата ти от нея. Искам да бъдеш единствено моя. Ще направя всичко за теб. Ще си имаме наши деца.

За момент тя си позволи да си представи колко приятно би било, като в същото време разсъждаваше трезво. Знаеше, че това никога няма да се случи, но не му го каза. Когато накрая заговори, бе, за да му заяви:

— Сега искам да остана сама. Преди края на деня трябва да отида при майка ми.

— Ще ти уредя придружители.

— Не — възрази тя. — Много си мил, но предпочитам да отида сама.

Всички щяха да разберат чии са хората, които я съпровождат. Все едно да обяви публично, че е негова любовница. Не бе попитала Харуна, а и тя никога не би позволила някой мъж да я притежава. Нямаше да се влюби в Хаято, макар и да знаеше, че вече е била на ръба на любовта, когато тялото й бе изпитало неизразима признателност за силата на неговата страст и нежност. Тя се отдръпна от кратера, където бушуваха и димяха огньовете на любовта; никога нямаше да си позволи да се хвърли в него.

Акане стоеше, без да помръдне. Нямаше да пророни нито сълза. Майка й си изплакваше очите у дома, изнурена от скръб дни наред.

Не го прави по-непоносимо, отколкото е, бе казал баща й само веднъж и тогава Акане бе решила да си запази сълзите за след смъртта му, когато той щеше да е отвъд всякакво страдание и страх, когато нямаше да изпитва слабост или срам заради скръбта й.

Свещеникът поклащаше пръчка с бели пискюли над парапета, който се бе превърнал в гробница. Каменният мост, завършен след шест години, бе окичен с нови сламени въжета и бели ленти, завързани към свежи върбови клонки. Тълпата припяваше монотонно, а барабаните биеха звучно и ритмично. На отсрещния край на моста се появиха малките момчета, които служеха в светилището, посветено на божеството на реката, и подхванаха танца на чаплата.

Бяха облечени в жълто и бяло, с наподобяващи пера пискюли, завързани около китките и глезените им. Всяко държеше в дясната си ръка талисман с изображение от бронз, което й напомняше на череп на чапла — с малка глава, огромен клюн и празни очни кухини.

Чуваше ли барабаните и припяването? В гроба му проникваше ли някакъв звук? Съжаляваше ли за своята обсебеност, която го бе вдъхновила да изгради това красиво творение с неговите четири съвършени свода, свързващо двата бряга на реката, и го бе обрекла на този край да бъде пожертван, за да умилостиви речното божество и да не може да построи друго, способно да му съперничи?

Хората разправяха, че мостът бил изграден с магия. Мнозина продължаваха да го избягват и предпочитаха да стигат до отсрещния бряг с лодки. Той промени песента на реката. Поне петнайсетина работници бяха намерили смъртта си по време на изграждането му, все едно реката вече си бе взела платата за високомерието и безочливостта на човека. При все това построяването му бе поръчано от самия владетел Отори — главата на клана. Същият този владетел Отори бе издал заповед за смъртта на баща й, за да уталожи страховете и подозренията на хората, а може би и за да умилостиви речното божество, което замалко не бе отнело живота на по-малкия му син Такеши и бе погубило Мори Юта — най-големия син на майстора ездач, който обяздваше техните коне.

Танцьорите приближаваха откъм южния край на моста, нозете им стъпваха почти безшумно върху гладкия камък. На северния край бе издигната малка дървена платформа, застлана като стая на открито; страничните стени бяха обвити в копринен плат, а покривът бе направен като навес. От двете страни имаше флагове, които се вееха на лекия вятър, тъй че чаплата на Отори сякаш летеше.

В средата на платформата седеше владетелят Отори, вдясно от него бяха застанали братята му, а отляво — синовете му Шигеру и Такеши.

Акане си спомни как бе помогнала на единия брат да извади другия от реката и се запита дали знаеха коя е. Малкият брат на Юта бе даден на светилището — той щеше да стане свещеник, но засега бе само дете и участваше в танца на чаплата редом с другите момчета, които се приближаваха по моста и минаваха покрай гробницата на баща й.

Дали вече бе издъхнал?

Безмълвието на множеството, настоятелният ритъм на барабаните, грациозните движения на танцьорите, изпълнени със сдържана енергия и сила, древни и въздействащи, я развълнуваха до непоносимост. От гърлото й неволно се изтръгна вик, наподобяващ вопъл на чайка, който прониза душите на онези, които го чуха.

Баща й не го чу и повече никога нямаше да чуе нищо.

Владетелите Отори бяха напуснали моста, съпроводени от свитата си, и голяма част от тълпата вече се бе разпръснала, макар че неколцина все още не си тръгваха. Между тях бяха Ватару и Найзо. Нямаше какво да сторят за своя господар, но сърце не им даваше да го изоставят. Беше немислимо да се върнат по домовете си и да заживеят предишния си живот, докато той не бе нито жив, нито мъртъв, свит в тъмното между камъните.

Акане си мислеше, че нозете й ще откажат да й се подчинят, но те не го сториха, а я отведоха с колебливи стъпки до средата на моста. Там тя коленичи и се помоли за бързата смърт на баща си, за безопасното преминаване на душата му в отвъдното.

Ватару се приближи и коленичи до нея. Беше й като чичо — тя го знаеше, откакто се помнеше.

— Направи го съвършен — рече той тихо. — Няма да има въздух. Ще стане бързо.

Тя не посмя да попита колко бързо.

Останаха там цял ден, докато от морето взе да се издига мъгла; небето все повече потъмняваше, а по него една след друга пламваха звезди. Беше топла нощ; откъм тръстиките се носеше квакане на жаби. В един момент Ватару каза нещо на Найзо. Момчето изчезна и след известно време се върна със стъкленица вино и две купички. Ватару сипа малко в едната от тях и я положи пред камъка. После тримата последователно отпиха от другата. Когато поднесе купичката към устните си, Акане долови нов звук в гласа на реката.

— Чувам го — прошепна тя и изпи виното на една глътка.

— Не, отдавна е издъхнал — възрази Ватару. — Не се измъчвай.

— Чуйте! — възкликна Найзо и тогава и тримата доловиха приглушени скръбни звуци, идващи изпод повърхността на реката. Беше гласът на баща й, превърнат във вода. Зидарят и реката се бяха слели в едно.