Началото

Трийсет и девета глава

Дъждовете спряха, дойде ред на летните горещини. Шигеру ставаше рано и прекарваше дните си из оризовите ниви, където наблюдаваше как стопаните защитават посевите от насекоми и птици. Никой не отваряше дума за обществото, което бе споменал Кенджи — „Вярност към чаплата“, — но в същото време той си даваше сметка за дълбокото разбиране на желанието му да остане анонимен. Отвъд собственото му владение никой не се обръщаше към него по име. Извън Хаги малцина го знаеха по външност, а и да го разпознаваха, никой не го показваше.

После оризовата реколта бе окосена със сърпове, зърната — отделени с млатила и сопи и изсушени върху рогозки на слънце. Малките деца го наблюдаваха постоянно, вдигайки какофония със звънци и гонгове. В зеленчуковите градини задвижваните с вода плашила срещу елени потракваха в непостоянен ритъм. Честваха Фестивала на звездната тъкачка37, а после и Празника на мъртвите. Шигеру не отиде в Тераяма, както предишната година, но вместо това посети възпоменателната служба в Дайшоин, където почиваха мнозина Отори от неговото поколение и където бяха погребани Мое и дъщеря му. Според обичая на церемонията трябваше да присъстват и чичовците му. Шигеру ги поздрави с почтителност и смирение, с ясното съзнание, че ако иска да живее, трябва да ги убеди в своята нова самоличност. Размени с тях само няколко реплики, но иначе разказа с ентусиазъм за реколтата, като говореше така, че да го чуят. Няколко дни по-късно майка му, която все още имаше връзки в женското крило на резиденцията в крепостта, разговаря с него, като се опитваше да скрие недоволството си.

— Вече те наричат Земеделеца. Не можеш ли да запазиш някакво достойнство, някакво съзнание за това кой си всъщност?

Той посрещна думите й с онази открита усмивка, която вече му ставаше втора природа.

— Земеделеца. Хубаво прозвище. Аз съм точно това… и няма от какво да се срамувам.

Господарката Отори се наплака насаме и после, когато говореше с него, все го предизвикваше. Той не й каза нищо за истинските си намерения, нито ги сподели с някой друг, макар че от време на време улавяше погледа на Ичиро, който го наблюдаваше с любопитство, и тогава се питаше докъде ли стигаха подозренията на неговия проницателен учител.

Такеши не криеше, че поведението на Шигеру го озадачава и го кара да се срамува. Прякорът „земеделеца“ се разчу. Такеши го ненавиждаше и често се замесваше в сбивания заради него… и заради други доловени оскърбления към Шигеру или към него. Намираше се във възраст, когато вихрите на настъпващата мъжественост увеличаваха десетократно присъщата му безразсъдност. Той обичаше жените и макар че за младежи на неговите години се считаше за напълно естествено да посещават домовете за удоволствия, Такеши не проявяваше и капка от характерната за Шигеру сдържаност и самоконтрол. Даже напротив — хората почнаха да шушукат, че ще стане развратен като своя чичо Масахиро.

Чийо осведоми Шигеру за тези слухове и той проведе с Такеши сериозен разговор на тази тема, предизвиквайки гневните му изблици, които го изненадаха и разтревожиха — бе решил, че брат му ще проявява все същото покорство по отношение на него и неизменно ще се вслушва в съветите му. Опита се да припомни по заобиколен начин на Такеши за своята решимост да постигне отмъщение, но нямаше намерение да говори за това направо, от което брат му се изнерви и започна да се държи пренебрежително. Шигеру си даде сметка до каква степен скръбта, униженията и загубата на обществено положение са подкопали верността на Такеши и са отслабили връзката помежду им. Не че той бе променил отношението си към него. Загрижеността и обичта към брат му бяха по-силни от всякога. При все това не можеше да позволи разбирането, което имаше за състоянието на Такеши, да доведе до снизхождение. Шигеру притежаваше силна воля, а Такеши бе твърдоглав, в резултат на което противоречията помежду им се засилваха.

През деветия месец страната бе връхлетяна от проливни дъждове и бурни ветрове, когато първите тайфуни пометоха крайбрежието, нахлувайки от юг, а щом бурите стихнаха, вече бе настъпила есен, с ясно синьо небе и хладен свеж въздух. Времето бе примамливо за пътуване. Шигеру си даде сметка, че копнее да избяга от тягостната атмосфера в къщата, от заседналия живот в града, от напрежението непрестанно да се прави на такъв, какъвто не е. Чувстваше, че двамата с Такеши трябва да се разделят за известно време, но се страхуваше да остави по-малкия си брат единствено под надзора на Ичиро.

През следващата година Такеши щеше да навърши пълнолетие, но в очите на Шигеру той бе незрял и все още имаше много да учи. Шигеру увеличи времето, което прекарваха заедно, посвещавайки дълги часове на изучаване на класиците и военните стратегии, а на речния бряг — на упражнения за бой с меч.

Една топла вечер, в която се бе разбрал с брат си да се видят, Такеши го принуди да го чака. Неколцина младежи, между които и Мийоши Кахей, бяха дошли да гледат заниманията им. Шигеру потренира малко с Кахей, отбелязвайки вещината и силата на младежа, но закъснението на Такеши все повече го напрягаше. Когато накрая пристигна, брат му дори не се извини. Наблюдава с безизразно лице последната схватка между Шигеру и Кахей, а когато двамата приключиха, не посегна към тоягата.

— Такеши — рече Шигеру, — направи упражненията за загрявка и после ще потренираме един срещу друг.

— Мисля, че ме научи на всичко, което владееш — рече Такеши, без да помръдне. — Обещах на един човек да се срещнем след малко.

— Струва ми се, че все още има какво да научиш от мен — отвърна Шигеру благо. — Освен това с теб сме се уговорили от по-рано, а обучението ти е преди всичко останало.

— За какво да тренирам, след като ние изобщо не участваме в сражения? — възкликна Такеши. — Защо не се хванеш да обучаваш синовете на земеделците как да държат мотиката?

Шигеру видя как Кахей се опитва да овладее реакцията си, както и тази на останалите младежи — потреса, последван от напрегнатото любопитство какво ще стори Шигеру. Той самият първоначално бе обзет от гняв, че брат му си позволява да го предизвика публично — всичките тревоги и ядове, които Такеши му причиняваше месеци наред, избиха. Грабна тоягата от Кахей и я тикна в ръцете на брат си.

— Взимай и се бий, иначе ще те потроша!

Такеши дори не бе успял да се подготви, когато тоягата на Шигеру се стовари върху рамото му. Ударът бе по-силен от всякога, а Шигеру неволно си каза: Ей сега ще му дам да се разбере! Брат му отвърна с подобаваща ярост и се нахвърли върху Шигеру с изненадващо силна атака. Той отстъпи встрани и парира удара му, но всеки следващ се оказваше по-бърз и по-мощен от предишния, а всяка негова реакция засилваха гнева на Такеши.

Не вярваше, че брат му наистина се опитва да го нарани, докато един от ударите замалко не проби защитата му. Шигеру успя да се приведе навреме, но видя, че Такеши се цели с всички сили в слепоочието му, което тоягата щеше да строши като глинено гърне. Това възпламени собствената му ярост; следващият му мощен удар уцели Такеши в гръдната кост и му изкара въздуха; брат му се приведе, давейки се, и тогава тоягата на Шигеру го връхлетя отново, удряйки го странично по врата. Такеши се свлече на колене, а тоягата падна от ръцете му.

— Предавам се — рече той, задавен от гняв.

— Когато ме победиш, ще можеш да избираш дали да продължиш тренировките си — заяви в отговор Шигеру. — А дотогава ще ми се подчиняваш — но в същото време си каза: Не можем да продължаваме по този начин, накрая ще се избием един друг!

Кахей предложи помощта си и съпроводи Такеши до дома му. Братята не си говориха няколко дни. Майка им бе обезпокоена от синините на Такеши и не скри недоволството си от постъпката на Шигеру. Докато живееше отделно от нея, Такеши бе пооправил характера си, но сега двамата бяха отново в една къща и това, че тя угаждаше на по-малкия си син и не одобряваше поведението на по-големия, подриваше авторитета на Шигеру и подклаждаше негодуванието на Такеши. Шигеру не виждаше друго решение, освен да продължава да налага волята си, но знаеше, че ролята му на Земеделеца го бе лишила от уважението на майка му и брат му.

Няколко дни след битката, която замалко не бе станала неуправляема, на посещение пристигна Мийоши Сатору — бащата на Кахей — привидно за да попита дали Ичиро би се съгласил да обучава Кахей и Гемба. Докато разговаряха, по заобиколен път и с голяма деликатност Сатору изказа предположението, че може би Такеши желае да прекарва повече време със синовете му и дори, че би могъл да им погостува няколко седмици.

Шигеру бе раздвоен между благодарността и страха, че вероятно според Сатору усилията му да възпита своя брат се оказват неуспешни, че Такеши става неуправляем и всички в Хаги го знаят. С голяма вещина Сатору успя да създаде впечатлението, че по-големият му син Кахей би имал голяма полза както от обучението на Ичиро, така и от общуването с Такеши, което позволи на Шигеру да даде съгласието си, без да се унижава. При все това той не желаеше да прехвърля личните си проблеми на друго семейство — благодари на владетеля Мийоши за предложението и обеща да го обмисли, както и да го обсъди с майка си и с Ичиро.

Същата нощ Шигеру седеше в стаята на възрастния човек и разговаряше с него, когато погледът му падна върху една кутия, която сякаш бе добавена към сандъците със свитъци, наредени покрай стените. За негова изненада Ичиро изцяло подкрепи предложението на владетеля Мийоши; майка му заяви, че е против, но по-скоро по навик, отколкото поради някакви сериозни възражения.

— Каква е тази кутия? — попита Шигеру.

— Получи се преди няколко дни. Забравих да ти кажа. Вътре има писмо, сложено е най-отгоре. Изпраща ти я вдовицата на Отори Ейджиро. Владението е прехвърлено към Цувано. Тя и дъщерите й се връщат на запад. Това са последните писания на съпруга й преди смъртта му… Нейното желание е да останат при теб.

— Добре, ще ги прегледам.

Изглеждаше добра възможност да се откъсне от решението, което трябваше да вземе за Такеши, макар че възобнови собствените му терзания, когато се сети за семейството на Ейджиро и за щастието, в което бяха живели. Улови се, че се връща в мислите си към седмицата, която бе прекарал там, и преживява отново силното впечатление, което бе оставил у него престоят му. Това е влиянието на Маруяма, бе казал тогава Ейджиро.

Съпругата на Ейджиро бе от фамилията Сугита. Компаньонката на владетелката Маруяма — Сачие — бе нейна сестра. Мислеше за Маруяма Наоми, докато изваждаше писмото и разгръщаше свитъка. Почеркът на вдовицата бе решителен и дързък, езикът — сдържан; имаше чувството, че в тях съзира нейната смелост и скръб. Остави писмото настрана и извади следващия свитък. Когато го отвори, вътре видя малък къс хартия. Почеркът бе различен — нито на Ейджиро, нито на съпругата му — по-плавен и елегантен, а листът не бе нито писмо, нито представляваше записки по земеделие.

Беше нощта на пълнолунието в деветия месец и всички прегради бяха широко отворени, откривайки градината, окъпана в светлина. Въздухът бе неподвижен, листата не помръдваха, сенките бяха черни и дълги. В най-близкия храст объл паяк плетеше паяжина — златисти и сребърни нишки блестяха вплетени на лунната светлина. Той прочете:

Послание за него ли беше, или беше попаднало в свитъка погрешка? Владетелката Маруяма беше казала, че ще му пише по този начин. Само че не споменаваше нито за съюзи, нито за интриги, дори не се обръщаше към него по име. Нямаше нищо, което би могло да ги свърже дори при най-строга проверка. Пишеше за скръб по изгубено дете, при все това образът, който бе използвала, го накара да изпита мъчителна болка, все едно някой внезапно го бе пронизал в сърцето. Вероятно бе разбрала за неговата загуба; тя бе страдала по същия начин — той бе загубил своята съпруга и дъщеря си, тя — своя съпруг и сина си. Би могла да му напише нещо съвсем различно — думи на съболезнования, обещания за подкрепа, но тези кратки редове повече от всичко друго го накараха да повярва, че може да й има доверие и че тя ще бъде част от картината на неговото бъдеще. Помисли си за играта го — даден играч може да изглежда обграден отвсякъде, безсилен и сломен, но единствен неочакван ход би могъл да разкъса затягащия се обръч и да обърне положението. Внезапно му бе хрумнал именно такъв ход — за първи път след битката неговата търпелива настойчивост, упорита и сива, бе обагрена от едва доловима надежда.

Той сгъна стихотворението и го мушна в пазвата на робата си, после насочи вниманието си към последните писания на Ейджиро, удивен как енергичният, интелигентен глас продължава да му говори. Ейджиро отглеждаше пробно различни сортове сусам, използван за производство на масло за готвене и осветление. Шигеру скоро се вглъби в четивото и взе да си мисли, че може и той да опита някои от тях в своите ниви — щеше да пише на вдовицата на Ейджиро, за да е сигурен, че семената ще бъдат запазени и изпратени до него, преди тя да замине на запад, щеше да задели малко земя и да ги засее през пролетта, като се погрижи разположението, напояването и наторяването да се извършат според съветите на Ейджиро. Всеки път когато запаля лампа с това масло, ще си мисля за него — какво по-подходящо възпоменание!

На следващия ден при него дойде Такеши и се извини.

— Кахей ме убеди — рече той неловко. — Обясни ми колко съм сгрешил.

— Той ти е добър приятел — отвърна Шигеру и разказа на брат си за предложението на бащата на Кахей. — Нека се разходим малко отвън — щом се озоваха в градината съвсем сами, където нямаше кой да ги чуе, Шигеру му обясни малко повече за своето продължително превъплъщение, повтори му намеренията си и необходимостта да бъдат пазени в тайна. Такеши обеща да бъде търпелив. Двамата се споразумяха известно време Такеши да поживее у семейство Мийоши и младежът, изглежда, го прие като ново предизвикателство.

— Знам, мислиш, че съм разюздан — рече той тихо на Шигеру. — Отчасти е истина, но също като теб и аз играя роля, в която не съм себе си. Все пак не мога да твърдя, че не ми е приятно! Сигурно е много по-забавно, отколкото да си земеделец!

По-късно същия следобед Шигеру вървеше през нивята, мислейки отчасти за сусамовата реколта и отчасти с облекчение за Такеши, когато от сянката на няколко прасковени дръвчета излезе непознат мъж и изрече името му. Тутакси позна този глас — принадлежеше на неговия васал Харада — и се обърна рязко, обзет от радост, тъй като не го бе виждал още отпреди битката и го смяташе за мъртъв. Но мъжът, който коленичи пред него, трудно можеше да бъде разпознат. Главата и лицето му бяха увити в някакъв жълтеникав плат, беше облечен в късия жакет на общ работник, краката му бяха голи и беше бос. Вече си мислеше, че е сбъркал, но мъжът вдигна глава и заговори, без да се изправя:

— Владетелю Отори, аз съм… Харада.

— Не бях чул нищо за теб и смятах, че си мъртъв! — възкликна Шигеру. — Много се радвам да те видя, но си тъй различен, че едва те познах.

— Така е, целият ми живот се промени — Харада говореше тихо и хрисимо, като молител или като просяк. — Радвам се, че сте жив. Опасявах се, че ще се поддадете на натиска да сложите край на живота си.

— Мнозина мислят, че е трябвало да се присъединя към мъртвите — рече Шигеру. — Но аз имам свои причини да остана сред живите. Трябва да дойдеш в моята къща. Ще хапнем заедно и ще ти разкажа за тях. Къде си бил през всичкото това време и защо, ако ми позволиш да попитам, е тази промяна във външността ти и в облеклото?

Видя, че Харада не носи нито меч, нито някакво друго оръжие.

— По-добре е да не идвам в къщата ви. Не искам да се знае, че съм в Хаги. Наистина, мога да ви служа по-добре, ако хората не знаят кой съм. Има ли къде да поговорим? — после още повече сниши глас и добави: — Имам съобщение за вас.

— В края на долината има малко светилище. Безлюдно е, освен в празнични дни. Запътил съм се към него.

— Добре, ще се видим там — Харада сведе глава доземи и остана така, докато Шигеру се отдалечи в указаната посока.

Шигеру бе доволен и обезпокоен от тази среща, радостен, че Харада е жив, озадачен от странния му вид и липсата на оръжия. Той не отиде направо при светилището, а продължи внимателния оглед на земята, отдели време да поговори със земеделците, които по това време на годината режеха остатъците от стъбла по стърнищата за фураж и събираха паднали листа от дъбовите гъстаци за органична тор. Сусамът се нуждаеше от топлина и насажденията трябваше да са с южно разположение — в каменистата област на юг от града такива парцели бяха рядкост и вече се използваха за боб и зеленчуци. Стопаните ги отглеждаха колкото да задоволят собствените си нужди, но сусамът щеше да бъде продукт, който можеха да предоставят на търговците в града или направо на домакинствата на воините. Това щеше да им осигури доход, достъп до пари и възможност да управляват живота си.

Ейджиро бе записал, все едно в пряко послание: След като започнахме отглеждането на сусам, установих значително подобрение в условията на живот на селяните и повишаване на благосъстоянието им, в това число и нараснал интерес към образованието. Няколко села дори се вдъхновиха да пратят своите младежи да се учат на четмо в открити към храмовете училища.

Едно такова място може да стане училище, помисли си Шигеру, докато приближаваше към храма. Мястото беше почти безлюдно, ако не се смяташе един младеж на около четиринайсет години — синът на свещеника от близкото село, — който го пазеше. Селяните складираха там различни селскостопански инструменти — мотики, тояги, брадви, както и дърва за огрев, подредени прилежно до южната стена, за да изсъхнат преди зимата. Младежът седеше на загубилата цвета си дървена веранда и ядеше от една купа. Зад него едно момиче — очевидно негова сестра — приготвяше чай на огнището. Шигеру си я представи как прекосява гората от дома си, за да донесе вечеря на своя по-голям брат.

Той бе разговарял с момчето по-рано и сега каза, след като го поздрави:

— Един човек ще дойде да се срещне с мен. Ще го чакам вътре.

— Сестра ми ще ви донесе чай — отвърна момчето, свеждайки глава, но без други изрази на почит, все едно бе наясно с желанието на Шигеру за отсъствие на официалности и запазване на анонимността. След посещението на Кенджи по време на проливните дъждове Шигеру бе забелязал у хората, които срещаше по поля и гори, едва доловими признаци за съществуването на „Вярност към чаплата“.

Той изу сандалите си и влезе в сумрачното помещение. Подът бе пометен наскоро, но въздухът бе спарен и застоял. Светилището изглеждаше празно, все едно божеството спеше някъде другаде и се връщаше само когато се събуждаше от музиката по празници. Улови се, че се замисля за съществуването на божествата. Наистина ли можеха да бъдат събудени или призовани от припяванията и молитвите на поклонниците? Тази част на гората, с нейната малка дъбрава, създаваше чувство за почти божествен мир и покой. Това означаваше ли, че тук наистина живее божество?

Размислите му бяха прекъснати от гласа на момчето, последван от този на Харада. Няколко мига по-късно момичето влезе в светилището, носейки поднос с две дървени чаши.

— Вашият посетител е тук, господарю.

Тя постави подноса на пода и когато Харада влезе и коленичи, сложи едната чаша пред него, а другата пред Шигеру. Харада свали парчето плат, което скриваше главата му, и разкри ужасен белег, обезобразяващ едната страна на лицето му. Беше загубил окото си и цялата му буза сякаш бе отсечена. Момичето потръпна при вида на лицето му и отвърна очи.

— Моля, повикайте ме, ако искате още чай — прошепна тя и ги остави.

Харада пресуши чашата на един дъх, което накара Шигеру да се запита дали васалът му бе ял или пил нещо този ден, и после бръкна в жакета си и извади малък плосък пакет.

— Трябва да връча това на владетеля Отори, за да докажа, че съобщението ми е истинско.

Шигеру го пое. Материята, в която бе увит, бе от коприна — фина и изящна, но избледняла до сиво и много стара. Издаваше едва доловим мирис на тамян. Разгърна я и извади отвътре малък сгънат къс хартия. В него имаше изсъхнал филиз от папрат, съвършен във всеки детайл, но също като коприната загубил цвета си.

— Бил си в Маруяма? — попита той тихо.

— Съобщението гласи, че има много въпроси, които двете страни трябва да обсъдят лично и тайно. Източната част на другото владение има нужда от оглед. Човекът ще бъде от отвъдната страна на границата.

Той назова едно планинско светилище — Сейсенджи — и спомена, че „другият човек“ възнамерявал да отиде там на поклонение, докато се намира в района.

— При следващото пълнолуние — добави. — Какъв отговор да отнеса?

— Ще бъда там — отвърна Шигеру.

Канеше се да го разпита за повече подробности — защо е отишъл в Маруяма след битката, как е оцелял след раняването, когато внезапно навън настъпи суматоха. Момичето изпищя пронизително и гневно, а момчето се развика; по дъсчения под се разнесе тропот на нозе и в храма нахлуха трима въоръжени мъже. Ако не беше сумракът в помещението, Шигеру нямаше да има никакъв шанс, но за мига, който им бе необходим, за да привикнат очите им и да го разпознаят, той успя да скочи на крака с Джато в ръка.

Не си направи труда да ги попита какво дирят на това място — нямаше никакво съмнение, че бяха дошли да го убият. Всеки от тях стискаше дълъг меч, готов за бой. Лицата им бяха скрити, виждаха се единствено очите им, а по дрехите им липсваха каквито и да било отличителни белези. Превъзхождаха го по брой — знаеше, че Харада не е въоръжен — и бързината бе единственото му преимущество. Уби първите двама почти по рефлекс, тъй като острието се движеше по своя змиевиден начин, следвайки собствената си воля. Първия удар нанесе със замах наляво и надолу, разсичайки единия си противник странично през корема, а втория — обратно нагоре и надясно, прерязвайки гърлото на другия. Третият нападател бе стъпка зад тях и виждаше по-добре. Мечът му се стовари със свистене, устремен към врата на Шигеру, но той бе вдигнал Джато пред лицето си и успя да парира удара и да отбие острието.

Противникът му беше бърз, силен и хитър — боец с голямо майсторство, може би най-вещият, когото Шигеру бе срещал, освен Мацуда Шинген. В кратките мигове между пълната концентрация по време на сражението той се питаше защо Харада не се намесва. Това не бе обикновено предизвикателство, а непредизвикана внезапна атака. Не беше въпрос на чест. Когато усети, че почва да се изтощава, си зададе въпроса дали Харада всъщност не го бе предал, дали не го бе примамил в светилището именно заради това нападение. Но папратовата вейка… никой не знаеше за нея… нима и тя го беше предала? Мисълта за това го изпълни с такъв гняв, че го зареди със свръхестествена сила. Той се хвърли към своя противник и го принуди да отстъпи назад и да излезе на верандата. Там момчето много находчиво мушна един прът между краката му и го препъна, а момичето запрати чайника с вряла вода право в лицето му.

Шигеру го довърши, отсичайки главата му с Джато. Беше изненадан от намесата на момчето и момичето — обикновено селяните не участваха в битки на воините, били те големи или малки — и той бе очаквал тези двамата да избягат и да се скрият. Момчето трепереше, вероятно отчасти заради собствената си дързост, но нареди на сестра си:

— Тичай да кажеш на татко! — след което се обърна към него: — Ранен ли сте, владетелю От… — и се спря. — Искам да кажа, господарю!

— Не, благодаря — дишаше тежко, все още под въздействието на шока и напрежението от внезапното нападение. — Помогнете ми да изнеса телата отвън. И донесете вода. Ще измием кръвта, преди да е попила в пода.

— Как посмяха! — възкликна момчето. — Да ви нападнат в самия храм! Божеството наистина ги наказа!

— С ваша помощ — добави Шигеру.

— Не постъпих добре! Не биваше да се меся, но бях толкова ядосан.

С помощта на Харада издърпаха телата извън двора на светилището, след което момчето донесе вода от извора и я лисна върху пода. Мъртъвците се взираха с невиждащи очи, докато кръвта им оцветяваше чистата вода в червено.

— Кои бяха тези? — обърна се Шигеру към Харада.

— Не знам, владетелю Отори! Това няма нищо общо с мен, кълна се!

— Тогава защо ме доведе на това място? И ме остави да се бия с тях сам?

— Вие определихте къде да се срещнем — припомни му Харада припряно. — Аз нямаше откъде да знам…

— Имал си време да предупредиш съучастниците си.

— Не съм! Никога не бих ви предал. Знаете кой ме изпраща. Тя… те са ваши съюзници, вече са го доказали!

— Но ти стоя настрана и не стори нищо.

— Ето това исках да обясня на владетеля Отори. Трябва да говоря с вас по този въпрос — Харада се озърна; от вътрешността на светилището се чуваше шум от търкане — момчето беше заето да чисти пода. Момичето още не се беше върнало с баща си. Харада заяви припряно: — Трябва да ви помоля да ме освободите от задължението да ви служа.

— Явно ти сам си се освободил! — обвини го Шигеру. — Нямаш оръжие, нямаш боен дух. Какво е станало с теб?

— Дадох клетва никога повече да не убивам — отвърна Харада тихо. — Затова ви моля да ме освободите. Не мога повече да ви служа, както се очаква от един воин.

— Значи си станал един от Скритите — отбеляза Шигеру.

Спомни си как тази мисъл му бе минала през ума месеци по-рано, още преди битката. Тогава се бе запитал как ли би въздействало това върху предаността на воин като Харада.

— Бях ранен при Яегахара — поясни Харада, докосвайки празната си очна кухина. — Докато лежах почти мъртъв, имах видение. Някакво същество, обгърнато в бяла светлина, извика името ми и ми каза, че ще живея, ако служа единствено нему. Почувствах, че ми е говорил Бог. Беше цяло чудо, че Тохан не успяха да ме намерят и да ме убият, чудо, че се оправих — доказателство за истинността на видението. Поех към Маруяма и там открих Несуторо и Мари. Те ми разказаха за учението на Тайния бог и ми дадоха второ раждане по техния обичай, с вода. Приех името Томасу, както се казваше онзи човек, когото носих на гръб. Простете ми, владетелю Отори — не мога да служа едновременно на вас и на Тайния бог; никога повече няма да убивам, не ми е позволено да отнема дори собствения си живот. Ще разбера, ако решите, че трябва да ме убиете, и ще се моля Тайният бог да ви прости.

Шигеру слушаше обясненията му с нарастващо безпокойство. Очевидно Харада бе напълно искрен — преди време бе смятал, че този човек е непоклатим в предаността си. Беше абсолютно убеден, че Харада се отличава с всеотдайност и простота — не се впускаше в отвлечени фантазии и само най-дълбока убеденост можеше да го накара да предприеме тази изключителна стъпка и да помоли да бъде освободен от своята клетва за вярност. Единствено такава убеденост, граничеща с лудост, можеше да го накара да остане безучастен, докато неговият господар, главата на собствения му клан, бе нападнат и замалко не бе убит.

Сред смесицата от чувства, които го бяха завладели, имаше и смущение, и неясно чувство на срам. Собственият му васал го бе изоставил, докато две селски деца му се бяха притекли на помощ. Наистина светът му бе обърнат наопаки! Светът на Харада — също! Но как можеше този човек да живее, понасяйки това унижение? Със сигурност щеше да му направи услуга и да го освободи чрез смъртта, където можеше да си общува колкото си иска с всякакви бели светлини и тайни богове.

Сякаш прочел мислите му, Харада изпъна врат. Очите му бяха затворени; той прошепна няколко думи и Шигеру си спомни, че ги е чувал и по-рано, изречени от Несуторо в момента на смъртта на неговите деца, съпруга и приятели — молитвите, които Скритите редят, когато си отиват от този свят. Спомни си прозрението си, че кастреният храст расте по-буйно. Въпреки ожесточените усилия на Ийда да ги унищожи, Скритите продължаваха да се множат и да разпространяват учението си. Смяташе, че това е неясна вяра на потъпканите, на най-ниските слоеве в обществото, но ето че сега тя бе покълнала в един от собствените му воини.

Вече бе хванал дръжката на Джато и се канеше да го извади, но внезапно отпусна ръка.

— Имам за теб една последна задача — рече той. — Отнеси отговора ми. След като я изпълниш, считай се за освободен от всички задължения към мен. Вече не си част от клана Отори.

Изреченото му прозвуча отвратително. Никога през живота си не бе отправял тези думи към когото и да било. Харада бе останал без господар, подмятан от вълните, както се казва, по свое собствено желание.

— Има и други начини да ви служа — измърмори Харада.

— Тръгвай сега — нареди му Шигеру. — Преди още някой да е разбрал, че си тук. Сбогом.

Харада стана, изрече глухо думи на благодарност и бързо се отдалечи. За известно време тишината се завърна в светилището, ако не се смятаха плискането на вода и глухият шум от ведрото, вятърът в дъбовете и шумоленето на падащите листа. Високо запя кос. Захладня, все едно щеше да пада слана.

В далечината Шигеру долови шум от хора, които приближаваха. Момичето се появи, тичайки по хълма, последвано от баща си и повечето мъже на селото. Те носеха прътове, сопи, мотики, а на лицата им бе изписан гняв.

— Тези хора дойдоха и в селото — рече свещеникът. — Питаха за владетеля Отори. Казахме им, че не знаем нищо за него, да го потърсят в Хаги. Но те вероятно са се скрили в гората и са ви причакали там.

— Но кой би посмял да стори такова нещо? — възкликна един момък.

— Знаем кой! — отвърна друг, вдигайки сърпа си. — Трябва да отидем в Хаги и да изразим несъгласието си.

Шигеру не познаваше убитите. Те не носеха гербове върху дрехите си и когато телата бяха съблечени, нямаха татуировки или други знаци, освен белези от стари рани. В съзнанието му внезапно изникна предупреждението на Кенджи.

— Може ли да са били разбойници? — попита той свещеника. Ако тъй близо до Хаги вилнееха банди от мъже без господари, трябваше да се разправят с тях.

— Предполагам, че е възможно — отвърна мъжът. — Много воини останаха без господари и без земя след Яегахара. Но нас не са ни нападали, нито сме чували за разбойници из тези планини. Опасявам се, че са имали определена цел и това сте били вие — добави той. — Ще покажем на онези в Хаги, че в Средната провинция не търпим подобни действия.

Мъжете около него закрещяха в подкрепа на думите му и изглеждаха готови да поемат към Хаги незабавно, което предостави на Шигеру поредно основание за удивление. Без съмнение това бе резултат от рязката политическа промяна след Яегахара — и то такава, каквато той бе предвидил: вместо да се укротят след поражението, оцелелите земеделци Отори бяха станали предизвикателни; по-скоро самите те биха грабнали оръжия, отколкото безропотно да служат на Тохан.

Той успя да ги разубеди да предприемат каквито и да било действия, нареди им да погребат мъртвите и пое обратно към дома си. Когато стигна до къщата, вече бе мръкнало; беше втората нощ след пълнолуние. Въздухът бе по-сух и по-студен от предишната, а лунната светлина вече не бе златиста, а бледа и призрачна; сенките внушаваха усещане за мрака, който лежеше отвъд света на зримото. От всичките събития през изминалия ден опитът за убийство изглеждаше най-малко впечатляващият. Той дори не бе обърнал внимание на кървавите петна по дрехите си, докато Чийо не възкликна ужасена, когато се появи на вратата с лампа в ръка, за да го поздрави.

Вестта за случилото се незабавно плъзна из цялата къща, а на следващия ден, въпреки заповедите на Шигеру да се запази в тайна, се разчу и из Хаги. Слуховете се разпространяваха и усилваха царящия в града смут. Чичовците на Шигеру бяха принудени да отрекат публично всякакво участие в опита за убийство и да приемат Шигеру открито, като му засвидетелстват уважение, за да уталожат напрежението. Въпреки това вълненията продължиха през цялата есен. Като резултат собственото му положение стана малко по-сигурно, а част от наложените му ограничения отпаднаха — вече му бе позволено да пътува. Шигеру обаче продължи да се движи предрешен, наслаждавайки се на свободата и анонимността, които този начин на поведение му предоставяше.

Нямаше как да разбере кой стои зад опита за покушение, но ако вземеше предвид предупрежденията на Кенджи, явно трябваше да приеме, че е Ийда. Кенджи, помисли си той, би могъл да го потвърди, но Лисугера не се появи повече, както бе сторил през шестия месец, и макар че Шигеру възнамеряваше да му пише в Ямагата, накрая се отказа. Безпокоеше се, че явно през повечето време някой го шпионира, затова стана още по-внимателен и потаен, но отчасти се успокояваше с факта, че мъжете го бяха издебнали в собственото му владение — очевидно мястото, където се очакваше да се намира. Можеха да му устроят много по-успешна засада някъде по уединените планински пътеки към Тераяма, ако знаеха всяка негова стъпка. А и бе окуражен от подкрепата на земеделците, от съзнанието за тяхната скрита преданост към него, която лежеше под повърхността като въглищна жила, готова всеки момент да се запали, за да изкове стомана.

Той обяви намеренията си да посети имението на Ейджиро, за да се сбогува с неговата вдовица, и уговори през време на отсъствието му Такеши да гостува в резиденцията на владетеля Мийоши. Ако всичко вървеше добре, Такеши можеше да прекара при тях цялата зима.

Когато луната отново взе да се изпълва, той потегли към Мисуми. Мори Юсуке не се бе върнал от своето пътуване, но преди да замине, бе поверил останалите си коне на Шигеру и той взе най-големия жребец, който наскоро бе обязден, и го кръсти Кю. Конят бе жизнен, преливащ от енергия — нямаше как да го яздиш и да се чувстваш потиснат. Наистина, не съм създаден за отчаяние, осъзна Шигеру, признателен за възпитанието, което го бе направило тъй издръжлив. Дори седмиците, които прекара в имението на Ейджиро, макар и наситени със скръб по смъртта на бащата и синовете, както и по загубата на имота му, не го запрати обратно в черната безнадеждност, която го бе обзела след смъртта на Мое. В добре стопанисваните ниви, все тъй добре поддържани, въпреки че Ейджиро вече не бе между живите, той разпозна символа на дълготрайна почит към проницателността на този човек, а в смелостта на неговата съпруга и дъщерите му — доказателство за стойността на тяхното възпитание.

Делото му няма да бъде погубено, даде той безмълвно обещание. Аз ще го продължа.

Мислеше за това постоянно и в ъгълчетата на съзнанието му започнаха да изплуват късчетата на бъдещата му стратегия. Едно от най-важните между тях бе съюзът със Запада, с Араи и Маруяма, вече го знаеше. Покушението над собствения му живот също го бе навело на известни мисли. Ийда се бе опитал да го унищожи в сърцето на собственото му владение. Не можеше ли и той да отвърне на удара по сходен начин? Беше ли способен да прибегне до политическо убийство? Щеше ли Племето някога да почне да работи за него, както бе предложил преди време Кенджи? Можеше ли някога да си го позволи?

Няколко дни преди пълнолуние той остави коня си в Мисуми и отиде пеша в планината, оповестявайки, че възнамерява да огледа околните гори и да прекара известно време в уединение, в молитви за душите на мъртвите. Никой сякаш не се усъмни в думите му — вече бе успял да си създаде име — интересуваше се от земеделие, беше по-благочестив от всякога и считаше за особено важно да се отдава заслужената почит на мъртвите.

Западната граница на Средната провинция минаваше покрай тясна долина между два стръмни планински хребета. По-нататък в южна посока границата бе охранявана — местните земевладелци изискваха налози и тарифна плата върху търговски стоки и превоз, и всички пътници бяха внимателно следени. Шигеру разполагаше с писмено разрешение от своя клан да пътува където пожелае, но не искаше да разкрива намеренията си, затова бе решил да прекоси границата в този отрязък дива планинска местност в горната част на реката, която течеше през целия път северно от Хаги.

Имаше известни познания за областта, разположена на източните склонове, от предишното си посещение при Ейджиро, когато двамата бяха яздили в планината и владетелят му бе показал различните дървета, отглеждани за дървен материал — кедър и бор, зелкова38, пауловния и кипарис. Но щом излезе над равнището на гората, следвайки тесни пътеки по каменисти чукари, той се озова в непозната местност и през деня се ориентираше по слънцето, а вечер — по звездите. Времето се задържа хубаво, дни наред есенното небе бе ясно и чисто, а листата сменяха окраската си, обагряйки гората в червено, което нарастваше осезателно, спускайки се надолу от върховете на хребетите.

Беше си взел храна, а и ядеше от онова, което му предлагаше природата — кестени, лешници, черници; в началото намираше подслон за вечерта в някое уединено стопанство, но горе в планината нямаше къщи, а беше твърде студено, за да спи на открито, тъй че продължаваше да върви през цялата нощ, докато луната все повече нарастваше.

Прехвърли първия хребет и прекоси реката. Местността изглеждаше пуста — нямаше признаци за обитатели, нито мирис на дим. Реката тук бе плитка и бърза, подобна на поток, и си хортуваше тихо, докато прескачаше облите камъни. Поспа малко по пладне, стоплен от слънцето, но привечер времето взе да се разваля. Вятърът свърна на северозапад, а на хоризонта се скупчиха облаци. Шигеру премина през един проход и застана на най-високата скала, за да отправи поглед на север, чак до крайбрежието. Под задъненото сиво небе морето на хоризонта бе като бледотеменужено петно. Очакваше да види Ошима — разположен на остров вулкан, — но не можа да различи очертанията му. Вляво от него хребетът се спускаше по-плавно, за да се прелее в плодородната земя на запада, стоплен от крайбрежното „черно течение“, защитено от неговите планини. Далече на югозапад бе разположен крепостният град Маруяма. Харада му бе казал, че светилището, което щеше да посети неговата владетелка, се намира на по-малко от ден път от прохода. Той огледа гората под себе си; над долината отвъд се стелеше дим, но иначе нямаше никакви следи от близки обитатели, нито един извит покрив не се показваше от тъмната зеленина. На отсамната страна на хребета есента не бързаше толкова да остави своя отпечатък върху дърветата — по най-високите склонове само няколко клена бяха почнали да сменят окраската си. Току преди здрачаване усети мирис на дим и още някакъв аромат, от който устата му се напълни със слюнка, а стомахът му закурка; пое предпазливо по дирята и стигна до малка колиба, направена от груби отсечени клони и дървесна кора.

Двама мъже печаха на огън две птици, а пламъците сияеха на фона на падащия здрач. Шигеру ги стресна с поздрава си и те тутакси посегнаха към ножовете си; за момент изглеждаше, че ще му се наложи да се сражава с тях. Чувството за вина ги бе направило докачливи и подозрителни, но щом видяха Джато, те проявиха повече склонност да се примирят със самотния воин.

Той ги попита дали знаят къде се намира храмът Сейсенджи и те го упътиха.

— Но нали не се каните да тръгнете посред нощ? — попита по-възрастният.

— Опасявам се, че времето се разваля — рече Шигеру.

— Прав сте. Утре сигурно ще вали. Вероятно след пладне — той се взря в по-младия. Може да са баща и син, помисли си Шигеру. — Пренощувайте тук. Споделете улова ни. Тази седмица ни провървя.

Имаха много птици — пъдпъдъци, гълъби и фазани — които висяха от тавана на колибата, окачени по гредите за омотани около вратовете им върви. Обясниха му, че давали пъдпъдъците на един пътник, който ги пренасял до Киби. Останалите изсушавали и осолявали, за да ги запазят като храна за семействата си. Нямаха особено желание да разкрият повече около ловуването си, което явно не бе съвсем законно, но когато му било изгодно, местният владетел си затварял очите.

Месото на гълъба беше тъмно и ароматно. Докато изсмукваше костиците, той попита мъжете дали са чули за битката при Яегахара. Те поклатиха глави — живееха в своето уединено селце или в планината, където от външния свят проникваха твърде малко новини.

Шигеру спа леко, тъй като не смяташе, че може да им има пълно доверие. Нощта бе студена и на няколко пъти по-младият мъж ставаше, за да подклажда огъня. Всеки път Шигеру се будеше и после лежеше така известно време, размишлявайки над тази случайна среща и над това какъв щеше да бъде животът му оттук нататък — щеше да се нуждае от помощ и подкрепа като всеки човек, но в същото време нямаше да може да се доверява на никого; щеше да разчита на собствените си умения и бдителност, за да различи заплахата и да се предпазва от нея, но да се опитва да не живее в непрестанен страх и подозрения, което би го унищожило по-бавно от меча, но също тъй резултатно.

Станаха на разсъмване, тъй като мъжете искаха да се приберат у дома, преди да е заваляло. Накачиха вървите на птиците по врата и кръста си, увиха отгоре им препаските и гамашите си и после облякоха широките си връхни дрехи.

— Така ти е по-топло! — засмя се младежът и се престори, че потръпва. — Все едно жената ме докосва по слабините.

Шигеру си представи усещането от ласкавия допир на мекотата върху кожата.

Повървяха заедно няколко часа, докато в началото на две тесни долини пътеката се разклони. На това място се разделиха — ловците щяха да поемат на север, а Шигеру — на юг. Той им благодари и им пожела всичко хубаво; те му отвърнаха ведро и припряно, почти без да спират, без да му се покланят или да използват почтителни думи. Явно не изпитваха никакво любопитство към личността му. Беше доволен, че не проявяват интерес към света отвъд и че изобщо не ги е грижа кой е.

Не беше изминал много надолу по склона, когато заваля. Първоначално ръмеше, само колкото да разкаля пътеката, която стана много хлъзгава, но после вятърът се усили и дъждът заплющя и го измокри до кости. Широкополата конусовидна шапка предпазваше главата и раменете му, но краката му бяха подгизнали, сандалите му се бяха изкаляли и вече се разпадаха. Той се опита да ускори крачка, загрижен да стигне до Сейсенджи преди падането на нощта, но пътеката ставаше все по-коварна — на места водата се стичаше по нея като река — и той взе да се опасява, че пороят ще го принуди да прекара нощта в гората. Докато дъждът се сипеше от шапката му, а той вече не си чувстваше краката, взе да се пита с какво всъщност се бе захванал. Какво очакваше от тази среща… ако изобщо се състоеше? Защо бе поел на това пътуване, тъй неприятно и дори опасно? Дали тя изобщо щеше да дойде? Или щеше да се появи само за да го предаде?

Спомни си ясно мига, в който бе изпитал неустоимо желание да плъзне ръце под косите й, да почувства извивките на главата й, но строго прогони тези мисли. Тя го бе упрекнала, че я вижда само като жена, че не я възприема сериозно като управник — нямаше да допусне тази грешка повторно. Ако изобщо бе там… във всеки случай той повече нямаше никакво желание да се обвързва с жени, болката и разочарованието, съпътстващи страстта, го изпълваха с ужас… но косите й!

Вече бе тъмно, когато планинската пътека, приличаща повече на водопад, отколкото на каквото и да било друго, внезапно се спусна рязко надолу, за да се влее в един по-широк и равен път, водещ нагоре по полегат склон. На върха, почти скрита от пелената на дъжда и тъмните кедри, се намираше малка постройка с извит покрив и дълбоки стрехи. Четири коня — единият от тях красива кобила — бяха завързани с гръб към вятъра под един твърде малък навес, покрит със слама, който се поклащаше при внезапни пристъпи на вятъра и тогава около него се разлитаха късчета слама, подобно на огромни дъждовни капки.

Той спря при стъпалата и свали сандалите и шапката си, които бяха подгизнали. Въпреки дъжда, вратите бяха отворени до една. Той се качи на верандата и надникна вътре.

Дъждът се стичаше от стрехите и падайки на земята, разпиляваше наоколо пръски, все едно ограждаше постройката с жива завеса. Вътре горяха лампи, но главното помещение на храма с гол дъсчен под бе празно. Изглеждаше рядко посещавано — на малък подиум стоеше дървена статуя на Просветления; пред него бяха поставени вази със свежи цветя, сребърния лист на жълти цветя и клонки свещен бамбук с червени плодчета. Наоколо нямаше други украшения или предмети; единствено под гредите се виждаха оброчни картини на волове и коне.

Той извика тихо и чу гласа й. Тя каза нещо на своята компаньонка Сачие, чу как жената се изправи и се приближи до прага. После се обърна и прошепна към вътрешната стая:

— Той е.

Той направи знак на Сачие, опасявайки се, че ще произнесе името му, но тя каза просто:

— Влезте. Очакваме ви — и сведе глава.

Той я помнеше като елегантна и изискана жена от висшето общество, но сега тя изглеждаше по-млада и не толкова изтънчена, а дрехите, които носеше, бяха обикновени, подходящи по-скоро за мъж. Вътрешното помещение бе застлано с рогозки и той се поколеба на прага, тъй като не искаше да сяда със своите подгизнали и кални дрехи.

Владетелката Маруяма бе коленичила до една лампа, но вътре бе прекалено тъмно, за да може да види лицето й. Стана и се приближи до него. И тя носеше мъжки дрехи от тъмна материя, а косите й бяха прибрани и вързани на тила. За разлика от Сачие, така предрешена, тя изглеждаше по-възрастна, по-висока, определено по-силна, но дрехите не бяха в състояние да разпръснат загадъчността на дългите й коси, нито деликатността, която скръбта бе изписала на лицето й, разкривайки красотата на костите под бялата кожа. Видът й бе честен, погледът — прям и открит.

— Толкова се радвам да ви видя. Благодаря, че дойдохте, изминавайки целия този път. Сигурно сте изморен. И сте мокър до кости. Сачие, можем ли да намерим сухи дрехи?

— Ще попитам коняря — отвърна жената, излезе тихо от стаята през помещението за поклонение към верандата. След няколко мига се върна със суха роба, която миришеше леко на кон, сякаш току-що е била извадена от дисагите.

Шигеру отиде със Сачие в срещуположния край на помещението, където имаше също такова пространство, разделено на склад и кабинет със застлан под. Там на разпадаща се купчина бяха струпани архивите на храма, а на ниска масичка лежеше отдавна неизползвана пукната мастилница.

— Никой ли не живее тук? — попита той.

— Местните смятат, че този храм е обитаван от духове — отвърна тя. — Не смеят да го приближат. Свещениците тук обезумяват. Самоубиват се или побягват. Няма кой да ни безпокои, а ако някой ни види, ще реши, че сме призраци.

Тя донесе купа със студена вода на верандата и той уми лицето, ръцете и нозете си.

— Ще приготвя нещо за ядене — рече тя тихо и излезе от стаята.

Той свали дрехите си, изсуши се и облече взетата назаем роба. Беше предназначена за по-дребен човек. Завърза я, доколкото можа, препаса Джато и скри кинжала в пазвата си. Застудяваше и въпреки сухата роба по кожата му плъзнаха тръпки.

Върна се в помещението със застлания под и владетелката Маруяма му даде знак да седне. По всяка вероятност бе донесла някои вещи с товарния кон, защото пурпурните копринени възглавнички на пода със сигурност не принадлежаха на храма. До нея лежеше меч.

— Благодаря за писмото — рече той. — Много съжалявам за смъртта на вашия син тъй скоро след кончината на съпруга ви.

— Ще ви разкажа за това по-късно — отвърна тя. — Вие също сте преживели ужасна загуба.

— Чувствах, че разбирате по-добре от всеки друг — рече той.

Тя се усмихна.

— Надявам се да не сте загубили всички, които сте обичали.

— Не — отвърна той, след като се замисли за момент. — Брат ми все още е между живите… майка ми, учителят ми. Имам поне един приятел. И много, за което да ви благодаря — добави той. — Ако миналата година се бяхте присъединили към Ийда, Отори щяха да бъдат напълно унищожени.

— Ние сключихме споразумение. Аз ви дадох думата си. Никога няма да вляза в съглашение с Тохан.

— При все това нашият познат Араи Дайичи сега служи при Ногучи, чието име из цялата Средна провинция вече означава предател.

— Араи нямаше избор, пак му провървя, че не бе накаран да сложи край на живота си. Мисля, че изчаква благоприятен момент също като вас. Поддържаме връзка, доколкото е възможно, чрез Муто Шизука.

— Точно тя ни предаде на Ийда — заяви Шигеру. — Вероятно Араи не го знае, след като са още заедно и тя му е родила син.

— И това ви изпълва с гняв?

— Много са нещата, които ме гневят — отвърна Шигеру. — Уча се на търпение. Но не бих имал доверие на тази Муто, че няма да ни предаде отново. Не казвайте на Араи за тази среща.

Сачие влезе в стаята с поднос, върху който имаше две купички, пълни с нещо като яхния, предимно от зеленчуци, объркани с яйце. Върна се след няколко мига с чайник и чаши.

— Всичко е съвсем оскъдно — извини се тя. — Имаме само онова, което успяхме да донесем с конете. Но Бунта ще отиде и ще намери още храна, стига дъждът да спре утре.

— Утре трябва да се върна в Мисуми — каза Шигеру.

— Тогава да похапнем набързо, че имаме да говорим за много неща — подкани го Наоми.

Той установи, че е гладен като вълк и му е трудно да се храни бавно, но тя яде съвсем малко, все едно нямаше апетит, като не откъсваше поглед от него.

Щом свършиха, Сачие отнесе купичките, а младият мъж на име Бунта внесе малък мангал с тлеещи дървени въглища и също се оттегли. Продължаваше да вали проливен дъжд, а вятърът фучеше в клоните на кедрите. Нощта ги обгърна отвсякъде. Старата постройка бе изпълнена със странни шумове, все едно множество призраци разговаряха с дрезгави гласове и пълна с прах уста.

Владетелката Маруяма каза:

— Смятам, че синът ми беше убит.

— На колко беше?

— На осем месеца.

— Понякога новородените си отиват по куп причини — отвърна Шигеру.

Наистина, много деца не бяха именувани, докато не навършат две години, защото едва тогава шансовете им да оцелеят и да пораснат изглеждаха по-големи.

— Беше необичайно здраво и силно дете… изобщо не беше боледувал. А и освен това получих предупреждения, че ако не следвам желанията на роднините на починалия ми съпруг, ще бъда наказана по някакъв начин.

На светлината на лампата очите й бяха станали още по-искрящи, но тя говореше спокойно и безстрастно.

— Бих ви попитал как смее някой да ви налага какво да правите — каза той. — Но истината е, че и аз съм в същото положение. Животът ми сега изцяло зависи от прищевките на чичовците ми.

— И двамата сме предадени от най-близките си. Защото вашите чичовци, също като семейството на починалия ми съпруг, искат, даже изгарят от желание да умилостивят и да угодят на Ийда Садаму и Тохан. В най-скоро време ще се види как се облагодетелстват от това. Но накрая подобно егоистично поведение ще доведе единствено до унищожението на западните кланове, както и на Отори. Трите провинции ще бъдат управлявани от море до море от Тохан с тяхната жестокост. Правото на наследяване по женска линия в Маруяма ще бъде загубено завинаги.

Шигеру се приведе леко напред и заяви още по-тихо:

— Ще ви споделя нещо, за което никога не съм говорил открито. Аз ще отмъстя на Ийда и ще го унищожа, каквото и да ми струва това. Дори той трябва да има някакви слаби места. Казах, че се уча на търпение — чакам да ми се разкрие някаква стратегия, чакам да притъпи бдителността си или да допусне някоя грешка. Това е единствената причина, поради която все още съм жив. Първо ще го видя мъртъв.

Тя се усмихна.

— Радвам се. Надявах се да го чуя от вас. Това е и моето тайно желание. Ще действаме заедно, ще обменяме сведения и ще се подкрепяме с наличните си средства.

— Съюзът ни трябва да се пази в тайна… може би години наред.

— Онова, което се охранява от света, нараства по сила и стойност — отвърна тя.

— До мен достигна слух, че Ийда търси начин да се сдобие с владението Маруяма и възнамерява да го постигне, като се ожени за вас — рече Шигеру с надеждата, че думите му не са прозвучали твърде рязко.

— Роднините на мъжа ми се опитват да ме принудят на тази стъпка. Нито смъртта на сина ми, нито заплахите за живота на дъщеря ми ще ме накарат да се подчиня. По-скоро бих умряла!

Замълча за момент и после добави:

— Трябва да ви кажа нещо за моя живот, за да ме разберете. Покойният ми съпруг Уеки Тадаши беше от малък клан на границата между Източната и Средната провинция. Вече имаше един брак, с жена от изтока, и три деца. Най-голямата му дъщеря беше по-възрастна от мен — на шестнайсет, и омъжена за братовчед на Садаму — Ийда Нариаки, когото моят съпруг осинови, макар че Нариаки запази фамилията Ийда.

— Не е моя работа — заяви Шигеру, — но кой уреди този брак? Сама ли избрахте съпруга си?

— Не бях много съгласна, признавам. Не ми харесваше идеята да имам доведени деца, а и подобен тесен съюз с фамилията Ийда ме притесняваше. Но се оставих да ме убедят и първоначално не съжалявах — съпругът ми беше прекрасен човек… много интелигентен и ме подкрепяше във всичко.

Шигеру се опита да подмине внезапния пристъп на нещо, което наподобяваше ревност. Наоми продължи:

— Но децата му бяха съвсем различни, а и самата му благост означаваше, че не упражнява контрола, който им бе нужен. Дъщеря му се държеше така, все едно тя бе наследницата на Маруяма. Когато се роди собствената ми дъщеря, тя не скри гнева и разочарованието си, дори започна да настоява да бъде призната официално. Съпругът ми никога не бе оспорвал това, но просто действаше уклончиво. Здравето му взе да се влошава… когато се роди синът ни, малко се посъвзе, беше много щастлив… но това продължи само няколко седмици. Цяло лято не беше добре и накрая почина, преди синът ни да навърши месец, както смятаха — от тумор.

— Моите съболезнования — рече Шигеру.

— Не си бях давала сметка до каква степен ме е закрилял, преди да си отиде — продължи тя. — Оттогава ме атакуват от всички страни. Не възприемах заплахите насериозно, докато синът ми не се спомина. Нямах доказателства, че е отровен, но той умря така внезапно, след като винаги е бил толкова силен. Моите обвинения и подозрения бяха подминати — твърдяха, че съм обезумяла от скръб; появиха се мнения, че кланът не може да се управлява от жена — един мъж никога не можело да бъде толкова уязвим.

Той се взря в лицето й, осветено от трепкащата светлина на лампата. Следите от скръбта й бяха видими, но според него характерът й бе толкова устойчив, че никаква мъка не би могла да я тласне в бездната на лудостта. Възхищаваше й се неимоверно и му се искаше да й го каже, но се страхуваше да разкрие дълбочината на чувството, което все още не бе признал пред себе си. Почувства се неловко и заговори с кратки, отривисти изречения, които прозвучаха фалшиво дори в собствените му уши. Прииска му се да й разкаже за своя сън с детето, за това колко го бе развълнувала със скритото си послание, но не желаеше да разкрива собствената си мъка, да не би да се размекне и тогава…

Резултатът от разговора им изглеждаше неубедителен и разочароващ — той не можеше да й предложи нищо по отношение на политическа или военна подкрепа; единственото, което ги обединяваше, бе желанието им да постигнат смъртта на Ийда.

Но пропастта между желание и действителност изглеждаше непреодолима. Единственото, което можеше да й обещае, бе мълчалива подкрепа — години на чакане и потайност. Едва ли си струваше да го изрази с думи. Накрая дори безцелният им разговор замря и те останаха да седят в тягостно мълчание. Навън вятърът виеше, люлееше покрива, запращаше дъжда в стените и навяваше студ през всички цепнатини.

— Предполагам, че ще можем да си пишем — рече накрая Шигеру и тя кимна в съгласие, но не каза нищо, само му пожела „лека нощ“.

Той й отвърна и отиде зад преградата, където почти през цялата нощ лежа, потръпвайки в тънката несъразмерна роба, потискайки мисълта, че тя лежи на по-малко от двайсет крачки от него и че го е повикала и с друго наум, след като понастоящем и двамата нямаха семейство.

Бе невъзможно да не й се възхищава — тя бе красива, интелигентна, смела и завладяна от дълбоки чувства — всичко, което трябваше да представлява една жена. Но бе говорила за своя съпруг с такава топлота — очевидно го бе обичала и все още скърбеше за него. От своя страна той не искаше да се обвързва с никоя жена, още по-малко пък с толкова високопоставена, която вече бе пожелана от най-големия му враг… и за която, вече го знаеше, никога нямаше да му позволят да се ожени.

Когато се събуди, дъждът бе спрял, макар че в ранната утрин небето бе все така облачно. Собствените му дрехи бяха още мокри, но той си ги сложи отново, оставяйки сгъната на пода взетата назаем роба. Сачие и Бунта бяха отишли в съседното село да купят храна за обратното пътуване, тъй като всички бързаха да се възползват от пролуката в лошото време.

Наоми покани Шигеру да остане, докато другите се върнат, за да може да си вземе храна за из път, но той бе загрижен да прекоси първия проход преди падането на нощта.

— Да ви оставя ли сама? — попита той.

Тя почти му се ядоса.

— Ако искате да си вървите, тръгвайте! Не съм в опасност, а дори и да бях, мога прекрасно да се защитавам сама — посочи меча до себе си и добави: — Освен това отвън има копия. Уверявам ви, че мога да се бия и с двете.

Сбогуваха се официално, с известно чувство на разочарование и от двете страни.

Едно напразно пътуване, помисли си той. И двамата сме безнадеждно слаби. Не виждаше как биха могли да си помогнат един на друг, при все това не можеше да си представи, че ще постигне нещо без нея. Тя бе единственият му съюзник.

Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-зле се чувстваше, че я бе оставил. Искаше да й каже повече; съжаляваше, че не е изразил благодарността си към нея за подкрепата, която му бе оказала срещу Ийда, за това, че разбира скръбта му, за пътуването, което бе предприела, за да го види. Можеха да минат месеци, преди да се срещнат отново… мисълта за това му се стори непоносима. Не бе вървял и два часа, когато дъждът започна отново, по-проливен от всякога. Пред перспективата да прекара нощта без подслон той си каза, че би било по-разумно да се върне и веднага щом пое обратно, настроението му се подобри. Вървеше бързо, често дори се втурваше да тича, без изобщо да забелязва дъжда, който плющеше отгоре му, мокрейки го до кости, а сърцето в гърдите му блъскаше от напрежение и очакване.

Веднага забеляза, че Сачие и конярят не се бяха върнали. Под навеса имаше само един кон — красивата кобила. Щом го видя да приближава, тя обърна глава и изцвили леко. Той прецапа през локвите и скочи върху дъсчения под на верандата.

Чу звука от меч, изтеглен от ножницата, и посегна към дръжката на Джато. Извика, без обаче да иска да назове нито нейното име, нито своето. Щом се озова пред храма, вратата вляво от него се плъзна встрани и тя прекрачи прага с меч в ръка. Един миг двамата се гледаха втренчено, без да изрекат нито дума. Под обичайно бялата й кожа бе избила руменина, а очите й блестяха от вълнение.

— Аз… се върнах — рече той.

— Не очаквах да си ти — тя погледна меча и го свали. — Целият си подгизнал.

— Да. Вали — той махна неопределено към дъжда отвън, който вече падаше като плътна завеса.

— Сачие и Бунта сигурно са останали в селото — изрече тя тихо. — Нека взема мокрите ти дрехи.

По пода около него вече се образуваха локви от водата, която се стичаше от подгизналите му одежди. Той свали меча от пояса си и го остави от вътрешната страна на вратата в застланата с рогозка стая. Тя сложи своя меч до неговия, после пристъпи към него с неподвижно лице и решителни движения. Той усети уханието на парфюма й, на косите й, а после и на дъха й. Тя застана съвсем близо до него и ръцете й се протегнаха към възела на пояса му. Тя го развърза внимателно и после вдигна поглед към лицето му, докато сваляше горната роба от раменете му. Ръцете й бръснаха студената кожа на врата му и той си представи птиче оперение. Тя го въведе в стаята, разхлаби собствения си пояс и го притегли върху пурпурните възглавници. Той си помисли: Не бива да го правя, но не беше в положение да избира, а после си каза: Всичко друго ми се отказва, това е нещо желано и аз ще го имам. Спомни си всичките си страхове по отношение на жените — тяхното непостоянство, слабостта им, но тя не го посрещна с безучастност или немощ, а му се отдаде и го пое, откликна на цялата му сила и нужда със собствените си мощ и власт. Под копринените й роби тялото й — слабо и мускулесто — желаеше неговото така, както неговото желаеше нейното, изпълвайки го с удивление и въодушевление.

Вкопчиха се един в друг като бегълци в безлюдния храм. Докато дъждът се лееше, бяха в безопасност; никой нямаше да дойде, преди да спре да вали. Бяха императори в дворец над облаците, в един свят извън времето, където всичко бе възможно.

Ето какво било да се влюбиш, помисли си той с известно удивление, без да е очаквал някога да го изпита, неизменно нащрек, за да се предпази, както го бе посъветвал баща му. Сега, осъзнаващ невъзможността да му се противопостави, той се засмя на глас. Тя бе обзета от същата веселост и стана игрива като дете — донесе чай и го сипа не като изискана дама, а като слугинче.

— Аз трябва да ти прислужвам — рече. — Ти си главата на своя клан, а аз съм лишен от право на власт. Аз съм нищо.

Тя поклати глава.

— Ти винаги ще бъдеш господарят на клана Отори. Но двамата можем да си прислужваме един на друг. Ето — тя мина на просторечие. — Вземи. Пий.

Отривистите думи, изречени от нейните уста, го разсмяха отново.

— Обичам те — каза той.

— Знам. И аз теб. Между нас има връзка от предишен живот… може би от много животи. Били сме всичко един за друг — родител и дете, брат и сестра, най-близки приятели.

— Ще бъдем съпруг и съпруга — рече той.

— Нищо няма да е в състояние да го предотврати — отвърна тя и като го галеше, добави непринудено: — Каквито вече сме. Разбрах, че те обичам, още щом те видях в Тераяма. Разпознах те по някакъв начин, все едно дълбоко в себе си съм знаела кой си, но съм те забравила. По онова време съпругът ми беше още жив и аз осъзнавах, че никога няма да мога да призная любовта си. Но не преставах да мисля за теб, нито да се моля за твоята безопасност. Когато умряха съпругът ми и синът ми, единственото, което ме крепеше, бе мисълта за теб. Реших, че след като ми е отнето толкова много, няма да се откажа от единственото, което желая искрено.

— И аз почувствах същото — рече той. — Но какво бъдеще ни предстои? Преди ти беше неясна мечта, далечна възможност. Сега вече си моята реалност. Какъв смисъл би имал животът ни, ако трябва да сме разделени?

— Защо не се оженим? Ела в Маруяма. Ще сключим брак там.

Гласът й бе топъл и безгрижен, а оптимизмът й го въвлече в блян, където всичко бе възможно — щеше да сключи брак и да заживее с тази жена, щяха да установят траен мир в Западната провинция… да имат деца.

— Дали някога биха ни позволили? — попита той. — Сега моите чичовци са начело на клана Отори. Бракът ми е от значение за тях. Те никога не биха одобрили един съюз, който ще утвърди положението ми и ще засили властта ми. Ийда Садаму — също.

— Тохан определиха за кого да се омъжа първия път. Защо трябва пак да имат думата за живота ми? Аз съм законният владетел. Няма да позволя да ми нареждат!

Властният й тон го накара да се усмихне въпреки лошите си предчувствия. Видя нейната увереност — смелостта на жената, която знае, че е обичана от любимия. Въпреки трагичните загуби предишната година тя все още излъчваше младост. Скръбта я беше белязала, но не беше съкрушила духа й.

— Да действаме в тази насока — рече той. — Но можем ли да запазим в тайна нещо подобно? Бихме могли да се видим един или два пъти, без да ни открият, но…

— Да не говорим сега за опасността — прекъсна го тя ласкаво. — И двамата я познаваме — налага ни се да живеем с нея всеки ден. Ако няма как да се срещаме, можем поне да си пишем, както каза снощи. Ще ти пращам писма, както преди, по сестрата на Сачие.

Това му напомни за съобщението, донесено от някогашния му васал.

— Ти познаваш един от моите воини… Харада. Бях удивен от думите, които изрече за Скритите.

Шигеру заговори по-тихо, макар че нямаше кой да го чуе в проливния дъжд, и неуверено, тъй като не беше сигурен доколко тя би пожелала да му разкрие истината.

— Да, Харада е имал нещо като видение. Не е необичайно сред тези хора — техният бог им говори направо, когато му се молят. Изглежда, чут веднъж, този глас трудно може да бъде пренебрегнат.

Той почувства, че тя говори от собствен опит.

— Ти чувала ли си го?

Тя се усмихна леко.

— Има много неща, които ми допадат в това учение — отвърна Наоми. — Моите деца ме научиха колко ценен е животът и колко ужасно е да бъде отнет. И все пак като глава на своя клан си давам сметка, че отказът от меча би обрекъл народа ми на незабавно поражение от всички тези въоръжени воини, които ни заобикалят. Трябва да притежаваме достатъчно сила, за да противостоим на техния жесток и ненаситен стремеж към завоевания. Но ако всички вярват, че след смъртта ще се изправят на съд пред своя бог, може би страхът от наказание ще ги обуздае.

Той се съмняваше, чувствайки, че хора като Ийда, които нямат страх от нищо ни на земята, ни на небето, могат да бъдат контролирани единствено със силата на оръжията.

— Понякога ми се струва, че гласът говори на мен, но поради положението, което заемам, мисля, че не мога да отговоря. Смятам, че е отвратително хора, които не се отбраняват, да бъдат преследвани и изтезавани — продължи тя. — Трябва да им бъде позволено да живеят в мир.

— Те полагат клетва за вярност към някаква небесна сила, не към своите господари тук на земята — възрази Шигеру. — Затова не заслужават доверие. Дълбоко съжалявам, че Харада повече няма да ми служи.

— Можеш да имаш доверие на Харада — рече тя.

— Би ли ме наблюдавала безучастно, докато се бия с трима души?

— Не, бих се сражавала редом с теб. Аз не твърдя, че съм една от Скритите, а просто се възхищавам на част от техните убеждения и ги уважавам.

Имаха да си кажат толкова неща, да споделят един с друг и всичко, което научаваха за другия, само разпалваше желанието им. Когато страстта се уталожваше, възобновяваха разговора си и така през целия ден, докато дрезгавината постепенно угасна и настъпи нощта, която засили чувството им, че са откъснати от света, все едно се бяха пренесли в някаква омагьосана къща извън времето. Дъждът продължаваше да се лее. Двамата почти не спаха, изцяло погълнати един от друг, телом и духом, докато изтощението и страстта замъглиха всички бариери помежду им и те сякаш наистина се сляха в едно.

Когато най-накрая дъждът намаля след пладне на втория ден, тишината ги изтръгна сякаш от томителен сън и ги призова обратно в техния отделен живот, към раздяла, изпълнена с болка и радост. Сачие и Бунта се върнаха по здрач, готови да изсипят безброй извинения заради закъснението, но щом видяха, че Шигеру е още там, застинаха безмълвни. Младият мъж незабавно излезе навън да се погрижи за конете. Сачие влезе и им приготви храна. Изобщо не се бяха сетили да ядат и сега усетиха неистов глад. Беше купила яйца и зимни зеленчуци, от които направи бульон със соев пастет и извара. По-късно сготви ориз и обеща да опече оризови питки за из път. После отиде да спи в стаята, която преди това бе заемал Шигеру, като нищо в поведението или в изражението й не издаваше чувствата й, макар че очевидно бе наясно с онова, което се бе случило помежду им — самият въздух изглеждаше кадифен и наситен със страстта им.

— Няма да каже нито дума на никого — увери го владетелката Маруяма.

— А конярят?

Но всъщност това не го вълнуваше — беше благодарен, че ще прекарат още една нощ заедно, а няма да лежи треперещ в страст на крачки от нея, както преди. Пресегна се, плъзна ръце под гладките й гъсти коси и обхвана главата й с длани.

— Той е дискретен и мълчалив младеж. Сачие ще го накара да се закълне, че ще пази тайна. Аз съм в собственото си владение — мога да правя каквото пожелая! Никой няма да ме разпитва или да ме предаде!

— Но Ийда може да има шпиони навсякъде — дори любовницата на Араи работи за Племето, значи най-вероятно и за Ийда. Как да разберем на кого да имаме доверие?

— Давам си сметка за всичко това и все пак точно сега имам чувството, че никой не може да ни стори зло — прошепна тя.

Когато се изсипа в нея, почувства същото, но вече знаеше, че тази новородена страст може да означава само още по-големи опасности и за двама им.