Началото

Четирийсет и пета глава

Когато Наоми се прибра у дома, нейната спътница Сачие, която я познаваше отблизо, бе започнала да подозира какво се е случило. Щом се озоваха сами в резиденцията, двете жени се втренчиха една в друга. В очите на Сачие се четеше въпрос. Наоми можа само да кимне.

— Но как? — подхвана Сачие.

— В Тераяма. Беше там. Не ми казвай нищо. Зная каква глупачка съм била. Сега ще се освободя от него.

Видя как Сачие потръпна и това я изпълни с неоснователен гняв.

— Не те моля да имаш нещо общо с това. Ако ти е обидно, остави ме. Някой ще дойде да ми помогне — тя замълча за момент и после добави с пресекващ глас: — Трябва скоро да е тук.

— Господарке Наоми! — Сачие протегна ръце към нея, все едно се канеше да я прегърне, но Наоми не помръдна.

— Никога няма да ви изоставя в такъв момент. Но няма ли друга възможност?

— Не виждам каква — отвърна с горчивина Наоми. — Ако можеш да измислиш някакъв изход, някакъв начин да не убивам детето на владетеля Шигеру, кажи ми. Иначе не ме съжалявай, защото това ме срива. Ще плача по-късно, когато всичко свърши.

Сачие се поклони със сълзи на очи.

— Междувременно можеш да кажеш на останалите от къщата, че съм настинала лошо. Няма да виждам никого, освен жената, с която яздихме до Ямагата — Муто Шизука. Тя трябва да дойде скоро — повтори Наоми, вперила поглед в градината, където дъждът се сипеше монотонно.

Два дни по-късно времето за кратко се оправи и в един отрязък от слънце и ясно небе Шизука пристигна с Бунта.

Сама в стаята с Наоми, тя изслуша безмълвно кратката молба, не попита за никакви обяснения и не предложи никакво съчувствие.

— Ще се върна довечера. Не яжте и не пийте нищо. Опитайте се да починете. Довечера няма да спите и ще бъде болезнено.

Върна се с билки, от които направи горчива отвара и помогна на Наоми да я изпие. След няколко часа спазмите започнаха, последвани от жестоки болки и силно кървене. Шизука остана при нея през цялата нощ, бършеше потта от лицето й, отмиваше кръвта и я успокояваше, че всичко скоро ще отмине.

— Ще имаш други деца — прошепна тя. — Като мен.

— Значи и ти си го преживявала — рече Наоми и даде воля на сълзите си, както за Шизука, така и за себе си.

— Да, първото ми дете. По онова време за Племето не беше изгодно да имам дете. Моята леля ми даде същата отвара. Бях покрусена. Но ако от Племето не ми го бяха причинили, никога нямаше да посмея да им се опълча, за да помогна на владетеля Шигеру и да запазя вашата тайна. Мъжете не могат да предвидят последствията от своите действия, защото не вземат под внимание човешкото сърце.

— Ти влюбена ли си във владетеля Шигеру? — чу се да пита Наоми. — Затова ли правиш толкова за нас? — тъмнината и близостта помежду им й вдъхнаха смелост да изрече тези думи.

Шизука отвърна със същата откровеност.

— Обичам го силно, но двамата никога няма да бъдем заедно в този живот. Тази щастлива съдба се пада на теб.

— Досега съдбата ми е донесла предимно мъка — рече Наоми. — Но никога не бих си избрала друг.

Призори болката намаля и тя успя да поспи. Когато се събуди, Сачие беше в стаята, а Шизука се готвеше да си тръгне. Наоми изпита страх при мисълта за заминаването й.

— Остани още малко! Не ме оставяй още!

— Господарке, не мога да остана. Изобщо не трябва да съм тук. Някой ще разбере и това ще изложи на опасност всички ни.

— Нали няма да кажеш на владетеля Шигеру? — попита Наоми и щом произнесе името му, избухна в сълзи.

— В никакъв случай! И бездруго може да мине доста време, преди да го видя отново. Вие може да го видите преди мен. Трябва да почивате и да възстановите силите си. Заобиколена сте от много хора, които ви обичат и ще се погрижат за вас.

Когато Наоми се разплака още по-безутешно, Шизука се опита да я успокои.

— Следващия път, като тръгна за Хаги, първо ще дойда тук. Тогава ще можете да му пратите съобщение.

Бяха минали девет седмици от деня, в който Наоми бе лежала до Шигеру като в сън.

Животът на детето бе прекратен бързо и лесно. Тя дори не можеше да се моли открито за душата му, нито да даде израз на мъката и гнева си, че няма право да живее свободно с мъжа, когото обича. Налегна я мрачна горест, все едно бе обсебена от тъмен дух. Понякога заливаше с гневни изблици своите васали и слуги, което накара старейшините да заговорят помежду си, че тя проявява неразумността, характерна за една жена, и вероятно няма да е в състояние да управлява сама. Бяха на мнение, че е по-добре да се омъжи за Ийда или за някой негов избраник, с което я вбесяваха още повече.

Когато лятото отмина и настъпи по-хладна есен, тя все още не се бе възстановила напълно и почна да очаква със страх идващата зима. Възнамеряваше отново да пътува за Инуяма, но си даваше сметка, че не е достатъчно добре, за да се изправи пред Ийда и да запази самообладание. В същото време се страхуваше, че може да го оскърби и още повече да разочарова Марико.

— Животът ми е безнадежден — рече тя в отчаяние една вечер на Сачие и на нейната сестра Ерико. — Просто трябва да го приключа.

— Не говорете по този начин! — възкликна умолително Сачие. — Нещата ще се оправят.

— Всичко със здравето ми е наред — отвърна Наоми. — Но не мога да се освободя от този ужасен мрак, който е обгърнал душата ми — после прошепна: — Само ако можех да изкажа… какво се случи… чувствам, че ще бъда опростена. Но не мога и докато е така, никога няма да постигна покой.

Ерико и Сачие си размениха бързи погледи и Сачие рече също тъй тихо:

— Двете със сестра ми не бяхме в състояние да ви помогнем за онова, от което имахте нужда по-рано. Но може би сега ще можем да ви предложим изцеление.

— За такова страдание няма билки — рече Наоми.

— Но има човек, който може да ви помогне — заяви колебливо Ерико.

Известно време Наоми остана безмълвна. Тя бе казала на Шигеру, че е запозната с вярванията на Скритите и дори изпитва дълбоко съчувствие към тази подложена на гонения секта. Но не му беше казала… тъй като тайната не бе нейна, за да има право да я разкрие… че и Сачие, и Ерико са вярващи, че Мари — племенницата на изтезавания мъж, когото Шигеру бе спасил преди години близо до Чигава — работи в крепостта и чрез нея двете жени поддържаха връзка със Скритите из цялата Западна провинция, както и с Харада Томасу — някогашния воин на Отори, който бе станал нещо като пътуващ проповедник, след като бе служил на Несуторо като ученик и прислужник. Бе разговаряла многократно с двете сестри за тяхната съдба и в миналото неведнъж бе изпитвала копнежа да се остави също като тях на любовта и милостта на една Върховна същност, която щеше да я приеме такава, каквато е — обикновено човешко същество, нито по-добро, нито по-лошо от всяко друго. Но сега бе отнела живот, бе извършила непростим грях и не можеше да се покае, защото ако имаше избор, би сторила същото.

— Зная какво имате предвид — рече тя накрая. — Бих се обърнала към всяка духовна същност, която би ми донесла успокоение. Но аз съгреших непоправимо, като причиних смъртта на собственото си дете. Не мога да се моля открито на Просветления, нито да отида в светилището. Как тогава да се обърна към вашия бог, към Тайния, когато неговата първа заповед към вас е да не убивате?

— Той знае всичко, което таи сърцето ти. Неговата първа заповед е да го обичаме; втората — да обичаме всички люде и да прощаваме на онези, които ни мразят. Любовта е онази, която ни възпира да отнемаме нечий живот. Само той може да реши. Ние живеем в света на хората и ако се покаем, вярваме, че той ще ни разбере и ще ни прости.

— Ще прости и на вас — добави Сачие и хвана Наоми за едната ръка.

Ерико я хвана за другата и двете застинаха със сведени глави. Наоми знаеше, че сестрите се молят, и се помъчи да успокои сърцето и мислите си.

Заблуждават се, помисли си тя. Там няма нищо… а и да имаше, не бих могла да се вслушам в гласа му, защото съм владетел и трябва да управлявам със сила.

Но колкото повече потъваше в тишината, толкова по-ясно осъзнаваше някаква същност извън себе си, някакво по-всеобхватно присъствие, което се извисяваше над нея и в същото време чакаше смирено да се обърне към него. Внезапно осъзна как това може да бъде най-върховната клетва за вярност, която човек може да даде — да коленичи пред тази върховна същност и искрено да й предостави и тялото, и душата си. Беше противоположното на светската власт на военачалници като Ийда и може би единствената сила, която би могла да възпре тези мъже.

И тя се обърна и прошепна:

— Съжалявам — и усети почти недоловимо докосване, сякаш някой бе положил целителна длан върху сърцето й.

През зимата често разговаряше със Сачие и Ерико, молеше се заедно с тях и преди настъпването на новата година бе приета в общността на Скритите. Осъзна, че има много равнища на вяра и че мнозина, за които дори не бе подозирала, ги владееха. Даде си сметка за мрежата, която бяха изградили не само в западното владение, а и навсякъде в Трите провинции, макар че в земите на Тохан все още бяха подложени на гонения. Предаваше се от ухо на ухо, че самият Ийда участвал в тяхното преследване и убийствата му доставяли искрена наслада.

Наоми всячески се бе съпротивлявала на вярата. За нея едно такова решение съвсем не беше лесно. Гордостта, която изпитваше от собственото си положение и от произхода си, не й позволяваше да се приравнява с обикновените хора. Смяташе, че винаги се е държала с тях честно и справедливо, но да ги счита за равни, за нея бе неестествено и оскърбително. При все това вярата й донесе чувство за опрощение, а опрощението й донесе покой.

Вътре в нея съществуваха и други противоречия, за които сякаш нямаше решение. Ученията на Скритите забраняваха отнемането на живот, но единственият начин да освободи дъщеря си и да постигне не само щастие за себе си, но и мир и справедливост за Трите провинции, можеше да се осъществи само чрез смъртта на Ийда. Спомняше си дискусиите, които бе имала с Шигеру за убийството му; трябваше ли сега да се откаже от всички свои планове и да остави наказанието на Ийда в ръцете на Тайния, който виждаше всичко и въздаваше правосъдие след смъртта?

Всеобхватна е мрежата небесна, рехава, но не пропуска, каза си тя.

Мислеше за Шигеру непрестанно, макар че нямаше особени надежди да го види или да получи вести от него. Тайната им замалко не бе разкрита, а опасността, с която се бяха разминали на косъм, я бе потресла — не можеше да понесе отново подобен риск. Въпреки това продължаваше да копнее за него, да го обича силно, да изпитва непреодолимо желание да му разкаже за детето и да го помоли за прошка. Цяла зима му писа писма, които се надяваше да прати по Шизука, а после късаше на малки парченца и изгаряше.

Настъпи пролет, снегът се стопи, пратеници, търговци и пътници отново поеха на длъж и на шир из Трите провинции. За щастие Наоми нямаше много време за мрачни мисли, тъй като бе заета непрестанно. Трябваше да си възвърне контрола и управлението на своя клан, които й се бяха изплъзнали за известно време, докато беше болна. Дори когато времето бе твърде лошо, за да язди навън, тя провеждаше редица съвещания със старейшините на клана, за да обсъдят многобройните решения, които трябваше да се вземат относно търговията, промишлеността, мините и земеделието, военните дела и дипломацията.

Когато й оставаше време, тя обичаше да се уединява със Сачие и Ерико, да им приготвя чай в къщата за чайна церемония, построена още от баба й. Ритуалът придобиваше някои от свещените качества на споделената храна на Скритите. Обикновено им прислужваше Мари, която им носеше гореща вода и малки питки от подсладени кестени или бобено тесто. Често към тях се присъединяваше и Харада Томасу и всички се молеха заедно.

Един ден в петия месец, за радост на Наоми, й бе съобщено за пристигането на Шизука и Мари я доведе в градината.

Шизука пристъпи прага на постройката за чайна церемония и коленичи пред Наоми, после седна, вдигна глава и се взря в лицето й.

— Владетелката Маруяма е оздравяла — рече тя тихо — и е възвърнала цялата си красота.

— А ти, Шизука, добре ли си? Къде прекара зимата? — Наоми си каза, че Шизука изглежда необичайно бледа и смирена.

— Цяла зима бях в имението на Ногучи, с владетеля Араи. Смятах, че ще мога сега да тръгна към Хаги, но тук в Маруяма се случи нещо, което сериозно ме разтревожи.

— Можеш ли да ми кажеш какво?

— Възможно е да се окаже маловажно и просто аз да си въобразявам. Стори ми се, че видях на улицата чичо Кенджи. Всъщност не го видях, а долових мириса му… той има много характерен мирис… и после осъзнах, че някой използва едно от уменията на Племето, за да прикрива присъствието си. Беше пред мен и срещу вятъра, тъй че не вярвам да ме е видял. Но това ме обезпокои. Защо е тук? Той рядко идва толкова далеч на запад. Опасявам се, че ме наблюдава. По някакъв начин съм събудила подозренията му. Не бива да ходя в Хаги, защото ще издам приятелството си с владетеля Шигеру, а ако от Племето ме разкрият…

— Моля те, иди! — възкликна умоляващо Наоми. — Ще му пиша сега, ще побързам, няма да те бавя!

— Не бива да нося писма — рече Шизука. — Твърде опасно е. Кажи ми съобщението си. Ако реша, че е безопасно… не само за мен, а за всички ни… ще се опитам да се срещна с владетеля Шигеру преди лятото.

— Сачие, приготви чай за Шизука, докато поседя няколко мига и си помисля какво искам да му кажа — помоли Наоми, но преди Сачие да успее да се подчини, на прага се появи Мари.

— Господарке Маруяма, Харада Томасу има да ви съобщи нещо. Може ли да го доведа?

Шизука бе замръзнала намясто.

— Кой е Харада? — прошепна тя.

— Беше един от васалите на Шигеру — отвърна Наоми. — Няма защо да се страхуваш от него.

Харада бе някогашен воин на Отори, който веднъж вече бе отнесъл на Шигеру съобщение от нея и бе уредил първата им среща. Тя беше искрено привързана към него и по тази причина, и защото много пъти бе разговаряла с него за своите вярвания.

— Може ли да е донесъл вест от Хаги?

Вкопчени конвулсивно в нежния порцелан на купичката, пръстите й потръпваха и набраздяваха повърхността на чая с едва забележими вълнички.

— Да, доведи го незабавно — нареди тя на Мари.

Момичето се поклони, излезе и след малко се върна с Харада.

Наоми поздрави сърдечно едноокия мъж. Той изглеждаше още по-слаб и сух, все едно огънят на вярата му го стапяше отвътре.

— Владетелко Маруяма, чувствам, че трябва да отида в Хаги и да се срещна с господаря Отори.

— Какво се е случило?

— Нямам вести от владетеля Отори от месеци — отвърна той. — Доколкото знам, е добре. Но имам предчувствие, че трябва да му отнеса информация, която научих наскоро.

— Можеш ли да ми кажеш за какво става въпрос?

— Има един амбулантен търговец, който пътува от Инуяма и ходи често в Хаги. Той е един от нас и носи вести за нашите хора от изток и от Средната провинция. Преди две години за първи път отиде отвъд столицата нагоре в планината… това лято ще се върне там. Та той се изтърва, че в някакво селце имало момче, което приличало на Отори.

Тя се втренчи в него озадачена.

— Какво искаш да кажеш?

— Може да не е нищо важно. Незаконен син…?

— На владетеля Шигеру? — насили се тя да попита.

— Не, не, не казвам това. Момчето трябва да е на петнайсет или шестнайсет, почти порасло. Но от клана Отори, със сигурност — гласът му заглъхна. — Може и да преувеличавам… но мисля, че владетелят Шигеру би искал да знае.

Шизука бе коленичила безмълвно от едната страна. Сега тя се обади:

— Владетелко Маруяма, може ли да задам един въпрос на този човек?

Наоми кимна, признателна за прекъсването. Твърде голям е, за да бъде син на Шигеру, разсъждаваше тя със смесица от облекчение и разочарование. Но може би са роднини по някаква линия.

— Той забелязал ли е нещо друго? — попита Шизука с настоятелен глас. — Говори за външна прилика, без съмнение. Но видял ли е ръцете на момчето?

Харада се втренчи в нея.

— Всъщност да — той отправи поглед към Наоми. — Господарке Маруяма?

— Можеш да говориш пред нея — разреши му Наоми.

— Забелязал ги е, защото момчето е един от нас, един от Скритите — рече тихо Харада. — Но е пожелал да хване меч. Дланите му са били пресечени от отвесна линия.

— Като моите? — попита Шизука и вдигна ръце с дланите нагоре.

— Предполагам — отвърна Харада. — Търговецът харесал семейството и сега се тревожи за тях. Мнозина от нас погиват на изток.

Всички се втренчиха в ръцете на Шизука, в правите линии, които сякаш разсичаха дланите на две.

— Какво означава това? — попита Наоми.

— Означава, че трябва незабавно да замина за Хаги — отвърна Шизука. — Колкото и да е опасно, трябва веднага да уведомя владетеля Шигеру. Ти няма защо да ходиш — рече тя на Харада. — Аз трябва да замина! И аз да му съобщя това!

Наоми внезапно си помисли, че тя ще му дари това момче; появата му бе като чудо, нарочено да замести детето, което бе принудена да убие. Видя в това Божията намеса. Ето посланието, което трябваше да проводи по Шизука. Удивена и признателна, тя се изправи.

— Да, трябва да заминеш за Хаги и да уведомиш владетеля Шигеру. Тръгвай веднага!