Началото

Шестнайсета глава

Шигеру бе позволил един или два пъти мислите му да се отклонят към дъщерята на зидаря, но не знаеше нищо за преговорите на Кийошиге, а разполагаше с твърде малко време, за да проведе лично някакви разговори в тази посока, тъй като скоро след зазиждането пристигнаха пратеници от Чигава — малко селище на междуградския път между Ямагата и крайбрежието, разположено на самата източна граница на Средната провинция. Сведенията бяха, че Тохан са повели кампания срещу собствените им селяни, целяща унищожението на някаква неясна секта, известна като Скритите. Шигеру си спомни, че Нагаи бе разказвал за такава секта в Ямагата. Преследваните прехвърляли границата и бягали в Средната провинция, а войниците на Тохан ги преследвали, изтезавали и убивали заедно с онези селяни на Отори, които им предлагали подслон. Именно този факт вбеси Шигеру, когато научи за ставащото. Тохан имаха право да вършат каквото си искат в рамките на собствените си граници и Шигеру изобщо не се интересуваше от въпросната секта — съществуваха куп религиозни движения, които се появяваха и после изчезваха, като повечето от тях изглеждаха безобидни и не представляваха заплаха за стабилността на обществото. Но ако Тохан си въобразяваха, че могат да нахлуват в земите на Отори, когато си решат, рано или късно щяха да решат и да останат. Друго усложнение бе, че внезапните нападения се извършваха все около Чигава — област, богата на сребро и мед. Подобна безочлива провокация трябваше да бъде посрещната с подобаваща смелост и решителност — това бе единственият начин да бъде спряна.

Както винаги и за огромно неудоволствие на Шигеру неговите чичовци присъстваха на съвещанието, което владетелят Шигемори свика, за да се реши каква да бъде реакцията на Отори. Шигеру смяташе, че след като вече е възрастен и може да съветва баща си, присъствието на чичовците му става излишно. Струваше му се, че изобщо не е ясно кой всъщност управлява клана и че Шигемори не смее да стори нищо без съгласието на братята си. За пореден път чичовците на Шигеру препоръчаха политика на отстъпки, повтаряйки съображенията си за силата на Тохан и за опасностите, които крие едно следващо оскърбление към Ийда, тъй скоро след печалната кончина на Миура. На свой ред Шигеру изрази категоричното си мнение и бе подкрепен от главните васали Ирие и Мийоши.

Но споровете продължиха. Той видя как майсторски чичовците му заблуждаваха баща му, все едно винаги отстъпваха пред него, като го ласкаеха и го изтощаваха с настоятелните си доводи. Твърдяха неизменно, че тяхна единствена цел е благоденствието на клана, но той се питаше какви ли бяха скритите им мисли и желания. Каква изгода можеше да им донесе умилостивяването на Тохан? И тогава му хрумна, че целта им може да е да си присвоят властта, отнемайки я както от баща му, така и от самия него — подобна низост изглеждаше немислима и той не смяташе, че кланът някога ще го позволи, но освен това виждаше колко бездеен е станал баща му и се опасяваше, че прагматични васали като Ендо и Мийоши биха могли, ако не да търсят целенасочено, то поне с охота да приемат един по-силен владетел, който да оглави клана. А това ще бъда аз и никой друг, даде си дума той.

Седяха в голямата зала на резиденцията зад самата крепост. По-рано беше валяло, но слънцето отново прежуряше и беше жега. Шигеру чуваше как вълните на прибоя се блъскат в стената под градината. Всички врати бяха отворени и дълбоките веранди представляваха хладни сенчести заслони, извън които лятната светлина блестеше и от нея листата изглеждаха още по-искрящо зелени, а багрите на цветята — глициния и лотос — още по-наситени. Обсъждането продължи цял следобед, докато жегата се засилваше, жуженето на цикадите ставаше все по-пронизително, а хората — все по-раздразнителни.

Накрая точно преди залез-слънце владетелят Шигемори обяви, че би желал да забави решението си, докато успее да се посъветва с един шаман, който за щастие бе посещавал светилището в гората над крепостта. Проводиха пратеник и съвещанието бе разпуснато; щеше да продължи на следващия ден до вземане на окончателно решение.

Шигеру изрече по необходимост задължителните вежливи слова към баща си и чичовците си и отиде в градината да си охлажда гнева. Слънцето вече потъваше зад хълма в западната част на залива, но все още беше задушно. Под официалната роба кожата го сърбеше, болеше го и главата.

В отдалечения край на градината Такеши седеше на каменния зид, който гледаше към морето. Шигеру рядко бе виждал брат си да седи по този начин, притихнал, без да подозира, че го наблюдават, явно потънал в мисли. Няколко мига остана така, вперил поглед в него, и се улови, че се пита какъв ли ще бъде животът на брат му. Толкова често бе център на внимание, обект на възхищение и възхвала, но при все това не бе наследник на клана и освен ако не се случеше нещо с Шигеру, никога нямаше да се сдобие с властта, която очевидно толкова силно желаеше — и за която изглеждаше създаден. В хрониките имаше много примери за кланове, в които брат се сражава срещу брата за власт, където по-малкия от синовете се обръща срещу по-големия, сваля го от власт и го убива… или бива победен, осъден на смърт или принуден да отнеме собствения си живот. Братята на баща му проявяваха своята подлост пред собствените му очи. Наистина, те бяха само полубратя, родени от различни майки, но ако все пак това се окажеше неизбежна част от историята на Отори, която се повтаря във всяко поколение? Ами ако в бъдеще Такеши не му остане верен?

Как можеше да го ангажира, да използва всичките му таланти? Наистина трябваше да му се даде земя — негова собствена област в рамките на владението… може би Цувано или дори Ямагата.

Изглежда, Такеши внезапно се бе изтръгнал от своите блянове. Скочи от зида и видя Шигеру. Лицето му светна в усмивка тъй непринудена и изпълнена с любов, че тутакси разсея част от страховете на Шигеру.

— Стигнахте ли до решение? — попита той.

— Баща ни иска първо да се посъветва с някакъв шаман — отвърна Шигеру, без да може да сдържи гнева си, което бе длъжен да стори. — Ще се съберем отново утре.

Усмивката на Такеши изчезна също тъй бързо, както се бе появила.

— По-добре е да се действа незабавно. Така смяташ, нали?

— Да, и всички вече го знаят. Повтарям го цял следобед. Но не ме слушат. Даже по-зле — мнението ми непрестанно се омаловажава от чичовците ми, които не спират да ми напомнят колко съм млад, как нямам опит, а пък те колко са мъдри.

— Мъдри друг път — отсече Такеши.

Шигеру не направи забележка на брат си за тази проява на неуважение. Такеши го погледна и продължи окуражен.

— Моят по-голям брат трябва да действа в името на целия клан.

— Не мога да сторя нищо против желанието на нашия баща — отвърна Шигеру. — Трябва да му се подчинявам, каквото и да е решил. Бедата е, че изобщо не взима никакви решения!

Такеши си преправи гласа, все едно говореше малко палаво дете, и заяви закачливо:

— Моите учители не могат да ми забранят неща, които не знаят. А след като не ми забраняват, значи аз не проявявам непокорство — гласът беше детски, но очите на Такеши бяха присвити като на възрастен. — Мори Кийошиге ме научи на това — добави той.

— Така ли? — попита Шигеру. — Иди намери Кийошиге и го помоли да дойде при мен. Мисля да пробвам конете навън… може би утре рано сутринта.

— Може ли и аз да дойда? — попита веднага Такеши.

— Най-вероятно не.

Такеши изглеждаше разочарован, но не възрази. Вместо това се поклони официално на Шигеру, както бе длъжен да стори по-малкият брат, проявявайки уважение към по-големия, и бързо се отдалечи.

Той знае как да проявява покорство, помисли си Шигеру. Има отлично възпитание. Сигурен съм, че винаги ще ми е верен.

Докато напускаха града, той отново видя момичето на моста — удивителния мост, тъй съвършен и красив. Сега реката не се бореше с него, а обсипваше с ласки каменните му сводове, чиито основи бяха коствали не един човешки живот. В долните камъни вече се впиваха водорасли, които набраздяваха сивото с тъмно, лепкаво зелено, а в сянката на сводовете се събираше риба, диреща убежище от слънчевата светлина и острите клюнове на чапли и чайки.

Погледна валчестия камък с надписа, който бе наредил да поставят — решителна постъпка, също като това заминаване на разсъмване. Но и двете бяха вдъхновени от едно и също желание — за справедливост — и от същата яростна нетърпимост към жестокостта и предателството.

Дори и в този ранен час на моста имаше хора, пристигнали с приношения за зидаря, и това накара Шигеру да се замисли за смъртта и за това как въпреки цялата си жестокост кончината на този човек в някакъв смисъл бе родила нов живот, вдъхновявайки хората — в смъртта си зидарят бе също тъй деен, както и в живота, затова споменът за него никога нямаше да умре.

Не можеше да прозре в бъдещето и затова нямаше как да знае, че собственият му гроб щеше да се превърне в средище на поклонение, докато Трите провинции съществуват, и че хората щяха да го почитат като божество. И макар че често размишляваше над собствената си смърт, както го бе учил Мацуда, и се молеше тя да е достойна и значима, в това утро мисълта за нея не го занимаваше особено.

Внезапна буря през нощта бе прочистила въздуха и измила улиците. На хоризонта се бяха струпали огромни сиво-бели облаци, които изгревът бе обагрил в розово, а небето все повече синееше. Конят под него бе нетърпелив и възбуден, той усещаше енергията, натрупана в краката и хълбоците му. Беше млад и буен, също като него. Заминаваха заедно. Нямаше да му се налага да понася още един безкраен ден на обсъждания, доводи, половинчати истини и увъртания.

Привидно извеждаше конете на тренировъчна езда заедно с Кийошиге, Ирие и още трийсетина души, но не смяташе да се връща в Хаги преди началото на съвещанието същия ден. Всъщност не възнамеряваше да се връща толкова дни, колкото щяха да му бъдат необходими да оцени лично положението по границата и ако се наложи, да се разправи с хората на Тохан.

Щом слънцето се издигна, светлината зад облаците стана златиста, от което сивата им вътрешност засия като току-що излъскана стомана. Ездачите се движеха по улицата, която вървеше покрай реката. Като повечето градски улици и тази не беше с настилка и докато препускаха през локвите, конете пръскаха около себе си мътни фонтани.

Шигеру се обърна и отново погледна към моста. Ниските лъчи на слънцето превръщаха водата в сребро. Бе забелязал онази жена… Акане — от същия момент започна мислено да я нарича Акане, — докато минаваше покрай нея, тя стоеше коленичила при гроба със сведена глава, и внезапно бе пронизан от съзнанието за странна връзка помежду им. Затова не се изненада, че сега тя бе зареяла поглед след тях, все едно се взираше в морето, уж да различи дали някой голям кораб не приближава или напуска пристанището.

Той дръпна леко юздите на коня си, за да се изравни с Кийошиге.

— Когато се върнем, бих искал да я видя.

— Кого? — попита Кийошиге нарочно, за да го подразни.

— Дъщерята на зидаря. Акане.

— Акане? — повтори по-младият му приятел. — Мислех, че не проявяваш интерес.

— Може и да проявявам — отвърна Шигеру.

Както изглежда, беше ден на решения. Щеше сам да избере своята война и своята наложница.

— Вече е уредено — рече тихо Кийошиге, накланяйки се леко на седлото, тъй че да го чуе само Шигеру. — Очаква да пожелаеш да ти я доведат.

Шигеру се усмихна. Имаше куп неща, които вероятно бе изразил — удоволствие, изненада, радост от тайните кроежи на своя приятел. Кийошиге се засмя. Нямаше защо да споменава който и да е от тях. Двамата се разбираха без думи.

По същия начин предишния ден нямаше нужда да обяснява на Кийошиге своя план. Приятелят му незабавно схвана намеренията му. Ирие бе поканен да отиде и да говори с младежите в градината. Шигеру чувстваше необходимост поне един от неговите учители да одобри замисъла му. Ирие, който бе пътувал с него до Ямагата и се бе върнал в града, за да го посрещне през пролетта, бе човекът, на когото имаше най-голямо доверие, а от онова, което виждаше в поведението му по време на съвещанията, личеше, че Ирие е прехвърлил верността си към него. Двамата не го бяха обсъждали; Шигеру не беше потърсил съвет. Взе решение, уведомил Ирие за намеренията си, и помоли — макар че „нареди“ бе по-близо до истината — своя учител да тръгне с него.

Възрастният воин се бе подчинил безстрастно, но ги посрещна рано, още преди уреченото време, и Шигеру почувства, че неговото нетърпение си съперничи с тяхното собствено. Възмущението на Ирие бе не по-малко от това на Шигеру, когато разкриха двуличието на владетеля Китано и неговите опити за сближаване с фамилията Ийда, той бе и най-оскърбен от версията на Тохан за смъртта на Миура.

Мъжете, които ги придружаваха — по десет от личните васали на всеки — не бяха получили никакви разяснения за мисията. Кийошиге спомена, че конете трябва да бъдат изпробвани на по-дълго разстояние и за правдоподобност се погрижи неговите хора да яздят най-младите и най-неопитните жребци; но подобно на човека, който бе разговарял с Акане на моста, онова, на което се надяваха всички воини на Отори, бе възможността да влязат в схватка с наглите, непоносими Тохан и да им дадат добър урок.

И последните остатъци от сняг се бяха стопили, тъй че планинските проходи до един бяха вече отворени. Първоначално следваха крайбрежния път към Мацуе. След три дни свърнаха на изток, изкачваха се и се спускаха по стръмни планински пътеки, спяха където ги застигнеше нощта, доволни, че са на открито, докато няма дъжд, далече от градове и села, в които вероятно бяха проникнали шпиони, докато накрая стигнаха до ръба на просторно плато на име Яегахара. Беше заобиколено от планински хребети, чиито смътни очертания се редяха едно след друго, докъдето стигаше погледът. Най-далечните бяха Хребетите на високия облак, които образуваха естествена бариера към Трите провинции. Отвъд, на седмици път на изток лежеше Мияко22 — столицата на Осемте острова и седалище на императора, който поне на думи властваше над всички тях. В действителност властта на императора бе твърде ограничена и отдалечени области като Трите провинции на практика се управляваха сами. Ако местните кланове или отделни военачалници се сдобиеха с повече власт и завладееха своите по-слаби съседи, нямаше кой да се намеси и противопостави на действията им. Каквито и да бяха правата, гарантирани по наследство, или чрез клетва за вярност пред даден владетел, те всички в крайна сметка се утвърждаваха единствено посредством закона на властта. Сред Тохан господстваща бе фамилията Ийда — те бяха древен род, високопоставени воини, установили се в Инуяма преди стотици години, но нищо не ги правеше тъй първи сред равните им, колкото неутолимата им жажда за власт и безмилостната решимост, с която се опитваха да я постигнат. Никой не можеше да бъде спокоен с подобни съседи.

Инуяма — крепостният град на Тохан — се намираше отвъд планините, далече на юг.

Направиха си бивак в края на равнината, без да подозират, че повечето от тях щяха да намерят там смъртта си, преди да са успели да остареят с още три години. На следващото утро поеха през нея, пришпорвайки конете си по тревистите склонове, където изненадани фазани и зайци така стряскаха жребците, че те самите отскачаха встрани, подплашени от внезапно стрелналите се между краката им дребни животни. Изглежда, гръмотевичната буря бе сложила край на пролетните дъждове, небето бе потънало в тъмносините багри на ранното лято. Настанаха жеги, хора и коне се обливаха в пот, жребците бяха възбудени и трудно се поддаваха на контрол.

— В крайна сметка за тях това се оказа добро упражнение — рече Кийошиге, когато спряха да отдъхнат по пладне в сянката на една от малкото горички в тревистата равнина. Наблизо имаше студен извор, където мъжете напоиха сгорещените коне, след което умиха ръце, лица и нозе, преди да похапнат.

— Ако трябваше да се сражаваме с враг на такъв терен, половината ни коне щяха да са неуправляеми!

— Упражненията са твърде малко — отбеляза Ирие. — Нашите войници са забравили какво значи война.

— Тук би се получило идеално бойно поле — рече Шигеру. — Предостатъчно пространство за придвижване и добър терен. Тъй като идваме от запад, в края на деня слънцето ще се пада зад нас, а и склонът ще е предимство.

— Запомни го — рече кратко Ирие.

Не разговаряха много, а се унасяха в дрямка под дъхавите борове, с притъпени от жегата и продължителната езда сетива. Шигеру точно заспиваше, когато един от хората му, поставен на пост, викна към него:

— Господарю Отори! Някой идва от изток!

Той стана, замаян и сънен, прозя се и отиде при стража в края на горичката, където купчина валчести камъни им предоставяха добро укритие.

В далечината през равнината се движеше, залитайки, самотна фигура. Падаше, после се изправяше с мъка и продължаваше, даже понякога пълзеше на четири крака. Когато приближи, успяха да чуят и глас — слаб, изпълнен с болка вой, който на моменти стихваше до ридание, само за да се усили отново; звучеше така, че наблюдаващите усетиха как ги побиват тръпки на ужас.

— Скрийте се! — викна Шигеру и трийсетте мъже побързаха да намерят укритие заедно с конете си зад големите камъни или между дърветата. След тръпките на ужас Шигеру изпита жалост, но не искаше да попаднат в капан, ако се покажат веднага, или да подплашат човека.

Щом приближи, видяха, че лицето му представлява кървава маса, около която злокобно се виеха мухи. Беше невъзможно да различат някакви черти, но очите вероятно бяха оцелели, както и някаква част от ума, тъй като беше ясно, че мъжът знае накъде върви — беше се отправил към водата.

Падна при ръба на извора, потопи глава във водата и изстена, когато студената й повърхност влезе в съприкосновение с откритите му рани. Изглежда, се опитваше да пие, като дишаше тежко, давеше се и повръщаше. Усетила мириса на кръв, на повърхността изплува дребна белезникава риба.

— Доведете ми го — нареди Шигеру. — Но внимавайте да не го уплашите.

Хората му се отправиха към ръба на извора. Единият от тях хвана войника беглец за рамото и го издърпа, като му говореше бавно и отчетливо:

— Не се страхувай! Всичко е наред, няма да ти сторим зло.

Другият извади от торбата си кърпа и се зае да почисти кръвта.

По позата на мъжа Шигеру прецени, че непознатият е обзет от нов ужас, но когато кръвта от лицето му бе отмита и вече можеше да види чертите му по-ясно, зад болката и страха в погледа му разчете и интелигентност. Хората му го вдигнаха, отнесоха го до мястото, където бе застанал Шигеру, и го положиха на песъчливата земя. Ушите на мъжа бяха отрязани и от зейналите дупки сълзеше кръв.

— Кой ти го стори? — попита Шигеру, усещайки как го побиват тръпки на отвращение.

Човекът отвори уста, изстена и изплю кръв. Езикът му бе откъснат. Но с едната си ръка той заглади пясъка, а с другата написа: Тохан. После го заглади отново и изписа неправилно, непохватно:

Ела. Помощ.

Шигеру предположи, че мъжът умира, и не искаше да му причинява повече страдания, като го мести. Но той сам махна към конете, показвайки, че ще ги заведе. Сълзи рукнаха от очите му, когато се опита да каже нещо, сякаш едва сега осъзнаваше, че са го принудили да замълчи завинаги — при все това нито можеха да облекчат болката, нито да възпрат молбите му. Воините, които се бяха събрали около него, се трогнаха и изпитаха своеобразно благоговение пред тази смелост и издръжливостта, тъй че не можеха да му откажат.

Беше трудно да решат как да го превозят, тъй като непознатият бързо губеше остатъка от силите си. Накрая Харада — един от най-силните васали, як и широкоплещест мъж — го взе на гърба си, все едно беше дете, а другите го завързаха за него. Помогнаха на двамата да се качат на един от по-спокойните коне и като докосваше своя носач по лявата или дясната страна на гърдите, страдащото същество ги поведе към отсрещния край на равнината.

Първоначално се движеха ходом, за да не му причиняват още болка, но той застена отчаяно и заудря по гърдите на мъжа пред себе си, тъй че пришпориха конете в лек галоп. Жребците сякаш усетиха новото бреме на своите ездачи и поеха напред гладко и хрисимо, подобно на кобили с малките си.

Известно време се движеха покрай потока, който тръгваше от извора и се спускаше леко между полегатите заоблени склонове. Слънцето захождаше на запад и сенките им яздеха пред тях, източени и плътни. Потокът се разшири, потече по-бавно и внезапно всички се озоваха насред неголеми обработени площи — оризища, отрязани от варовика, оградени с диги и покрити с нанос от реката, където младите разсади искряха в зелено. Конете прецапаха през плитката вода, но никой не се появи да недоволства заради увреждането на растенията. Въздухът бе наситен с мирис на пушек и още нещо… на овъглени плът, кости и коси. Конете отметнаха назад глави, с огромни очи и потръпващи ноздри.

Шигеру извади меча си и всички тутакси го последваха. Стоманените остриета с рязък звук напуснаха ножниците си. Харада обърна коня си, следвайки напътствията на окървавените ръце, и пое наляво покрай дигата.

Оризищата се намираха в покрайнините на някакво селце. По брега чоплеха пилета и някакво куче се разлая срещу конете, но иначе не се долавяше нито звук от обичайните за селския бит дейности. В тягостната тишина шумът от прецапващите през водата копита прозвуча изненадващо силно и когато сивият жребец на Кийошиге изцвили, а черният на Шигеру му отвърна, сякаш прозвуча плач на дете.

В срещуположния край на дигата, насред наводнените оризища стърчеше малък хълм, подобен на могила. По-ниската му част бе обрасла с дървета, които му придаваха вид на рошаво животно, а билото му бе увенчано с островърхи скали. Водачът им даде знак да спрат и по своя си начин подсказа на Харада да слезе от коня. С жест посочи към отсрещната страна на хълма, притискайки ръка към обезобразената си уста, за да ги предупреди да мълчат. Не чуваха нищо, освен кокошките, птиците и някакъв рязък шум като от чупене на клони. Шигеру вдигна ръка и махна на Кийошиге. Двамата тръгнаха да заобикалят хълма. Видяха издълбани отстрани стъпала, които отвеждаха в тъмната сянка на дъбове и кедри. В подножието на стъпалата, на опънато между две дървета въже, бяха вързани няколко коня; единият от тях се опитваше да достигне с бърни листата на близкия клен. До тях стоеше пазач, въоръжен с меч и лък.

Конете се видяха и зацвилиха. Стражът тутакси вдигна лъка си, прицели се и пусна стрелата. Изкрещя и извади меча си. Стрелата не успя да достигне новодошлите и цопна във водата близо до краката на конете. Шигеру пришпори черния жребец и се устреми в галоп. Нямаше представа кой е този неочакван враг, но предположи, че може да е само от хората на Тохан. Гербовете им на Отори се виждаха съвсем ясно — единствено Тохан можеха да дръзнат да ги нападнат така открито. Кийошиге свали лъка си и щом конят му препусна в галоп редом с Шигеру, се извъртя странично на седлото и пусна стрелата. Тя намери пролука в бронята на мъжа пред него и се заби отстрани във врата му. Пазачът се олюля и се свлече на колене, вкопчил сгърчени пръсти в стрелата. Кийошиге подмина Шигеру, разсече въжето, на което бяха вързани конете, като крещеше и размахваше ръце, за да ги подплаши и прогони. Животните побягнаха през оризището сред фонтан от пръски, като цвилеха и мятаха нозе. В този момент техните ездачи изскочиха от укритието си, въоръжени с мечове, ножове и тояги, и се втурнаха надолу по стъпалата.

Не последва размяна на реплики, предизвикателства или заплахи. Всички се хвърлиха в битка, безмълвни и ожесточени. Бяха равни по численост. Хората на Тохан разполагаха с предимството на склона, но Отори бяха на коне, можеха да се оттеглят и да атакуват устремно, и накрая ездачите спечелиха надмощие. Шигеру лично уби поне петима, като се питаше защо бе необходимо да слага край на живота на хора, чиито имена не знаеше, и каква ли съдба ги бе запратила под острието на меча му в този късен следобед на петия месец. Никой не помоли за пощада, когато изходът стана ясен, макар че неколцината оцелели хвърлиха мечовете си и се опитаха да избягат през плитката вода, като залитаха и се хлъзгаха, докато преследвачите им не ги догониха и кръвта им не плисна върху мирното отражение на небето върху огледалото на оризището.

Шигеру скочи от седлото и върза Карасу за ствола на клена. Нареди на неколцина от мъжете да съберат труповете и да им отсекат главите, после повика Кийошиге и пое нагоре по стъпалата, все още с меч в ръка, нащрек за всеки шум.

След дрънченето и крясъците на кратката схватка обичайните звуци на хълма взеха да се завръщат. Откъм храстите се обади дрозд, а в огромните дъбове загукаха горски гълъби. Разнесе се и протяжно жужене на цикади, но зад всички тези ежедневни шумове, зад шумоленето на листата, поклащани от лекия ветрец, се долавяше още нещо — глухи, почти нечовешки стенания.

— Къде е мъжът, когото доведохме? — попита Шигеру, спря и се обърна, за да погледне назад.

Кийошиге извика Харада и войникът дотича тутакси. Изтезаваният бе свален от гърба му, но дрехите и бронята му, дори кожата на врата му, бяха подгизнали от кръв.

— Владетелю Шигеру, той издъхна по време на битката. Бяхме го оставили на безопасно разстояние и когато се върнахме, животът го беше напуснал.

— Прояви голяма смелост — рече тихо Кийошиге. — Щом разберем кой е, ще го погребем с почести.

— Със сигурност ще се прероди като воин — каза Харада.

Шигеру не отвърна, а се изкачи по стъпалата, за да открие на кого мъжът тъй отчаяно се бе опитвал да помогне.

Както стенанията звучаха почти нечовешки, така и телата, които висяха от дърветата, трудно можеха да бъдат разпознати като мъжки или женски; той видя с изгаряща смесица от отвращение и жалост, че това са деца. Бяха окачени с главите надолу и бавно се въртяха в дима на горящия под тях огън, с подпухнала и опърлена кожа, с изхвръкнали от зачервени орбити очи, леещи напразни сълзи, които тутакси изсъхваха на горещината. Изпита срам заради страданието им, заради това, че е възможно да ги третират по-зле и от животни, да им причиняват такава болка и унижение, но въпреки това те си оставаха човешки същества. Помисли си със странен копнеж за бързата и милостива смърт, причинена от острието на меча, и отправи безмълвна молба отредената за него да е същата.

— Срежете въжетата и ги смъкнете — нареди той. — Ще видим дали някой не може да бъде спасен.

Бяха общо петнайсет — седем мъже, четири жени и четири деца. Три от децата и всички жени вече бяха мъртви. Четвъртото дете — момче — издъхна щом го положиха на земята, когато кръвта се стече обратно в тялото му. Петима от мъжете все още бяха живи — двама, защото черепите им бяха отворени, което възпираше отичането на мозъка. Единият от тях бе с откъснат език и умря от загуба на кръв, но другият можеше да говори и все още беше в съзнание. Очевидно преди случилото се е бил силен и гъвкав. Мускулите му бяха изопнати като въжета. Шигеру разпозна в очите му същата интелигентност, която бе съзрял в погледа на техния спасител. Реши категорично в себе си, че този човек трябва да оживее, за да не се окаже, че твърдостта и смелостта на другия са били напразни. Останалите трима бяха тъй близо до смъртта, че най-доброто за тях изглеждаше да им дадат вода и да сложат край на страданията им, и Кийошиге го стори с кинжала си, докато мъжът в съзнание бе коленичил и със сбрани ръце редеше молитва, която Шигеру не бе чувал никога.

— Тези са от Скритите — поясни Ирие зад гърба му. — Това е молитвата, която казват на прага на смъртта.

След като мъртвите бяха погребани още по светло, Шигеру и Ирие се качиха на върха на хълма, където пред входа на храма бяха поставени главите на хората на Тохан. Мястото беше безлюдно, но наоколо се виждаха следи от бивака на техните врагове — запаси от храна, ориз и зеленчуци, готварска посуда, оръжия, въжета и други по-зловещи инструменти. Той се взря безстрастно в мъртъвците, докато Ирие назоваваше онези, които разпознаваше по външност, или по гербовете върху дрехите и броните им.

За изненада на Шигеру те се оказаха воини от висок ранг — единият — на име Маеда — бе близък роднина по брачна линия на фамилията Ийда, а другият се казваше Хонда. Шигеру се запита защо такива мъже петнят доброто си име и честта си, като участват в изтезания. Дали бяха действали по заповед на Ийда Садайоши? И що за хора бяха тези Скрити, че предизвикваха такава отмъстителност и жестокост? Беше мрачен, докато слизаше надолу по стъпалата. Не искаше да спи близо до светилището, осквернено чрез мъчения и смърт, затова прати Харада и неколцина от хората си да потърсят наоколо друг подслон. Оцелелият от зверствата бе положен в сянката на един камфоров лавър, който растеше на брега. Шигеру отиде при него; в синевата на здрача просветваха светулки.

Главата и лицето на страдалеца бяха умити, а охлузванията му — намазани с целебен мехлем. От раните по главата му сълзеше тъмна кръв, но иначе изглеждаха чисти. Беше в съзнание, с отворени очи, втренчил поглед в тъмната сянка на дървото, чиито листа шумоляха тихо на вечерния ветрец.

Шигеру коленичи до него и заговори тихо.

— Надявам се, че болките ти са облекчени.

Мъжът обърна глава по посока на гласа.

— Владетелю Отори.

— Съжалявам, че не можахме да спасим останалите.

— Значи всички са мъртви?

— Страданията им секнаха.

За миг мъжът застина безмълвен. Очите му вече блестяха зачервени. Бе невъзможно да се каже плаче ли, или не. Той прошепна нещо, което Шигеру не успя да чуе добре, нещо за рай. После изрече по-отчетливо:

— Ще се срещнем отново.

— Как се казваш? — попита Шигеру. — Имаш ли други роднини?

— Несуторо — отвърна той. Името му беше непознато — Шигеру не помнеше да го е чувал някога.

— А мъжът, който дойде при нас?

— Томасу. И той ли е мъртъв?

— Но прояви невероятна смелост.

Това бе единствената утеха, която Шигеру можеше да му предложи.

— Те всички бяха много смели — отвърна Несуторо. — Никой не се уплаши, никой не се отрече от Тайния. Сега седят в нозете му в рая, в земята на благословените — говореше задъхано, с дрезгав глас. — Снощи Тохан запалиха голям огън пред светилището. Подиграваха ни се, като казваха: Виждате ли как на изток лумва светлина? Вашият бог идва да ви спаси! Смятахме, че Той ще види силата на духа ни, страданията ни и ще дойде за нас. И не сме грешили съвсем, защото е изпратил вас.

— Твърде късно, за съжаление.

— Не е наша работа да съдим за пътищата Господни, владетелю Отори, вие спасихте живота ми. Бих го предложил на вас, но той вече принадлежи на него.

Имаше нещо в начина, по който го каза, опит за хумор, който повдигна духа на Шигеру и почти го успокои. Той почувства инстинктивна почит към този човек, уважение към неговата интелигентност и силния му характер. В същото време думите го обезпокоиха. Не разбра напълно вложения в тях смисъл.

Беше почти мръкнало, когато Харада се върна; хората му носеха факли, които пламтяха и пушеха, ускорявайки падането на нощта. Селцето, в което бяха заловени Скритите, бе разположено наблизо. Някои от неговите постройки все още предлагаха подслон, макар че повечето бяха унищожени по време на нападението на Тохан. Мнозина от обитателите му бяха избягали, за да се укрият, и сега, виждайки герба на Отори, почваха да се завръщат. Двама от хората на Шигеру носеха ранения върху набързо пригодена груба носилка, а останалите яздеха и водеха конете им, заедно с още три, чиито господари бяха убити по време на сблъсъка с Тохан. Тясната камениста пътека вървеше от хълма покрай обработените нивя, следвайки потока. Водата ромолеше и искреше на светлината на факлите; между тръстиките квакаха жаби. Въздухът на лятната нощ бе мек и ласкав, но Шигеру бе мрачен, когато наближиха селцето, а видът на погрома там го разгневи още повече. Тохан бяха прекосили границата и бяха навлезли навътре в земите на Отори. Бяха изтезавали хора, които, независимо от вярванията им, бяха Отори, и които бяха лишени от закрилата на собствения им клан. Съжаляваше, че не бе предприел действия по-рано, че виновниците за тези нападения бяха останали ненаказани. Ако Отори не бяха изглеждали тъй слаби и нерешителни, Тохан никога нямаше да станат толкова нагли. Знаеше, че е бил прав в решението си да дойде, да се хвърли в кратката схватка, но в същото време си даваше сметка, че смъртта на воините на Тохан, особено на Хонда и Маеда, щяха да вбесят семейството на Ийда и да влошат отношенията между двата клана.

Скръб и злочестина бяха надвиснали над селцето. Жените плачеха, докато носеха вода и приготвяха храна. Петнайсетима от техните бяха мъртви… сигурно близо половината — съседи, приятели, роднини.

Шигеру и хората му получиха набързо пригодено убежище в малък храм, където се настаниха под издяланите фигури и рисунките. Броните и оръжията на Тохан бяха поднесени в дар на светилището. Съпругата на свещеника донесе вода, за да умие нозете им, а после чай от печен ечемик. Острият му аромат припомни на Шигеру колко е гладен. Едва ли в селцето щеше да се намери повече храна, затова се опита да не мисли за ядене. Признателността на селяните, топлотата, с която ги посрещнаха насред страданието си, само усили неловкостта му, макар че не я показа, а остана да седи безстрастно, когато старейшината на селото коленичи пред него, за да му разясни положението.

— Всички села от тук до Чигава са ставали жертва на нападания — рече той с горчивина. Беше около трийсетте, сляп с едното око, но иначе здрав и силен на вид. — Тохан се държат така, сякаш това са вече техни земи — събират налози, грабят каквото им хареса и се опитват да унищожат Скритите, както са сторили в собственото владение на Ийда.

— Вече? — попита Шигеру.

— Простете, владетелю Отори, не би трябвало да говоря тъй открито, но вежливите лъжи не помагат никому. Всички се страхуват от плана на Ийда да нападне Средната провинция, след като приключи с обединението на изтока. Това сигурно също се знае в Хаги. Вече месеци наред се питаме защо не пристига помощ, дали собствените ни господари няма да ни отстъпят на Тохан.

— Към коя област се числите?

— Към Цувано. Пращаме ориз всяка година, но сме тъй далеч от тях… само вие и вашият баща можете да ни спасите. Помощта трябва да дойде направо от Хаги. Мислехме, че вече сте ни забравили. А и бездруго синовете на владетеля Китано са в Инуяма.

— Зная — отвърна Шигеру, като се мъчеше да овладее гнева си. Необмисленото решение на Китано да изпрати синовете си в столицата на Тохан се бе оказало фатална слабост в позицията на Отори. Момчетата не бяха заложници само на думи — неслучайно баща им не бе предприел никакви действия по източната граница. Шигеру се опасяваше, че доскорошните му спътници щяха да платят с живота си за негова намеса, но вината не беше негова; собственият им баща бе решил да ги прати в Инуяма — решение, което Шигеру смяташе за близко до предателство. Ако в резултат на постъпката му синовете му се простяха с живота си, тяхната смърт щеше да е просто справедливост и нищо повече.

— Ако привържениците на тази секта са избягали от изток, трябва да бъдат върнати там — рече Кийошиге, тъй като никой не беше свободен по собствена воля да напуска земята си.

— Истина е, че някои от Скритите са от изток — отвърна старейшината. — Но повечето вече са живели тук, в Средната провинция, и са от клана Отори. Тохан лъжат за тях, както лъжат за всичко.

— И те живеят сред вас в мир и сговор?

— Да, и го правят от векове. Външно се държат като всеки един от нас. Затова ги наричат Скритите. Има известни различия — ние се кланяме на много божества и почитаме всички тях; знаем, че постигаме избавление посредством милостта на Просветления. Те почитат онзи, когото наричат Тайния, и не отнемат ничий живот — не убиват нито себе си, нито други.

— При все това изглеждат смели — отбеляза Кийошиге.

Старейшината кимна утвърдително. Шигеру почувства, че мъжът има да каже още неща по този въпрос, но нещо го възпира, някаква друга обвързаност или осветеност.

— Ти познаваш ли мъжа, който оцеля… Несуторо?

— Разбира се. Израснахме заедно — замълча, преглътна с мъка и довърши: — Съпругата ми е негова сестра.

— Ти си един от тях?

— Не, господарю. Никога не съм бил вярващ. Как бих могъл? Моето семейство оглавява това село от поколения. Винаги сме следвали ученията на Просветления и сме почитали божествата на гората, на реката и на урожая. Моята съпруга прави същото, но тайно в сърцето си се кланя на Тайния. Забраних й да заявява истината открито, подобно на онези, които умряха — трябваше да стъпче техните свети изображения…

— Какво представляват? — попита Шигеру.

Мъжът се размърда неловко и се втренчи в пода.

— Не е моя работа да говоря — отвърна накрая. — Питайте Несуторо.

— Значи си спасил живота на жена си?

Ирие бе мълчал досега, като наблюдаваше и слушаше внимателно.

— Тя оцеля, децата ни — също, но не изпитва признателност към мен за това. Подчини се на волята ми, както се полага да стори една съпруга, но чувства, че е изневерила на своя бог. Онези, които загинаха, са станали мъченици, светци, и ще живеят в рая. Тя се страхува, че ще бъде запратена в ада.

— Това е причината, поради която Тохан тъй силно ненавиждат тази секта — рече по-късно Ирие, след като старейшината бе освободен и двамата бяха похапнали оскъдно. — Жените трябва да се подчиняват на своите мъже, васалите — на господарите си, а тези хора са се отдали на друго… на някаква невидима сила.

— Невидима и несъществуваща — отсече Кийошиге.

— При все това сме виждали реални доказателства за силата на вярата им — отбеляза Шигеру.

— Доказателства за вярата, а не за съществуването на техния бог.

— А какви са доказателствата за съществуването на който и да е дух? — попита Шигеру, но после си спомни как самият той бе видял… бе разговарял… с лисичия дух, който можеше да се явява и да изчезва по собствена воля.

Кийошиге се усмихна.

— По-добре да не задълбаваме в този въпрос. Монасите и свещениците могат да ти отнемат години с техните дискусии.

— Съгласен съм — рече Ирие. — Религиозните практики трябва да поддържат целостта на обществото… а не да го разединяват.

— Добре — Шигеру изпъна нозе, после ги кръстоса и седна, след което смени темата. — От утре започваме обход на цялата граница — от море до море. Трябва да сме наясно с пълната картина на набезите на Тохан. Разполагаме с девет седмици… близо три месеца преди първите тайфуни.

— Нямаме достатъчно хора за продължителни действия — рече Ирие. — А и Тохан ще търсят отмъщение за скорошното си поражение.

— Довечера ще пиша до Ямагата и Кушимото. Оттам могат да ни изпратят по около двеста воини. Вие с Кийошиге може да тръгнете с половината на север. Аз ще поема на юг с останалите.

— Мой дълг е да съпровождам господаря Шигеру — запротестира Ирие. — И простете, но господарят Кийошиге е твърде млад, за да предприеме подобна мисия.

— Въпрос на мнение — измърмори Кийошиге.

Шигеру се усмихна.

— Кийошиге… и всички ние… се нуждаем от целия опит, който можем да натрупаме. Затова ще отидеш с него. Няма да се впускаме в голяма битка, просто показваме на Ийда, че няма да търпим погазване на нашите граници. Но аз искрено се надявам тези схватки действително да доведат до една повсеместна война. Можете да изчакате подкреплението в Чигава. Тръгваме натам заедно утре сутринта. Тази вечер ще пратя Харада да отнесе писмата. А после искам да говоря с мъжа, когото спасихме.

Както винаги, Шигеру бе сложил в дисагите си пособия за писане и печата си и сега помоли да му донесат още лампи и вода за мастилницата. Приготви мастилото и бързо написа до Нагаи в Ямагата и до владетеля Янаги в Кушимото, нареждайки да пратят хора направо в Чигава. После предаде писмата на Харада с думите:

— Няма защо да се свързваш с Хаги или с когото и да било. Най-вече внимавай действията ни да не станат достояние на Китано. Внуши и на двамата, че трябва да се подчинят незабавно.

— Владетелю Отори.

Мъжът се метна на седлото без всякакви признаци на умора и съпроводен от двама войници, носещи факли, потъна в нощта.

Шигеру проследи с поглед как светлините все повече намаляваха, докато накрая вече не можеха да се различат от светулките или от звездите на фона на пълния мрак на равнината Яегахара.

— Надявам се, че одобряваш — рече той на Ирие, който стоеше до него. — Правилно ли постъпвам?

— Действаш решително — отвърна Ирие. — Така трябва, каквито и да са последствията.

Онези, с които ще трябва да живея, помисли си Шигеру, но не го каза на Ирие. Изпитваше онова чувството за свобода, което носи действието. Ирие беше прав — много по-добре бе да действа решително, отколкото да се отдава на безкрайни обсъждания и консултации, скован от суеверие и страх.

— Сега ще говоря с Несуторо — рече той. — Няма защо да идваш с мен.

Ирие се поклони и се върна в светилището. Когато Шигеру пое към къщата, където живееше селският старейшина и където се грижеха за неговия баджанак, от сенките изникна Кийошиге и тръгна редом с него.

— Конете са завързани и нахранени. Около селото са поставени стражи. Няма много за ядене, но хората не се оплакват. Всъщност те са доволни — нямат търпение да се хвърлят в нова схватка с Тохан.

— Мисля, че съвсем скоро ще имат тази възможност — отвърна Шигеру. — След броени дни вестта за тази среща ще стигне до Инуяма. И Тохан ще реагират. Но дотогава ще разполагаме с подкрепление. И отсега нататък границите ни ще бъдат охранявани както подобава.

Стигнаха до малката къща на старейшината. Помещението бе с кирпичен под, от който неголяма част бе издигната и застлана с рогозки, приспособена за спане. Там лежеше Несуторо, а до него бе коленичила една жена. Щом видя посетителите, тя се поклони доземи и остана така, докато съпругът й не й каза тихо няколко думи. Тогава се изправи и донесе възглавници за гостите, които постави на стъпалото близо до ранения. Помогна на брат си да седне и застана до него така, че да може да се облегне на нея, поддържайки главата му със собственото си тяло. На оскъдната светлина на лампата лицето й изглеждаше изнурено, изпито от скръб и сълзи, но Шигеру забеляза приликата с брат й, особено в плоските скули и почти триъгълните очи.

Очите на Несуторо искряха като въглени от треска и болка, но при появата на Шигеру острите черти се смекчиха в истинска усмивка.

— Може ли да поговорим малко?

Мъжът кимна.

— Интересувам се от твоята вяра и искам да знам повече за нея.

Върху лицето на Несуторо се изписа тревога. Сестра му избърса потта от лицето му.

— Отговори на владетеля Отори — помоли го старейшината, после добави извинително, — свикнали са да пазят всичко в тайна.

— Аз не представлявам опасност — рече Шигеру припряно. — Но ако ще се налага да ви закрилям от Тохан, трябва да зная какво браня. Тръгвам призори. Не си способен да тръгнеш с мен. Затова, ако си в състояние, трябва да разговаряме сега.

— Какво иска да знае господарят Отори?

— Като начало, какви са изображенията, които трябва да оскверните?

Жената издаде лек звук, все едно изхлипа. Несуторо премести ръка и очерта някакъв знак върху рогозката — две кръстосани линии — като в цифрата десет.

— Какво означава?

— Ние вярваме, че Тайния е изпратил своя син на земята. Синът е бил роден от обикновена жена и е живял като човек. Бил е умъртвен по най-жесток начин, прикован на кръст, но е възкръснал и сега се намира в Царството небесно. Той ще съди всички ни след смъртта.

— Всички други отиват в ада — добави старейшината с особена веселост в гласа. Жена му плачеше безмълвно.

— Откъде идва това учение? — попита Шигеру.

— От много далече, от запад. Нашият родоначалник — светецът, чието име нося — го е донесъл в Шин23 от Тенджику24 преди близо хиляда години; още преди стотици години оттам на Осемте острова са пристигнали учители.

Звучи като всяка друга легенда, помисли си Шигеру, вероятно основана на истина, но покрита с векове човешко въображение, самозалъгване и заблуда.

— Може би ни смятате за луди — рече Несуторо, плувнал в пот. — Но ние познаваме присъствието на нашия Бог — той живее вътре в нас…

— Те имат ритуално ядене — поясни старейшината. — Когато делят храна и вино, смятат, че вкусват от своя бог — той се засмя, сякаш да покаже, че не споделя подобни странни убеждения.

Жената внезапно заговори.

— Той се е пожертвал за нас. Страдал е, за да можем ние да живеем. Всички до един… дори аз… една жена. В неговите очи аз съм също толкова добра, колкото един мъж, колкото моят съпруг, дори като…

Нейният съпруг удари с юмрук по рогозката.

— Замълчи! — после се поклони ниско на Шигеру. — Простете й, владетелю Отори. Скръбта й я кара да се самозабравя.

Шигеру бе удивен както от думите й, така и от факта, че тя изобщо бе дръзнала да се обади в негово присъствие. Не си спомняше някога да е чувал селска жена да му говори направо. Беше и оскърбен, и заинтригуван. Почувства напрежението на Кийошиге до себе си и вдигна ръка, за да възпре ядосания младеж. Помисли си, че Кийошиге може да извади меча си и да я посече — където и да е на друго място жената щеше да бъде наказана незабавно за своята наглост, но тук, в голата бедна къщурка, до страдащия мъж, те сякаш бяха преминали в друг свят, където строгият кодекс на обществото бе загубил смисъла си. Усети, че го обзема състрадание. Все пак той самият бе попитал за убежденията на тези хора, наречени Скритите, а сега имаше възможност да научи за тях не само чрез думите, но и направо чрез личността на тази жена пред него, която вярваше, че му е равна.

— Има едно друго изображение — рече тя рязко. — Господарят Отори трябва да знае… — отново го погледна открито, но след този единствен поглед тутакси сведе очи. Гласът й стана по-тих и той трябваше да напрегне слух, за да я чува. Приведе се към нея. — На майката и младенеца — прошепна тя. — Това е Божията майка, а детето е Божият син. Нашата вяра тачи жените и техните деца и се опитва да ги закриля от жестокостта на мъжете. Бог ще накаже онези, които ни преследват… дори и владетелите Ийда.