Отровни думи

Глава седма

Оливие и Габри пресичаха затревения селски площад. Беше седем вечерта и прозорците на околните къщи един по един засилваха, но бистрото пустееше и бе тъмно.

— Господи — дочу се ръмжене в мрака, — педеругите са излезли на разходка.

— Merde!37 — възкликна Габри. — Селската идиотка се е измъкнала от таванската си килия.

Рут Зардо се приближи с куцукане към двойката, а след нея се поклащаше Роза.

— Чух, че най-сетне си убил някого с острия си като бръснач ум — подхвърли поетесата на Габри, щом се изравни с него.

— Аз пък разбрах, че клетникът е прочел твое стихотворение и главата му се е пръснала — не ѝ остана длъжен едрият хотелиер.

— Де да беше вярно — подхвърли Рут, пъхна кокалестите си ръце под мишниците на мъжете и така, хванати под ръка, тримата продължиха към дома на Питър и Клара. — Как сте? — попита старицата тихо.

— Добре — отговори Оливие, без да поглежда към притъмнялото бистро, покрай което минаваха.

То бе негово творение и го чувстваше като свое дете. Бе вложил в него всичко най-хубаво от себе си — най-ценните антики, които притежаваше, най-добрите си рецепти, най-отбраните вина. Понякога вечер заставаше зад бара и се преструваше, че бърше чаши, но всъщност наблюдаваше хората, които идваха в неговото заведение, и слушаше смеха им. Бяха щастливи, когато го посещаваха. Чувстваха се като у дома си, той — също.

Докато се случи това.

Кой щеше да идва оттук нататък, след като в бистрото бе извършено убийство?

Ами ако хората разберат, че той е познавал Отшелника? Ако научат какво е сторил? Не. Най-добре да не казва нищо и да види как ще се развият нещата. И без това положението в момента бе достатъчно зле.

Спряха на улицата, точно пред къщата на Питър и Клара. През прозореца видяха Мирна, която тъкмо слагаше пищна аранжировка от цветя в центъра на кухненската маса, подготвена за сервиране на вечерята. Клара се прехласваше по красотата и майсторската изработка на украсата. Не се чуваше какво казва, но бе очевидно, че е във възторг. Питър беше в дневната и слагаше нова цепеница в камината.

Рут обърна гръб на милата домашна сцена и се наклони към Оливие. Прошепна в ухото му толкова тихо, че дори Габри не успя да долови думите ѝ:

— Дай си време. Всичко ще се нареди, нали знаеш?

Отново се извърна към прозореца и загледа как Клара прегръща Мирна, а Питър влиза в кухнята и на свой ред се възхищава на цветята. Оливие се наведе, целуна старицата по студената буза и ѝ благодари. Но Рут грешеше. Не бе наясно с всичко, което знаеше той.

Хаос бе открил Трите бора. Скоро щеше да връхлети и да им отнеме всичко сигурно, топло и добро.

Питър напълни чашите на всички гости, освен на Рут, която вече се бе самообслужила. Старицата седеше по средата на дивана пред камината и отпиваше скоч от любимия си съд, който обичайно служеше за ваза. Роза сновеше из стаята и се поклащаше, но почти никой не ѝ обръщаше внимание. Дори Люси, голдън ретривърът на Питър и Клара, едва я поглеждаше. Първият път, когато поетесата се бе появила в компанията на Роза, домакините бяха настояли патицата да остане отвън, но тя вдигна такава врява, че се принудиха да я пуснат вътре, само и само да си затвори човката.

— Bonjour.

От антрето долетя познат дълбок глас.

— Божичко, да не би да сте поканили и Клузо38? — Рут зададе въпроса си на празната стая. Празна, с изключение на Роза, която се втурна и застана до стопанката си.

— Прекрасно е! — възхити се Изабел Лакост, докато вървеше от антрето към просторната кухня.

На дългата дървена маса бяха подредени панери с нарязани франзели, масло, кани с вода и бутилки вино. Ухаеше на чесън, розмарин и босилек, прясно набрани от градината. В центъра на трапезата бе зашеметяващият букет от ружи и пълзящи бели рози, клематис, декоративен грах и ароматен розов флокс.

Новодошлите също получиха пълни чаши и всички се преместиха в дневната, където продължиха да разговарят, докато похапваха филийки хляб, намазани с разтопено сирене бри или с пастет от северен елен с портокал и шамфъстък.

В другия край на стаята Рут подлагаше на разпит Гамаш:

— Предполагам, че все още не знаете кой е мъртвецът.

— Боя се, че не — отвърна главният инспектор спокойно. — Засега.

— А разбрахте ли от какво е умрял?

— Non39.

— Някакви предположения кой е извършил престъплението?

Гамаш поклати глава.

— А защо в бистрото?

— Нямам представа — призна детективът.

Рут го изгледа кръвнишки:

— Просто исках да се уверя, че сте все така некомпетентен. Хубаво е, че някои неща няма опасност да ме изненадат.

— Радвам се, че одобрявате. — Гамаш се поклони леко и се отдалечи към камината. Спря пред нея, хвана ръжена и го заоглежда.

Клара изникна внезапно до главния инспектор и обясни;

— Това е ръжен за камина. С него се разравя огъня.

Наблюдаваше го е усмивка. Гамаш осъзна, че навярно изглежда малко странно отстрани — хванал бе дългата метална пръчка и я оглеждаше, все едно никога не е виждал подобно нещо. Върна я на мястото ѝ и се успокои. Нямаше следи от кръв по нея.

— Разбрах, че след няколко месеца откривате самостоятелна изложба — обърна се любезно главният инспектор към домакинята. — Сигурно сте развълнувана.

— Ако е вълнуващо да си набуташ зъболекарска машинка в носа, тогава да.

— Толкова ли е зле?

— Ами, нали знаете, просто едно нищо и никакво мъчение.

— Завършили ли сте всички картини?

— Да, общо взето. Пълен боклук са, разбира се, но поне са готови. Дени Фортен ще дойде лично, за да обсъдим как ще бъдат изложени. Намислила съм точно определен начин на подреждане. Ако не се съгласи, имам план. Ще се разплача.

Гамаш избухна в смях:

— И аз така станах главен инспектор.

— Нали ти казах — изсъска Рут на Роза.

— Картините ви са блестящи, Клара. Не бъдете излишно скромна — увери я той и се отдалечиха заедно от останалите гости.

— Откъде знаете? Виждали сте само една. Може другите да са ужасни.

Гамаш изкриви лице в гримаса.

— Искате ли да ви ги покажа? — попита Клара.

— С удоволствие.

— Чудесно. Какво ще кажете да е след вечеря обаче? Така ще имате цял час да се упражнявате да казвате: Господи, Клара, това са най-красивите произведения на изкуството, които някой някога е създавал!

— Да се подмазвам? — усмихна се Гамаш. — Така станах инспектор.

— Вие сте ренесансов човек.

— Доколкото разбирам, и на вас ви се удава.

— Merci. Като заговорихме за работа, имате ли представа кой е убитият? — Клара сниши глас. — Казахте на Рут, че не знаете, но така ли е наистина?

— Нима смятате, че бих излъгал? — възмути се инспекторът. „Но защо пък не, помисли си веднага. Явно всички останали лъжат“. — Навярно искате да знаете дали сме близо до разкриване на престъплението?

Клара кимна.

— Трудно е да се каже. Имаме няколко следи и предположения. Но все още не знаем коя е жертвата, а това ни затруднява още повече да разберем защо е извършено убийството.

— Ами ако не разберете?

Гамаш сведе поглед към художничката. Дали долови нещо в гласа ѝ? Зле прикрита надежда, че няма да открият никога самоличността на мъртвия?

— Това определено ще усложни задачата ни — съгласи се инспекторът, — но няма да я направи невъзможна. — Тонът му, макар и спокоен, за миг стана по-строг. Искаше у събеседничката му да не остане съмнение, че ще разрешат случая по един или друг начин. — Бяхте ли в бистрото снощи?

— Не. Ходихме на панаира с Мирна. Вечеряхме там, но беше отвратително: пържени картофки, хамбургери и захарен памук. Качихме се на няколко въртележки, гледахме представлението на местните таланти и накрая се прибрахме. Предполагам, че Мирна може и да се е отбила в бистрото, но ние с Питър бяхме твърде уморени.

— До момента знаем, че убитият не е от селото. Напоследък виждали ли сте чужди хора наоколо?

— Понякога минават туристи и колоездачи — отвърна Клара и замислено отпи от червеното си вино, — но повечето са млади хора. Разбрах, че този е бил доста възрастен.

Гамаш не спомена нищо за предположението, което съдебната лекарка бе споделила с него по телефона.

— Рор Пара е казал на полицай Лакост, че това лято е забелязал някой да се крие в гората. Да ви звучи познато?

Внимателно наблюдаваше как ще реагира художничката.

— Да се крие? Не е ли малко преувеличено? Не, не сме виждали никого — нито аз, нито Питър. Иначе мъжът ми щеше да каже. И двамата прекарваме много време навън, в градината. Ако имаше някакъв подозрителен тип, щяхме да го забележим.

Клара размаха ръка в посока към тъмния заден двор. Гамаш знаеше, че той се простира на голяма площ и плавно се спуска надолу към река Бела Бела.

— Господин Пара не го е видял там — обясни, — а там. Посочи към старото имение „Хадли“ на върха на хълма.

Двамата взеха питиетата си и излязоха на верандата пред къщата. Инспекторът носеше сив панталон от фина вълна, риза, вратовръзка и сако. Клара беше с пуловер, от който определено имаше нужда. В началото на септември нощите започваха да стават все по-дълги и хладни. Цялото село бе огряно от мекото сияние на прозорците, дори къщата на хълма бе осветена. Двамата се загледаха в нея мълчаливо за няколко мига.

— Чух, че са я продали — обади се Гамаш най-накрая.

Клара кимна. От всекидневната долиташе глъчка от приглушени разговори, а прозорците хвърляха светлина, която очертаваше профила на художничката.

— Преди няколко месеца — потвърди тя. — Кой ден сме днес? Доколкото си спомням, я купиха през юли и веднага започнаха да я ремонтират. Млада двойка. Или поне на моята възраст, което за мен означава, че са млади.

Клара се разсмя.

Гамаш трудно можеше да си представи старото имение „Хадли“ просто като една от къщите в Трите бора. А и никога не го бе смятал за част от селото. Приличаше му на обвинение, на воайор, кацнал на хълма, който наблюдаваше всички. Преценяваше ги. Дебнеше ги. А понякога отвличаше някой от селяните и го убиваше.

Ужасни неща се бяха случвали там горе.

В началото на годината Гамаш бе дошъл със съпругата си Рен-Мари и двамата помогнаха на жителите на Трите бора да пребоядисат и постегнат имението. Вярваха, че всеки заслужава втори шанс. Дори къщите. И се надяваха, че някой ще купи тази.

Така и стана.

— Разбрах, че са наели Рор да облагороди градината — продължи Клара. — Дори е построил обор и е започнал да разчиства пътеките в околността. По времето на Тимър Хадли е имало над петдесет километра маршрути за езда из близките гори. Разбира се, в момента всичко е обрасло и буренясало. Рор го чака тежък труд.

— Господин Пара е забелязал непознатия в гората, докато работел. Усетил, че някой го наблюдава, и като погледнал, зърнал човек. Подгонил го, но странникът изчезнал.

Гамаш отклони очи от старото имение „Хадли“ и се загледа надолу, към Трите бора. На затревения селски площад група деца играеха футбол, решени да се възползват докрай от лятната ваканция. От съседните веранди долитаха откъслечни фрази от разговори, докато селяните се наслаждаваха на ранната вечер. Не обсъждаха обаче зреещите домати, все по-хладните нощи или складирането на дърва за зимата.

В дружелюбното селце бе пропълзяло нещо зловредно. В здрача се носеха думи като „убийство“, „кръв“ и „труп“. Носеше се още нещо. Деликатният аромат на розова вода и сандалово дърво от високия, мълчалив мъж до Клара.

В дневната Изабел Лакост се спря пред подноса с напитки, оставен върху пианото, сипа си още един скоч и допълни чашата си с вода. Озърна се из стаята. Една от стените бе изцяло заета от претъпкана с томчета библиотека. Книжната стена нарушаваха единствено самотен прозорец и врата. Вратата водеше към верандата. Лакост забеляза силуетите на главния инспектор и Клара отвън.

В другия край на стаята Мирна си бъбреше с Оливие и Габри, докато Питър приготвяше храна в кухнята, а Рут продължаваше да пие на дивана пред камината. Лакост бе идвала и друг път в дома на съпрузите Мороу, но само за да провежда разпити. Не бе влизала като гост.

Беше удобно и уютно, както и бе предполагала. Представи си как се прибира при мъжа си в Монреал и го убеждава да продадат апартамента, да отпишат децата от училище, да напуснат работа и да се преместят тук. Можеха да си намерят къщичка край селския площад и да се хванат на работа в бистрото или в книжарницата на Мирна.

Младата жена се отпусна в едно от креслата, а от кухнята се зададе Бовоар — носеше филия, намазана с пастет, в едната ръка и бутилка бира в другата. Насочи се към дивана, но внезапно спря на място, сякаш нещо го отблъсна. Размисли и излезе навън.

Рут стана и с накуцване се отправи към подноса с напитките. На лицето ѝ играеше злобна и подигравателна усмивка. След като напълни чашата си със скоч, се върна на дивана подобно на морско чудовище, което се плъзва обратно под повърхността, за да дебне следващата си жертва.

— Имате ли представа кога ще можем да отворим пак бистрото? — Габриел Дюбо се приближи към полицай Лакост, следван от Оливие и Мирна.

— Габри! — скастри го партньорът му раздразнено.

— Какво? Просто питам.

— Ние си свършихме работата — отвърна Лакост. — Можете да отворите, когато пожелаете.

— Не може да държите затворено още дълго — намеси се Мирна. — Всички ще умрем от глад.

Питър надникна от кухнята и обяви:

— Вечерята!

— Е, явно няма да е веднага — сви рамене Мирна и всички се насочиха към масата.

Рут се надигна от дивана и отиде до вратата на верандата.

— Глухи ли сте? — извика на Гамаш, Бовоар и Клара. — Вечерята ще изстине. Влизайте!

Жан Ги се изниза възможно най-бързо покрай старата поетеса, но докато се разминаваше с нея, усети болка в стомаха. Клара го последва в кухнята, но Гамаш остана на верандата.

Отне му няколко секунди да осъзнае, че не е сам. Рут се бе изправила до него — висока, скована, облегната на бастуна си, с лице, нашарено от отразената светлина и набраздено от дълбоки бръчки.

— Странен подарък за Оливие, не мислите ли?

Острият и режещ старчески глас разкъса смеха, който долиташе от селския площад.

— Моля? — обърна се Гамаш към нея.

— Мъртвецът. Дори вие не сте толкова тъп. Някой го е убил, за да натопи Оливие. Той може да е алчен и некадърен, а и доста слабохарактерен, но не е способен да убие човек. Защо някой би избрал неговото бистро, за да извърши подобно престъпление там?

Гамаш повдигна вежди:

— Смятате, че някой нарочно е убил в бистрото?

— Е, не е станало случайно. Убиецът е решил да нанесе удара именно в заведението на Оливие. Подарил му е труп.

— За да убие едновременно и човек, и бизнес? — предположи Гамаш. — Като да нахраниш златна рибка с бял хляб?

— Майната ви — процеди Рут.

— Никой от подаръците ми не бе достоен за теб — цитира Гамаш. — Бяха като бял хляб за златни рибки.

Рут Зардо се наежи и с ръмжене довърши стихотворението си:

Гамаш слушаше, докато старицата рецитираше едни от любимите му стихове. Отправи поглед към притъмнялото и пусто бистро, което във вечер като тази трябваше да кипи от живот.

Дали беше права Рут? Дали някой бе избрал бистрото нарочно? Но в такъв случай Оливие бе замесен по някакъв начин. Дали сам си беше навлякъл това нещастие? Кой от жителите на селото мразеше достатъчно много скитника, че да го убие, и Оливие, за да го стори в неговия ресторант? А може би жертвата е била просто удобен инструмент? Клет нещастник, който се е оказал на неподходящото място и е бил използван като оръжие срещу ресторантьора?

— Според теб кой би причинил това на Оливие? — попита главният инспектор.

Рут сви рамене, обърна се и влезе в къщата. Гамаш остана навън да наблюдава. Старата поетеса се присъедини към компанията. Всички общуваха и се смееха свободно, защото се познаваха добре помежду си, а вече и инспекторът ги познаваше. Колко ли добре ги познаваше убиецът?