Отровни думи

Глава девета

Полицаите от Sûreté се сбогуваха с домакините и си тръгнаха през затревения площад. Беше единайсет вечерта и тъмно като в рог. Лакост и Гамаш спряха, за да погледнат нощното небе. Бовоар както винаги беше на няколко крачки пред тях, но в един момент осъзна, че върви сам, и също спря. Неохотно вдигна глава и с изненада забеляза колко много звезди блестят в тъмнината. Спомни си какво му каза Рут на прощаване: „Всъщност Жан Ги се римува с яж ми, нали?“

Щеше да бере ядове.

Точно тогава над книжарницата на Мирна, в мансардния ѝ апартамент, светна лампа. Полицаите се загледаха в едрата тъмнокожа жена — как снове из жилището си, прави си чай, слага бисквити в чиния. После светлината угасна.

— Току-що я видяхме как си налива питие и взема чиния със сладки — отбеляза Бовоар.

Колегите му се зачудиха защо казва нещо толкова очевидно. — Тъмно е. За да направи човек каквото и да е, трябва да си светне — обясни Жан Ги.

Гамаш се замисли над тази поредица от очевидни твърдения, но Лакост първа осъзна смисъла им.

— В бистрото снощи. Убиецът навярно е имал нужда да включи осветлението. А ако го е сторил, все някой го е видял, нали?

Главният инспектор се усмихна. Бяха прави. Ако в заведението е светело, може би някой бе забелязал.

Огледа се, за да прецени от кои къщи е най-вероятно да се види нещо. Но постройките около бистрото се разделяха като разперени криле. Отникъде нямаше идеален изглед, освен от мястото, което се падаше точно отсреща. Гамаш се обърна. Там бяха трите могъщи бора и селският площад. Те навярно бяха станали свидетели как един човек отнема живота на друг. Но имаше и още нещо, разположено точно срещу бистрото. Отсреща, но нависоко.

Старото имение „Хадли“. Беше отдалечено, но ако през нощта в бистрото е светело, имаше вероятност новите собственици да са били очевидци на убийството.

— Има и друг вариант — заяви Лакост. — Може престъпникът да не е включил осветлението. Знаел е, че има опасност да го видят.

— Искаш да кажеш, че е използвал фенерче? — попита Бовоар и си представи как убиецът дебне жертвата си там вътре на оскъдната светлина.

Лакост поклати глава:

— И така е имало вероятност да го видят отвън. Според мен не е искал да рискува дори и с фенерче.

— Значи е оставил осветлението изключено — довърши Гамаш, предположил накъде отиват нещата, — защото не му е било нужно. Можел е да се ориентира и на тъмно.

Следващото утро изгря ярко и свежо. Арман Гамаш се разхождаше из селския площад преди закуска и щом усети топлите лъчи на слънцето, бързо си свали пуловера. Край езерцето няколко ранобудни деца, станали преди родителите, бабите и дядовците си, се забавляваха с последен лов на жаби. Хлапетата не обърнаха внимание на главния инспектор, а той нямаше нищо против да ги погледа отдалече и после да продължи спокойната си обиколка в уединение. Помаха на Мирна, докато едрата жена се изкачваше по хълма, излязла за своята самотна разходка.

Беше последният ден на лятната ваканция и макар да бяха минали десетилетия, откакто бе завършил училище, Гамаш почувства как сърцето му се свива. Спомни си смесицата от тъга по отиващото си лято и въодушевление, че скоро отново ще е с другарите си. Новите дрехи, купени, след като миналогодишните му бяха умалели през летните месеци. Новите моливи, подостряни отново и отново, и миризмата на стърготините от тях. И новите тетрадки. Винаги бяха вълнуващи по особен начин. Неопорочени. Без грешки по страниците. Носеха в себе си само обещания и възможности.

Всяко ново разследване на убийство създаваше подобни усещания у Гамаш. Дали вече бяха изцапали тетрадките си? Дали бяха допуснали грешки?

Замисли се за това, докато бавно обикаляше затревения селски площад, сключил ръце зад гърба и отправил поглед в далечината. След като направи няколко кръга, без да бърза, се отправи към закуската.

Бовоар и Лакост вече бяха слезли от стаите си в пансиона, а на масата пред тях бяха сервирани чаши café au lait с обилна пяна. Изправиха се, когато шефът им влезе, но главният инспектор ги прикани с жест отново да седнат. От кухнята се носеше аромат на пушен бекон с кленов сироп, на яйца и кафе. Още преди Гамаш да се разположи на стола си, Габри се появи тържествено, понесъл чинии с яйца по бенедиктински, плодове и кексчета.

— Оливие тъкмо тръгна към бистрото. Не е сигурен дали ще отвори днес — обясни едрият мъж. Тази сутрин много приличаше, както външно, така и по гласа, на Джулия Чайлд45. — Казах му, че е добре да отвори, но ще видим. Подчертах, че ще изгуби пари, ако не го направи. Това обикновено действа при него. Кексче?

— S’il vous plaît46 — отвърна Лакост и си взе едно. Приличаха на ядрени гъби.

Младата жена тъгуваше по децата и съпруга си, липсваха ѝ много. Но с удивление осъзнаваше, че това селце е способно да излекува дори такава празнина. Разбира се, ако я натъпчеш с достатъчно кексчета, дори най-голямата празнина ще се запълни — поне за известно време. Изабел бе склонна да опита.

Габри поднесе на Гамаш чаша café au lait и след като се отдалечи, Бовоар попита:

— Какъв е планът за днес, началник?

— Трябва да проучим миналото на всеки заподозрян. Искам да разбера всичко за Оливие, включително кой би могъл да му има зъб.

— D’accord47 — кимна Лакост.

— Също и за семейство Пара. Разпитайте за тях, поискайте информация и от Чехия.

— Ще го направим — потвърди Бовоар. — А вие?

— Аз имам среща със стар приятел.

Арман Гамаш се изкачваше по хълма в покрайнините на Трите бора. Беше преметнал сакото от туид през лакътя си и небрежно ритна паднал в краката му кестен. Във въздуха се носеше ухание на ябълки, натежали от сладост и топлина по клоните. Всичко бе зряло и сочно, но само след няколко седмици щеше да бъде сковано от убийствен мраз. И да погине.

Докато крачеше, старото имение „Хадли“ растеше пред погледа му. Главният инспектор събра сили. Приготви се да посрещне скръбта, която се носеше на талази от огромната къща и бе способна да удави всеки неразумен човек, дръзнал да се приближи.

Но или защитата му бе по-добра, отколкото очакваше, или нещо се бе променило.

Гамаш спря в едно петно от слънчева светлина насред гората и се обърна към имението: хаотично построена викторианска грамада с кулички. Покривите блестяха, покрити с керемиди, подобни на люспи, а отпред се ширеха веранди с черни парапети от ковано желязо. Прясно боядисаните стени сияеха под лъчите на слънцето, а входната врата грееше в жизнерадостно яркочервено. Цветът не напомняше за кръв, а за Коледа. За череши. За сочни есенни ябълки. Къпинакът край алеята беше разчистен и пътеката бе постлана със здрави каменни плочи. Гамаш забеляза, че плетовете са подрязани, дърветата — окастрени, изсъхналите клони — отсечени. Рор Пара очевидно си вършеше работата.

Главният инспектор с изненада осъзна, че стои пред старото имение „Хадли“ с усмивка на лице. И дори нямаше търпение да влезе вътре.

Отвори му възрастна жена на седемдесет и няколко години.

— Oui?

Косата ѝ беше стоманеносива и прилежно подстригана. Почти не носеше грим, като изключим малко молив около очите. Отначало го гледаше с любопитство, а след това погледът ѝ се проясни, сякаш го е разпознала. Жената се усмихна и отвори вратата по-широко.

Гамаш показа служебната си карта.

— Съжалявам за безпокойството, мадам. Казвам се Арман Гамаш. Работя в Sûreté du Québec.

— Познах ви, мосю. Моля, заповядайте. Аз съм Керъл Жилбер.

Покани го любезно в антрето. Главният инспектор бе влизал в това преддверие и преди. Много пъти. Но едва успя да го разпознае. Стори му се като скелет, който е бил облечен в нови мускули, жили и кожа. Конструкцията бе запазена, но всичко друго се беше променило.

— Познавате ли къщата? — попита жената, докато го наблюдаваше.

— Да, бил съм тук — потвърди Гамаш и извърна очи към нея.

Възрастната жена срещна погледа му, без да трепне, но и без прекалена дързост или наглост. Като истинска стопанка, уверена, че е на мястото си и няма нужда да го доказва. Беше дружелюбна, топла и извънредно наблюдателна, което не убягна на Гамаш. Какво му бе казал Питър? Някога е работела като медицинска сестра? Детективът предположи, че е била много добра в професията си. Най-добрите са наблюдателни. Нищо не пропускат.

— Променила се е много — заяви.

Домакинята кимна утвърдително и го поведе към вътрешността на имението. Главният инспектор избърса подметките си в изтривалката, постлана върху блестящото дървено дюшеме, и последва Карол Жилбер. От антрето се влизаше в просторен вестибюл с лъскави нови черно-бели плочки на пода. Срещу тях се бе ширнало внушително стълбище, а няколко арки по стените водеха към различни стаи. При последното му посещение къщата бе занемарена развалина. Изглеждаше сякаш се е обърнала срещу себе си от отвращение. Разхвърляни стари мебели, обелени тапети, надигнати от влага дъски по пода, напукани тавани. Но сега в центъра на вестибюла, върху полирана маса, бе поставена ваза с огромен, жизнерадостен букет, от който се носеше приятно ухание. Стените бяха боядисани в изтънчено светлокафяво, смесица от бежово и сиво. Интериорът бе светъл, топъл и елегантен. Като жената пред Гамаш.

— Все още имаме много работа по къщата — обясни тя и поведе посетителя през една арка отдясно и надолу по няколко стъпала, към огромната дневна. — Казвам „имаме“, но всъщност заслугата е на сина ми и снаха ми. И на работниците, разбира се.

Възрастната дама се засмя с нотка на самоирония.

— Онзи ден проявих глупостта да попитам дали мога да помогна с нещо. Дадоха ми чук и ми казаха да се заема с гипсокартона по стените. Ударих на водопроводна тръба и електрически кабел.

Смехът ѝ бликна толкова естествено и заразително, че Гамаш не можа да се сдържи и също прихна.

— Сега ми дават само да приготвям чай. Назначиха ме за асистент по напитките. Чай?

— Merci, madame, с удоволствие.

— Ще съобщя на Марк и Доминик, че сте тук. Идвате заради бедния човек от бистрото, нали?

— Точно така.

Макар да изрази вежливо съчувствие, жената не изглеждаше особено заинтересована. Сякаш станалото нямаше нищо общо с нея. Гамаш установи, че тайно се надява наистина да не е замесена.

Докато чакаше, главният инспектор огледа помещението и се насочи към огромните прозорци. Простираха се от пода до тавана и през тях нахлуваше слънчева светлина. Стаята бе комфортно обзаведена с дивани и столове, които изглеждаха примамливо. Бяха тапицирани със скъпи дамаски, които им придаваха съвременен вид. Две удобни кресла с поставки за крака стояха от двете страни на камината. Стилът умело съчетаваше модерни и класически елементи. Човекът, изготвил интериорния дизайн, явно имаше добър вкус.

Прозорците бяха обрамчени от шити по поръчка копринени завеси, които се спускаха до пода, покрит с дъски от широколистна дървесина. Гамаш предположи, че обитателите на къщата почти никога не дърпат пердетата. Защо да скриват гледката?

Беше невероятна. Имението бе разположено на хълма и от него се разкриваше панорама към долината. Виждаше се река Бела Бела, която криволичеше през селото, излизаше от него и пресичаше съседната планинска верига по пътя си към следващата долина. Дърветата по билото вече бяха започнали да променят цветовете си. Тук, нависоко, бе настъпила есента. Скоро червените, златистокафявите и яркооранжевите краски щяха да се спуснат надолу по склоновете, докато цялата гора пламне в цвят. А това бе съвършената позиция, от която човек да наблюдава как природата сменя премяната си. И не само това.

Както стоеше пред прозореца, Гамаш виждаше Рут и Роза, които се разхождаха по затревения селски площад. Възрастната поетеса замерваше другите птици с изсъхнали залъци хляб или с камъни. Виждаше Мирна, която работеше в зеленчуковата градина на Клара, и полицай Лакост, която тъкмо минаваше по каменния мост, явно тръгнала към временния щаб в старата железопътна гара. Главният инспектор наблюдаваше как колежката му спира насред моста и се вглежда в кротко ромолящите води на реката. За какво ли се бе замислила? После младата жена продължи по пътя си. Много други селяни също бяха навън, заети със сутрешните си задачи или с градинарска работа. Някои просто седяха на верандите си, четяха вестници и пиеха кафе.

Оттук се виждаше всичко. Включително бистрото.

Полицай Пол Моран бе пристигнал преди Лакост, затова чакаше пред сградата на гарата и записваше нещо в бележника си.

— Размишлявах върху случая снощи — започна младежът, докато Изабел Лакост отключваше вратата, сетне я последва в хладното тъмно помещение. Колежката му светна лампите и се насочи към своето бюро. — Убиецът трябва да е включил осветлението в бистрото, нали? Опитах се да ходя из къщи в два сутринта, но не виждах нищо. Беше тъмно като в рог. В града човек може да се възползва от светлините на уличните лампи, които влизат през прозорците, но тук не е така. Как е можел да е сигурен, че напада когото трябва?

— Предполагам, че ако самият той е поканил жертвата там, всичко е било ясно. Трябвало е да убие единствения човек освен него, който е в бистрото.

— Разбирам — съгласи се Моран и придърпа стола си към бюрото на Лакост, — но убийството е сериозна работа. Никой не би искал да направи грешка. Нападателят е нанесъл силен удар по главата на жертвата, нали?

Лакост въведе паролата, за да отключи компютъра си. Името на мъжа ѝ. Моран бе твърде зает да преглежда записките си и да разказва, затова тя бе сигурна, че не е забелязал.

— Не смятам, че е толкова лесно, колкото изглежда — продължи младежът със сериозен тон. — Опитах се да направя нещо подобно снощи. Ударих един пъпеш с чук.

С това прикова вниманието ѝ. Стана ѝ интересно какво се е случило после, а и реши, че всеки, който е готов да стане в два през нощта, за да атакува пъпеши в тъмното, заслужава да бъде изслушан. Може би от медицинско лице.

— И?

— Първия път само го охлузих леко. Наложи се да го ударя няколко пъти, докато постигна желания резултат. Оплесках цялата кухня.

Моран се зачуди за миг какво си е помислила приятелката му, когато се е събудила и е видяла големия надупчен плод. Беше ѝ оставил бележка, но не бе сигурен, че това ще помогне.

„Аз го направих — гласеше посланието. — Експериментирах.“

Може би трябваше да е по-конкретен.

Но полицай Лакост напълно разбираше значението на думите му. Облегна се назад и се замисли. Моран бе достатъчно разумен, за да запази тишина.

— Е, какво мислиш? — попита го накрая.

— Мисля, че трябва да е светнал. Но така би рискувал. — Младежът звучеше неудовлетворен. — Не ми се връзва. Защо ще го убива в бистрото, след като само на метри оттам има гъста гора? В нея може да изтрепе сума ти народ и никой няма да забележи. Защо го е извършил на място, където е много вероятно трупът да бъде открит, а и някой да стане неволен очевидец?

— Прав си — съгласи се Лакост. — Няма логика. Шефът смята, че може да има нещо общо с Оливие. Възможно е убиецът умишлено да е избрал бистрото.

— За да уличи собственика?

— Или да съсипе бизнеса му.

— Може и да го е сторил самият Оливие — предположи Моран. — Защо не? Той навярно е единственият, който би могъл да действа, без да включва осветлението. Имал е ключ за вратата…

— Всеки е имал ключ. Явно из цялото село се търкалят връзки с ключове за бистрото, а и Оливие е държал един комплект под саксията до входа.

Младият мъж кимна. Не изглеждаше изненадан. Това беше характерно за хората от провинцията, особено в малките села.

— Определено е сред главните заподозрени — продължи Лакост. — Но защо би убил човек в собственото си заведение?

— Може скитникът да го е изненадал. Да е влязъл с взлом. Оливие се е натъкнал на него, сбили са се и му е нанесъл смъртоносния удар — каза Моран.

Лакост замълча, за да види дали младият полицай ще си продължи мисълта. Той събра длани, подпря брадичка на тях и се втренчи в далечината.

— Било е посред нощ. Ако е видял непознат в бистрото, защо не се е обадил на полицията и не е събудил партньора си? Оливие Брюле не ми прилича на мъж, който ще грабне бухалка и ще се втурне сам да си решава проблемите.

Изабел Лакост въздъхна и погледна Моран. Когато светлината падаше по определен начин върху слабото лице на младия човек, той изглеждаше като идиот. Но съвсем не беше такъв.

— Познавам Оливие — отвърна полицайката. — И съм готова да се закълна, че беше потресен, когато видя тялото. Изпадна в шок. Трудно е човек да имитира такова състояние и съм сигурна, че той не се преструваше. Не. Когато се е събудил вчера сутринта, Оливие Брюле не е предполагал, че ще намери труп в бистрото си. Но това не означава, че не е замесен по някакъв начин. Дори и несъзнателно. Началникът иска да проучим Оливие. Къде е роден, какво е миналото му, семейството му, къде е учил, с какво се е занимавал, преди да се премести тук. Има ли хора, които таят лоши чувства към него, хора, които може да е ядосал.

— Убийството не е извършено от някой, който просто се е ядосал.

— Откъде знаеш? — попита Лакост.

— Ами и аз се ядосвам понякога, но не убивам хора.

— Ти не. Предполагам, че като цяло си уравновесена личност, като изключим инцидента с пъпеша — отбеляза с усмивка Изабел и младежът се изчерви. — Виж, голяма грешка е да мерим действията на другите според нашия аршин. Скоро ще научиш от главен инспектор Гамаш, че реакциите на другите хора не са като нашите. А поведението на убийците е още по-различно. Този случай не е започнал с един удар по главата. Започнал е преди години с друг вид удар. Случило се е нещо с нашия убиец, нещо, което според нас може да е незначително, дори банално, но за него е било съкрушително. Събитие, подигравка или спор, който повечето хора биха пренебрегнали. Не и убийците. Те си спомнят отново и отново, трупат и подхранват негодуванието си, което расте все повече. Убийствата са свързани с емоциите. Емоции, които са се вгорчили или са излезли извън контрол. Запомни го. И никога не си помисляй, че знаеш какво си мисли някой друг. И най-вече какво чувства.

Това бе първият урок, който бе научила от главен инспектор Гамаш, и първият, който сега предаваше на своето протеже. Да, трябваше да се следват уликите, за да се намери убиецът. Но трябваше да се следват и емоциите. Онези, които вонят — прогнили и отблъскващи. Трябваше да се върви по мръсната следа. И където свършваше тя, там, в ъгъла, бе свита плячката.

Имаше и други уроци, много други. Щеше да му предаде и тях.

За това се бе замислила на моста. Мислеше и се тревожеше. Надяваше се, че ще успее да сподели с този млад човек достатъчно мъдрост и умения, необходими за залавянето на убиец.

— Натаниъл — каза внезапно Моран, докато се изправяше. — Така се казва мъжът ви. Или синът ви?

— Мъжът ми — призна Лакост, леко стресната. Значи все пак бе забелязал.

Телефонът иззвъня. Беше съдебната лекарка. Искаше спешно да разговаря с главен инспектор Гамаш.