Глава единадесета

Мирна почука тихо на вратата на бистрото и след малко я отвори.

— Добре ли си? — попита почти шепнешком в слабо осветения салон. За първи път, откакто бе дошла да живее в Трите бора, виждаше заведението тъмно през деня. Оливие го отваряше дори на Коледа.

Сега той седеше на едно кресло и гледаше с празен поглед. Отмести очи към посетителката си и се усмихна:

— Добре съм.

— ДОБРЕ като Рут? Дърт, отвратителен, безсрамен, разярен егоист?52

— Нещо от този сорт.

Мирна седна срещу Оливие и му подаде чаша с чай, който бе донесла от книжарницата си. Силен, горещ, с мляко и захар. „Ред Роуз“53. Нищо твърде претенциозно.

— Искаш ли да поговорим?

Едрата жена седеше тихо и наблюдаваше приятеля си. Познаваше добре лицето му и всички дребни промени, които се бяха появили с годините: ситните бръчици „пачи крак“ в ъгълчетата на очите му, оредялата руса коса. Онова, което не се бе променило — поне според нея, беше невидимо, но дори по-очевидно. Доброто му сърце, вниманието към околните. Той пръв носеше супа на болните, пръв отиваше на свиждане в болницата. Четеше на глас на възрастните хора, които бяха твърде слаби, уморени или очакваха края си и не можеха да четат сами. Габри, Мирна, Клара — всички те организираха жителите на селото, когато някой имаше нужда от помощ, но когато стигнеха до него, Оливие вече бе там.

Сега беше техен ред да му помогнат.

— Не мисля, че искам да отворя отново.

Мирна отпи от чая си и кимна:

— Разбираемо е. Наранен си. Навярно е било ужасно шокиращо да го видиш проснат на пода. За мен самата бе шок, а заведението дори не е мое.

„Нямаш си и представа“ — помисли си Оливие. Не каза нищо, само се загледа през прозореца. Забеляза главен инспектор Гамаш и полицай Лакост, които вървяха по улица „Мулен“. Спускаха се надолу по хълма, на който бе построено старото имение „Хадли“. Помоли се наум да си продължат по пътя. Да не влизат тук. Да го подминат и да му спестят зорките си погледи и изпитателните си въпроси.

— Чудя се дали да не го продам. Просто да зарежа всичко и да започна нов живот.

Изявлението изненада Мирна, но тя успя да прикрие емоциите си.

— Защо? — попита тихо книжарката.

Оливие поклати глава и сведе очи към дланите, отпуснати в скута му.

— Всичко се променя. Вече се промени. Защо не може нещата да си останат постарому? Взеха ми ръжените от камините, нали видя? Гамаш явно подозира, че аз съм виновникът.

— Сигурна съм, че не е така. Оливие, погледни ме! — настоя Мирна. — Няма значение какво смята той. Ние знаем истината за теб. И ти трябва да знаеш нещо за нас. Обичаме те. Да не мислиш, че идваме тук всеки ден заради храната?

Русият мъж кимна и се усмихна едва:

— Искаш да кажеш, че не е заради кроасаните? Или червеното вино? Ами шоколадовата торта?

— Е, добре, може и да е заради тортата… Слушай, идваме само заради теб. Ти си нашата забележителност. Обичаме те, Оливие.

Мъжът вдигна очи и срещна погледа ѝ. Едва сега осъзна, че винаги се е страхувал да не се окаже, че любовта на съселяните му не е безкористна. Той бе собственикът на единственото бистро в селото. Хората го харесваха заради атмосферата и обслужването. Заради храната и напитките. Дотам бяха границите на чувствата им към него. Харесваха го заради онова, което им даваше… или по-скоро им продаваше.

Оливие не означаваше нищо за тях без бистрото.

Как можеше Мирна да знае нещо, което той самият не бе признавал пред себе си досега? Когато я погледна, тя се усмихна. Носеше един от пищните си пъстри кафтани както обикновено. За рождения ѝ ден, който предстоеше скоро, Габри ѝ бе ушил зимен кафтан от мъхест вълнен плат. Оливие си я представи в книжарницата, облечена с подаръка. Огромна и мека топка от вълна.

Светът, който от няколко дни бе започнал да се разпада около него, за миг застина. Стана му някак по-леко.

— Ще ходим на селския панаир в Брюм. Днес е последният ден. Какво ще кажеш? Можем ли да те изкушим с малко захарен памук, крем-сода54 и бургер с бизонско месо? Чух, че следобед Уейн ще показва новото си прасило от сукалчета. Знам колко харесваш малките прасенца.

Един-единствен път в живота си Оливие бе придумал приятелите си да отидат до свинските кочини на ежегодния селски панаир, за да погледат малките. И сега се оказа, че го смятат за любител на прасенцата. И все пак някак си му харесваше да мислят за него по този начин. Беше вярно, обичаше прасетата. Явно имаше много общо с тях. Но поклати глава отрицателно.

— Боя се, че не съм в настроение. Вие вървете. Донесете ми плюшено животно.

— Искаш ли компания? Мога да остана с теб.

Оливие знаеше, че предложението на Мирна е искрено. Но имаше нужда да остане сам.

— Благодаря ти, но наистина съм дърт, отвратителен, безсрамен, разярен егоист.

— Е, щом си добре — каза тя и се изправи. Години наред бе работила като психолог и знаеше как да изслушва хората. И кога е време да ги остави на мира.

Мъжът видя през прозореца как Мирна, Питър, Клара, Рут и патицата Роза се натовариха в колата на семейство Мороу. Помахаха му и той на свой ред им отвърна с жизнерадостно махване. Книжарката просто кимна, без да вдига ръка. Оливие също отпусна своята, погледна в очите приятелката си и кимна в отговор.

Беше ѝ повярвал, когато каза, че всички го обичат. Но знаеше, че обичат човек, който не съществува. Той беше измислица. Ако познаваха истинския Оливие, щяха да го пропъдят от живота си, а може би и от селото.

Докато колата се изкачваше с пухтене нагоре по хълма, към селския панаир на Брюм, думите отново проехтяха в главата му. Думите от колибата, скрита дълбоко в гората. Усещаше ароматите на пушек от горящи дърва, на сушени билки. Виждаше пред себе си Отшелника. Жив. Здрав. Уплашен.

Отново чу приказката. Но Оливие знаеше, че не е просто приказка.


Имало едно време Планински цар, който пазел съкровище. Заровил го дълбоко и то му правело компания в продължение на хилядолетия. Другите богове му завидели и се ядосали. Заплашили го, че ако не сподели съкровището си с тях, ще сторят нещо ужасно.

Но той бил най-могъщият от всички богове, затова само се изсмял. Знаел, че не могат да му навредят. Способен бил да отблъсне всяко нападение, а после да удари с двойно по-голяма сила враговете си. Бил неуязвим. Подготвил се за тяхната атака. Очаквал я. Но тя така и не дошла.

Нищо не идвало. Нищичко.

Нито стрела, нито копие, нито боен кон или ездач, куче или птица. Нито едно семенце не се носело по вятъра. Дори нямало вятър.

Нищо. Нищичко. Завинаги.

Първо го съкрушила тишината, а след това липсата на допир. Нищо не се докосвало до него. Нямало ветрец, който да погали скалистата му снага. Не пълзели мравки по него, не кацали птици. Нямало червей, който да копае тунели в пръстта.

Не чувствал нищо.

Докато един ден се появил младеж.


Оливие положи усилие да се върне обратно в бистрото. Беше напрегнат, с изопнати мускули. Така бе стиснал юмруци, че ноктите му се впиваха в дланите.

„Защо?“ — запита се за кой ли път. Защо бе постъпил така?


Преди да тръгне за срещата със съдебния лекар, главният инспектор се приближи до листовете, закачени на стената на временния щаб. С големи червени букви инспектор Бовоар бе написал:

Кой е убитият?

Защо е убит?

Кой го е убил?

Какво е оръжието на убийството?

С въздишка Гамаш добави отдолу още два реда:

Къде е извършено убийството?

Защо трупът е бил преместен?

По време на разследването бяха изникнали повече въпроси, отколкото улики. Но така се стигаше до отговорите. Чрез въпроси. Арман Гамаш бе озадачен, но не и недоволен.

Жан Ги вече го чакаше пред болницата в Ковънсвил. Влязоха заедно и се спуснаха по стълбите надолу към сутерена, където се съхраняваха архивите и мъртъвците.

— Обадих се незабавно, когато разбрах с какво си имаме работа — побърза да каже доктор Харис, след като ги поздрави. Заведе ги в стерилна стая, ярко осветена от луминесцентни лампи. Мъртвецът лежеше гол върху стоманена маса на колелца. На Гамаш му се прииска да бяха метнали одеяло отгоре му. Изглеждаше, че му е студено. И наистина бе студен.

— Имаше вътрешен кръвоизлив, но не е масивен. От тази рана — патоложката посочи смазаната задна част на черепа — трябва да е изтекла много кръв по повърхността, където жертвата е паднала.

— По пода на бистрото нямаше почти никаква кръв — обади се Бовоар.

— Бил е убит на друго място — заяви съдебната лекарка уверено.

— Къде? — попита Гамаш.

— Искате ли да ви дам адреса?

— Ако нямате нищо против — съгласи се главният инспектор с усмивка.

Доктор Харис се усмихна в отговор:

— Не знам точното място, но открих няколко неща, които може да ви дадат ориентир.

Отиде до лабораторната си маса, където стояха няколко шишенца с надписани етикети, и подаде едно от тях на Гамаш.

— Спомняте ли си, че бях забелязала нещо бяло в раната? Мислех, че е пепел. Или частица от кост, или дори пърхот. Е, оказа се, че греша.

Главният инспектор си сложи очилата, за да види миниатюрната бяла люспица в шишенцето. Погледна етикета с надпис: „Парафин, открит в раната.“

— Парафин? Като восък?

— Да, познат е като парафинов восък. Старовремски материал е, както навярно знаете. Някога от него са се правели свещи, но напоследък е заменен с по-стабилни видове восък.

— Майка ми го използва, когато прави зимнина — обади се Бовоар. — Разтапя го върху капачките на бурканите, за да ги запечата.

— Точно така — потвърди доктор Харис.

Гамаш се обърна към Жан Ги:

— А къде е била майка ти в нощта на убийството?

По-младият инспектор се разсмя:

— Единственият, когото би заплашила с удар по главата, съм аз. Като цяло не е заплаха за обществото.

Арман Гамаш подаде шишенцето на патоложката и попита:

— Имате ли предположения?

— Парафинът беше доста дълбоко в раната, което означава, че е бил върху главата на жертвата, когато е нанесен ударът, или се е намирал върху оръжието на убийството.

— Буркан с туршия? — предположи Бовоар.

— Виждали сме и по-странни неща — отвърна Гамаш, макар че не можа да се сети за много примери.

Жан Ги поклати глава и си каза, че убиецът навярно е англичанин55. Кой друг би превърнал буркан кисели краставички в оръжие?

— Значи не е използвал ръжен, така ли? — попита главният инспектор.

— Не, освен ако е бил много чист. Не намерих следи от пепел. Само парафина. — Доктор Харис кимна към шишенцето. — Има и друго. — Придърпа високо столче на колелца към стоманената маса. — По гърба на дрехите му открихме това. Много оскъдно количество, но все пак го има.

Подаде на Гамаш доклада от лабораторията и му посочи един ред. Той прочете:

— Акрилен полиуретан и алуминиев оксид. Какво е това?

— „Варатан“ — обясни Бовоар. — Наскоро освежавахме подовете у дома. Нанася се един слой, за да се запечата дървото, след като е било обработено с шкурка.

— Не е само за подове — допълни доктор Харис и си взе обратно шишенцето. — Приложим е за всякаква дърводелска работа. Вид лак. Като изключим раната на главата, убитият е бил в добро здраве. Можел е да живее още двайсет и пет, трийсет години.

— Виждам, че се е хранил няколко часа преди убийството — прочете Гамаш в лабораторния доклад.

— Вегетарианска храна. Подозирам, че е отгледана без пестициди и синтетични торове. Изпратила съм проби за изследване — отговори патоложката. — Здравословно постно ястие. Не е типичната вечеря на един скитник.

— Може би някой го е поканил на вечеря и после го е убил — предположи Бовоар.

Доктор Харис се поколеба.

— Обмислих тази вероятност, възможно е, да.

— Но? — подкани я Гамаш.

— Но ми изглежда като човек, който редовно се е хранел така. Не само веднъж.

— Значи или сам си е приготвял храната и е предпочитал здравословно меню — заяви главният инспектор, — или му е готвел вегетарианец.

— Това е, общо взето — завърши патоложката.

— Не виждам нищо за алкохол или наркотици — отбеляза Бовоар, докато преглеждаше набързо доклада.

Доктор Харис кимна утвърдително:

— Не съм убедена, че е бил бездомник. Не знам дали някой го е било грижа за този човек, но смятам, че той се е грижел сам за себе си.

„Какъв чудесен епитаф“ — помисли си Гамаш. Той се грижеше за себе си.

— Може да е бил маниак на тема оцеляване — намеси се Бовоар. — Нали знаете, от онези, смахнатите, които зарязват градовете и се крият по горите, защото вярват, че идва краят на света.

Арман Гамаш се извърна към по-младия си колега и го погледна. Идеята му беше интересна.

— Честно казано, съм силно озадачена — призна патоложката. — Вижда се, че му е бил нанесен един-единствен фатален удар в задната част на главата, което е доста необичайно. Само един удар… — Доктор Харис не довърши изречението си и поклати глава. — Обикновено, ако някой е набрал на някого дотолкова, че да го пребие до смърт, е подвластен на емоциите си. Буквално обезумява. Изпада в истерия и не може да се спре. Удря много пъти. Но само един удар като в този случай…

— На каква мисъл ви навежда? — попита Гамаш, докато гледаше смазания череп.

— Не е било обикновено престъпление от гняв — заяви тя. — Да, имало е гняв, но е имало и план. Човекът, извършил убийството, е бил бесен. Но е успял да овладее бесовете си.

Гамаш вдигна учудено вежди. Това беше рядкост, изключителна рядкост. И звучеше притеснително. Да се обуздае стадо диви жребци, които буйстват и се изправят на задните си крака, пръхтят с разширени ноздри и трополят с копита… Кой би могъл да контролира такава стихия?

Явно този убиец.

Бовоар се обърна към началника си и двамата се спогледаха. Заключението, до което бяха стигнали, не беше никак хубаво.

Гамаш обърна гръб на студеното тяло върху студената маса. Ако човекът се е подготвял за оцеляване, това не му е помогнало. Ако се е страхувал от края на света, не е избягал достатъчно далече, не се е скрил достатъчно дълбоко в канадските гори.

Краят на света го е намерил.

Загрузка...