Отровни думи

Глава двадесет и осма

Когато слезе долу на следващата сутрин, Клара с изненада установи, че Питър седи в градината и гледа отнесено някъде в далечината. Сложил бе кафеварката на печката. Художничката наля кафе в две чаши и се приближи към него.

— Как спа? — попита го и му подаде едната чаша.

— Не много добре. А ти?

— Горе-долу. Защо не можа да спиш?

Утринта бе облачна и хладна. За първи път тази година началото на деня подсказваше, че лятото си е отишло и идва есента. Клара обичаше есента. Ярките цветове на листата, огньовете в камините, миризмата на горящи цепеници, която се стелеше из селото. Обичаше да се навлича с няколко пуловера, да седи сгушена на някоя масичка пред бистрото и да отпива от своето café au lait.

Питър стисна устни и сведе поглед към краката си, обути в гумени ботуши, които го пазеха от обилната роса.

— Мислех върху твоя въпрос. Как да постъпиш с Фортен. Клара притихна.

— Слушам те.

Питър бе размишлявал почти цяла нощ. Стана от леглото, слезе долу, закрачи нервно из кухнята и накрая стигна до ателието си. Неговото убежище. Там го посрещнаха познати миризми. На собственото му тяло, на маслени бои и платна. Леко ухаеше и на лимонов пай с целувки, за което той нямаше обяснение. Такава миризма нямаше никъде другаде по света.

Успокояваше го.

Отишъл бе в ателието си през нощта, за да помисли, но и за да спре да мисли. Да изчисти от ума си воя, който се бе надигнал в него като нещо огромно и наближаващо. Накрая, точно преди изгрев, измисли какво да каже на Клара.

— Смятам, че трябва да си поговориш с него.

Ето. Каза го. До него съпругата му мълчеше и стискаше между дланите си топлата чаша кафе.

— Наистина ли?

Питър кимна:

— Съжалявам. Искаш ли да дойда с теб?

— Дори не съм решила още дали ще ходя — сряза го жена му и се отдалечи на няколко крачки.

На Питър му се прииска да я догони, да си вземе думите обратно, да каже, че е сгрешил. Клара трябваше да си стои при него, а не да говори с Фортен. Просто да си направи изложбата.

Какво го прихващаше?

— Прав си — обърна се тя към него със скръбно изражение. — Няма да ми се разсърди, нали?

— Фортен ли? Не. Няма нужда да се карате, просто ще му кажеш как си се почувствала и толкова. Сигурен съм, че ще те разбере.

— Може да му кажа, че навярно ми се е причуло. И че Габри е един от най-добрите ни приятели.

— Именно. Фортен едва ли помни какво е казал.

— Сигурна съм, че няма да ми се разсърди — повтори Клара.

Художничката бавно тръгна към къщата, за да се обади на галериста.

— Дени? Обажда се Клара Мороу. Да, беше ми много приятно. Наистина ли? Смятате, че това е добра цена? Разбира се, ще предам на главния инспектор. Вижте, днес ще бъда в Монреал и си мислех, че може пак да се видим. Имам… някои съображения. — Тя замълча. — Аха. Аха. Звучи чудесно. Дванайсет и половина в „Сантропол“ на улица „Дюлут“. Идеално.

„Каква я забърках?“ — каза си Питър.

Закуската в пансиона беше трагична история: прегорели филийки, омлет като подметка и изпържен до черно бекон. Кафето беше слабо, а млякото изглеждаше вкиснато — точно като Габри. По взаимно мълчаливо съгласие не казаха нищо по въпроса, докато не стигнаха във временния щаб.

— Ох, слава богу! — възкликна полицай Лакост, когато погледът ѝ попадна върху двойните кафета, които бе донесъл полицай Моран. И поничките с шоколадова глазура. — Никога не съм допускала, че ще предпочета това пред закуската на Габри. — Младата жена отхапа лакомо от меката сладка поничка. — Ако продължава така, ще се наложи да разрешим случая колкото се може по-бързо и да си заминем.

— Интересна мисъл — отбеляза Гамаш и си сложи полукръглите очила за четене.

Бовоар седна пред своя компютър, за да си провери пощата. На монитора беше залепено с тиксо листче, изписано с познат почерк. Той го откъсна, смачка го и го хвърли на пода.

Главният инспектор също гледаше в своя екран. Там бяха резултатите от търсенето в Гугъл на „Шарлот“.

Докато отпиваше от кафето си, детективът зачете за групата „Гуд Шарлът“, писателката Шарлот Броите, певицата Шарлот Чърч и „Паяжината на Шарлот“, град Шарлот в Северна Каролина, Шарлъттаун на остров Принц Едуард и архипелага Кралица Шарлот на другия край на континента, край бреговете на Британска Колумбия. Разбра, че повечето от тези места носят името на кралица Шарлота.

— Името „Шарлот“ говори ли ви нещо? — попита той хората от екипа си.

След като помислиха известно време, поклатиха глава отрицателно.

— А кралица Шарлота? Била е съпруга на крал Джордж.

— Джордж Трети? Лудият? — попита Моран. Другите двама го погледнаха удивено. Младият полицай се усмихна. — Бях добър по история в училище.

Гамаш си каза, че училищните години на младежа не са били чак толкова отдавна, което също е от значение. Иззвъня телефон и Моран вдигна. Обаждаха се от консерваторията „Мартину“ в Прага. Главният инспектор слушаше разговора, докато не се разнесе втори звън.

Търсеше го комисар Брюнел.

— Като пристигнах в офиса си, ми се стори, че съм в шатрата на Ханибал129. Направо няма къде да стъпя, Арман, тук е пълно с вещите на вашия Отшелник. — Дамата не звучеше недоволна — Но не се обаждам заради това. С Жером ви каним на обяд у нас. Той иска да ви покаже нещо. А и аз имам новини.

Разбраха се за един часа в апартамента на семейство Брюнел на улица „Лорие“. Веднага щом Гамаш затвори, отново иззвъня телефон.

— Клара Мороу ви търси, сър — съобщи полицай Моран.

— Bonjour, Клара.

— Bonjour. Само исках да ви кажа, че тази сутрин говорих с Дени Фортен. Всъщност имаме уговорка за обяд днес. Каза, че е намерил купувач за дървените статуетки.

— Така ли? Кой?

— Не попитах, но според него бил готов да плати хиляда долара за двете. Според Фортен цената е добра.

— Интересно. Искате ли да ви закарам до града? Аз също имам среща.

— Да, благодаря ви.

— Ще мина да ви взема след около половин час.

Когато главният инспектор затвори, полицай Моран също бе приключил с разговора си.

— Потвърдиха, че Мартину не е имал деца. А цигулката е изчезнала след смъртта му през — Моран погледна записките си — 1959 година. Казах им, че сме намерили цигулката и оригинални нотни листове. Бяха много развълнувани от новината и казаха, че находките ни струват доста пари. Всъщност според тях дори могат да се смятат за чешко национално съкровище.

Ето, пак тази дума. Съкровище.

— Попита ли за съпругата му Шарлот?

— Да. Били са заедно дълго време, но са се оженили чак преди смъртта му. Тя е починала преди няколко години. Нямат живи родственици.

Гамаш кимна замислено. След малко отново се обърна към Моран:

— Искам да проучиш чешката общност в региона, най-вече семейство Пара. Разбери каквото можеш за живота им в Чехия. Как са заминали, кого са познавали, кои са роднините им. Всичко.

После главният инспектор отиде при Бовоар:

— Заминавам за Монреал, за да се видя с комисар Брюнел и да проверя някои следи.

— D’accord. Веднага щом Моран събере информацията за семейство Пара, ще отида до дома им.

— Не ходи сам.

— Няма.

Главният инспектор се наведе и вдигна от пода смачканото листче хартия, което се търкаляше до бюрото на Бовоар. Разгъна го и прочете:

— Че насред твоя кошмар — повтори на глас и подаде листчето на заместника си. — Според теб какво означава?

Жан Ги сви рамене и отвори чекмеджето си. В него се мъдреше купчина от смачкани на топки слова.

— Намирам ги навсякъде. В джоба на палтото си, закачени на вратата на стаята ми сутрин. Последното беше залепено на монитора ми.

Гамаш посегна към чекмеджето и извади случайно листче.

— Всичките ли са такива?

Бовоар кимна:

— Кое от кое по-смахнати. Какво да правя с тях? Сигурно просто я с яд, че превзехме щаба на противопожарния отряд. Как мислите, дали мога да издействам ограничителна заповед?

— Против осемдесетгодишна носителка на наградата на генерал-губернатора, за да спре да ти изпраща стихове?

Формулирано така, не звучеше вероятно.

Възрастният инспектор отново погледна хартиените топчета, които напомняха на зърна от градушка.

— Е, аз тръгвам.

— Благодаря за помощта — извика Бовоар след него.

— De rien130 — помаха Гамаш и изчезна.

По пътя до Монреал, който обичайно отнемаше около час, Гамаш и Клара разговаряха за хората от Трите бора, за посетителите през лятото и за семейство Жилбер. Според художничката имаше вероятност новите собственици на имението „Хадли“ все пак да останат.

— Онзи ден Стария Мъндин и Чарлс бяха в селото. Стария е силно впечатлен от Венсан Жилбер. Явно е знаел, че се крие в гората, но не е искал да казва на никого.

— Как го е разпознал?

— От корицата на „Същество“ — поясни Клара.

— Разбира се — кимна Гамаш и се престрои, за да се включи към магистралата за Монреал. — Чарлс има синдрома на Даун.

— След като малкият се роди, Мирна даде на родителите му „Същество“. Щом я прочетоха, животът им се промени. Тази книга е преобърнала живота на много хора. Според Мирна доктор Жилбер е велик човек.

— Убеден съм, че и той мисли така.

Клара се разсмя:

— И все пак ми се струва, че не бих искала за родител светец.

Гамаш бе склонен да се съгласи. Повечето светци бяха мъченици. И повличаха надолу със себе си много хора. Продължи да шофира мълчаливо, докато минаваха покрай знаци за Сен Илер, Сен Жан и село на име Анж Жардиан.

— Ако кажа woo, какво ще си помислите? — попита инспекторът.

— Освен очевидното? — погледна го Клара с престорена тревога.

— Думата означава ли нещо за вас?

Детективът се върна към темата и художничката застана нащрек.

— Woo — повтори тя. — Не е ли старовремска дума, която означава „ухажвам“?

— Старовремска дума за „ухажвам“? — разсмя се Гамаш. — Да, разбира се. Но не мисля, че търся това значение.

— Съжалявам, не се сещам за друго.

— Е, едва ли е особено важно. — Вече минаваха по моста „Шамлен“. Инспекторът пое по булевард „Сен Лорен“, зави наляво, после пак наляво и я остави в ресторант „Сантропол“ за обяд.

Клара се заизкачва по стъпалата, но се обърна и се върна до колата. Наведе се над сваленото странично стъкло и попита:

— Ако някой обиди ваш близък, бихте ли го защитили?

Гамаш се замисли.

— Надявам се, че бих.

Художничката кимна и се извърна. Познаваше Гамаш и знаеше, че при него няма „надявам се“.