Отровни думи

Глава двадесет и девета

След лекия обяд от супа с краставици и подправки, салата със скариди на грил и резене и десерт от прасковена торта Гамаш и семейство Брюнел се преместиха в слънчевата дневна на апартамента на втория етаж. По всички стени имаше етажерки с книги. Тук-там бяха разхвърляни objets trouvés131 — чирепи от древни глинени съдове, очукани керамични чаши. В тази стая живееха хора, четяха, разговаряха, размишляваха и се смееха.

— Проучвах предметите от колибата — започна Терез Брюнел. — И? — Гамаш се наведе, докато седеше на дивана с demitasse132 еспресо в ръка.

— Засега нищо. Колкото и невероятно да звучи, нито една от антиките не е била обявена за открадната, макар че още не съм приключила. Ще ми отнеме няколко седмици да ги проследя както си трябва.

Арман Гамаш бавно се облегна назад и кръстоса дългите си крака. Ако не са били откраднати, тогава как са попаднали в горската къщурка?

— Каква е другата възможност? — попита.

— Е, може убитият всъщност да е притежавал вещите. Или да ги е задигнал от починали хора, които няма как да подадат оплаквания. Например по време на война. Като Кехлибарената стая.

— Възможно е да са му ги дали — предположи съпругът ѝ Жером.

— Но предметите са изключително ценни! — възрази Терез. — Защо някой би му ги дал просто ей така?

— Направил му е услуга? — предположи мъжът ѝ.

И тримата замълчаха, докато си представяха каква услуга заслужава подобна отплата.

— Bon, Арман, искам да ти покажа нещо — обяви Жером и се изправи в пълния си ръст от само метър и шейсет и пет. Беше почти квадратен, но носеше теглото си с лекота, сякаш тялото му бе изпълнено с мислите, които преливаха от главата му.

Намърда се на дивана до Гамаш. Държеше в ръце двете дървени статуетки.

— Като начало дърворезбите са забележителни. Сякаш ти говорят, съгласен си, нали? Терез ми каза, че имам за задача да разбера какво казват. По-конкретно, да разгадая значението на тези букви.

Жером обърна скулптурите и показа издълбаните поредици от символи.

MRKBVYDDO под хората на брега.

OWSVI под плаващия кораб.

— Това е вид код — обясни Жером, като си сложи очилата и се вгледа по-внимателно в буквите. — Започнах с най-лесния. Qwerty. Най-вероятно е да го използва някой аматьор. Знаете ли за него?

— Така са подредени клавишите на пишещата машина. Също и на компютърната клавиатура — отвърна Гамаш. — QWERTY са първите няколко букви на най-горния ред клавиши.

— Най-често хората, които използват кодиране по Qwerty, поглеждат клавиатурата и записват буквата, която се намира в съседство с тази, която всъщност имат предвид. Разкодира се много лесно. Но това не е нашият код. Не. — Жером се изправи и Гамаш почти хлътна в пространството, което домакинът освободи. — Изпробвах цял куп шифри, но честно казано, не открих нищо. Съжалявам.

Инспекторът бе възлагал големи надежди, че този майстор на кодовете ще успее да разгадае загадката на Отшелника. Но като много от нещата в този случай, кодът не се даваше лесно.

— Все пак мисля, че се досещам какъв тип е. Шифърът на Цезар.

— Слушам те.

— Bon — поде Жером, видимо доволен от предизвикателството и от публиката, пред която трябваше да го представи. — Гай Юлий Цезар е бил гений. Той е императорът на любителите на шифри. Блестящ ум. Използвал гръцката азбука, за да изпраща секретни съобщения на войските си във Франция. По-късно усъвършенствал кодовете си. Преминал към латинската азбука, която ползваме и до днес, но отмествал буквите с три. Така че, ако искал да изпрати думата kill133, шифърът би бил… — Мъхът взе лист хартия и написа цялата латинска азбука.

A B C D E F G H I J K L M N O P Q R S T U V W X Y Z

След това огради в кръгчета четири от буквите.

NLOO

— Виждаш ли?

Гамаш и Терез се надвесиха над разхвърляното му бюро.

— Значи просто е измествал буквите? — попита Гамаш. — Ако кодът под двете статуетки е шифърът на Цезар, не можеш ли да го декодираш по същия начин?

Погледна издълбаната поредица под плаващия кораб.

— Това би означавало… L, T, Р. Е, няма смисъл да продължавам нататък. Няма никакъв смисъл.

— Не, Цезар е бил умен, а според мен вашият Отшелник — също. Най-малкото е разбирал от кодове. Красотата на шифъра на Цезар е в това, че е почти невъзможно да бъде разбит, защото отместването може да бъде с каквато дължина поискаш. Още по-добре е, когато се използва ключова дума. Такава, каквато подателят и получателят няма как да забравят. Тя се изписва в началото на азбуката, а после започва шифърът. Да кажем, че имаме ключовата дума Montreal.

Жером отново взе листа и под първите осем букви на азбуката написа Montreal, а после допълни останалите букви до двайсет и шест, като започна от А.

A B C D E F G H I J K L M N O P Q R S T U V W X Y Z

M O N T R E A L A B C D E F G H I J K L M N O P Q R

— И така, ако сега искаме да изпратим като съобщение думата kill, какъв ще е кодът? — попита домакинът.

Главният инспектор взе молива и огради четири от буквите.

CADD

— Точно така — засия доктор Брюнел. Инспекторът гледаше като омагьосан. Терез, която бе ставала свидетел на този процес и преди, стоеше малко по-назад и се усмихваше, изпълнена с гордост заради умния си съпруг.

— Трябва ни ключовата дума — обобщи Гамаш и се изправи.

— Това е всичко — разсмя се Жером.

— Е, мисля, че я знам.

Домакинът кимна, придърпа един стол и седна. Отново написа азбуката с четлив почерк.

A B C D E F G H I J K L M N O P Q R S T U V W X Y Z

Моливът му застина над пространството отдолу.

— Шарлот — произнесе Гамаш.

Клара и Дени Фортен пиеха кафе, без да бързат заникъде. Градината на ресторант „Сантропол“ беше почти празна. За обяд често имаше наплив от хора, предимно млади бохеми от квартал „Плато Мон Роял“, но сега нямаше следа от тях.

Тъкмо бе дошла сметката и Клара знаеше, че трябва да повдигне темата сега или никога.

— Има нещо, за което исках да поговорим.

— За дървените скулптури? Носиш ли ги? — попита Фортен и се наклони към нея.

— Не, все още са у главния инспектор, но му предадох твоята оферта. Проблемът е, че засега трябва да ги задържи като доказателствен материал в разследването.

— Разбира се. Нямаме бърза работа, макар да подозирам, че купувачът може да се откаже след време. Всъщност е направо удивително, че някой прояви интерес към тях.

Клара кимна и си помисли, че може би просто трябва да си тръгнат. Щеше да се прибере в Трите бора, да започне да приготвя списък на гостите, които иска да покани на своя вернисаж, и да забрави за случката. Коментарът на Фортен по адрес на Габри вече бе почти избледнял от паметта и. Все пак не беше станало нищо кой знае какво.

— Е, за какво искаше да говорим? Дали да си купиш къща във френския Прованс или в Тоскана? Какво ще кажеш за яхта?

Художничката не бе сигурна дали галеристът се шегува, но със сигурност не я улесняваше.

— Всъщност е нещо съвсем дребно. Навярно не съм чула прашно, но ми се стори, че вчера, когато дойде в Трите бора, каза нещо за Габри.

Фортен изглеждаше заинтригуван, притеснен и объркан.

— Тон ни сервира в бистрото — уточни Клара. — Поднесе ни напитките.

Мъжът срещу нея продължаваше да гледа втренчено. Клара се почувства така, сякаш мозъкът ѝ в миг се е изпарил. След като цяла сутрин си бе повтаряла отново и отново думите, които смяташе да му каже, сега не можеше да си спомни дори собственото си име.

— Е, просто си помислих, че, такова…

Гласът ѝ затихна. Не можеше да го направи. Това навярно е знак, каза си. Знак от бога, че не бива да казва нищо. Че прави от мухата слон.

— Няма значение — усмихна се. — Просто реших, че трябва да ти кажа името му.

„За щастие, Фортен е свикнал да работи с творци, които често са пияни, умопобъркани или надрусани“ — мислеше си Клара. В момента тя навярно изглеждаше, сякаш е и трите неща едновременно. Мъжът сигурно си казваше, че тя е гениална художничка, щом е толкова откачена.

Клара забеляза, че когато Фортен подписа сметката, остави щедър бакшиш.

— Спомних си — заяви галеристът, докато вървяха през ресторанта, облицован в тъмно дърво и изпълнен с аромат на билков чай. — Това беше онзи гейтак.

VDTK??MMF/X

Взираха се в буквите. Колкото повече ги гледаха, толкова по-безсмислени им се струваха.

— Някакви други предложения? — попита Жером и вдигна поглед от бюрото.

Гамаш бе в пълно недоумение. Сигурен бе, че ще се получи, че „Шарлот“ е ключът към разгадаването на шифъра. Замисли се за миг, за да си спомни подробности от случая.

— Woo — изрече детективът. Опитаха.

Нищо.

— Уолдън. — Знаеше, че е като удавник, който се хваща за сламка. Разбира се, пак не излезе нищо.

Нищо, нищо и пак нищо. Какво пропускаше?

— Е, аз ще продължа да търся — обеща домакинът. — Може да не е шифърът на Цезар. Има куп други кодове. — Усмихна се обнадеждаващо и главният инспектор изпита онова, което навярно бяха чувствали пациентите на доктор Брюнел. Новините не бяха добри, но на своя страна имаха човек, който нямаше да се предаде.

— Какво можеш да ми разкажеш за един от колегите си, Венсан Жилбер? — попита Гамаш.

— Не ми е бил никакъв колега — отвърна Жером раздразнено. — Не беше ничий колега, доколкото си спомням. Не търпеше глупаци. Забелязвал ли си, че повечето хора с такова отношение смятат всекиго за глупак?

— Толкова ли е зле?

— Жером просто се дразни, защото доктор Жилбер се считаше за господ — намеси се Терез, като се приближи и поседна на облегалката на креслото, което бе заел съпругът ѝ.

— Трудно се работи с такива — отбеляза инспекторът, който също си бе имал работа с няколко божества.

— Не, не — усмихна се Терез. — Жером се дразнеше, защото той е единственият истински бог, а Жилбер отказваше да се преклони пред него.

И тримата се разсмяха, но усмивката на пенсионирания лекар помръкна първа.

— Много опасен човек е този Венсан Жилбер. Мисля, че наистина има божествен комплекс. Мегаломан. Страшно умен. Онази книга, която е написал…

— „Същество“ — вметна Гамаш.

— Да. Била е внимателно обмислена, всяка дума е изчислена така, че да създаде определен ефект. И трябва да призная, че е успял. Повечето хора, които са я чели, му вярват. Че най-малкото е велик човек, а може би дори светец.

— Ти май не си толкова убеден.

Доктор Брюнел изсумтя подигравателно:

— Единственото му чудо е, че успя да убеди всички в светостта си. Което си е истински подвиг, като знам какво говедо е всъщност. Дали му вярвам? Не.

— Е, време е за моята новина — прекъсна ги Терез Брюнел и се изправи. — Ела с мен.

Гамаш я последва и остави Жером да си играе с шифъра. Кабинетът ѝ бе затрупан с вестници и списания. Терез седна пред компютъра си, размърда бързо пръсти по клавиатурата и на екрана се появи снимка. На нея се виждаше дърворезба, която изобразяваше корабокрушение.

Инспекторът придърпа един стол и се вгледа.

— Да не би да е…

— Поредната скулптура? Oui. — Жената се усмихна като фокусник, който току-що е извадил по особено ефектен начин заек от нищото.

— Отшелника ли я е направил? — Гамаш се извъртя на стола и погледна колежката си. Тя кимна. Детективът отново се взря в екрана. Дърворезбата изглеждаше сложна. От едната страна беше разбитият кораб, после имаше гора, а от другата страна се строеше миниатюрно село. — Дори на снимката изглежда като жива. Виждам мъничките човечета. Дали са същите хора, изобразени и в другите скулптури?

— Предполагам. Но не мога да открия уплашеното момче.

Гамаш претърси с поглед селото, кораба на брега, гората.

Нищо. Какво ли го бе сполетяло?

— Трябва да се доберем до тази дърворезба — настоя главният инспектор.

— Намира се в частна колекция в Цюрих. Свързах се с мой познат, собственик на галерия в Швейцария. Много влиятелен човек. Обеща, че ще се опита да помогне.

Арман Гамаш познаваше комисар Брюнел добре и знаеше, че е най-разумно да не я притиска за информация относно връзките ѝ.

— Не само заради момчето — обясни той. — Трябва да разберем какво е написано отдолу.

Като другите статуетки и тази на пръв поглед изобразяваше идилична и мирна сцена. Но нещо дебнеше под повърхността. Някакво безпокойство.

И все пак дървените човечета изглеждаха щастливи.

— Има и още една. Намира се у колекционер в Кейптаун.

Екранът примигна и се появи друга снимка на дърворезба.

Заспало или мъртво, едно момче лежеше на склона на планината. Гамаш си сложи очилата, приближи се и присви очи:

— Трудно е да се каже, но предполагам, че е същият юноша.

— И аз — потвърди комисар Брюнел.

— Дали е мъртъв?

— Мина ми през ума, но смятам, че по-скоро не. Забелязваш ли нещо в тази скулптура, Арман?

Главният инспектор се отпусна назад и си пое дълбоко въздух, за да освободи напрежението, което усещаше. Притвори очи, сетне пак ги отвори. Но не погледна към изображението на монитора. Искаше да го почувства.

След миг вече знаеше, че Терез Брюнел е права. Тази скулптура беше по-различна. Авторът несъмнено бе същият, но един съществен елемент се различаваше.

— Липсва страхът.

Терез кимна:

— Има само покой. Удовлетворение.

— Дори любов — добави Гамаш. Копнееше да държи в ръце статуетката, дори му се искаше да я притежава, макар да знаеше, че е невъзможно. И за пореден път почувства онова леко притегляне на желанието. На ненаситната страст. Знаеше, че никога не би действал под влияние на такива емоции. Но други кора нямаше да се поколебаят. Скулптурата си заслужаваше да я притежаваш. Струваше му се, че това се отнася и за останалите — Какво научи за тях? — попита.

— Продадени са чрез женевска компания. Познавам я добре. Много дискретна, работи само с отбрани клиенти.

— Колко е взел за тях?

— Продали са седем. Първата преди шест години. Купена е за петнайсет хиляди. Цените след това са се покачвали и са стигнали до триста хиляди за последната. Продадена е миналата зима. Моят познат твърди, че по негова преценка би могъл да получи поне половин милион за следващата.

Гамаш ахна удивено:

— Човекът, който ги е продал, сигурно е спечелил стотици хиляди.

— Аукционната къща в Женева взема солидна комисиона, но аз направих едно бързо изчисление. Продавачът трябва да е спечелил около милион и половина.

Мислите на Гамаш запрепускаха. И изведнъж се сблъскаха с един факт. Или по-точно твърдение:

Изхвърлях ги. В гората. Когато си тръгвах към къщи, ги изхвърлях сред дърветата.

Изрекъл го бе Оливие. И за пореден път бе излъгал.

„Глупав, глупав човек“ — помисли си инспекторът. Обърна поглед към екрана на компютъра и към момчето, което лежеше по гръб върху планинския склон и почти го милваше.

„Възможно ли е“ — запита се детективът.

Дали всъщност Оливие го бе направил? Дали бе убил Отшелника?

Един милион долара бяха силен мотив. Но защо ще убива човека, който му е осигурявал произведенията на изкуството?

Не, имаше още нещо, което Оливие не им беше казал. И ако Гамаш искаше да открие истинския убиец, беше крайно време да научи истината.

„Ех, защо Габри е шибан педал? — мислеше си Клара. — И гейтак. И защо аз съм такава шибана страхливка?“

— Да, същият — чу се да казва, сякаш бе извън тялото си. Навън се беше стоплило, но художничката се загърна по-плътно с палтото си, докато стояха на тротоара.

— Мога ли да те закарам донякъде? — попита Дени Фортен.

Докъде? Клара не знаеше къде е Гамаш, но имаше номера на мобилния му телефон.

— Ще се оправя, благодаря.

Стиснаха си ръцете.

— Това ще е много важна изложба и за двама ни. Страшно се радвам за теб — каза галеристът приятелски.

— Има още нещо. Габри. Приятел ми е.

Почувства как Фортен отпусна ръка и освободи дланта ѝ. Но все още се усмихваше.

— И не е педал, нито гейтак.

— Не е ли? Изглеждаше ми като обратен.

— Ами, да, обратен е. — Художничката усети, че сама започва да се обърква.

— Какво искаш да кажеш, Клара?

— Нарече го педал и гейтак.

— Да, и?

— Просто ми се стори, че не е никак мило.

Сега вече се чувстваше като ученичка. Думи като „мило“ не се използваха често в арт средите. Освен като обида.

— Нали не се опитваш да ме цензурираш?

Гласът на Фортен прозвуча като петмез. Клара усещаше как думите му залепват за нея. А погледът му, който само преди няколко мига беше внимателен и грижлив, сега бе твърд. Излъчваше предупреждение.

— Не, просто споделям, че се изненадах и че не ми харесва, когато някой обижда приятелите ми.

— Но той е гейтак и педал. Самата ти го потвърди.

— Казах, че е обратен. — Бузите ѝ пламтяха и навярно бе червена като домат.

— Ох — въздъхна Фортен и поклати глава, — разбирам. — Изгледа я с тъга, сякаш тя беше болна животинка. — Все пак си селско момиче. Прекарала си твърде много време на онова забутано място, Клара. Това е ограничило кръгозора ти. Стараеш се да не кажеш нещо неподходящо, а сега се опитваш и да ми затвориш устата. Политическата коректност е опасно нещо, Клара. Творецът трябва да разбива границите, да бута стени, да предизвиква, да шокира. Ти не си готова да го правиш, нали?

Художничката стоеше и го гледаше. Не можеше да проумее какво се опитва да ѝ каже.

— Не си, както си и мислех — продължи мъжът. — Аз казвам истината. Понякога звучи стряскащо, но поне е истина. Ти би предпочела нещо красивичко. И мило.

— Обиди един прекрасен човек зад гърба му — отвърна Клара. Чувстваше как сълзите ѝ напират. Сълзи от гняв, но знаеше как изглеждат отстрани. Като слабост.

— Ще трябва да отменя изложбата — заяви Фортен. — Много съм разочарован. Мислех си, че си страхотна, но явно само си се преструвала. Повърхностна. Банална. Не мога да рискувам реномето на галерията си заради някой, който не е готов да поеме творчески рискове.

В неспирния трафик се отвори неочаквана пролука и Дени Фортен побърза да пресече „Сен Юрбен“. Когато стигна до отсрещния тротоар, се извърна и отново поклати глава. Отправи се със забързана крачка към колата си.

Инспектор Жан Ги Бовоар и полицай Моран се приближаваха към дома на семейство Пара. Бовоар очакваше нещо традиционно. Къща, в която би живял чешки дървар. Алпийска хижа, например. За него всичко бе или квебекско, или „друго“. Чуждо. Всички китайци си приличаха, както и африканците. Южноамериканците, за които почти не мислеше, изглеждаха еднакво, ядяха едни и същи неща и живееха в съвсем еднакви къщи. До една по-неприятни от неговия собствен дом.

Англичаните, доколкото ги познаваше, бяха един дол дренки. Ненормалници.

Швейцарци, чехи, германци, норвежци, шведи — всички му се сливаха. Бяха високи, руси, добри спортисти, но пък леко глуповати, живееха в къщи със заострени покриви, прекаляваха с облицовката на стените и пиеха много мляко.

Бовоар намали скоростта и след още няколко завоя паркира пред дома на семейство Пара. Пред погледа му имаше само стъкло. Отразеното слънце блестеше тук-там по огледалната повърхност, на места в нея се оглеждаха небето, облаците, птиците, горите, далечните планини и една малка бяла камбанария. Храмът на Трите бора се открояваше върху фасадата на тази красива сграда, която отразяваше целия околен свят.

— Хващате ме на излизане. Бях тръгнал на работа — заяви Рор, когато им отвори.

Поведе Бовоар и Моран през обляната в светлина къща. Подовете бяха от полиран бетон. Твърд и солиден. Придаваха усещане, че къщата е много сигурна и стабилна, но в същото време тя сякаш се рееше във въздуха.

— Merde — прошепна младият инспектор, когато влезе в просторното помещение, което съвместяваше кухня, трапезария и дневна. Три от стените бяха стъклени и създаваха впечатление, че сякаш не съществуват граници между този и онзи свят. Между вътре и вън. Между гора и дом.

Къде другаде да живее един чешки дървар, ако не сред дърветата? В дом, изтъкан от светлина.

Хана Пара стоеше пред мивката и подсушаваше ръцете си, а Хавък отсервираше чиниите от масата след обяда. Ухаеше на супа.

— Не си ли на работа в бистрото? — обърна се Бовоар към младежа.

— Днес имам прозорец между двете смени. Оливие ме попита дали имам против.

— И ти?

— Дали имах против? — Отидоха да седнат край дългата трапезна маса. — Не. Мисля, че е доста напрегнат.

— Що за шеф е? — попита Бовоар и забеляза, че Моран изважда тефтерчето и химикалката си. Инспекторът бе заръчал на по-младия полицай да го направи. Това стряскаше заподозрените, а Жан Ги ги харесваше стреснати.

— Чудесен е, но пък имам само баща ми като база за сравнение.

— Това пък какво трябва да значи? — намеси се Рор.

Бовоар се вгледа в ниския набит мъж. Дали не проявяваше признаци на агресия? Но явно ставаше въпрос за вътрешна шега, която само членовете на семейството разбираха.

— Поне Оливие не ме кара да работя с триони, брадви и мачете.

— Шоколадовата торта и сладоледът на Оливие са много по-опасни. С брадвата поне знаеш, че трябва да си внимателен.

Бовоар осъзна, че тези думи са много точни, що се отнася до разследването. Онова, което изглеждаше заплашително, не беше такова. Чудесното на вид също не беше красиво по същество.

— Искам да ви покажа снимка на убития.

— Вече сме я виждали. Полицай Лакост ни я показа — обади се Хана.

— Искам да погледнете още веднъж.

— Защо, инспекторе? — попита жената.

— Вие сте чехи.

— И какво от това?

— Знам, че сте тук от известно време — продължи Бовоар, като пренебрегна въпросите ѝ. — В околността са имигрирали и много други ваши сънародници.

— В района има сплотена чешка общност — съгласи се Хана.

— И то толкова голяма, че дори имате Чешка асоциация. Срещате се веднъж месечно и си правите колективни вечери, на които всеки носи някаква храна.

Всичко това и още много Жан Ги бе разбрал от проучванията на полицай Моран.

— Така е — отвърна Рор, докато внимателно наблюдаваше Бовоар и се чудеше накъде бие.

— Вие сте били председател на асоциацията няколко пъти — каза следователят на Рор, а след това се обърна към Хана: — Вие също.

— Не е чак такава чест, инспекторе — усмихна се домакинята. — Редуваме се. На ротационен принцип.

— Може ли да се каже, че познавате всички в местната чешка общност?

Съпрузите се спогледаха предпазливо и кимнаха.

— Значи трябва да познавате и жертвата. Бил е чех. — Бовоар извади снимката от джоба си и я сложи на масата. Но никой не я погледна. Всички от семейството се взираха в него. Изненадани. От това, че знае? Или от факта, че човекът е бил от Чехия?

И двете възможности се струваха вероятни на Жан Ги.

Рор взе снимката и се вгледа в нея. Поклати глава и я подаде на жена си.

— Вече сме я виждали и ще ви кажем същото, което казахме и на полицай Лакост. Не го познаваме. Дори да е бил чех, не е идвал на никоя от сбирките ни. Не се е свързвал с нас. Разбира се, ще трябва да разпитате и останалите.

— Правим го — увери ги Бовоар и пъхна снимката в джоба си. — Колегите разговарят с други членове на вашата общност в този момент.

— Това да не е ксенофобия? — попита Хана Пара. Вече не се усмихваше.

— Не, разследване е. Ако жертвата е от чешки произход, нормално е да разпитаме в чешката общност, не смятате ли?

Телефонът иззвъня. Хана се приближи до него и погледна дисплея.

— Ева е. — Вдигна и заговори на френски, като обясни, че при нея е служител на Sûreté; не, тя също не е разпознала човека на снимката. Да, и тя била изненадана, че е чех.

Хитро, помисли си Бовоар. Хана затвори и след миг телефонът отново зазвъня.

— Яна е — каза жената, но този път не отговори.

Разбраха, че телефонът ще звъни цял следобед. Полицаи пристигаха, задаваха въпроси и си тръгваха. А хората от чешката общност се обаждаха един на друг.

Това се струваше някак престъпно на Жан Ги, но младият инспектор неохотно призна сам пред себе си, че и той би постъпил по същия начин.

— Знаете ли Бохуслав Мартину?

— Кого?

Бовоар повтори името и после им показа разпечатката.

— А, Бохуслав Мартину — каза Рор с произношение, което бе напълно неразбираемо за следователя. — Той е чешки композитор. Не ми казвайте, че е в списъка ви със заподозрени.

Набитият мъж избухна в смях, но изражението на Хана бе все така хладно, на Хавък — също.

— Някой от местните има ли родствена връзка с него?

— Не, никой — отвърна жената уверено.

Моран бе събрал доста малко информация за семейство Пара. Роднините им в Чехия се изчерпваха с една леля и няколко братовчеда. Когато емигрирали, Хана и Рор били на малко над двайсет години. Поискали статут на бежанци в Канада и го получили. Вече имаха канадско гражданство.

Нищо забележително. Никакви връзки с Мартину. Никакви връзки с някой известен или скандален. Нито с woo, нито с Шарлот, нито със съкровища. Нищо.

И все пак Бовоар бе уверен, че домакините им знаят много повече, отколкото казват.

Когато полицаите се качиха в колата и отражението им в стъклената фасада започна да се отдалечава, инспекторът се зачуди дали семейство Пара са толкова прозрачни, колкото къщата им.

— Имам един въпрос — каза Гамаш, когато се върнаха обратно в дневната на семейство Брюнел.

Жером вдигна поглед за момент, след което продължи да се мъчи със загадъчния код.

— Питай.

— Дени Фортен…

— От галерия „Фортен“ ли? — прекъсна го комисар Брюнел.

Инспекторът кимна и продължи:

— Пристигна в Трите бора вчера и е видял една от скулптурите. Казал е, че няма никаква стойност.

Терез Брюнел помълча.

— Не съм изненадана. Той е уважаван арт агент. Изключително добър е в откриването на млади таланти. Но скулптурата не е най-силната му страна, макар да работи с едни от най-известните скулптори.

— Но дори аз виждам колко забележителни са тези дърворезби. Защо той ги е подценил?

— Какво искаш да кажеш, Арман? Че е излъгал?

— Възможно ли е?

Терез се замисли.

— Предполагам. Винаги ми се е струвало някак забавно и донякъде полезно как се възприема светът на творците от останалите. Хората извън арт средите сякаш смятат, че там се подвизават арогантни луди художници и купувачи кретени, както и собственици на галерии, които събират тези два типа. Но всъщност това е бизнес като всеки друг и който не го разбира и оценява, загива. В някои случаи залогът е стотици милиони долари. Но ако има нещо по-голямо от купчините пари, това е егото. Ако събереш на едно място огромно богатство и още по-огромен егоцентризъм, ще получиш експлозивна смес. Светът на изкуството е жесток, дори често грозен и агресивен.

Гамаш се сети за Клара и се зачуди дали тя осъзнава всичко това. Зачуди се дали е подготвена за онова, което я очаква извън пределите.

— Не може всички да са такива — обади се главният инспектор.

— Не. Но на това ниво — Терез кимна към статуетките на бюрото — са точно такива. Убит е човек. Ако задълбаем, навярно ще открием и други убийства.

— Заради дърворезбите? — изненада се Гамаш и взе фигурката на кораба.

— Заради парите.

Детективът се вгледа в скулптурата. Знаеше, че парите не са единствената мотивация на хората. Имаше и други видове валута. Завист, гняв, отмъщение. Спря поглед не върху пътешествениците, които плаваха към светлото си бъдеще, а върху единствения, който се взираше назад. С ужас. Към мястото, откъдето идваха.

— Все пак имам една добра новина за теб, Арман.

Арман Гамаш остави кораба и погледна комисар Брюнел.

— Намерих твоя woo.