Отровни думи

Глава тридесет и шеста

Вече поне два пъти екипи от криминалисти бяха обискирали сградата, но го направиха и трети път. Този път бяха още по-старателни. Проверяваха под дюшемето, под стрехите, зад картините. Търсеха ли, търсеха…

И накрая намериха.

Беше зад тухлите, в дъното на огромната каменна камина. Зад огъня, който изглеждаше вечен. Трябваше да го угасят и да извадят тлеещите цепеници. Там служителите на Sûreté първо се натъкнаха на една, после — на две, а накрая на четири свободни тухли. Когато ги махнаха, разкриха малък тайник.

Инспектор Бовоар внимателно пъхна облечена в ръкавица длан в нишата, но успя междувременно да оцапа със сажди ръката и рамото си.

— Намерих нещо — обяви той. Всички се вторачиха в него. Напрегнато го следяха как бавно измъква ръка от тайника. Постави на масата пред главния инспектор сребърен свещник. Менора152. Дори без да разбира много от сребро, Жан Ги осъзнаваше, че находката е забележителна. Свещникът беше с проста форма, изящен и старинен.

Тази менора бе преживяла обсади, погроми, кланета и Холокоста. Нейните собственици я бяха пазили, крили, охранявали, бяха се молили прел нея. Докато една нощ, в гората на Квебек, някой я бе омърсил.

С менората бе убит човек.

— Парафин? — посочи Бовоар петънцата от полупрозрачен материал, полепнали по свещника. Бяха примесени със засъхнала кръв. — Сам си е правил свещите. Затова е имал парафин а колибата си, не само за запечатване на зимнината, но и за свещи.

Началникът му кимна.

Младият инспектор се върна пред огнището и отново провря ръка в черната дупка. Всички наблюдаваха изражението му и накрая забелязаха онази едва доловима промяна, която показваше изненада. Бе напипал още нещо.

До менората постави малка торбичка от грубо платно. Никой не проговори, докато главният инспектор не зададе въпрос на мъжа, който седеше срещу него.

— Поглеждали ли сте какво има вътре?

— Не.

— Защо?

Отново настъпи дълго мълчание, но Гамаш не искаше да го пришпорва. Вече не бързаше заникъде.

— Нямах време. Просто я грабнах, докато бях в колибата на Отшелника, и я скрих заедно със свещника. Мислех си, че ще мога да я разгледам на сутринта. Но тогава трупът се озова тук и се вдигна много шум.

— Затова ли преди пристигането на полицията запалихте огън в камините, Оливие?

Собственикът на бистрото наведе глава. Всичко свърши. Най-накрая.

— Как разбрахте къде трябва да търсите? — попита.

— В началото не знаех. Но докато седях и наблюдавах поредния обиск, си спомних думите ви, че преди отварянето на бистрото тук е било железария. И се е наложило наново да изградите камините. Те са единствената нова част от помещението, макар да изглеждат старинни. Спомних си и огньовете, които горяха една сутрин, когато времето бе влажно, но не и студено. Първата ви работа, след като намерихте трупа тук, беше да запалите камините. Защо? — Главният инспектор кимна към предметите на масата. — За да се застраховате, че няма да ги намерим.

Арман Гамаш се приведе към Оливие, който седеше от другата страна на масата — извън пределите. Между тях бяха свещникът и платнената торбичка.

— Разкажете ни какво се случи. Този път истината.

Габри, който все още не можеше да се съвземе от шока, седеше до Оливие. В началото, когато криминалистите се появиха за обиск, след като бяха претърсили и къщата на семейство Пара, му беше забавно. Пусна няколко немощни майтапа. Но обискът ставаше все по-щателен и на Габри вече не му беше до шеги. Веселостта му премина в раздразнение, а после се превърна в гняв. Накрая мъжът потъна в потрес.

Но през цялото време не се отдели от партньора си. Седеше до него и сега.

— Беше вече мъртъв, когато го намерих. Признавам си, че взех тези вещи — посочи Оливие предметите на масата, — но не съм го убил.

— Внимавайте, Оливие. Умолявам ви, бъдете много внимателен. — В гласа на Гамаш имаше острота, от която настръхнаха дори служителите на Sûreté.

— Казвам истината.

Оливие стисна очи, сякаш се надяваше, че ако не вижда хората около себе си, значи тях ги няма. Сякаш сребърната менора и мръсната торбичка на масата в неговото бистро щяха да се изпарят. Полицаите нямаше да са ги обградили. Щяха да са сами, той и Габри. На спокойствие.

Накрая отвори очи и срещна погледа на главния инспектор, прикован в него.

— Не съм го извършил аз. Кълна се в бога, не съм.

Обърна се към Габри, който първо само го гледаше втрещено, но после го хвана за ръка и промълви умолително:

— Вижте, познавате Оливие. И аз го познавам. Не е способен на такова нещо.

Русокосият мъж шареше с поглед ту към партньора си, ту към детектива. Трябваше да има начин да се измъкне. Да намери някоя пукнатина, колкото и да е тясна, през която да се промуши.

— Разкажете ни какво се случи — повтори Гамаш.

— Вече ви разказах.

— Отново — настоя главният инспектор.

Оливие вдиша дълбоко:

— Оставих Хавък да затвори и тръгнах към колибата. Стоях там около четирийсет и пет минути, пихме по чаша чай, а когато понечих да си ходя, той пожела да ми подари малка каничка за мляко. Но забравих да я взема. Върнах се в селото, осъзнах какво съм направил и се ядосах. Бях бесен, защото той всеки път ми обещаваше това — смушка с пръст торбичката, — но така и не ми го даде. Само дреболии.

— Кавичката е оценена на петдесет хиляди долара. Принадлежала е на Екатерина Велика.

— Но не беше това. — Оливие отново стрелна с очи торбичката. — Когато се върнах, Отшелника беше мъртъв.

— Казахте ни, че торбичката е изчезнала.

— Излъгах. Беше си там.

— Бяхте ли виждали менората преди?

Собственикът на бистрото кимна:

— Той я използваше непрекъснато.

— За молитви?

— За светлина.

— Почти сигурно е, че и тя е безценна. Предполагам, сте го разбрали.

— Смятате, че затова съм я взел? Не, взех я, защото бях оставил отпечатъци по нея. Докосвал съм я стотици пъти, когато съм палил свещи или съм слагал нови.

— Опишете по-подробно — прикани го Гамаш със спокоен и умерен тон.

Докато русокосият мъж говореше, сцената сякаш се разигра пред очите им. Оливие се връща в колибата. Вижда вратата леко открехната, през нея се процежда светлина, която огрява верандата. Бутва вратата и вижда Отшелника. И кръвта. Приближава се изумен и взема предмета, който лежи до ръката на стареца. Вижда кръвта по него, изпуска го, но е твърде късно. Предметът се търкулва под леглото и по-късно полицай Лакост го намира там. Woo.

Оливие забелязва и менората, съборена на пода. Покрита с кръв.

Излиза заднишком от стаята, стъпва на верандата и понечва да побегне. Но спира. Пред очите му е ужасяващата гледка. Човекът, когото е познавал и с когото се е сближил, е починал от насилствена смърт. А зад него дебне тъмната гора и пътеката, която се вие през нея.

И кой е между двата ужаса?

Оливие.

Рухва в люлеещия се стол на верандата и се замисля. Зад гърба му е страшната картина в колибата. Мислите му препускат.

Какво да прави?

Смятал, че проблемът е в пътеката за конна езда. Знаел е за нея от седмици. Откакто семейство Жилбер неочаквано са купили имението „Хадли“ и още по-неочаквано са решили да разчистят пътеките за езда.

— Сега разбирам защо ги мразеше толкова много — промълви тихо Габри. — Изглеждаше ми, че преувеличаваш. Но не е било само заради конкуренцията на бистрото и пансиона, нали?

— Беше заради пътеките. Бях уплашен и разгневен, че са наели Рор да ги разчисти. Очаквах, че ще намери колибата и тогава всичко ще свърши.

— Какво направихте? — попита Гамаш.

Оливие им разказа.

Докато седял на верандата, сякаш минала цяла вечност, а той мислел ли, мислел. Превъртал в главата си отново и отново цялата ситуация. И накрая стигнал до coup de grâce153. Решил, че Отшелника може да му направи услуга, и то не само една. Можел да съсипе Марк Жилбер и да спре разчистването на пътеките. С един куршум — два заека.

— Затова го сложих в ръчната количка и го закарах до имението „Хадли“. Знаех, че ако там пак се появи труп, това ще сложи край на бизнеса. Няма хотел и СПА център, няма и пътеки за езда. Рор щеше да спре да работи. Семейство Жилбер щяха да си заминат. Пътеките отново щяха да обраснат.

— И после какво? — попита отново детективът.

Оливие се поколеба.

— Щях да взема каквото поискам от колибата. Всичко щеше лее нареди.

Трима души го гледаха втренчено. В нито един от погледите не личеше възхищение.

— О, Оливие… — отрони Габри.

— Какво друго бих могъл да направя? — обърна се русокосият мъж умолително към партньора си. — Не можех да им позволя да открият къщурката.

Имаше ли начин да обясни колко логично, дори гениално, му се бе сторило всичко това в два и половина през нощта. В мрака. На три метра от труп.

— Разбираш ли как изглеждаш отстрани? — изхриптя Габри.

Оливие кимна и сведе глава.

Готвачът се обърна към главен инспектор Гамаш:

— Нямаше да постъпи така, ако беше убиецът. И вие не бихте, нали? Щяхте да се постараете да потулите убийството, а не да го разгласявате.

— Какво се случи после? — попита детективът. Не пренебрегваше Габри, но и не искаше да допуска да го отклоняват от курса.

— Върнах ръчната количка, взех тези две неща и си тръгнах.

Погледнаха към масата. Най-уличаващите вещи. И най-скъпоценните. Оръжието на убийството и торбичката.

— Донесох ги тук и ги скрих в тайника зад камината.

— Не погледнахте ли в торбичката? — изрече отново Гамаш.

— Мислех си, че ще имам предостатъчно време, докато полицията е заета с дома на семейство Жилбер. Но когато Мирна намери трупа тук на следващата сутрин, едва не умрях. Не можех да извадя предметите. Запалих огън в двете камини, за да е сигурно, че няма да потърсите в тях. После в продължение на дни бистрото беше в центъра на вниманието. Тогава вече ми се искаше да се правя, че торбичката и свещникът не съществуват. Искаше ми се нищо от станалото да не се бе случвало.

Думите му бяха посрещнати с мълчание.

Гамаш се облегна и известно време тихо наблюдаваше Оливие.

— Разкажете ми как продължава приказката. Онази, която Отшелника е предал чрез дърворезбите си.

— Не зная как продължава. Няма да зная, докато не я отворим.

Русокосият мъж не откъсваше очи от торбичката.

— Смятам, че все още не е необходимо — отвърна главният инспектор и се намести по-напред на стола си. — Разкажете приказката.

Оливие го погледна слисано:

— Казах ви всичко, което знам. Разказвал ми е историята до момента, в който армията намира селяните.

— И Ужасът наближава. Спомням си. Искам да чуя края.

— Но и аз не знам как свършва.

— Оливие? — Габри се вгледа внимателно в партньора си.

Той срещна погледа му, а после отмести очи към Гамаш:

— Вие знаете ли?

— Да — потвърди детективът.

— Какво знаете? — попита Габри. Обръщаше се ту към главния инспектор, ту към Оливие. — Кажете ми.

— Не е разказвал Отшелника приказката — отвърна следователят.

Габри се втренчи в него недоумяващо, сетне в Оливие. Партньорът му кимна.

— Ти? — прошепна готвачът.

Оливие затвори очи и бистрото започна да избледнява. Чу тихото прашене на огнището в колибата на Отшелника. Вдиша мириса на дървените трупи, от които бяха изградени стените, и сладникавия аромат на дим от горящо кленово дърво. Почувства топлината на чашата чай в дланите си, която го бе сгрявала стотици пъти. Видя цигулката, която сияеше от отблясъците на огъня. Срещу него седеше похабен човек, облечен с чисти и закърпени стари дрехи, заобиколен от съкровища. Отшелника се бе привел, очите му проблясваха и в тях напираше страх. Докато слушаше. А Оливие говореше.

Собственикът на бистрото отвори очи и се върна в настоящето.

— Отшелника се боеше от нещо, разбрах го още първия път, като го видях в този салон. С годините ставаше все по-затворен и накрая дори не излизаше от колибата си, не идваше в селото. Разпитваше ме за новини от външния свят. Разказвах му за политическата ситуация, за войните по света и за някои местни събития. Веднъж му споменах за концерт в църквата на Трите бора. Ти щеше да пееш — Оливие погледна към Габри — и той пожела да дойде.

И така, бе стигнал до повратната точка. Изречеше ли тези думи, нямаше връщане назад.

— Не можех да го допусна. Не исках да се запознава с никой друг, нито да се сприятелява. Казах на Отшелника, че концертът е бил отменен. Той се поинтересува защо. Не знам какво не прихвана, но тогава започнах да измислям тази приказка за планината, за селяните и за момчето, което откраднало, избягало и се скрило.

Оливие впери поглед в ръба на масата. Можеше да различи шарката на дървото там, където бе износено до блясък. Хиляди хора го бяха докосвали и търкали с ръце или просто си бяха почивали, отпуснати на него, поколения наред. Както той правеше сега.

— Отшелника бе уплашен от нещо и приказката усилваше страха му. Изпадна в умопомрачение, взе да става все по-чувствителен. Знаех, че ако му разкажа за ужасните неща, които се случват отвъд гората, той ще ми повярва.

Габри се дръпна настрани, за да огледа партньора си от главата до петите:

— Направил си го нарочно? Накарал си го да се страхува от външния свят, за да не смее да излиза? Оливие…

Последната дума излезе с рязко издишване, сякаш бе нещо, което силно вонеше.

— Но има и друго — намеси се Гамаш тихо. — Вашите приказки не само са държали Отшелника като в затвор, а съкровищата му — далеч от други хора. Те са го вдъхновили да изработи дървените статуетки. Какво си помислихте, като видяхте първата?

— Почти я изхвърлих, когато ми я даде. Но после си казах, че е нещо хубаво. Приказките го вдъхновяваха. Помагаха му да се изразява творчески.

— Дърворезби с ходещи планини, чудовища и маршируващи армии… Навярно си докарал кошмари на бедния човечец — отбеляза Габри.

— Какво означава woo? — попита главният инспектор.

— Не знам, наистина. Но понякога, докато разказвах приказката, той прошепваше думата. Първо го взех за най-обикновено издишване, но после осъзнах, че е нещо повече. Woo.

Оливие повтори думата така, както я бе произнасял Отшелника — шепнешком. Ууу.

— Значи вие сте направили паяжината с вплетените в нея букви, за да наподобите „Паяжината на Шарлот“ — книга, която ви е помолил да му донесете?

— Не. Как бих могъл да я направя? Дори не знам откъде да започна.

— Все пак Габри ни е споделял, че като малък сам сте шиели дрехите си. Ако сте имали желание, сте можели да намерите начин.

— Не — упорстваше Оливие.

— Признахте, че Отшелника ви е научил как се дяла, показал ви е как се правят дърворезби.

— Но въобще не ми се удаваше — отвърна русокосият мъж умолително. Виждаше недоверието, изписано на лицата им.

— Онова не беше майсторска работа. Вие сте издълбали woo — настоя Гамаш и се наведе към него. — Преди години. Не е било нужно да знаете какво означава, достатъчно е било, че има значение за Отшелника. И то ужасяващо значение. Запазили сте тази дума, за да я използвате един ден. Така, както държавите пазят най-опасните си оръжия за времето, когато употребата им ще бъде неизбежна. Думата, издълбана в дървото, е била вашето последно оръжие. Вашето Нагасаки. Финалната бомба, която сте хвърлили върху този изтощен, уплашен и обезумял човечец.

— Използвали сте чувството му за вина, усилено от самотата. Предположили сте, че се е сдобил с вещите си, като е откраднал, затова сте измислили приказката за момчето и планината. И тя подействала. Държала го в плен. Но също така го вдъхновила да създаде тези статуетки, които по ирония на съдбата се оказват най-голямото му съкровище.

— Не съм го убил.

— Само си го държал в плен. Как си могъл? — промълви Габри.

Гамаш хвърли поглед към предметите на масата: менората, използвана като оръжие, и платнената торбичка. Причината за убийството. Не можеше да отлага повече. Беше време за неговите собствени отровни думи. Изправи се.

— Оливие Брюле — произнесе главният инспектор с уморен глас и сурово изражение. — Арестуван сте по обвинение в убийство.