Отровни думи

Глава шестнадесета

Когато мадам Жилбер се върна с Марк, инспектор Бовоар вече бе вдигнал килимчето и разглеждаше внимателно пода на малкото антре.

— Какво има? — попита възрастната жена.

Както бе коленичил, инспекторът вдигна очи и с жест нареди Карол и сина ѝ да останат на място. После отново се приведе.

Подът бе лакиран с „Варатан“. Беше гладък и твърд, а покритието изглеждаше прозрачно и лъскаво. С изключение на едно малко петно. Жан Ги се изправи и отупа панталоните си.

— Имате ли безжичен телефон?

— Ще го донеса — каза Марк веднага.

— По-добре да отиде майка ви, ако не възразява. — Бовоар погледна Карол Жилбер, тя кимна и излезе.

— Какво има? — Мъжът се наведе и се взря в пода.

— Знаете много добре какво, мосю Жилбер. Вчера вашата съпруга заяви, че не сте използвали „Варатан“, че се стараете да щадите околната среда. Но това не е вярно.

Марк се разсмя:

— Прав сте. Наистина тук подът е лакиран с „Варатан“. Но тогава още не знаехме, че има и по-добро средство. После спряхме да го ползваме.

Бовоар се втренчи в собственика на имението. Чу потропване на токчета по дървен под. Карол Жилбер се връщаше с телефона.

— Самият аз използвам „Варатан“ — заяви инспекторът. — Явно не съм толкова еко, колкото вас. Знам, че изсъхва за около ден. Но докато напълно се втвърди, минава почти седмица. Този под не с лакиран преди месеци. Не сте започнали оттук, нали? Лакът е нанесен през последните няколко дни.

Жилбер вече изглеждаше нервен.

— Вижте, лакирах пода една нощ, докато жените спяха. Миналия петък. Това дюшеме е качествено, но има вероятност да се износи по-бързо от останалите в хотела, затова реших да го мина с „Варатан“. Но съм лакирал само тук. Никъде другаде. Доминик и мама навярно дори не знаят.

— Не използвате ли тази врата често? Все пак е главният вход.

— Паркираме отстрани и влизаме през вратата на кухнята. Никога през главния вход. Но гостите ни ще използват именно него.

— Ето телефон — каза Карол Жилбер, щом се появи отново.

Бовоар ѝ благодари и позвъни на номера на бистрото.

— Там ли е главен инспектор Гамаш, s’il vous plaît89? — попита той Оливие.

— Oui — чу се след малко плътният глас на началника му.

— Открих нещо. Според мен трябва да дойдете. И донесете комплект за вземане на проби от местопрестъпление, моля.

— Местопрестъпление ли? Какво означава това? — възкликна раздразнено Марк.

Но Бовоар вече не отговаряше на въпроси.

Гамаш и Моран пристигнаха след минути и инспекторът им показа лъснатия под. Както и лекото ожулване, което нарушаваше идеално гладката повърхност.

Моран направи няколко снимки, сложи си ръкавици и взе проби с пинсета.

— Ще ги изпратя веднага на лабораторията в Шербрук.

Младият полицай тръгна, а Гамаш и Бовоар се обърнаха отново към семейство Жилбер. Доминик тъкмо се бе прибрала от пазаруване и се бе присъединила към тях.

— Какво има? — попита тя.

Вече бяха в просторния вестибюл, антрето бе оградено с жълта полицейска лента, а килимът му бе навит на руло.

Гамаш изглеждаше строг, нямаше и следа от приветливия мъж.

— Кой е убитият?

Отвърнаха му три смаяни погледа.

— Казахме ви — отговори Карол. — Не знаем.

Главният инспектор кимна бавно:

— Да, така казахте. Заявихте също, че никога не сте виждали човек, който отговаря на описанието, но сте го виждали. Поне един от вас. И той знае точно какво ще разберем, когато излезе резултатът от лабораторията.

Членовете на семейство Жилбер се спогледаха.

— Мъртвецът е бил тук, лежал е на вашия под, лакиран неотдавна с „Варатан“. Лакът още не е бил добре изсъхнал и е полепнал по пуловера на човека. А по вашия под има влакна от същия този пуловер.

— Но това е абсурдно! — възкликна Карол, докато поглеждаше ту Гамаш, ту Бовоар. Тя явно също притежаваше умение да сменя кожата си и сега благата стопанка се бе превърнала в заплашителна жена с гневен и суров поглед. — Напуснете дома ни незабавно.

За голяма изненада на Бовоар, Гамаш се поклони леко, обърна се и понечи да си тръгне. Улови погледа на подчинения си и младият инспектор го разбра. След минути двамата се спускаха надолу по прашния път към Трите бора.

— Браво, Жан Ги. Два пъти претърсвахме имението, но и двата пъти сме пропуснали това.

— Тогава защо си тръгнахме? Трябваше още да сме там и да ги разпитваме.

— Може би. Но времето е на наша страна. Един от тях знае, че вероятно ще имаме доказателство до края на деня. Нека се пържи. Повярвай ми, не им направих услуга, напротив.

Бовоар се замисли и осъзна, че наистина е така.

Точно преди обяд Марк Жилбер се появи във временния щаб.

— Може ли да говоря с вас? — обърна се към Гамаш.

— Можете да говорите пред всички. Вече няма скрито-покрито, нали, мосю Жилбер?

Мъжът се наежи, но се въздържа и седна на стола, който му предложиха. Бовоар даде знак на Моран да се приближи и да си вземе бележника.

— Дойдох по свое желание, както виждате — изтъкна Марк.

— Виждам — потвърди Гамаш.

Марк Жилбер бе дошъл пеша до старата железопътна гара, без да бърза. През цялото време премисляше какво да им каже. Звучеше му добре, докато го казваше на дърветата, скалите и ятото патици, които отлитаха на юг. Сега не беше толкова уверен.

— Вижте, знам, че ще прозвучи нелепо — започна именно с фразата, която си бе обещал да не произнася за нищо на света. Наложи си да се съсредоточи върху главния инспектор и да не обръща внимание на онази невестулка, асистента му, или на малоумния младеж, който си водеше записки. — Трупът просто си беше там и аз се натъкнах на него. Не можех да заспя, затова станах да се разходя. Бях тръгнал към кухнята да си направя сандвич, но минах покрай антрето на входната врата и го видях проснат на пода.

Вторачи се в Гамаш, който го наблюдаваше със спокоен, но заинтригуван поглед. Детективът не го обвиняваше, нито пък гледаше с недоверие. Просто слушаше.

— Беше тъмно, разбира се, затова светнах една лампа и се приближих до него. Помислих си, че може да е пияница, който се е домъкнал от бистрото, видял е къщата и е решил да се разположи като у дома си.

Беше прав, наистина звучеше нелепо. И все пак главният инспектор не каза нищо.

— Щях да се обадя за помощ, но не исках да притеснявам Доминик и майка ми, затова тихо се прокраднах до човека. Тогава видях главата му.

— И разбрахте, че е убит — довърши вместо него Бовоар, който не вярваше на нито дума от казаното дотук.

— Така беше. — Марк погледна младия инспектор с благодарност, но когато забеляза ироничната му усмивка, отново се обърна към Гамаш. — Не можех да повярвам.

— Значи посред нощ в къщата ви отнякъде се появява труп на убит мъж. Не заключвате ли вечер? — попита Бовоар.

— Заключваме, но напоследък получаваме много доставки, а понеже самите ние не използваме често онази врата, явно сме забравили.

— Какво направихте после, мосю Жилбер? — поинтересува се Гамаш. Тонът му бе спокоен и разумен.

Марк отвори уста, затвори я и сведе очи към дланите си. Беше си обещал, когато се стигне до този момент, да не отклонява поглед настрани или надолу. Да не трепва. Но сега направи и трите.

— Помислих малко, после го вдигнах и го замъкнах долу в селото. До бистрото.

Ето на.

— Защо? — попита Гамаш.

— Щях да се обадя в полицията, дори телефонът беше в ръката ми. — Протегна празната си длан, сякаш бе доказателство. — Но се замислих за всичкия труд, който положихме, за да стегнем това имение. Бяхме толкова близо, толкова близо. Оставаше ни малко повече от месец до отварянето на хотела, както знаете. Осъзнах, че вестниците ще гръмнат. Кой би дошъл на почивка в хотел със СПА център, ако там е намерен труп?

Въпреки нежеланието си Бовоар трябваше да се съгласи. Особено при тези цени.

— И затова решихте да го захвърлите в бистрото? — попита инспекторът. — Защо?

Жилбер се обърна към него:

— Защото не исках да го оставя в дома на друг човек. А и знаех, че Оливие държи ключ под саксията до входната врата. — Видя скептичните им погледи, но продължи: — Смъкнах мъртвеца долу, оставих го на пода на бистрото и се прибрах у дома. Взех едно килимче от СПА центъра и го преместих в антрето, за да покрия мястото, където намерих трупа. Знаех, че никой няма да забележи липсата, тъй като долу още нищо не е завършено.

— Намирате се в много опасна ситуация — предупреди Гамаш, без да отмества очи от Марк. — Можем да повдигнем срещу вас обвинения за укриване на доказателства, за оскверняване на труп и за възпрепятстване на полицейско разследване.

— И да ви обвиним в убийство — добави Бовоар.

— Кажете ни цялата истина. Защо занесохте трупа в бистрото? Можехте да го захвърлите в гората.

Марк въздъхна. Надяваше се да не му задават този въпрос толкова настоятелно.

— Помислих си го, но в Трите бора идват много деца през ваканцията. Не исках някое от тях да го намери.

— Благородно — отбеляза Гамаш, — но вероятността това да се случи не е голяма, нали? Колко често виждате деца, които си играят в гората покрай имението ви?

— Случвало се е. Вие бихте ли поели такъв риск?

— Бих се обадил в полицията.

Главният инспектор остави тези няколко думи да си свършат работата. Те лишиха Марк Жилбер от всякакви претенции за възвишени мотиви. Свалиха маската му. Сега той бе просто мъж, който в най-добрия случай бе постъпил безотговорно, а в най-лошия бе извършил убийство.

— Истината — повтори почти шепнешком Гамаш.

— Занесох тялото в бистрото, за да си помислят хората, че човекът е бил убит там. Откакто пристигнахме, Оливие се държи ужасно с нас.

— И вие му подхвърлихте труп за отмъщение? — намеси се Бовоар. Самият той се сещаше за няколко човека, на които би подхвърлил труп. Но никога нямаше да го стори наистина.

А този човек не се бе поколебал. Което показваше колко силно мрази Оливие. Рядко срещана и изненадващо силна омраза.

И решителност.

Марк Жилбер се втренчи в ръцете си, после през прозореца и зашари с очи по стените на старата гара. Накрая се съсредоточи върху едрия мъж пред себе си.

— Така направих. Не трябваше, знам. — Поклати глава, сякаш се удивляваше на собствената си глупост. След това внезапно вдигна поглед насред настаналото мълчание. Очите му блестяха. — Чакайте малко. Нали не си мислите, че аз съм го убил?

Не казваха нищо.

Жилбер погледна единия инспектор, погледна и другия. Дори погледна малоумния млад служител, който държеше химикалка, готов всеки момент да продължи записките си.

— Защо да го убивам? Дори не знам кой е.

Мълчанието се проточи.

— Наистина. Не бях го виждал до онзи момент.

Накрая Бовоар наруши тишината:

— И все пак го намерихте във вашата къща. Мъртъв. Защо в дома ви е имало труп на непознат?

— Ето, виждате ли? — Жилбер оживено размаха пръст към Бовоар. — Виждате ли? Точно затова не се обадих на ченгетата. Знаех си, че точно така ще кажете. — Стисна главата си с ръце, сякаш за да събере разбърканите си мисли. — Доминик ще ме убие. О, боже! О, господи!

Мъжът отпусна рамене и клюмна, съкрушен от тежестта на постъпката му и от всичко онова, което предстоеше.

Точно тогава телефонът иззвъня. Полицай Моран се пресегна и вдигна слушалката:

— Sûreté du Québec.

В другия край на линията някой говореше забързано и приглушено.

— Désolé — отговори младежът, притеснен, че прекъсва разпита. — Не ви разбирам. — Всички го гледаха. Изчерви се и опита да слуша по-внимателно, но все още не разбираше какво му говорят. После схвана и рязко пребледня. — Un instant90.

Покри с длан слушалката и обясни:

— Мадам Жилбер е. На територията на имението има някакъв мъж. Видяла го в гората зад къщата. — Отново се заслуша в гласа отсреща. — Казва, че човекът се приближава към къщата. Пита как да постъпи.

Мъжете се изправиха.

— О, боже, сигурно ме е видял да излизам и знае, че са сами в момента? — Докато слушаше, тръгна към изхода. Инспектор Бовоар и Марк Жилбер го последваха забързано. — Ще дойдем след две минути. Идете със свекърва си на горния етаж и се заключете в някоя баня. Онази, която ми показахте. Да, с балкона. Заключете вратите и дръпнете завесите. Стойте там, докато дойдем да ви вземем.

Бовоар вече бе запалил колата. Началникът му се качи до него, затръшна вратата и подаде телефона на Моран.

— Остани тук — нареди. — Вие също.

— Идвам с вас — настоя Марк и посегна към една от задните врати на автомобила.

— Останете. Трябва да говорите по телефона с жена си и да я успокоявате. Ще ни забавите, мосю!

Тонът на Гамаш бе повелителен и гневен.

Жилбер изтръгна телефона от ръката на Моран, а Бовоар натисна педала на газта. Колата се понесе по каменния мост и нагоре по улица „Мулен“ и спря на няколко метра от имението „Хадли“. Стигнаха за по-малко от минута. Слязоха от колата бързо и безшумно.

— Имате ли оръжие? — прошепна Жан Ги на началника си, докато тичаха приведени към ъгъла на къщата. Гамаш поклати глава отрицателно.

„Не е истина“ — помисли си Бовоар. Понякога му идеше да застреля шефа си.

— Пистолетите са опасни — отвърна главният инспектор.

— И тъкмо затова той — младият детектив кимна към задната част на имението — сигурно е въоръжен.

Гамаш вдигна ръка и Жан Ги замълча. С жестове главният инспектор посочи кой накъде да тръгне и след малко изчезна зад близкия ъгъл на къщата. Бовоар притича покрай входната врата и зави зад отсрещния ъгъл. И двамата тръгнаха към гърба на имението, където Доминик бе видяла непознатия мъж.

Главният инспектор се движеше колкото се може по-безшумно, притиснат плътно до стената. Трябваше да действат бързо. Непознатият бе там поне от пет минути и още никой не го беше спрял. Навярно дори вече бе в къщата. Много неща можеха да се случат за една минута, какво остава за пет.

Заобиколи един храст и стигна до следващия ъгъл на огромната стара постройка. Забеляза движение. Висок мъж. С шапка, ръкавици и спортно яке. Беше много близо до къщата, до задния ѝ вход. Щеше да им е много по-трудно да го хванат, ако влезе. Можеше да се скрие къде ли не и щеше да е още по-близо до двете жени.

Докато възрастният детектив наблюдаваше, мъжът се огледа и тръгна към двукрилата врата.

Гамаш пристъпи напред:

— Стой! — извика. — Sûreté du Québec.

Мъжът застина на място. Беше с гръб към инспектора и не можеше да види дали той е въоръжен. Но детективът също не виждаше дали непознатият има пистолет.

— Горе ръцете! — нареди.

Натрапникът не помръдна. „Лош знак“ — каза си Гамаш. Подготви се да се хвърли настрани, ако мъжът се извърне и стреля. Но и двамата стояха неподвижно. Тогава непознатият рязко се обърна.

Главният инспектор бе добре обучен и опитен. Усети как времето се забавя и целият свят се свива. В този миг съществуваше единствено човекът срещу него. Тялото му, ръцете му. И докато мъжът извърташе тялото си, Гамаш видя, че в дясната му ръка има нещо.

Детективът се сниши.

Изведнъж мъжът се оказа проснат на земята, а Бовоар беше отгоре му. Възрастният детектив се втурна напред и притисна ръката на заловения към земята.

— Държеше нещо, видя ли го? — попита настойчиво.

— Взех го — отвърна Жан Ги и Гамаш изправи мъжа на крака.

Инспекторите го погледнаха. Шапката бе паднала от главата му. Стоманеносивата му коса бе разчорлена. Беше висок и слаб като върлина.

— Какво правите, по дяволите? — изръмжа натрапникът.

— Влезли сте незаконно в чужда собственост — заяви Бовоар и подаде на началника си предмета, който бе изтръгнал от ръката на непознатия. Гамаш погледна. Беше пликче. С мюсли. Отпред на опаковката имаше печат.

„Маноар Белшас.“

Възрастният детектив се вгледа по-внимателно в задържания. Струваше му се познат. Мъжът отвърна с гневен и високомерен поглед:

— Как смеете? Знаете ли кой съм?

— Всъщност — отвърна Гамаш — знам.

С едно обаждане до Моран собственикът на имението бе освободен. Марк Жилбер се появи в дома си няколко минути по-късно — задъхан, защото бе взел целия път на бегом. Разбрал бе, че майка му и съпругата му са в безопасност, но с радост се убеди лично в това. Прегърна и целуна двете жени, след което се обърна към Гамаш:

— Къде е? Искам да го видя.

Личеше си, че иска да направи много повече.

— Инспектор Бовоар е с него. В обора са.

— Добре — отвърна Марк и тръгна към вратата.

— Марк, почакай! — Майка му се затича след него. — Може би е най-добре да оставим полицията да се оправя с това.

Карол Жилбер все още изглеждаше уплашена. И с основание, каза си Гамаш, като се сети за мъжа в обора.

— Шегуваш ли се? Този човек ни шпионира от известно време, а може би и не само това.

— Какво имаш предвид?

Мъжът се поколеба.

— Какво криеш от нас? — настоя жена му.

Марк стрелна Гамаш с поглед.

— Мисля, че натрапникът може да е убил онзи старец и да е оставил трупа в къщата. За да ни сплаши. Или е искал да убие някой от семейството. Помислил е бездомника за някого от нас. Не знам. Но първо се появява този труп, а после някакъв се опитва да нахълта в дома ни. Някой се опитва да ни навреди. Искам да разбера защо.

— Чакай, чакай малко — прекъсна Доминик мъжа си и вдигна ръка, за да го накара да замълчи. — Какво искаш да кажеш? Че трупът наистина е бил тук? — Погледна към вестибюла. — В дома ни? — Обърна се към Гамаш: — Вярно ли е? — Накрая пак погледна мъжа си: — Марк?

Той отвори и затвори уста, без да каже нищо. Сетне си пое дълбоко въздух и призна:

— Да, наистина беше тук. Полицаите бяха прави. Една нощ се събудих и го намерих. Изплаших се и постъпих глупаво.

— Занесъл си трупа в бистрото? — Доминик изглеждаше толкова шокирана, сякаш я бе зашлевил любим човек.

Майката на Марк се бе втренчила в него, като че ли се е напикал насред ресторанта на „Шато Фронтенак“91. Направил го бе като малък веднъж и отлично си спомняше това изражение.

Умът му препускаше светкавично из тъмните си кътчета в търсене на човек, върху когото да хвърли вината. Нямаше как той да е виновен. Определено имаше фактори, които жена му не вземаше предвид. Не беше възможно да е постъпил като пълен идиот, както настояваше съпругата му с обвинителен поглед.

Но знаеше, че е точно така.

Доминик се обърна към Гамаш:

— Разрешавам ви да го застреляте.

— Merci, madame, но за да го застрелям, ми трябва още нещо. Например пистолет.

— Жалко — въздъхна жената и пак погледна към съпруга си. — Какво те е прихванало?

Марк им каза каква е била логиката му, която в три сутринта е изглеждала толкова очевидна и блестяща.

— Направил си го заради бизнеса ни? — повтори Доминик, когато той завърши разказа си. — Ако подхвърлянето на трупове е част от бизнес плана ни, нещо в него е много сбъркано.

— Е, не беше съвсем планирано — опита да се защити Марк. — Да, направих ужасна грешка, но не трябва ли да си задаваме друг въпрос? — Най-сетне бе открил нещо в онези тъмни кътчета, нещо, което да отклони вниманието от него. — Наистина аз преместих трупа. Но все пак кой го е оставил там?

Явно жените бяха толкова смаяни от признанието му, че въобще не бяха помислили за това. Но Гамаш се бе сетил и бе забелязал още нещо на лакирания под. Освен блясъка и малката грапавина. Нямаше никаква кръв. Бовоар също бе отчел този факт. Дори да бе търкал до припадък, Марк Жилбер нямаше как да почисти всичката кръв. Щяха да останат следи.

А такива нямаше. Само власинки от пуловера на мъртвеца.

Жилбер може и да беше убиецът, но не бе извършил престъплението пред собствената си входна врата. Старецът вече е бил мъртъв, когато тялото му се е озовало тук.

Марк се изправи:

— Именно това е една от причините да настоявам да видя мъжа, който се опита да влезе в къщата. Мисля, че може да има нещо общо с трупа.

Майка му се приближи и го хвана за ръката:

— Наистина смятам, че трябва да оставиш тази работа на полицията. Онзи човек сигурно не е добре психически.

Карол погледна Гамаш умолително, но главният инспектор нямаше намерение да попречи на Марк Жилбер да се изправи срещу натрапника. Напротив, искаше да види как ще протече срещата.

— Елате с мен — кимна детективът на Марк и се обърна към двете жени: — Можете и вие да дойдете, ако желаете.

— Е, аз идвам — обяви Доминик. — Навярно е по-добре ти да останеш тук — посъветва свекърва си.

— И аз ще дойда.

Когато се приближиха към обора, конете пасяха на оградената ливада отвън и вдигнаха глава. Бовоар не ги бе виждал досега и почти се спъна, както си вървеше. Не му се беше случвало често да е покрай истински коне. Беше гледал коне във филми. Тези животни не приличаха на тях. Но пък и повечето мъже и жени не изглеждаха като Шон Конъри и Джулия Робъртс. Дори и да се вземе предвид естественият подбор обаче, тези същества бяха… ами… особени. Едното дори не приличаше на кон. Странните създания заотстъпваха сковано. Едно от тях се движеше настрани.

Пол Моран, който бе виждал много коне, се обади:

— Хубави крави.

Доминик Жилбер не му обърна внимание. Конете я привличаха. Докато нейният живот и този на близките ѝ внезапно се бе преобърнал, спокойствието на конете ѝ даваше утеха. Както и страданието им, помисли си. Не, не точно страданието, а търпението им. Щом те бяха изтърпели цял живот, изпълнен с болка и малтретиране, и тя можеше да понесе удар като този, който я очакваше в обора. Докато останалите продължиха напред, Доминик спря и се върна до ливадата, стъпи върху една кофа и се надвеси над оградата. Повечето коне все още се страхуваха и стояха надалеч. Но Бръшлян — едра, тромава, грозна и покрита с белези — пристъпи напред. Внимателно побутна с широкото си, плоско чело гърдите на Доминик, сякаш главата ѝ прилягаше точно там. Сякаш тя бе ключът. Когато жената се отдалечи и тръгна да догони останалите, за да се изправи срещу сянката в обора, усети конския мирис по ръцете си. Почувства успокоителния допир между гърдите си.

След като влязоха в сумрачната постройка, бяха нужни няколко минути, за да свикнат очите им с тъмнината. Малко по малко сянката започна да става все по-плътна и придоби човешка форма. Пред тях стоеше висок, слаб и изискан възрастен мъж.

— Оставихте ме да чакам — изрече тъмнината.

Марк не беше толкова добре със зрението, колкото твърдеше, и виждаше само очертанията на фигурата. Но думите и гласът на стареца казваха предостатъчно. Зави му се свят и протегна ръка. Майка му стоеше до него, хвана го и му помогна да се задържи на крака.

— Майко? — прошепна той.

— Всичко е наред, Марк — проговори фигурата отсреща.

Но Марк знаеше, че е тъкмо обратното. Чувал бе слуховете за старото имение „Хадли“ и за зловещите привидения, които го обитаваха. Харесваше ги, защото благодарение на тях бяха купили къщата безсрамно евтино — никой друг не я искаше.

Но ето че сега нещо мръсно наистина се бе материализирало пред очите им. Имението „Хадли“ бе родило поредния си призрак.

— Татко?