Отровни думи

Глава четиринадесета

Прибраха се в пансиона и завариха Бовоар, който ги чакаше. Или не съвсем. Беше дълбоко заспал на креслото си. До него имаше чиния с трохи и чаша мляко с какао. В камината все още догаряше жарава.

— Да го събудим ли? — попита Оливие. — Изглежда толкова спокоен.

Главата на Жан Ги се беше килнала настрани и от ъгъла на устата му се бе проточила тънка блестяща лига. Дишаше дълбоко и равномерно. На гърдите му седеше плюшеният лъв, който Габри бе спечелил за Оливие на панаира. Младият инспектор леко го придържаше с ръка.

— Като бебче ченге82 — промълви Габри.

— Сега се сетих, че Рут ме помоли да му дам това — заяви Оливие и подаде на Гамаш листче хартия. Главният инспектор го прие и тъй като бе отказал предложението им да помогнат, собствениците на пансиона уморено се затътриха нагоре по стълбите. Беше девет часът.

— Жан Ги — прошепна детективът. — Събуди се.

Сниши се и сложи ръка на рамото на по-младия си колега. Бовоар се сепна, изхърка и се събуди, а плюшеният лъв се катурна от гърдите му на пода.

— Какво става?

— Време е да си лягаме.

Младият мъж се понадигна и се намести в креслото.

— Как мина? — попита.

— Никой не умря.

— Това си е направо постижение в Трите бора.

— Оливие каза, че Рут му е дала нещо за теб.

Връчи му листчето. Бовоар разгърна очи, разгърна бележката и я прочете. После поклати глава и я подаде на началника си.

— Какво означава? Да не е заплаха?

Гамаш се намръщи:

— Нямам представа. Защо ще си прави труда да ти пише нещо?

— Ревнувате ли? Може би просто е смахната. — И двамата знаеха, че „може би“ е меко казано. — Като стана въпрос за смахнати, дъщеря ви се обади.

— Ани? — Главният инспектор се разтревожи и инстинктивно посегна към мобилния си телефон, макар да знаеше, че в долината на селото няма покритие.

— Всичко е наред. Искаше да си поприказва с вас за някакъв служебен проблем. Нищо сериозно. Просто иска да напуска.

— По дяволите, сигурно за това е искала да говорим вчера, когато ни се обадиха и ни извикаха тук.

— Е, не се притеснявайте, аз се справих със ситуацията.

— Ако си ѝ казал да върви на майната си, това не се брои за справяне.

Бовоар се разсмя и се наведе да вдигне плюшения лъв.

— Определено има причина тя да е „лъвицата“ във вашето семейство. Свирепа е.

— Наричаме я така, защото е с голямо сърце и е много пламенна.

— И защото е мъжеядка?

— Ако всички качества, които мразиш у нея, бяха черти от характера на мъж, щеше да му се възхищаваш — отбеляза Гамаш. — Дъщеря ми е умна и умее да отстоява позициите си. Казва това, което мисли, и не отстъпва, когато я дразнят. Защо я предизвикваш? Всеки път, когато дойдеш на гости у нас и тя е там, всичко приключва със скандал. Вече започва да ми омръзва.

— Добре, ще се постарая да съм по-сдържан. Но тя е голяма досадница.

— Ти също. Двамата имате много общо. Какъв проблем е имала на работа? — попита главният инспектор и седна на съседното кресло.

— А, искала да поеме някакъв случай, но го дали на друг адвокат, който на всичкото отгоре бил по-неопитен. Поговорих си с нея. Почти съм сигурен, че няма да отиде и да избие всички в кантората.

— Браво на моето момиче.

— Освен това се отказа от идеята да напуска. Казах ѝ, че ако вземе прибързано решение, може да съжалява.

— Така ли си ѝ казал? — усмихна се Гамаш. Колко нетипично за царя на импулсивността!

— Е, все някой трябваше да ѝ даде разумен съвет — отвърна Бовоар през смях. — Родителите ѝ са ненормални, както можете да се досетите.

— Чувал съм. Благодаря ти.

Съветът наистина бе разумен. Виждаше се, че Жан Ги е убеден в това. Изглеждаше доволен. Арман Гамаш си погледна часовника. Девет и половина. Посегна към телефона на Габри.

Докато главният инспектор разговаряше с дъщеря си, Бовоар разсеяно милваше лъва в скута си.

Най-големият страх при разследване на убийство бе тъкмо този. Да не пропуснат нещо. Главен инспектор Гамаш бе събрал великолепен екип. В отдела работеха почти двеста души, внимателно подбрани специалисти, които разследваха престъпления в цялата провинция.

Но екипът, който работеше пряко с главния инспектор, беше най-добрият. Бовоар бе убеден в това.

Самият той беше хрътката. Винаги бе начело и водеше групата.

Полицай Лакост бе ловецът — решителна и методична.

А главният инспектор? Арман Гамаш беше техният изследовател. Отиваше там, където никой друг не смееше, не можеше или не му стискаше — да пристъпи. В пущинака. Гамаш откриваше бездните, пещерите и зверовете, които се криеха там.

Дълго време Бовоар си мислеше, че началникът му го прави, защото не го е страх от нищо. Но впоследствие осъзна, че главният инспектор също се страхува, и то много. В това беше силата му. Разпознаваше страха у хората. А страхът преди всичко бе силата, която натискаше ножа, стоварваше юмрука. Нанасяше удара по главата.

А младият полицаи Моран? Какво даваше той на екипа? Жан Ги трябваше да признае, че бе започнал да харесва младежа. Но не бе сляп за неопитността му. Засега хрътката Бовоар ясно надушваше страха в това разследване.

Идваше от Моран.

Остави Гамаш в дневната да разговаря с дъщеря си по телефона и пое нагоре по стълбите. Докато се изкачваше, си тананикаше една стара песен на „Уийвърс“ и се надяваше, че шефът му не е забелязал как стиска в ръка плюшеното животно.

На следващата сутрин, когато мосю Беливо пристигна, за да отвори смесения си магазин, един клиент вече го чакаше пред вратата. Полицай Пол Моран стана от пейката на верандата и се представи на възрастния бакалин.

— С какво мога да ви помогна? — попита мосю Беливо, докато отключваше. Рядко се случваше някой от живеещите в Трите бора да има толкова спешна нужда от стоките му, че да го чака пред магазина. Но пък този младеж не беше тукашен.

— Имате ли парафин?

На навъсеното лице на мосю Беливо се появи усмивка:

— Имам всичко.

Пол Моран никога не бе влизал в магазина на бакалина и сега пристъпи вътре и се огледа. По тъмните дървени рафтове видя изрядно подредени консерви. Пред тезгяха имаше чували с кучешка храна и семена за птици. Над рафтовете бяха струпани стари кутии с настолни игри — табла, дама, „Змии и стълби“83, „Монополи“. Книги за оцветяване и пъзели бяха наредени на образцови купчинки. На една от стените бяха изложени зърнени храни, брашно, макарони и ядки, а на друга — различни видове боя, гумени ботуши и хранилки за птици.

— Ей там е, до бурканите. Зимнина ли ще си правите? — изкиска се старият бакалин.

— Много ли се търси? — поинтересува се Моран.

— По това време на годината? Често се налага да правя нови зареждания.

— А това? — Младежът взе една метална кутия и я показа на мосю Беливо. — От него колко продавате?

— По няколко бройки. Повечето хора отскачат до магазина на „Канейдиън Тайър“ в Ковънсвил, ако им предстои ремонт, или пък в някой склад за строителни материали. При мен гледам да има по две-три кутии за всеки случай.

— Кога за последно продадохте от тях? — попита младият полицай, докато плащаше покупките си. Не очакваше отговор, но реши все пак да попита.

— През юли.

— Наистина ли? — Моран си каза, че трябва да контролира по-добре изражението си по време на разпит. — Как е възможно да си спомняте?

— Такава ми е работата. С времето човек научава навиците на клиентите си. И когато купят нещо необичайно като това — посочи металната кутия, преди да я прибере в хартиения плик на младежа, — ми прави впечатление. Всъщност купувачите бяха двама. Типично.

Полицай Пол Моран си тръгна от смесения магазин на мосю Беливо с торба покупки и с доста неочаквана информация.

Полицай Изабел Лакост започна деня си с по-лесния от двата разпита. Натисна бутона и вратата на асансьора се затвори с плъзгане. Качи се на последния етаж на небостъргача, в който се намираха офисите на Banque Laurentienne в Монреал. Докато чакаше, младата жена се загледа през прозореца — от едната страна се ширеше пристанището, а от другата се простираше увенчаният с огромен кръст хълм Мон Роял84. В централната част на града бяха скупчени множество великолепни стъклени сгради, които отразяваха лъчите на слънцето и амбициите и постиженията на този забележителен френски град.

Изабел Лакост винаги се изненадваше, че я обзема гордост, когато гледа центъра на Монреал. Архитектите бяха успели да постигнат прекрасно съчетание между внушителност и чар. Гражданите на града не обръщаха гръб на миналото си. Квебекчани си бяха такива — за добро или за зло.

— Je vous en prie85 — усмихна се секретарката и посочи вратата, която тъкмо бе отворила.

— Merci. — Полицай Лакост влезе в просторен и впечатляващ кабинет. На бюрото седеше слаб, атлетичен мъж на средна възраст. Изправи се, заобиколи писалището и протегна ръка за поздрав. Представи се като Ив Шарпантие.

— Разполагам с част от информацията, за която помолихте — заяви мъжът на изтънчен френски. За Лакост бе голямо удоволствие да говори на своя език с ръководители на компании. Хората от нейното поколение имаха тази възможност. Но бе чувала родителите, бабите и дядовците си да говорят за миналото и познаваше достатъчно историята, за да знае, че само преди трийсет години навярно щеше да води разговора с англоезичен мениджър, който не знае френски. Английският ѝ бе перфектен, но не беше там работата.

Прие предложението за чаша кафе.

— Темата е доста деликатна — призна мосю Шарпантие, когато секретарката му излезе и затвори вратата след себе си. — Не бих искал да си помислите, че Оливие Брюле е престъпник, и със сигурност никога не сме имали намерение да повдигаме обвинения.

— Но?

— Първите няколко години бяхме много доволни от него. За съжаление, най-силно ни впечатляват печалбите, а той се справяше чудесно в това отношение. Бързо се издигна. Хората го харесваха, особено клиентите. Повечето ни служители са лицемерни, но Оливие беше искрен. Отнасяше се уважително към всички, създаваше впечатление на тих и скромен човек. Беше приятно да се работи с него.

— Но? — повтори Лакост с лека усмивка, като се надяваше, че така ще омекоти настоятелния си тон. Мъжът отвърна на усмивката ѝ.

— Изчезнаха фирмени пари. Няколко милиона. — Мъжът изчака да види реакцията на полицейската служителка, но тя го слушаше, без да променя любезното си изражение. — Започнахме дискретно да разследваме случая. Междувременно изчезнаха още пари. В крайна сметка следите ни отведоха до двама души. Единият беше Оливие. Не можех да повярвам, но след няколко разговора той си призна.

— Възможно ли е да е прикривал колегата си?

— Съмнявам се. Честно казано, другият служител, макар и умен, не беше достатъчно интелигентен, за да измисли такава схема.

— Не се иска много интелигентност, за да си присвоиш незаконно фирмени средства. Всъщност, бих казала, че трябва да си доста глупав.

Мосю Шарпантие се разсмя:

— Съгласен съм, но очевидно не се изразих достатъчно ясно. Парите липсваха от сметката на дружеството, но не бяха просто откраднати. Оливие ни показа какво е направил. Цялата пътека. Явно е следял някакви трансакции в Малайзия, забелязал е възможности за инвестиции, които според него били фантастични, и ги предложил на своя началник. Той обаче не бил съгласен с него. Затова Оливие решил да действа сам, без разрешение. Имал е документите за всичко и е смятал да върне парите в сметките заедно с печалбите. И е бил прав в преценката си — онези три милиона се бяха умножили и станали двайсет.

Този път Лакост реагира. Не каза нищо, но когато видя изражението ѝ, мъжът кимна:

— Именно. Момчето имаше нюх за пари. С какво се занимава сега?

— Уволнихте ли го? — попита полицайката, като пренебрегна въпроса.

— Сам напусна. Не бяхме решили какво да правим с него. Управителите много се двоумяха. Прекият му началник беше бесен и искаше да го провесим от последния етаж на сградата. Обяснихме му, че нямаме такава практика. Вече.

Лакост се разсмя:

— Но някои от вас са искали да го задържат?

— Беше много добър в работата си.

— А именно — да прави пари. Убедени ли сте, че наистина е имал намерение да върне сумата?

— Ето, точно там беше проблемът. Половината от нас му вярваха, останалите — не. В крайна сметка Оливие сам подаде молба за напускане, когато осъзна, че е изгубил доверието ни. А изгубиш ли нечие доверие, лоша работа…

„Лоша работа — помисли си полицай Лакост. — Много лоша.“

Сега Оливие живееше в Трите бора. Но макар да бе избягал от големия град, не бе избягал от самия себе си.

Лоша работа.

Тримата полицаи от Sûreté се събраха около масата във временния щаб.

— Докъде сме? — попита Бовоар, застанал отново пред листовете на стената.

Вместо отговори под вече написаните въпроси бяха добавени два нови:

Поклати глава. Навярно бяха тръгнали в грешна посока. Малкото неща, които изглеждаха вероятни в това разследване — като предположението, че оръжието на убийството е било ръжен за камина, не доведоха до нищо.

Не разполагаха с нищо.

— Всъщност знаем много важно обстоятелство — заяви Гамаш. — Човекът не е убит в бистрото.

— Което ще рече, че целият останал свят е възможно местопрестъпление — отбеляза младият инспектор.

— Знаем, че парафинът и варатанът имат някаква роля. Наясно сме, че и Оливие е замесен.

— Но дори не знаем името на жертвата. — Бовоар ядосано подчерта съответния въпрос на листа.

Шефът му замълча за момент, после отвърна:

— Наистина не го знаем. Но ще го разберем все някога. Това е пъзел и когато поставим и последното парче на мястото му, ще ни се разкрие цялата картина. Просто трябва да имаме търпение. И да упорстваме. Нужна ни е още информация за останалите заподозрени. Семейство Пара, например.

— Събрах данните, за които помолихте — поизпъчи се полицай Моран. — Хана и Рор Пара са пристигнали тук към средата на осемдесетте години. Като бежанци. Сега са канадски граждани.

— Напълно законни? — попита Бовоар с леко съжаление в гласа.

— Напълно законни. Имат едно дете — Хавък, на двайсет и една години. Семейството е много активно в чешката общност. Помогнали са на още няколко чешки граждани да се преместят в Канада.

— Добре, добре — махна с ръка младият инспектор. — Нещо интересно?

Моран сведе поглед към твърде подробните си записки и се запита какво ли е важно според колегата му.

— Откри ли нещо от миналото им, преди да се преместят тук? — обади се Гамаш.

— Не, сър. Обадих се в Прага, но архивите им от онова време явно не са много добри.

— Така. — Бовоар щракна капачката върху маркера. — Нещо друго?

Полицай Моран постави хартиен плик по средата на заседателната маса.

— Тази сутрин минах през смесения магазин и купих това.

Извади калъп парафинов восък от торбичката и обясни:

— Мосю Беливо каза, че всички купуват парафин, особено по това време на годината.

— Не ни върши работа — намръщи се Бовоар и седна на мястото си.

— Да, но ето това може и да е от полза — продължи Моран и измъкна от плика метална кутия с етикет, на който пишеше „Варатан“. — Продал е две такива кутии на двама различни клиенти през юли. Една на Габри и една на Марк Жилбер.

— А! Така ли? — Бовоар стана и свали капачката на маркера.

Като всеки гражданин на Монреал полицай Лакост познаваше странния и ексцентричен жилищен комплекс „Хабитат“, построен по случай голямото световно изложение „Експо 67“. Строителството е било авангардно за времето си и все още предизвикваше такива оценки. Сградите, символ на творчеството и въображението, бяха издигнати на Ил де Сьор86, на брега на река Сейнт Лорънс87. Видеше ли веднъж „Хабитат“, човек не го забравяше никога. Вместо да проектира сграда със стандартна правоъгълна или квадратна форма, архитектът бе оформил всяка стая като отделен куб. Комплексът приличаше на камара от разхвърляни детски кубчета за игра. Всеки куб бе свързан със съседните: някои оставаха отгоре, други — отдолу, трети — отстрани, а слънчевата светлина преминаваше свободно през пролуките между тях и всички стаи бяха окъпани в светлина. Гледките от всяко помещение бяха великолепни — или към обширната река, или към величествения град.

Лакост никога не бе влизала в някой от апартаментите в „Хабитат“, но това щеше да се промени всеки момент. Жак Брюле, бащата на Оливие, живееше там.

— Заповядайте — покани я, без да се усмихва, мъжът, щом отвори вратата. — Казахте, че искате да говорим за сина ми.

Мосю Брюле бе здрав и набит, с буйна тъмна коса. Изобщо не приличаше на Оливие. Зад него полицайката забеляза блестящ дървен под, камина от тъмносиви каменни плочи и огромни прозорци с изглед към реката. Апартаментът беше обзаведен скъпо и с вкус.

— Дали ще е удобно да седнем?

— Дали ще е удобно да говорите по същество?

Мъжът стоеше на вратата, запречил пътя на посетителката си. Не искаше да я допусне в дома си.

— Както ви казах и по телефона, аз съм от отдел „Убийства“. Разследваме престъпление, извършено в Трите бора.

Мосю Брюле остана равнодушен.

— Селото, в което живее синът ви. — Мъжът кимна кратко и Лакост продължи: — Открихме труп в местното бистро.

Нарочно не уточни кой е собственикът на заведението. Бащата на Оливие чакаше полицайката да се доизкаже и по никакъв начин не показа, че чутото му говори нещо, че е разтревожен или загрижен.

— Бистрото на Оливие — заяви Лакост накрая.

— И какво точно искате от мен?

Не беше необичайно да се натъкнат на разбити семейства, докато разследват убийства, но не бе очаквала да попадне на такова точно тук.

— Бих искала да науча повече за Оливие, за детството и юношеството му, за миналото му, за интересите му.

— Попаднали сте на грешния родител. Трябва да се обърнете към майка му.

— Съжалявам, но разбрах, че е починала.

— Така е.

— По телефона ми казахте че е учил в „Нотр Дам дьо Сион“. Училището има много добра репутация, но е само до шести клас. А след това?

— Мисля, че продължи в „Лойола“. Или пък в „Бребьоф“. Не си спомням.

— Pardon? С майка му разделени ли бяхте?

— Не, никога не бих се развел. — Това беше най-емоционалното му изречение. Явно много повече го разстройваше перспективата за развод, отколкото нечия смърт или дори убийство.

Лакост чакаше. И чакаше. Накрая Жак Брюле проговори:

— Често отсъствах по работа. Бях съсредоточен върху кариерата си.

Но полицай Изабел Лакост, която издирваше убийци и все пак бе наясно в кои училища учат децата ѝ, знаеше, че това не е добро обяснение, нито пък извинение.

— Някога имал ли е проблеми? Участвал ли е в сбивания? Създавал ли е неприятности?

— Оливие? Никога. Беше нормално момче. Прибирал се е с ожулени колене, но нищо по-сериозно.

Лакост се чувстваше, все едно разпитва желиран бонбон или стои пред търговец, който ѝ описва качествата на мебели за трапезария. По време на разговора мосю Брюле едва не нарече сина си „то“, сякаш беше неодушевен предмет.

— Кога за последно се чухте с него? — попита Лакост. Не че беше важно за разпита, но и стана любопитно.

— Нямам представа.

Трябваше да се досети. Младата жена се накани да си тръгва и докато се отдалечаваше, бащата на Оливие извика след нея:

— Предайте му много поздрави.

Лакост спря пред асансьора, натисна бутона за повикване и погледна едрия мъж, който стоеше на вратата и спираше всичката светлина, с която бе изпълнен апартаментът му.

— Можете да му ги предадете лично. Дори да му отидете на гости. Познавате ли се с Габри?

— Габри?

— Габриел, неговата половинка.

— Габриела? Не, не ми е казвал за нея.

Асансьорът дойде и докато влизаше в него, полицайката се зачуди дали мосю Брюле ще успее да намери Трите бора. Запита се какво ли крие този мъж.

Но пък синът му явно също пазеше много тайни.

Беше късно утро, Оливие стоеше пред вратата на бистрото си и се колебаеше дали да отключи. Да пусне хора вътре. Може би тълпата щеше да заглуши гласа, който все още звучеше в главата му. Гласа на Отшелника. И онази ужасна приказка, която свързваше Оливие с по-възрастния мъж. Дори и в смъртта тази връзка бе неразривна.