Отровни думи

Глава двадесет и седма

— От лабораторията пристигнаха още резултати — съобщи Изабел Лакост.

След завръщането си от гората главният инспектор бе събрал екипа около заседателната маса и сега полицай Лакост раздаваше разпечатките.

— Паяжината е изплетена от найлонова риболовна корда. Такава може да се купи от много места. Разбира се, но нея няма отпечатъци и нито следа от ДНК. Който я е направил, навярно е използвал хирургически ръкавици. По нея е имало само малко прах и… истинска мрежа от паяк — усмихна се младата жена.

— Прах ли? — попита Гамаш. — Имат ли представа преди колко време е поставена паяжината?

— Не повече от няколко дни. Освен ако Отшелника я е почиствал редовно, което изглежда малко вероятно.

Главният инспектор кимна.

— Е, кой я е сложил там горе? — почуди се Бовоар. — Жертвата? Убиецът?

— Има още нещо — добави Лакост. — В лабораторията са направили още тестове на дървеното woo. Казват, че е изработено преди години.

— От Отшелника ли? — попита Гамаш.

— Все още проверяват.

— Имаме ли още теории за значението на woo?

— Знам за един филмов режисьор, който се казва Джон Ву. От Китай е. Режисирал е „Мисията невъзможна 2“ — заяви Моран с толкова сериозен тон, сякаш съобщаваше на колегите си жизненоважна информация.

— Може да е съкращение. Има организация за автомобилни състезания с такава абревиатура. — Лакост погледна началника си, а той ѝ отвърна с празен поглед. Младата жена бързо сведе очи към записките си в търсене на нещо по-полезно, което да сподели. — Има и видеоигра с това име.

— О, не, не мога да повярвам, че не се сетих! — възкликна Моран и се обърна към Гамаш. — Woo не е името на играта, а на един от героите в нея. Играта е „Кралят на чудовищата“.

— „Кралят на чудовищата“? — Главният инспектор не можеше да си представи, че Отшелника или неговият мъчител е имал предвид видеоигра. — Друго?

— Има и коктейл, който се казва така — продължи Лакост. — Прави се от прасковен шнапс и водка.

— А също така и ку-ку126 — намеси се Бовоар. — Това е английски жаргон.

— Vraiment127? — учуди се Гамаш. — И какво означава?

— Смахнат — усмихна се Бовоар.

— Има още няколко значения… — понечи да обясни Лакост, но после поклати глава. Не бяха никак близо до отговора.

Главният инспектор разпусна оперативката, отиде до компютъра си и написа в търсачката една дума.

Шарлот.

Габри наряза доматите, чушките и лука. Ряза ли, ряза… Приключи с жълтите джанки и ягодите, червеното цвекло и киселите краставички. После наточи ножа и продължи да реже.

Цял следобед, чак до вечерта.

— Вече можем ли да поговорим? — попита Оливие, застанал на вратата на кухнята. Ароматите му действаха успокояващо, но му се струваха толкова чужди.

Габри стоеше с гръб към вратата и продължаваше да кълца. Посегна към карфиола и наряза и него.

— Кисели краставички със сос от горчица — каза русокосият мъх и пристъпи в кухнята. — Любимите ми.

Хряс-хряс-хряс и накълцаният карфиол се озова в тенджерата с кипяща вода, за да се бланшира.

— Съжалявам — изрече Оливие.

Габри се премести пред мивката, където се зае да мие лимони, после ги разряза на четвъртинки, натъпка ги в буркан и ги поръси с едра сол. Изстиска сока на останалите лимони и го изля върху солта.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Оливие и посегна към една от капачките. Но Габри се намести между партньора си и стъклените съдове и се зае да ги затваря сам.

Всички повърхности в кухнята бяха отрупани с пъстри буркани, пълни с конфитюри, желета, туршии и сосове. Изглеждаше сякаш това може да продължи вечно. Габри тихо консервираше всичко, което му попадне пред очите.

Клара отряза двата края на свежите моркови и хвърли поглед към Питър, който тъкмо пускаше дребните пресни картофи във вряща вода. Днес щяха да си приготвят непретенциозна вечеря от зеленчуци, набрани в градината, с билки и сладко масло. Това беше едно от любимите им ястия в края на лятото.

— Не знам на кого да съчувствам повече, на Оливие или на Габри — каза художничката.

— Аз знам — отвърна Питър, докато почистваше граха от шушулките. — Габри не е направил нищо. Представяш ли си, Оливие е ходел при онзи човек в гората години наред и не е казал на никого! Какво ли друго крие от нас?

— Знаеш ли, че е гей?

— Навярно дори не е обратен, но не ни е казал.

Клара се усмихна иронично:

— Ей това би ядосало Габри страшно много, макар да се сещам за няколко жени, които ще посрещнат новината с радост. — Замълча и застина, вирнала ножа. — Струва ми се, че Оливие се чувства ужасно.

— О, моля ти се. Щеше да продължи по същия начин, ако старецът не беше убит.

— Не е сторил нищо нередно — защити го Клара. — Отшелника му е давал вещите си.

— Така твърди той.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, човекът е мъртъв. Доста удобно, не мислиш ли?

Клара спря да реже морковите:

— Какво имаш предвид?

— Нищо. Просто съм ядосан.

— Защо? Защото го е пазил в тайна?

— Ти не се ли ядоса, като разбра?

— Малко. Но май по-скоро съм удивена. Виж, всички знаем, че Оливие има вкус към хубавите неща.

— Искаш да кажеш, че е алчен и стиснат.

— Удивлява ме какво е направил с трупа. Просто не мога да си представя как го е мъкнал през гората и го е изхвърлил на входа на имението „Хадли“ — призна Клара. — Не съм и предполагала, че има толкова сила.

— Аз пък не допусках, че е способен да се разгневи чак толкова — подхвърли Питър.

Клара кимна. И на нея ѝ се струваше невероятно. Чудеше се какво ли още крие приятелят им. Но едно бе ясно — заради всичко това художничката нямаше как да повдигне пред Габри темата за обидата на Дени Фортен. Докато вечеряха, сподели мислите си с Питър.

— И така — каза в заключение, след като почти не докосна храната в чинията си, — не знам какво да правя с Фортен. Дали да отида в Монреал и да говоря с него директно, или просто да забравя за случката?

Съпругът ѝ си взе още едно парче франзела — с мека среда и хрупкава коричка. Размаза маслото равномерно по цялата филийка, като покри методично всеки милиметър, чак до ръбчетата.

Докато го гледаше, на Клара ѝ идеше да се разкрещи или да експлодира, или най-малкото да изтръгне шибаната франзела от ръцете му и да я млати в стената, докато от нея остане само мазно петно.

Питър продължаваше да размазва маслото с ножа и да изпилва филийката си до съвършенство.

Какво да ѝ каже? Да спре да мисли по въпроса? Че Фортен не е казал нищо чак толкова ужасно? Определено не си струваше да рискува кариерата си заради станалото. Трябваше просто да го забрави. А и дори Клара да говореше с Фортен, това едва ли щеше да промени мнението му за гейовете. По-вероятно бе разговорът да го настрои срещу нея. А той не ѝ предлагаше просто някаква си малка изложбичка. Щеше да ѝ даде всичко, за което е жадувала. Сбъднатата мечта на всеки творец. Куп важни личности от артистичния свят щяха да са там. Клара щеше да направи успешна кариера.

Дали да ѝ каже да забрави за случилото се, или да я окуражи да говори с Фортен? Заради Габри, Оливие и всичките им обратни приятели. Но най-вече заради самата нея.

И все пак, ако го направеше, галеристът навярно щеше да се вбеси и да отмени изложбата ѝ.

Питър пъхна върха на ножа в една дупчица в хляба, за да извади оттам натрупалото се масло.

Знаеше какво иска да каже, но не бе сигурен дали ще го каже заради себе си или заради Клара.

— Е? — попита го тя и сама чу нетърпението в гласа си. — Е? — повтори някак по-меко. — Какво мислиш?

— А ти какво мислиш?

Клара се вгледа в лицето му.

— Мисля, че трябва просто да забравя за станалото. Ако го каже пак, тогава може да му направя забележка. Сега всички минаваме през трудни моменти.

— Смятам, че си права.

Клара сведе очи към почти пълната си чиния. Забелязала бе колебанието в гласа на Питър. И все пак не беше под въпрос неговото бъдеще.

Роза изкряка тихичко насън. Рут нежно свали малката вълнена нощница от патицата и Роза разпери криле. После пъхна човката си под едното си крило и отново заспа.

Оливие бе дошъл на гости през деня, целият зачервен и разстроен. Старата поетеса бе разчистила старите броеве на „Ню Йоркър“, струпани на един стол, а посетителят бе седнал в гостната ѝ като бежанец. Рут му бе донесла чаша шери за готвене128 и стрък целина, намазан с топено сирене, и бе седнала до него. Седяха така почти час, без да проговорят, докато Роза не влезе в стаята. Патицата се носеше с клатушкащата си походка, облечена със сив вълнен блейзър. Старицата видя как Оливие стисна устни и брадичката му се набръчка. Но от устата му не излезе нито звук. Потекоха обаче сълзи, които оставиха топли следи по красивото му лице.

После ѝ сподели какво се е случило. Разказа ѝ за Гамаш, за колибата, за Отшелника и неговата покъщнина, за преместването на трупа. Призна, че е собственик на бистрото, пекарната и почти всичко останало в Трите бора.

На Рут ѝ беше все едно. Чудеше се само какво може да даде в замяна на тези думи. Трябваше да каже нещо. Нещо подходящо. Да увери Оливие, че го обича. Че и Габри го обича и никога, никога не би го напуснал. Защото любовта никога не си отива.

Представи си как се изправя и отива да седне до приятеля си, хваща го за треперещата ръка и го утешава: „Няма нищо, няма нищо“

Няма нищо, няма нищо. Нежно го погалва по гърба, докато той се тресе от ридания, изчаква го да си поеме въздух и да се успокои.

Но вместо това възрастната жена си наля още шери и продължи да го гледа гневно.

Сега слънцето бе вече залязло, а Оливие отдавна си беше тръгнал. Рут седеше в кухнята си, на белия пластмасов градински стол пред пластмасовата маса, която бе намерила на бунището. Прилично наквасена, придърпа тетрадката към себе си и докато Роза тихичко крякаше, наметната с малко плетено одеялце, старицата написа:

Поетесата целуна Роза по главата и с накуцване изкачи стълбите към спалнята си.