Отровни думи

Глава деветнадесета

— Питър! — Клара почука леко на вратата на ателието му.

Художникът се опита да не изглежда твърде потаен, когато отваря, но накрая се отказа. Съпругата му го познаваше твърде добре и знаеше, че винаги е потаен, когато става въпрос за изкуството му.

— Как върви?

— Горе-долу — отвърна той. Едва сдържаше желанието си да затвори вратата и да се заеме отново с рисуване. От сутринта се повтаряше едно и също: вземаше четката, доближаваше я към платното и след малко я отдръпваше. Картината определено не бе завършена. Беше му ужасно неудобно. Какво ли щеше да си помисли Клара? Какво щяха да кажат от галерията? А критиците? Платното не приличаше на нищо, което бе създавал в живота си. Е, не съвсем на нищо. Но определено нямаше общо с творбите, които създаваше като възрастен човек.

Не биваше да позволява на никого да го види.

Щеше да стане за смях.

Очевидно на картината ѝ липсваше яснота, дълбочина, детайлност. Нещата, които неговите клиенти и привърженици бяха свикнали да получават. И да купуват.

Днес бе вземал и оставял четката поне дузина пъти. Никога не му се бе случвало нещо подобно. Често наблюдаваше в недоумение как Клара се терзае в продължение на дни, измъчвана от неувереността си, а накрая изважда някоя посредствена творба. Като „Маршът на щастливите уши“ и поредицата, вдъхновена от крилцата на водните кончета. По подобен начин бе създала и шедьовъра си „Вагините воини“.

Ето такъв бе резултатът от вдъхновението.

Не. Питър бе свикнал да работи много по-стегнато и дисциплинирано. Планираше всяка следваща творба, рисуваше и екипираше и бе наясно върху какво ще работи месеци напред. Не разчиташе на някакво си мъгляво вдъхновение.

До този момент. Донесъл бе в ателието си цепеница от дървата, приготвени за камината, отсечена така, че отчетливо да се виждат годишните пръстени. Наблюдаваше я отблизо с помощта на лупа, за да нарисува на платното една мъничка, силно увеличена част от повърхността на дървото, докато вече не се разпознава какво е. Обичаше да обяснява на критиците, които среща в препълнените изложбени зали на своите вернисажи, че това е алегория за самия живот. Показва как правим от мухата слон — раздуваме нещо дотолкова, че простите истини стават неразпознаваеми.

Критиците поглъщаха думите му като топъл хляб. Но този път не му се получаваше. Не успяваше да види простата истина. И бе нарисувал ето това.

Когато съпругата му си тръгна, Питър се отпусна на стола пред платното, втренчи се в озадачаващото творение, подпряно на статива, и тихо си заповтаря: „Аз съм блестящ художник, аз съм блестящ художник.“ После прошепна толкова безшумно, че едва долови собствените си думи: „По-добър съм от Клара.“

Оливие стоеше пред своето бистро и се взираше в тъмната гора на хълма. Всъщност село Трите бора бе обградено от гори, но той досега не бе обръщал внимание.

Бяха намерили колибата. Молил се бе това да не се случва, но напразно. За първи път, откакто се премести да живее тук, почувства как тъмната гора го притиска от всички страни като в капан.

— Ако всички тези неща са безценни — кимна Бовоар към вещите в стаичката, — защо убиецът не ги е взел?

— И аз се питам същото — отвърна Гамаш, който се бе настанил удобно на голямото кресло с висока облегалка до камината. — Защо е извършено убийството, Жан Ги? Защо му е притрябвало на някого да убива човек, който явно години наред, дори десетилетия, е живял тихо и спокойно, скрит дълбоко в гората?

— И защо е отнесъл тялото, но е оставил ценностите? — допълни Бовоар и седна на креслото срещу началника си.

— Ами ако тялото е било по-ценно от вещите?

— Тогава защо го е занесъл в имението „Хадли“?

— Ако убиецът бе оставил трупа тук, навярно никога нямаше да го открием — разсъждаваше Гамаш озадачено. — Дори нямаше да разберем, че е извършено убийство.

— Защо е убил човека, ако не е искал съкровищата му? — запита Бовоар.

— Съкровища ли?

— Ами, не са ли точно това? Безценни вещи в дивия пущинак. Същинско заровено съкровище, само че не в земята, а в гората.

Но убиецът го бе оставил тук. И вместо скъпите предмети бе взел единственото, което е искал от тази колиба. Отнел бе живот.

— Забелязахте ли това? — Бовоар стана и отиде до входната врата. Отвори я и посочи над нея с усмивка.

В горната част на рамката бе изписан номер.

16

— Не ми казвайте, че е получавал поща — изкиска се Жан Ги, докато Гамаш гледаше смаяно.

Цифрите бяха от потъмнял месинг, със зеленикави петна от корозия. Едва се различаваха на фона на тъмното дърво. Главният инспектор поклати глава и погледна часовника си. Наближаваше шест.

След кратко обсъждане взеха решение полицай Моран да остане в колибата през нощта, за да охранява ценните вещи.

— Ела с мен — каза Гамаш на младия служител. — Ще те закарам до селото, докато останалите довършват задачите си тук. Имаш време да си вземеш малко багаж за през нощта и да си уредиш сателитен телефон.

Младежът се качи на АТВ-то и зае седалката зад началника си. Огледа се за нещо, за което да се хване. Гамаш запали двигателя. Разследванията го бяха отвеждали в малки рибарски селца и в отдалечени, забравени от бога селища. Управлявал бе моторни шейни и лодки, мотоциклети и АТВ-та. Оценяваше удобството им и разбираше, че са необходимост, но никак не ги харесваше. Те раздираха покоя с оглушителния вой на двигателите си и замърсяваха дивата природа с шум и горивни изпарения.

Ако нещо би могло да събуди мъртвите, това бяха тези машини.

Докато се носеха по неравната пътека, Моран осъзна в колко неприятна ситуация е. Пусна седалката и обхвана със слабите си ръце едрия мъж отпред. Притисна се силно в него, усети допира на непромокаемото яке и силата на жилавото му тяло. Долови и аромат — на сандалово дърво и розова вода.

Жан Ги Бовоар стоеше пред колибата. Вече се смрачаваше, а той умираше от глад. Бяха приключили с работата и чакаше само полицай Лакост да си събере нещата.

— Трябва да пишкам — каза тя, когато излезе на верандата пред входа. — Някакви предложения къде?

— Ей там има външна тоалетна — посочи колегата ѝ.

— Супер — отвърна полицайката и грабна фенерчето. — Нали така започват филмите на ужасите?

— О, не, вече сме в средата на втората част — подсмихна се Бовоар иронично. Проследи с поглед Лакост, докато тя се отдалечаваше по пътеката към клозета.

Чу се ръмжене — стомахът му изкъркори. Поне се надяваше, че е бил стомахът му. Щеше да е хубаво колкото се може по-скоро да се върнат в цивилизацията. Как бе възможно някой да живее на такова откъснато от света място? Моран трябваше да прекара нощта тук и Жан Ги никак не му завиждаше за задачата.

След няколко минути примигващата светлинка на фенерчето му подсказа, че Лакост се връща.

— Влизал ли си в клозета? — попита го.

— Ти сериозно ли? Началникът погледна вътре, но аз пропуснах.

Дори от мисълта за това му се гадеше.

— Значи не си видял какво има там?

— Не ми казвай, че и тоалетната хартия е била от пари.

— Всъщност точно така беше. Банкноти от един и два долара.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко. Намерих и още нещо. — Вдигна ръка, в която държеше книга. — Първо издание. С автограф от Е. Б. Уайт. „Паяжината на Шарлот“.

Бовоар я погледна недоумяващо. Нямаше представа за какво говори колежката му.

— Като бях малка, беше любимата ми книжка. Паякът Шарлот? — опита се да му припомни. — Прасенцето Уилбър?

— Ако не са ги взривили, не съм я чел.

— Що за човек би оставил оригинално издание с автограф във външна тоалетна?

— Що за човек би оставил там пари?

Внезапно на Бовоар силно му се прииска да си тръгне.

— Здравейте, началник! — помаха Габри от дневната. Сгъваше дрешки и ги прибираше в кашон. — Значи така, колиба в гората. Там ли е живял онзи човек? Убитият?

— Така предполагаме — потвърди Гамаш, приближи се и се загледа, докато готвачът сгъваше мъничките пуловери.

— За Роза са. Всички събираме детски дрешки, за да ги дадем на Рут. Това дали е твърде голямо? — Едрият мъж взе момчешко сако и го вдигна. — Било е на Оливие. Твърди, че сам си го е ушил, но аз не му вярвам, макар да пипа много вещо с ръце.

Главният инспектор не обърна внимание на последната забележка.

— Сякаш е големичко. А и не е ли твърде мъжко? Според мен няма да подхожда на Роза.

— Вярно — съгласи се Габри и отдели дрехата в една купчина отстрани. — Но след няколко години може и да стане на Рут.

— Някой някога споменавал ли е за колибата? Старата госпожа Хадли, например?

Готвачът продължи да сгъва и поклати глава:

— Не, никой. — След малко спря и отпусна ръце в скута си. — Чудя се как ли е оцелявал? Дали е ходел пеша чак до Ковънсвил или Сан Реми, за да си набавя храна?

„Още едно нещо, което не знаем“ — помисли си Гамаш, докато се качваше по стълбите. Взе си душ, избръсна се и се обади на жена си. Навън се стъмваше и в далечината се чуваше вой от гората. АТВ-тата се връщаха. Едно се приближаваше към селото, друго — към колибата.

А в дневната на пансиона, на мястото на Габри, стоеше друг човек. На удобното кресло край огъня се бе разположил Венсан Жилбер.

— Ходих в бистрото, но хората там само ми досаждаха, затова дойдох тук, за да досаждам на вас. Опитвам се да оставя сина си на мира. Странно, възкръсването явно вече не се приема толкова добре, колкото някога.

— Нима очаквахте да ви се зарадва?

— Знаете ли, всъщност да. Удивително, нали? На какви самозаблуди сме способни.

Гамаш го погледна въпросително.

— Е, добре, аз съм способен — сопна се Жилбер. Измери детектива с поглед. Висок, добре сложен, със здрава фигура. Може и да имаше четири-пет килограма в повече. Навярно щеше да напълнее още, ако не внимава. И да умре от инфаркт.

Представи си как Арман Гамаш внезапно притиска длан към гърдите си, изцъкля очи, а после ги стиска от болка. Залита, подпира се на стената и се бори да си поеме въздух. А световноизвестният доктор Венсан Жилбер скръства ръце и остава неподвижен, докато началникът на отдел „Убийства“ се свлича на земята. Действаше му утешително да знае, че притежава такава власт над живота и смъртта.

Главният инспектор отвърна на погледа на непреклонния мъж. Пред себе си виждаше същото лице, което гледаше втренчено и гневно от задната корица на онази чудесна книга, „Създание“. Арогантно, предизвикателно, самоуверено.

Но Гамаш бе прочел книгата и знаеше какво се крие зад това лице.

— Тук ли сте отседнали?

Бяха наредили на Жилбер да не напуска района, а пансионът бе единственото място, което приемаше гости.

— Всъщност не. Аз съм първият гост в хотела със СПА център на Марк. Не смятам обаче да се подлагам на процедури. — Беше така добър да се усмихне. Като повечето строги хора и той изглеждаше много различно с усмивка на лице.

Гамаш не успя да скрие изненадата си.

— Да, знам — кимна Жилбер. — Доминик ме покани да остана при тях, но намекна, че няма да е зле да съм…

— Дискретен?

— Невидим. Затова дойдох в селото.

Детективът се настани на един от фотьойлите и попита:

— Защо дойдохте да потърсите сина си точно сега?

На никого не бе убягнала подробността, че Жилбер и трупът се бяха появили по едно и също време. Гамаш си припомни колибата и двата удобни стола край огъня. Дали там са седяли двама възрастни мъже в една лятна нощ? Дали са прекарвали времето си в разговори и дискусии? Спорове? Убийство?

Венсан Жилбер сведе поглед към ръцете си. Ръце, с които бе държал сърца. Лекувал бе сърца. Карал ги бе да затуптят отново и ги бе връщал към живота. Сега тези ръце потрепериха. И той почувства болка в гърдите.

Дали беше инфаркт?

Вдигна очи и се вгледа в едрия, стабилен мъж, който го наблюдаваше. Осъзна, че ако наистина получи инфаркт, Гамаш навярно ще му помогне.

Как можеше да обясни времето, прекарано в „Ла порт“, сред мъже и жени със синдрома на Даун? В началото си мислеше, че работата му е просто да се грижи телата им да са здрави.

„Помагай на хората.“

Такава бе заръката на неговия гуру. Жилбер бе живял няколко години в индийски ашрам и гуруто най-накрая го бе забелязал. Почти цяло десетилетие там, а в замяна си тръгна само с три думи.

„Помагай на хората.“

И се зае да прави точно това. Върна се в Квебек и отиде при брат Албер в „Ла порт“. За да помага на хората. Никога не му бе минавало през ума, че те ще му помогнат дори повече. Нима бе възможно тези увредени създания да дадат нещо на великия лечител и философ?

Минаха години, преди да се събуди една сутрин в къщичката си на територията на болница „Ла порт“ и да усети, че нещо се е променило. Докато отиваше да закуси, осъзна, че познава всички по име. И всички разговаряха с него или му се усмихваха. Или отиваха да му покажат нещо, което са намерили. Охлюв, пръчка, стрък трева.

Банално. Нищо особено. И все пак целият свят се бе преобърнал за една нощ, докато той спеше. Легнал си бе с мисълта, че помага на хората, а се беше събудил с усещането, че самият той е излекуван.

Същия следобед под сянката на кленово дърво бе започнал да пише „Създание“.

— Наблюдавах Марк. Виждах всеки успех, който постигаше в Монреал. Когато продадоха жилището си и купиха имота тук, веднага разпознах симптомите.

— Какви симптоми? — поинтересува се Гамаш.

— На преумора и отчаяние. Исках да помогна.

„Помагай на хората.“

Едва сега започваше да оценява силата на тези три простички думи. И да разбира, че помощта идва под различни форми.

— С какво? — попита детективът.

— Трябваше да се уверя, че е добре — сопна се Жилбер. — Вижте, много са разстроени покрай тази история с трупа. Марк е постъпил глупаво, като го е преместил, но аз познавам сина си.

Не е убиец.

— Как можете да сте сигурен?

Докторът го изгледа гневно. Яростта му се бе завърнала с пълна сила. Но Арман Гамаш знаеше много добре какво стои зад тази ярост. Зад всяка ярост.

Страх.

От какво ли се страхуваше Венсан Жилбер?

Отговорът бе очевиден. Страхуваше се, че ще арестуват сина му за убийство. Защото знаеше, че Марк го е извършил. Или беше уверен, че не е.

Минути по-късно един глас разсече врявата в препълненото бистро и прониза главния инспектор, който бе дошъл за чаша червено вино и спокойно място, където да чете книгата си.

— Ах, вие, хитрец такъв!

Много погледи се вдигнаха и потърсиха източника на гласа. Мирна се носеше през салона. Спря до масата на Гамаш и го погледна ядосано. Той се изправи и леко се поклони, като посочи любезно един от столовете.

Жената седна толкова рязко, че столът проскърца.

— Вино?

— Защо не ми казахте за какво ви е? — Книжарката посочи „Създание“, книгата в ръцете на инспектора. Детективът се ухили.

— Тайна.

— И според вас колко време щеше да си остане тайна?

— Достатъчно. Чух, че е идвал тук за питие. Вие запознахте ли се с него?

— С Венсан Жилбер? Ако зяпането, пелтеченето и подмазването се броят за запознанство, значи да. Запознахме се.

— Сигурно вече не ви помни.

— Защото е много лесно човек да ме вземе за някой друг, нали? Наистина ли е баща на Марк?

— Наистина.

— Знаете ли, че не ми обърна никакво внимание, когато го заговорих? Погледна ме, сякаш съм нищожество. — На масата се появи още една чаша вино и пълна купичка с кашу. — Слава богу, че му се представих като Клара Мороу.

— Аз също — усмихна се Гамаш. — Може да е заподозрял нещо.

Мирна се разсмя и усети как раздразнението я напуска.

— От Стария Мъндин чух, че онзи в гората е бил Венсан Жилбер. Скришно е наблюдавал сина си. Вярно ли е?

Инспекторът се почуди дали да каже цялата истина, но явно вече не беше тайна за никого. Кимна утвърдително.

— Но защо ще шпионира собствения си син?

— Не са особено близки.

— Първото хубаво нещо, което чувам за Марк Жилбер — отбеляза Мирна. — И все пак, каква ирония, а? Прочутият доктор Жилбер помага на толкова много деца, но се е отчуждил от своето собствено.

Гамаш отново си спомни за Ани. Дали и той правеше същото? Изслушваше проблемите на другите, но бе глух за собствената си дъщеря? Беше ѝ се обадил предишната вечер, за да се увери, че е добре. Но между „добре“ и „прекрасно“ имаше голяма разлика. Явно нещата се бяха влошили доста, щом бе готова да се вслуша дори в думите на Бовоар.

— Patron — поздрави Оливие и подаде по едно меню на Гамаш и на Мирна.

— Аз тръгвам след малко — каза книжарката и му върна менюто.

Оливие се застоя край масата.

— Чух, че сте открили къде е живял убитият. През цялото време е бил в гората?

Точно в този момент пристигнаха Лакост и Бовоар и си поръчаха питиета. Мирна изпи последната глътка вино в чашата си, взе си шепа кашу и стана да си ходи.

— Ще следя много внимателно какви книги си купувате — увери тя детектива.

— Случайно да ви се намира „Уолдън“? — поинтересува се Гамаш.

— Не ми казвайте, че сте открили Торо вдън горите галилейски. Дали не се крие още някой в нашите лесове? Джими Хофа96? Амелия Еърхарт97? Имам една бройка от „Уолдън“, елате довечера и ще ви я дам.

Книжарката си тръгна, а Оливие записа поръчките на полицаите и след малко донесе топли хлебчета, намазани с разтопено монардово масло и пастет. Бовоар извади от чантата си купчина снимки на горската колиба и ги подаде на началника си.

— Проявих ги веднага щом се върнахме — заяви и отхапа от питката. Умираше от глад.

Полицай Лакост също си взе хлебче, отпи глътка вино и се загледа през прозореца. Но през стъклото не се виждаше нищо, само отражения от салона на бистрото. Селяните вечеряха, някои седяха на бара с халба бира или чаша уиски. Други си почиваха край огъня. Никой не им обръщаше внимание. Но две отразени в прозореца очи погледнаха младата жена. Сякаш бяха на призрак, не на човек. Изабел Лакост извърна глава и в същия миг Оливие изчезна в кухнята.

След няколко минути пред Бовоар се появи чиния с escargots98, залети с чесново масло, колежката му получи купичка грахова супа с мента, а Гамаш — крем супа от карфиол със сирене стилтън и сладко от круши и фурми за гарнитура.

— Ммм — примижа Лакост, щом опита една лъжица. — Прясно-прясно, направо от градината. Твоите също, предполагам — кимна към охлювите на Бовоар. Той се подсмихна, но се зае с порцията си, като топеше хрупкавото хлебче в разтопеното масло с чесън.

Гамаш разглеждаше снимките. След малко ги остави внимателно. Чувстваше се така, сякаш е открил гробницата на фараона Тутанкамон.

— Ще се обадя на комисар Брюнел — обяви главният инспектор.

— Началникът на „Имуществени престъпления“? — попита Лакост. — Добра идея.

Терез Брюнел бе експерт по кражбите на произведения на изкуството и лична приятелка на Гамаш.

— Направо ще припадне, като види онази колиба — изсмя се Бовоар.

Оливие отсервира празните чинии.

— Как ли се е сдобил с всички тези предмети убитият? — зачуди се старшият детектив. — Как ги е занесъл там?

— И защо? — добави заместникът му.

— Не намерихме никакви лични вещи — напомни Лакост. — Нито една снимка, никакви писма или спестовни книжки. Нито паспорт. Нищичко.

— Не попаднахме и на предмет, който би могъл да е оръжието на убийството — додаде Бовоар. — Изпратихме ръжена и няколко градински инструмента за анализ, но не изглеждаха обещаващо.

— Аз обаче намерих нещо, след като вие си тръгнахте — обяви младата полицайка, сложи торбичка на масата и я отвори. — Беше забутана под леглото, чак до стената. Дори не я видях първия път, когато оглеждах. Взех отпечатъци и проби. Вече са на път към лабораторията.

На масата стоеше парче издялано дърво, оцапано с тъмни петна, навярно от кръв.

Някой бе издълбал една дума в дървената повърхност.

Woe99.