Отровни думи

Глава тридесет и втора

Арман Гамаш пристигна на навъсените острови късно следобед. По пътя натам се бе прехвърлял на все по-малки самолети, а в последния се чувстваше, сякаш просто са увили тялото му във фюзелаж и са го запратили във въздуха от пистата на летище „Принц Рупърт“.

Докато мъничкият хидроплан летеше над архипелага в северния край на Британска Колумбия, Гамаш се взираше в пейзажа от планини и гъсти древни гори. Тези острови хилядолетия наред бяха останали скрити под мъгли, непрогледни почти колкото мрака в лесовете им. Бяха останали изолирани. Но не сами. Архипелагът бе същински котел, кипящ от живот — оттам произлизаха и най-едрите черни мечки на света, и най-мъничките сови. Мястото изобилстваше от разнообразни твари. Всъщност край един от островите гарван открил първите хора в гигантска мидена черупка. Според митовете им за сътворението на света така хората от племето хайда се озовали по тези земи и заживели там. През последните десетилетия на архипелага се бяха появили и дървосекачи. Те не бяха част от сътворението. Погледнали отвъд гъстата мъгла и видели пари. Пристигнали на островите Кралица Шарлота преди около век, но не обърнали внимание на чудната природа, защото се интересували само от съкровището. Древните гори от червен кедър. Тези дървета били ценени заради тяхното дълголетие — възправяли се високи и стройни, много преди кралица Шарлота да се роди и по-късно да се омъжи за лудия крал. Но вече много от тях бяха повалени от трионите, за да се превърнат в дъски, летви и облицовки. И десет малки дърворезби.

Слез като хидропланът докосна водната повърхност и плавно спря, пилотът — местна млада жена, помогна на едрия мъж да се измъкне от кабината на мъничкия самолет.

— Добре дошли на Хайда Гуаи142 — обяви девойката.

Гамаш се бе събудил рано сутринта в Трите бора и в кухнята се бе натъкнал на сънения Габри, който му приготвяше храна за из път. Тогава детективът не знаеше нищо за островите, разположени на другия край на Канада. Но по време на продължителните полети от Монреал до Ванкувър, до Принц Рупърт и селото Кралица Шарлота инспекторът бе чел за архипелага и сега фразата му прозвуча позната.

— Благодаря ви, че ме доведохте във вашата родина.

В дълбоките кафяви очи на младата жена, която пилотираше хидроплана, се четеше подозрение, и с основание, помисли си детективът. Пристигането на поредния бял мъж на средна възраст, облечен с костюм, не можеше да е добър знак. Не беше нужно да си от племето хайда, за да го разбереш.

— Вие сигурно сте главен инспектор Гамаш.

Плещест чернокос мъж се приближаваше откъм кея с протегната ръка. Кожата му бе с цвета на червения кедър. Здрависаха се.

— Аз съм сержант Миншъл от Кралската канадска конна полиция. Водехме кореспонденция с вас.

Гласът му бе дълбок и звучеше леко напевно. Беше от местното племе хайда.

— Ah, oui, merci. Благодаря ви, че дойдохте да ме посрещнете. Сержантът взе багажа на госта от ръцете на пилота и метна чантата на рамо. Двамата мъже благодариха на девойката, но тя не им обърна внимание. Отправиха се по платформата на кея, нагоре по една рампа и продължиха по пътя. Студът във въздуха щипеше и Гамаш си припомни, че са по-близо до Аляска, отколкото до Ванкувър.

— Разбрах, че няма да останете дълго.

Главният инспектор отправи поглед към океана и се увери, че континента вече го няма. Не че беше изчезнал, просто тук въобще не съществуваше.

— Бих искал да остана за повече време, много е красиво. Но трябва да се връщам.

— Разбирам. Запазих ви стая в хижата. Мисля, че ще ви хареса. Както сигурно знаете, островите Кралица Шарлота нямат многобройно население. Може би около пет хиляди души, като половината са хайда, а другата половина — поколеба се за миг — не са. Идват и доста туристи, но сезонът вече е към своя край.

Бяха забавили крачка и сега спряха. Подминали бяха железарски магазин, кафене и малка сграда със скулптура на русалка отпред. Но пристанището привлече вниманието на Гамаш. Никога през живота си не бе виждал толкова живописен пейзаж, а бе ходил на невероятно красиви места в Квебек. Трябваше да признае обаче, че никое от тях не можеше да се сравни с тази гледка.

Тук природата бе девствена. Докъдето стигаше погледът, от водите се издигаха планини, покрити с гъста и тъмна гора. Забеляза остров и рибарски лодки. Над главата му се виеха орли.

Слязоха на плажа, покрит със ситни камъчета и мидени черупки, и постояха мълчаливо няколко минути, заслушани в песните на птиците и в тихия плисък на вълните. Вдишваха въздуха, изпълнен с онази неповторима смесица от аромати на водорасли, риба и гора.

— Знаете ли, че от всички места в Канада тук има най-много орлови гнезда? Това е хубав знак, означава късмет.

Не се случваше често офицер от Кралската канадска конна полиция да говори за знаци, освен ако са пътни знаци. Гамаш не се обърна да погледне спътника си — беше твърде захласнат по гледката, но слушаше думите му.

— Има два клана хайда. Орлите и Гарваните. Уредил съм ви срещи със старейшини и от двата клана. Поканиха ви на вечеря.

— Благодаря. Вие ще дойдете ли?

Сержант Миншъл се усмихна:

— Не. Предполагам, че ще ви е по-комфортно без мен. Знаете ли, хайда са много сърдечни хора. Живели са тук необезпокоявани в продължение на хилядолетия. Доскоро.

На Гамаш му се стори интересно, че когато мъжът говори за хайда, казва „те“, а не „ние“. Навярно го правеше само за пред госта, за да изглежда безпристрастен.

— Ще се опитам да не ги смущавам тази вечер.

— Твърде късно е.

Арман Гамаш си взе душ, обръсна се и избърса с длан капчиците влага от повърхността на огледалото. Като че ли мъглите, които тегнеха над древния лес, се бяха промъкнали в стаята му. Вероятно за да го наблюдават. Да се опитат да отгатнат намеренията му.

Изтри малко петно в средата на замъгленото огледало и оттам го погледна един уморен служител на Sûreté на хиляди километри от дома.

Преоблече се с чиста риза и тъмен ежедневен панталон, избра си вратовръзка и седна в единия край на двойното легло, което бе покрито с юрган, видимо ушит на ръка.

Стаята бе скромно обзаведена, чиста и удобна. Но дори да беше пълна с репи, нямаше да има значение. Всеки би обърнал внимание само на едно — гледката. Прозорецът гледаше право към залива. Вечерното небе преливаше в златни, пурпурни и червени краски, трептеше и вибрираше. Като живо. Тук всичко сякаш бе живо.

Детективът се приближи до прозореца и продължи да се любува на залеза, докато завързваше зелената си копринена вратовръзка. На вратата се почука. Отвори, но вместо да види хазяйката или сержант Миншъл, както очакваше, пред него изненадващо стоеше младата жена от самолета.

— Нони, моята прабаба, ме изпрати да ви взема за вечеря.

Девойката не се усмихваше. Всъщност дори изглеждаше извънредно нещастна от възложената ѝ задача. Гамаш облече сиво сако и палто. Излязоха заедно и тръгнаха през спускащия се над селото мрак. В къщите, разположени край пристанището, грееха светлини. Въздухът бе студен и влажен, но свеж. Действаше стимулиращо на главния инспектор и той се почувства по-бодър, отколкото бе цял следобед. Качиха се в стар пикап и тръгнаха към покрайнините на селището.

— Значи сте оттук, от островите Кралица Шарлота?

— От Хайда Гуаи — поправи го девойката.

— Да, разбира се, извинете. От клана на Орлите ли сте?

— Гарваните.

— Аха — промърмори Гамаш и осъзна, че навярно звучи нелепо, но младата жена до него като че ли не се вълнуваше от това. По-интересно ѝ бе напълно да го пренебрегва.

— Семейството ви сигурно много се радва, че сте пилот.

— Защо?

— Ами, летите.

— Защото съм от Гарваните? Тук всички летят, господин главен инспектор. На мен просто ми е нужна малко повече помощ.

— Отдавна ли сте в авиацията?

Настъпи мълчание. Очевидно въпросът не беше достоен за отговор. Гамаш бе съгласен. Тишината бе по-добрият вариант. Очите му постепенно привикнаха с нощната тъмнина и докато автомобилът се движеше, детективът успя да различи силуета на планините отвъд залива. След минути пристигнаха в друго село. Младата жена спря пикала пред обикновена бяла сграда с табела на фасадата. Общински дом „Скайдгейт“. Девойката слезе и тръгна към входа, без да провери с поглед дали Гамаш я следва. Или бе сигурна, че е там, или — по-вероятно — не ѝ пукаше.

Главният инспектор остави зад себе си сумрачното пристанище и влезе след спътничката си в общинския дом. Озова се в опера. Озърна се, за да се увери, че зад гърба му е входната врата и не е минал през някакъв магически портал към друг свят. На три от стените имаше балкони, украсени със сложни орнаменти. Детективът бавно се завъртя във всички посоки и полираното дървено дюшеме на пода леко проскърца под обувките му. Чак след няколко мига осъзна, че е зяпнал. Затвори уста и погледна младата жена до себе си.

— Mais, c’est extraordinaire143.

— Haw’aa144.

Широки изискани стълбища водеха към балконите, а в другия край на залата бе разположена сцена. На стената в дъното и бе нарисуван стенопис.

— Това е село на хайда — кимна девойката към внушителната творба.

— Incroyable — прошепна Гамаш. Животът често изненадваше и удивляваше главния инспектор. Рядко го втрещяваше. Но сега бе втрещен.

— Харесва ли ви?

Детективът сведе поглед и забеляза, че се е появила друга жена, доста по-възрастна от придружителката му и от него самия. За разлика от девойката, новодошлата се усмихваше. Идваше ѝ толкова естествено, сякаш за нея бе навик да приема с чувство за хумор всичко, което ѝ поднася животът.

— Много. — Инспекторът протегна ръка и възрастната жена я пое.

— Това е моята нони — обади се девойката.

— Естер — представи се старицата.

— Арман Гамаш — отвърна гостът с лек поклон. — За мен е чест.

— Честта е моя, господин главен инспектор. Заповядайте. — Жената посочи с жест центъра на помещението, където бе разположена дълга маса. От прясно приготвената храна се носеха апетитни аромати. Залата бе изпълнена с хора, които разговаряха помежду си, поздравяваха се, подвикваха. И се смееха.

Гамаш бе очаквал традиционните носии да са задължителни за събранието на старейшините на племето хайда. Но вече се чувстваше неловко, че се е поддал на това клише. Мъжете и жените около него бяха дошли направо от работа с дрехите, с които бяха прекарали целия ден: тениски, дебели пуловери или костюми. Едни работеха в банката, училището или клиниката, други — в смразяващите води на океана. Някои бяха творци. Имаше художници, но най-вече майстори резбари.

— В нашето общество е определяща женската линия на рода, господин главен инспектор — обясни Естер. — Но повечето вождове са мъже. Което не означава, че жените нямат власт. Тъкмо обратното.

Погледна го с ясните си очи. Думите ѝ бяха неоспорим факт. Не хвалба.

След това старицата се зае да го представи на всички — един по един. Детективът повтаряше имената им и се опитваше да запомни кой кой е, но след шестия човек съвсем се обърка. Накрая Естер го заведе до масата, отрупана с храна.

— Това е Скаай — представи жената дребен старец, който вдигна поглед от чинията си. Очите му бяха млечнобели, слепи. — От клана на Орлите.

— Робърт, ако така ви е по-лесно — изрече човекът. Гласът му бе силен, ръкостискането — още повече. Усмихна се. — Жените от двата клана са ви приготвили пиршество с традиционни за хайда ястия, господин главен инспектор. — Слепецът поведе Гамаш край дългата маса, като се спираше пред всяко блюдо и го назоваваше. — Това е k’aaw. Хайвер от херинга върху водорасли. Ето тук има пушена сьомга с черен пипер, но ако повече харесвате сьомга, пушена на дърва, тя е ей там. Рег я налови тази сутрин. Цял ден я опушва. За вас.

Бавно преминаха по продължението на цялата маса. Топчета от октопод, кюфтенца от рачешко месо, риба камбала. Картофена салата и прясно изпечен хляб, все още топъл. Сокове и вода. Нямаше алкохол.

— Тук си устройваме танцови забави. Повечето сватби също правим тук. И погребенията. Вечеряли сме толкова много пъти в тази зала. Когато кланът на Орлите е домакин, Гарваните сервират. И обратното, разбира се. Но днес всички сме домакини. А вие сте нашият почетен гост.

Макар да бе посещавал държавни приеми във великолепни дворци, банкети в негова чест и церемонии по награждаване, Гамаш рядко се бе чувствал удостоен с такава чест.

Взе си по малко от всичко и седна. Изненада се, че девойката пилот се настани до него. По време на вечерята говореха всички, но детективът забеляза, че старейшините на хайда повече задават въпроси, отколкото дават отговори. Интересуваха се от неговата работа, от живота и семейството му. Разпитваха го за Квебек. Изглеждаха добре информирани и дълбоко замислени. Бяха любезни, но сдържани.

Когато дойде ред на десерта — торта с пресни горски плодове и бита сметана, Гамаш им разказа за убийството. За Отшелника в колибата, скътана дълбоко в дебрите на гората. Старейшините, които и дотогава слушаха внимателно, притихнаха още повече, докато детективът говореше за човека, който бе живял в компанията на съкровища, но съвсем сам. Човек, чийто живот бе отнет, но имуществото му бе останало непокътнато. Човек без име, обкръжен от предмети с минало, но самият той — с неясен произход и история.

— Как мислите, дали е бил щастлив? — попита Естер. Почти невъзможно бе да се разбере дали тази общност има лидер, избран с гласуване или по взаимно съгласие. Гамаш предположи, че ако съществуваше такъв, то това щеше да е старицата.

Замисли се. Всъщност не си бе задавал този въпрос.

Дали Отшелника е бил щастлив?

— Мисля, че е бил удовлетворен. Водел е простичък и кротък живот. И на мен ми допада такъв.

Девойката пилот се извърна към него и го погледна. До този момент не бе отмествала очи, гледаше само напред.

— Бил е обкръжен от красота — продължи Гамаш. — От време на време е имал и компания. Някой му е носел продуктите, с които старецът не е можел сам да се снабди. Но е бил уплашен.

— Трудно е човек да е едновременно щастлив и уплашен — отбеляза Естер. — Но пък от страха може да се роди кураж.

— А куражът да доведе до мир — добави млад мъж, облечен с костюм.

Изреченото напомни на Гамаш за рибаря, който бе оставил надпис на стената на кръчмата в Бе де Мутон преди няколко години. Той бе срещнал погледа на инспектора от другия край на стаята и се бе усмихнал толкова широко, че на детектива му спря дъхът. После бе надраскал нещо на стената и си бе тръгнал. Гамаш се бе приближил, за да прочете:

Инспекторът изрецитира тези думи и в залата настъпи мълчание. Хората от племето хайда бяха добри в мълчанието. Гамаш също.

— Това молитва ли е? — попита накрая Естер.

— Един рибар го написа на стена в селище, наречено Бе де Мутон. Много далече оттук.

— Май не е чак толкова далечно — отбеляза жената.

— Рибар? — усмихна се мъжът с костюма. — Нищо чудно.

Всичките са луди.

До него седеше по-възрастен човек с дебел пуловер и го перна шеговито по врата. Двамата се разсмяха.

— Всички сме рибари — обобщи Естер и Гамаш имаше чувството, че тя включва и него. Старицата се замисли за момент, после попита: — Какво е обичал вашият Отшелник?

Детективът се зачуди.

— Не знам — отвърна след малко.

— Ако узнаете, може би ще намерите и убиеца. Как можем да ви помогнем?

— В колибата на Отшелника на няколко пъти се натъквахме на думите woo и Шарлот. Те ме насочиха към Емили Кар, а тя ме доведе тук.

— Е, не сте първият — заяви през смях възрастен мъж. Смехът му не звучеше самодоволен или подигравателен. — Картините ѝ от години насочват хората към Хайда Гуаи.

Трудно бе да се каже дали присъстващите смятаха това за хубаво или лошо.

— Смятам, че Отшелника е идвал на островите Кралица Шарлота преди петнайсет или повече години. Предполагаме, че е бил чех. Навярно е говорел с акцент.

Гамаш извади снимките, направени в моргата. Предупредил бе какво ще покаже, но не се тревожеше. Тези хора се чувстваха еднакво удобно и с живота, и със смъртта. Живееха на място, където границите бяха размити и хора, животни и духове съжителстваха заедно, слепците виждаха и всеки бе надарен със способността да лети.

Докато отпиваха от силния чай, индианците разглеждаха снимките на мъртвеца. Гледаха ги дълго и съсредоточено.

Дори девойката пилот обърна подобаващо внимание на фотографиите.

А Гамаш ги наблюдаваше как гледат снимките. Очакваше да долови проблясък в нечий поглед, бегло разпознаване. Потръпване, промяна в ритъма на дишането. С изострени до крайност сетива инспекторът се взираше във всеки един от околните. Но видя само хора, които искат да помогнат.

— Боя се, че ви разочаровахме — изрече Естер, докато Гамаш прибираше снимките в чантата си. — Защо не ни ги изпратихте по имейл?

— О, изпратих ги на сержант Миншъл, а той ги разпространи сред полицейските служители. Но предпочетох да дойда лично. А има и още нещо, което не можех да пусна по имейл. Затова го нося със себе си.

Постави на масата два вързопа и внимателно разтвори първия.

В залата се възцари пълна тишина — не се чуваше тракане на лъжичка в стената на порцеланова чаша, шумолене на фолио при отваряне на капсула сметана, дори дишането сякаш спря. Като че ли още нещо се бе присъединило към тях. Сякаш тишината бе седнала на масата.

Детективът нежно разгърна и втората кърпа. Дървеният кораб заплава по масата, за да застане до своята посестрима, другата дърворезба.

— Има още. Според нас осем.

Дори да бяха чули, не го показаха по никакъв начин. Тогава един мъж на средна възраст с набита фигура се протегна. Застина и хвърли поглед към Гамаш.

— Може ли?

— Ако обичате.

Мъжът взе статуетката и повъртя кораба с издути платна в големите си загрубели длани. Вдигна го на нивото на очите си, за да срещне погледите на мъничките мъже и жени, които се взираха право напред с радост и вълнение.

— Това е Хаавасти — прошепна младата жена пилот. — Уил Сомс.

— Уил Сомс ли? — попита Гамаш. Чел бе за него. Един от най-великите живи творци в Канада. Майстореше традиционни за племето хайда дърворезби, които искряха от живот, а колекционери и музеи от цял свят се надпреварваха да ги разграбват. Инспекторът допреди миг предполагаше, че Сомс е самотник. След като бе толкова известен, навярно се криеше от хората. Но сега започваше да разбира, че на архипелага Хайда Гуаи легендите са живи, крачат сред обикновените хора, а понякога дори пият черен чай и хапват сметанова торта с тях.

Сомс взе другата скулптура и я въртя известно време в ръце.

— Червен кедър.

— Оттук — обади се Гамаш.

Творецът обърна кораба и погледна отдолу.

— Това подпис ли е?

— Надявах се вие да ми кажете.

— Просто букви. Но трябва да означават нещо.

— Изглежда е зашифровано. Все още не сме го разгадали.

— Убитият ли ги е направил? — Сомс вдигна дърворезбата и кимна към нея.

— Да.

Индианецът сведе поглед към предмета в ръката си.

— Не мога да ви кажа кой е бил този човек, но едно нещо е ясно. Вашият Отшелник не е бил просто уплашен, а направо обзет от ужас.