Отровни думи

Глава двадесет и втора

Когато Гамаш пристигна във временния щаб, там го очакваше комисар Терез Брюнел, седнала на заседателната маса, която бе отрупана със снимки. Щом детективът влезе, жената се изправи с усмивка:

— Господин главен инспектор — посрещна го с протегната ръка. — Полицай Лакост се погрижи да се почувствам толкова удобно тук, че реших направо да се разположа.

Терез Брюнел беше на пенсионна възраст, но никой в Sûreté не говореше за това. Не защото се страхуваха от очарователната дама, нито пък от тактичност, а защото тя бе незаменима в полицейското управление. Повече от всеки друг.

Появила се бе в отдела по човешки ресурси на квебекската полиция преди две десетилетия. Младият служител, който бил дежурен тогава, си помислил, че това е някаква шега. Пред него стояла изтънчена жена на четиридесет и няколко, облечена с костюм на „Шанел“, която му поискала формуляр за кандидатстване за работа. Той ѝ го дал, като предположил, че дамата навярно смята да сплаши с него син или дъщеря, които са я разочаровали. Но с нарастващо удивление наблюдавал как тя седнала, кръстосала глезени и започнала сама да попълва бланката, а наоколо деликатно се носел ароматът на скъпия ѝ парфюм.

Терез Брюнел работела като директор по придобиване в световноизвестния музей на изящните изкуства в Монреал, но тайната ѝ страст била разрешаването на загадки. Всякакъв вид загадки. Когато децата ѝ заминали в колеж, тя веднага отишла в централата на Sûreté и подала молба да я наемат на работа. Нима имало по-голяма загадка от разрешаването на криминални случаи? И тогава, докато се обучавала в полицейската школа при главен инспектор Арман Гамаш, открила още една загадка и своята нова страст. Човешкия ум.

Сега дамата заемаше по-висока длъжност от някогашния си ментор и управляваше отдела по имуществени престъпления. Вече минаваше шейсет, но бе изпълнена с енергия както винаги.

Гамаш сърдечно стисна ръката ѝ:

— Комисар Брюнел.

Терез Брюнел и съпругът ѝ Жером често гостуваха у семейство Гамаш за вечеря или обяд, а понякога ги посрещаха като домакини в апартамента си на улица „Лорие“. Но на работа двамата колеги се обръщаха един към друг с „главен инспектор“ и „комисар“.

Детективът се обърна към полицай Лакост, която също се бе изправила, когато го видя да влиза.

— Имаме ли нещо ново?

Тя поклати глава отрицателно:

— Но преди малко им позвъних. Резултатите от лабораторията ще излязат всеки момент.

— Bon. Merci. — Главният инспектор кимна на младата жена, която седна пак на компютъра си. После отново се извърна към комисар Брюнел: — Очакваме анализа на пръстовите отпечатъци. Наистина съм много благодарен, че пристигнахте толкова бързо след обаждането ми.

— C’est un plaisir105. А и има ли нещо по-увлекателно? — Дамата го поведе към конферентната маса и като се приближи до него, прошепна: — Voyons, Арман, това истина ли е?

Посочи снимките, разпръснати по плота.

— Да — прошепна ѝ Гамаш. — Може би ще ни трябва и помощта на Жером.

Жером Брюнел, вече пенсиониран лекар, отдавна споделяше страстта на съпругата си към загадките, но докато нейната склонност бяха разплита мистериите на човешкия ум, него определено го привличаха повече шифрите. Кодовете. Удобният му и леко хаотичен кабинет бе в дома му в Монреал и там той посрещаше отчаяни дипломати и специалисти по сигурност. Понякога разбиваше тайнствени кодове, а друг път ги създаваше.

Беше жизнерадостен и образован мъж.

Гамаш извади едната дървена статуетка от чантата си, разопакова я и я сложи върху плота. Щастливите пътешественици отново заплаваха по заседателната маса.

— Много хубаво — отбеляза Брюнел, сложи си очилата и се наведе по-близо. — Наистина хубаво — промърмори на себе си, докато разглеждаше творбата, без да я докосва. — Красива изработка. Който и да е авторът, вижда се, че познава дървото и има усет към него. Познава и изкуството.

Дамата отстъпи назад и се вгледа. Гамаш зачака. Както и предполагаше, скоро усмивката ѝ избледня. Брюнел дори леко се отдръпна от статуетката.

За трети път виждаше подобна реакция тази сутрин. Самият той бе изпитал същото. Дърворезбите сякаш задълбаваха и стигаха чак до сърцевината, до онова, което бе скрито най-дълбоко, но го имаше у всеки. Докосваха човешкото у хората. И тогава продължаваха да дълбаят още повече — като зъболекари, докато радостта се превърне в ужас.

След няколко мига изражението на комисар Брюнел се проясни и на лицето ѝ отново се настани обичайната професионална маска. Разследващият полицай замени човека. Приведе се над статуетката, продължи да обикаля около масата, без да докосва нищо. Накрая, когато бе разгледала творбата от всички възможни ъгли, я взе в ръце и като всички преди нея я обърна, за да погледне отдолу.

— OWSVI — прочете. — Само главни букви. Издълбани в дървото, не написани с боя. — Звучеше като патолог, който извършва дисекция и диктува наблюденията си. — Тежка дървесина, може би широколистна. Череша? — Погледна по-отблизо и дори подуши. — Не, шарката не пасва. Кедър? Не, цветът не е такъв, освен ако… — Занесе статуетката до прозореца и я вдигна към слънчевата светлина. Сетне отпусна ръка и се усмихна на Гамаш, като го погледна над очилата си. — Кедър. Червен. Почти със сигурност от Британска Колумбия. Добър избор. Кедърът е практически вечен, особено червената разновидност. Много твърда дървесина, но изненадващо лесно се обработва. Хората от племето хайда на западния бряг използват червения кедър от векове за своите тотемни стълбове.

— Те се извисяват и до днес.

— Щяха да се извисяват, ако повечето не бяха унищожени в края на XIX век от правителството или от църквата. Но все още може да се види един чудесен екземпляр в Музея на цивилизацията в Отава.

И двамата доловиха иронията.

— Е, какво правиш тук? — обърна се Брюнел към скулптурата. — И от какво толкова се страхуваш?

— Защо ѝ говорите така?

Полицай Лакост също вдигна поглед, докато работеше на бюрото си, защото и тя искаше да узнае отговора.

— Не може да не сте усетили същото, Арман. — Обърна се към него по име, което бе знак, че макар да изглеждаше спокойна, всъщност беше озадачена. — Има нещо студено в тази творба. Не ми се иска да кажа „зло“…

Гамаш наклони глава изненадано. Не чуваше често думата „зло“, освен в проповедите на свещениците. Брутално, злобно, жестоко — да. Дори ужасно — разследващите често говореха за ужасни престъпления.

Но никога за „зло“. И все пак Терез Брюнел бе блестящ следовател, майстор в разплитането на загадки и престъпления и негова приятелка, защото предпочиташе лично да се убеди в нещо, вместо да вярва на общоприетото.

— Зло? — обади се Лакост от бюрото си.

Комисар Брюнел погледна младата полицайка:

— Казах, че не ми се иска да го наричам така.

— И все още ли е така? — попита Гамаш.

Брюнел отново взе статуетката в ръце, вдигна я на нивото на очите си и се вгледа в миниатюрните пътници. Всички бяха облечени като за дълъг път: бебетата бяха увити в одеяла, жените носеха вързопи с хляб и сирене, мъжете изглеждаха силни и решителни. Всички се взираха някъде напред, очакваха нещо прекрасно. Изработката бе фина и изящна.

Дамата повъртя дърворезбата в ръце, а после изведнъж я дръпна далеч от себе си, сякаш я бе ухапала по носа.

— Какво има? — възкликна Гамаш.

— Намерих червея — отвърна Брюнел.

Карол Жилбер и синът ѝ почти не мигнаха предишната нощ. Възрастната жена предполагаше, че Доминик също не е спала добре. За Венсан, който бе настанен в малкото помещение до стълбищната площадка, дори и не си помисли. Или по-скоро всеки път, когато мъжът изплуваше в съзнанието ѝ, тя го избутваше обратно в стаичката му и се опитваше да залости вратата.

Зората беше красива и мека. Карол крачеше уморено из кухнята, докато приготвяше кана силно кафе с френската преса, после наметна на раменете си шал от мохер, взе подноса и излезе с него навън. Настани се в тихото вътрешно дворче, което гледаше към градината и обвитите в мъгла поля.

Предишният ден бе като един безкраен критичен епизод, по време на който в главата ѝ кънтеше аларма след аларма. Бяха се обединили като семейство, за да се изправят заедно пред поредица откровения:

Откровението, че бащата на Марк е жив.

Откровението, че Венсан стои пред тях.

Откровението, че жертвата на убийството се е озовала в новия им дом.

И откровението, че Марк е преместил трупа. В бистрото. С цел съзнателно да уязви и може би дори да съсипе Оливие.

След тръгването на главен инспектор Гамаш всички се чувстваха като зашеметени. Бяха твърде замаяни и уморени, за да се хванат за гушата. Марк бе казал пределно ясно как се чувства и после бе отишъл в СПА центъра да измазва, боядисва и кове. Венсан бе проявил благоразумието да се махне от къщата, но се върна късно вечерта. А Доминик се бе натъкнала на онази колиба в гората, когато излезе да поязди най-здравия от четирите съсипани коня.

„Ще звъннат райските камбани“ — изрецитира Керъл наум, докато гледаше животните на мъгливото поле. Пасяха. Страняха дори едно от друго. Чак оттук се виждаха язвите по телата им.

— Майко.

Карол се сепна — бе потънала в мисли, но синът ѝ я изтръгна от унеса. Възрастната жена стана на крака. Марк я гледаше с премрежен поглед, но беше изкъпан и избръснат. Звучеше студен, далечен. Двамата се взираха един в друг. Дали щяха да примигнат, да седнат, да си налеят кафе и да поговорят за времето? Или за новините? За конете. Дали щяха да се престорят, че бурята не вилнее около тях? И че не са я причинили самите те.

Кой бе постъпил по-зле? Карол, която бе лъгала сина си в продължение на години, че баща му е мъртъв? Или Марк, който бе занесъл трупа на мъртвец в бистрото и с едно действие бе разбил на пух и прах всяка възможност да се впишат в малката общност на селото.

Тя бе опетнила миналото, а той — бъдещето им.

Хубав екип бяха, няма що.

— Съжалявам — промълви Карол и протегна ръце към сина си. Марк мълчаливо се приближи и почти рухна в обятията ѝ. Бе доста по-висок от нея, но тя го притисна към себе си и разтри с длани гърба му, докато му шепнеше: — Нищо, нищо.

Седнаха, а на масата между тях имаше поднос с кроасани и бурканче ягодово сладко. Тази сутрин светът изглеждаше много зелен и свеж — от върховете на високите кленови дървета и дъбовете чак до ливадата. Марк наля кафе в чашките, а Карол придърпа наметката от мохер по-плътно около раменете си и се загледа в конете, които пасяха на полето и от време на време вдигаха глава. Оглеждаха се в един ден, който не бяха орисани я доживеят, в един свят, който трябваше да са напуснали преди два дни. Дори и сега, обвити в мъгла, изглеждаха на прага между двата свята.

— Почти приличат на коне — обади се Марк, — ако ги погледнеш с присвити очи.

Карол се извърна към сина си и се засмя. Той кривеше лице, мижеше и се мъчеше да превърне създанията на ливадата във великолепните ловни коне, които бе очаквал.

— Ама наистина, онова кон ли е? — посочи към Честър, който на плахата утринна светлина изглеждаше като камила.

На възрастната жена изведнъж ѝ стана много тъжно, че може да се наложи да напуснат тази къща, прогонени от собствените си постъпки. Градината никога не ѝ се бе струвала по-прекрасна, а с времето щеше да става още по-хубава. Различните растения щяха да цъфтят, да се преплитат и да зреят заедно.

— Най-много ме притеснява онзи. — Марк посочи най-тъмния кон, който стоеше настрана от останалите. — Гръм.

— Ах, да. — Карол се размърда неловко и погледна. — Относно този кон…

— Нямам нищо против, че захапа татко, но какво ще стане, ако реши да стори същото с някой от гостите ни?

Жената едва сдържа усмивката си. Да види Великия с конски лиги по рамото май беше единственото хубаво нещо в предишния ужасен ден.

— Какво предлагаш? — попита.

— Не знам.

Карол замълча. И двамата знаеха какво има предвид Марк. Ако конят не се научеше на обноски до един месец, трябваше да го пратят обратно в кланицата преди Деня на благодарността.

— Злочести понита миньорски — промърмори тя — и зайци, от ловджии уловени.

— Pardon? — учуди се Марк.

— Името му, ъъъ… всъщност не е Гръм. Казва се Марк.

— Шегуваш се.

Но никой от тях не се засмя. Мъжът отправи поглед към полето, към злобното, обезумяло животно, което странеше от останалите. Черно петно насред мъгливата ливада. Като недоразумение. Грешка на природата.

Още един Марк.

По-късно, когато Марк и Доминик излязоха да напазаруват хранителни продукти и строителни материали, Карол намери четири моркова в кухнята и отиде с тях при конете, които в началото я посрещнаха с недоверие. Но първо Бръшлян, после Макарони и накрая Честър колебливо се приближиха към възрастната жена и внимателно поеха морковите от дланта и с устни, сякаш я целуваха.

Остана един.

Възрастната жена ласкаво шепнеше на коня Марк, гукаше му, примамваше го. Молеше го. Стоеше на оградата, привеждаше се напред и протягаше моркова към животното, колкото можеше.

— Моля те — увещаваше го. — Няма да те нараня.

Но конят не ѝ вярваше.

Карол се върна в къщата, качи се по стълбите и потропа на вратата на малката стаичка.

Арман Гамаш взе дървената статуетка и се вгледа в хората на борда на кораба.

Беше лесно да я пропусне, но все пак му идеше да се нарита. Сега му изглеждаше толкова очевидна. Малката фигурка близо до кърмата на кораба, точно пред едрата жена с майчински вид и огромна бохча.

Кожата му настръхна, докато изучаваше лицето на мъничкото дървено човече — юноша, почти дете, който гледаше през рамо. Някъде зад едрата жена, зад кърмата на плавателния съд. Докато всички останали бяха отправили поглед напред, юношата бе приведен и се взираше натам, откъдето бяха тръгнали.

От изражението на лицето му кръвта на Гамаш се смрази. Проряза го мраз до костите, до мозъка на костите. Мраз скова сърцето му.

Така изглеждаше ужасът. Такова бе усещането. Мъничкото дървено лице беше предавател. И посланието му бе страховито. Внезапно главният инспектор изпита почти неконтролируемо желание да погледне зад себе си, да види дали нещо го дебне. Но вместо това си сложи очилата и се наведе още по-близо.

Юношата стискаше в ръцете си вързоп.

Накрая детективът остави дърворезбата и свали очилата си.

— Разбирам какво искате да кажете.

Комисар Брюкел въздъхна:

— Зло. Самото зло преследва тези пътешественици.

Гамаш бе принуден да се съгласи с мнението ѝ.

— Изглежда ли ви позната? Възможно ли е тази статуетка да е в списъка ви с откраднати произведения на изкуството?

— В него има хиляди предмети — усмихна се възрастната дама. — Всякакви неща, от картини на Рембранд до гравирани клечки за зъби.

— И мога да се обзаложа, че ги знаете наизуст.

Терез Брюнел се усмихна още по-широко и леко наклони глава. Главният инспектор я познаваше добре.

— В списъка няма нищо подобно. Щеше да ми направи впечатление.

— Може ли да се класифицира като произведение на изкуството?

— Ако искате да знаете дали е с висока стойност, бих казала, че е почти безценно. Ако нещо такова се бе появило на пазара, докато бях в Музея за изящни изкуства, щях веднага да го грабна. И да платя цяло състояние.

— Защо?

Брюнел погледна спокойния едър мъж пред себе си. Изглеждаше като учен. Лесно можеше да си го представи как се носи величествено из коридорите на някой старинен университет, надянал професорска тога и една от онези четириъгълни академични шапки, а по петите му вървят цял рояк жадни за знания студенти. Когато го срещна за първи път като лектор в полицейската школа, беше двайсет години по-млад, но и тогава изглеждаше внушително. Сега авторитетът му прилягаше още повече. Вълнистата тъмна коса на инспектора оредяваше и бе започнала да се прошарва на слепоочията, а килограмите му се увеличаваха. Също като неговото влияние.

Беше я научил на много. Но един от най-ценните му уроци бе, че трябва не просто да гледа, а и да слуша. Както я слушаше самият той сега.

— Онова, което прави една творба изключителна, не са нито цветовете, нито композицията, нито изобразеното на нея. Стойността няма нищо общо с това, което виждаме. Защо някои картини се смятат за шедьоври, а други, които може да са дори по-добре изпълнени, потъват в забрава? Защо някои симфонии остават любими на хората дори стотици години след смъртта на композитора?

Гамаш се замисли. Първо се сети за картина, небрежно поставена на статив, изложена след вечеря преди няколко дни. На лошо осветление и без рамка.

Въпреки това можеше да я гледа цяла вечност.

На платното бе изобразена възрастна жена, тръгнала някъде напред, но извърнала глава назад.

Усетил бе копнежа ѝ. Докато се взираше в портрета, бе изпитал същата болка, която го бе жегнала право в сърцето и докато разглеждаше дърворезбата. Клара не бе нарисувала просто едно лице или дори чувство. Беше създала цял един свят с картината си.

Ето това бе шедьовър.

Изведнъж изпита силно съчувствие към Питър. Дълбоко в себе си се надяваше, че той вече се е отказал да се съревновава с жена си. Клара дори не бе на същото бойно поле.

— Това — посочи комисар Брюнел дърворезбата с перфектно лакиран нокът — ще се помни дълги години след смъртта ни. И дълго след като от това очарователно село не е останало нищо освен прах.

— Има и още една подобна скулптура — съобщи Гамаш и се наслади на рядко срещаното удоволствие да види изненада, изписана на лицето на Терез Брюнел. — Но преди да ви я покажа, мисля, че е време да отидем в колибата.

Погледна краката ѝ. Беше обута с елегантни нови обувки.

— Донесла съм си ботуши, господин главен инспектор — усмихна се дамата с едва доловим шеговит укор в гласа и бързо закрачи към вратата. — Имало ли е случай да ме заведете някъде, където няма кал?

— Мисля, че измиха „Плас дез ар“106 с маркучи преди последната симфония, която слушахме там — отвърна Гамаш и се усмихна през рамо на полицай Лакост, докато двамата с Брюнел излизаха от щаба.

— Имах предвид по работа. Винаги е кално и винаги има труп.

— Е, този път със сигурност е кално, но няма труп.

— Сър! — Лакост изтича до колата и подаде лист с разпечатка. — Предположих, че ще искате да видите това.

Подаде му листа и посочи. Бяха резултати от лабораторен анализ. Щяха да получат още няколко такива до края на деня. Гамаш се усмихна доволно и се обърна към Терез Брюнел:

— Открили са парченца дърво, или по-скоро стърготини, до един от столовете в колибата. По дрехите на жертвата също е имало следи от тях. Според лабораторията дървото е червен кедър. От Британска Колумбия.

— Май намерихме нашия творец — кимна дамата. — Сега ако можеше някак да разберем защо е изобразил толкова много ужас…

„Защо ли, наистина?“ — запита се Гамаш, докато се качваше в колата и потегляше със спътницата си нагоре по улица „Мулен“. АТВ-тата ги очакваха и скоро навлязоха дълбоко в горите на Квебек. Един професор и една елегантна специалистка по изящните изкуства. Никой от тях не бе такъв, какъвто изглеждаше, подобно на горската колиба, към която се бяха насочили.

Гамаш спря АТВ-то точно преди последния завой на пътеката. С комисар Брюнел слязоха от машината и продължиха пеша. В сърцето на гората светът бе друг, а детективът искаше да покаже на колежката си атмосферата, в която бе избрала да живее жертвата. Един свят на хладни сенки и разсеяна светлина, тежки и наситени аромати на гниене. Свят на създания, които оставаха невидими, но се чуваше как шумолят, докато се шмугват и се скриват някъде.

Гамаш и Брюнел напълно осъзнаваха, че са чужди тук.

И все пак мястото не ги посрещаше заплашително. Сега не. След дванайсет часа, когато слънцето залезе, всичко щеше да се промени.

— Вече разбирам думите ви — огледа се Брюнел. — Лесно е човек да живее тук и никой да не го намери. Много е спокойно, нали?

В тона ѝ се долавяше почти копнеж.

— Вие способна ли сте да живеете тук? — попита Гамаш.

— Всъщност мисля, че да. Това изненадва ли ви?

Инспекторът замълча, но се усмихна, докато крачеше.

— Не ми трябва много — добави дамата. — Преди имах нужда от какво ли не. Когато бях млада. Пътувания до Париж, хубав апартамент, красиви дрехи. Сега имам всичко това. И съм щастлива.

— Но не защото притежавате всички тези неща — предположи Гамаш.

— С годините усещам, че ми трябва все по-малко. Наистина вярвам, че бих могла да живея тук. Между нас казано, Арман, част от мен копнее за това. А вие?

Той кимна и пред погледа му се появи обикновената малка колиба. Една стаичка.

— В къщата си имах три стола: един за усамотяване, два за другаруване, три за общуване — цитира главният инспектор.

— „Уолдън“. А вие колко стола искате?

Гамаш се замисли.

— Два. Нямам нищо против общуването, но ми трябва само един човек.

— Рен-Мари — кимна Терез. — И на мен ми стига Жером.

— Знаете ли, че в колибата намерихме първо издание на „Уолдън“?

Спътницата му ахна:

— Incroyable107. Кой ли е бил този човек, Арман? Имате ли представа?

— Никаква.

Детективът спря, Брюкел — също. Проследи погледа му.

Отначало ѝ беше трудно да я види, но постепенно очите ѝ привикнаха и успя да различи обикновената дървена къщурка. Сякаш се бе материализирала специално за тях. И сега ги канеше да влязат.

— Влез — каза той.

Карат Жилбер си пое дълбоко въздух и направи крачка напред, отвъд сигурността, която бе култивирала последните десетилетия. Отвъд тихите обеди със стари приятели, отвъд вечерните игри на бридж и доброволческите смени, отвъд приятните дъждовни следобеди с книга в ръка до прозореца, докато товарните кораби се носеха бавно по течението на река Сейнт Лорънс. Гмурна се отвъд сигурността на кроткия вдовишки живот между укрепените старинни стени на град Квебек, издигнати, за да държат всичко неприятно далеч от нея.

— Здравей, Карол.

Високият строен мъж стоеше спокойно в средата на стаята. Сякаш я бе очаквал. Сърцето ѝ биеше лудо, дланите и стъпалата ѝ бяха студени и изтръпнали. Малко я беше страх, че ще рухне. Не че ще припадне, а че ще изгуби способността си да стои права без чужда помощ.

— Венсан. — Тонът ѝ бе твърд.

Тялото му вече не бе същото. Онова тяло, което Карол познаваше по-добре от всеки друг. Беше се смалило, стопило. Косата му, някога гъста и лъскава, сега бе оредяла и почти напълно побеляла. Очите му все още бяха кафяви, но ако преди гледаха пронизващо и уверено, сега бяха изпълнени с въпроси.

Мъжът протегна ръка. Сякаш всичко се случваше мъчително бавно. По кожата му имаше петна, които не ѝ изглеждаха познати. Колко пъти бе държала тази ръка през първите години на съвместния им живот и колко бе жадувала по-късно той да я притиска в прегръдките си? Колко се бе взирала в тази ръка, докато той държеше Le Devoir и вестникът скриваше лицето му? Единствената ѝ връзка с мъжа, на когото бе подарила сърцето си, бяха дългите, чувствителни пръсти — същите, с които той държеше вестника с ежедневните новини, очевидно по-важни от новините в нейния живот. Тези пръсти бяха свидетелство, че в стаята присъства друг човек, но не съвсем. Не присъстваше съвсем и не беше съвсем човек.

Един прекрасен ден Венсан бе свалил вестника, вгледал се бе в нея с пронизващите си очи и бе заявил, че е нещастен.

Тя се бе разсмяла в отговор.

Сега си спомняше, че смехът ѝ бе искрен израз на радост. Не че приемаше думите му на шега. А защото беше толкова сериозен. Този блестящ човек явно наистина си мислеше, че да си нещастен е катастрофално.

В много отношения всичко бе идеално. Като повечето мъже на неговата възраст и той имаше извънбрачна връзка. Карол знаеше за нея от години. Но връзката му бе с него самия. Обожаваше себе си. Всъщност това бе единственото общо помежду им — обичаха Венсан Жилбер.

Но изведнъж това вече не беше достатъчно. Той искаше повече. И понеже бе велик човек и го осъзнаваше, отговорът не можеше да е някъде наблизо. Трябваше да е скрит в планинска пещера в Индия.

Тъй като беше толкова изключителен, спасението му също трябваше да е необикновено.

Обсъдиха смъртта му по време на закуска. Подобно развитие прилягаше на склонността на Венсан към драматизъм и на нейния стремеж към спокойствие. По ирония на съдбата този разговор бе най-приятният, който бяха водили от години.

Разбира се, бяха допуснали една огромна грешка. Трябваше да кажат на Марк. Но кой да си помисли, че ще го интересува?

Твърде късно — дали не бе преди по-малко от ден? — Карол осъзна, че смъртта на баща му дълбоко е наранила Марк. Не самото умиране. Него бе приел леко. Възкръсването му обаче бе оставило дълбоки следи. Сякаш докато се е измъквал от гроба, Венсан бе издрапал с нокти право през сърцето на сина си.

А сега мъжът ѝ стоеше пред нея — с отслабнало тяло и може би дори ум — и протягаше решително ръка. Канеше я да влезе.

— Трябва да поговорим — заяви Карол.

Венсан отпусна ръка и кимна. Тя зачака да я засипе с укори, да ѝ посочи всички недостатъци и грешки, неизмеримата болка, която му е причинила.

— Съжалявам — отрони Венсан.

Съпругата му кимна:

— Знам, аз също.

Възрастната жена приседна на края на леглото и потупа празното място до себе си. Той го зае. Беше толкова близо, че Карол виждаше бръчките, които тревогата бе издълбала по цялото му лице. Стори ѝ се интересно, че този вид бръчки се появяват само по главата.

— Изглеждаш добре. Как си? — попита я Венсан.

— Иска ми се всичко това да не се бе случвало.

— Включително моето завръщане? — усмихна се той и взе ръката ѝ в своята.

Но вместо да я развълнува, докосването я вкамени. Карол осъзна, че няма доверие на този мъж, който бе излязъл от миналото и изведнъж бе заел място на трапезата им и спеше в дома им.

Беше като Пинокио. Дървена кукла, която се правеше на човек. Лъскава, усмихната и фалшива. Ако го разрежеше, Карол щеше да види пръстените на дървото. Кръгове от измама, сплетни и оправдания. От това бе направен. Нищо не се бе променило.

Този човек бе изтъкан от лъжи, лъжи и още лъжи. А сега бе тук, в техния дом. И внезапно животът им се разпадаше на парчета.