Отровни думи

Глава двадесет и първа

На следващата сутрин всички вече бяха около масата, когато пристигна полицай Моран, доста по-разчорлен от обичайното. Колегите му го погледнаха, а Изабел Лакост посочи мястото до себе си, където като по чудо имаше голяма чаша силно café au lait, порция бъркани яйца с бекон и дебели порязаници препечен хляб с различни сладка — всички те очакваха гладния млад служител.

Моран се нахвърли на храната, докато слушаше докладите на останалите, а после дойде и неговият ред.

Младежът постави двете дървени статуетки на масата и бавно ги побутна към центъра ѝ. Скулптурите бяха толкова одухотворени, че корабът сякаш се носеше сам, с издути от вятъра платна. А хората на брега като че ли с нетърпение очакваха пристигането на кораба.

— Какви са тези статуетки? — поинтересува се Гамаш, стана от стола си и заобиколи масата, за да погледне дърворезбите отблизо.

— Намерих ги снощи. Бяха скрити във възглавниците на леглото.

Колегите му изглеждаха смаяни.

— Шегуваш се — отрони Лакост. — Във възглавниците?

— Пришити във вътрешността им. Бяха добре скрити, макар че не съм сигурен дали ги е криел, или ги е пазел от нещо.

— Защо не се обади? — попита Бовоар, откъсна очи от статуетките и се втренчи в Моран.

— Трябваше ли? — Младежът изглеждаше стреснат и зашари с поглед от един колега на друг. — Помислих си, че така или иначе няма да можем да направим нищо до сутринта.

Изгарял бе от нетърпение да се обади и му се беше наложило да упражни огромно усилие на волята, за да не позвъни в пансиона и да събуди всички. Не искаше да се поддава на страха си. Но сега, като гледаше лицата им, осъзна, че е допуснал грешка.

Цял живот се бе страхувал и цял живот страхът бе пречил на правилната му преценка. Надяваше се, че най-после е приключил с това, но явно не беше.

— Следващия път се обади — натърти началникът му и го погледна строго. — Ние сме един екип. Трябва да знаем всичко.

— Oui, patron.

— Взе ли отпечатъци? — попита младият инспектор.

Моран кимна и извади плик:

— Ето ги.

Бовоар изтръгна плика от ръката на младия си колега и веднага отиде на компютъра си, за да сканира отпечатъците. Но дори докато стоеше там, погледът му неизменно се връщаше към двете дърворезби.

Гамаш се бе надвесил над масата и ги наблюдаваше през полукръглите си очила.

— Забележителни са.

Радост на мъничките дървени пътешественици бе осезаема. Главният инспектор коленичи, за да останат статуетките на нивото на очите му. Изглеждаха така, сякаш плават към него. И сякаш бяха двете половинки на едно цяло. Кораб, пълен с хора, който се носеше към брега. И още щастливи мъже и жени, които очакваха пристигането му.

Тогава защо чувстваше някаква тревога? Защо му се искаше да каже на кораба да поеме обратно?

— Отдолу на всяка статуетка има надпис — обади се Моран. Взе едната и показа на началника си какво има предвид. Главният инспектор погледна и я подаде на Лакост. Бовоар взе другата скулптура и забеляза поредицата от букви. Изглеждаха като безсмислица, но нямаше как да са. Имаха някакъв смисъл. Трябваше да открият какъв.

— На руски ли е? — попита Моран.

— Не. Руската азбука е кирилица. Това е латиница — отговори Гамаш.

— Какво означава?

Тримата по-опитни полицаи се спогледаха.

— Нямам представа — призна главният инспектор. — Повечето занаятчии подписват творбите си. Навярно този резбар се е подписвал така.

— Тогава не трябва ли да има еднаква поредица от букви и на двете статуетки? — предположи младежът.

— Така е. В пълно недоумение съм. Може би комисар Брюнел ще знае. Очакваме я да пристигне тази сутрин.

— Открих още нещо снощи — продължи Моран. — Направих снимка. Все още е на фотоапарата ми. Не знам дали ще се вижда добре на екрана му, но…

Младежът включи дигиталната си камера и я подаде на Бовоар, който хвърли един поглед на снимката.

— Много е малка. Нищо не се различава. Ще я сваля. Продължиха да обсъждат случая, докато младият инспектор прехвърляше снимката от фотоапарата на компютъра си.

— Tabarnac — чуха го да прошепва.

— Какво има? — попита Гамаш и се приближи до бюрото. Лакост се присъедини към тях и всички се скупчиха около плоския екран.

На него се виждаше паяжината и вплетената в нея дума.

Woe.

— Какво означава? — Бовоар сякаш зададе въпроса на себе си. Главният инспектор поклати глава. Как бе възможно паяк да изплете дума? И защо точно тази? Същата дума, която бяха открили върху парче дърво, захвърлено под леглото.

— Това е прасето.

Погледнаха към Лакост.

— Pardon? — намръщи се Гамаш.

— Вчера, докато бях във външната тоалетна, попаднах на първото издание на една книга, и то с автограф от автора.

— Де не беше за онова момиче Джейн? — попита Моран и веднага му се прииска да не се беше обаждал. Всички го изгледаха така, сякаш бе казал „това е прасето“. — Намерих една книга в колибата — обясни младият полицай. — Написана от някакъв тип на име Карър Бел.

Погледът на Лакост бе празен, Гамаш изглеждаше озадачен, а Моран въобще не искаше да знае какво се чете в очите на Бовоар.

— Няма значение. Продължавай.

— Беше „Паяжината на Шарлот“ от Е. Б. Уайт — обясни полицай Лакост. — Една от любимите ми книжки, когато бях малка.

— На дъщеря ми също — спомни си Гамаш. Бе я чел стотици пъти на малкото си момиче, което се бе преструвало, че не го е страх от тъмното, от затворената врата на килера и от скърцането и стоновете на къщата. Четеше ѝ всяка вечер, докато тя се унесе.

Книжката, която най-много я успокояваше и която той бе научил наизуст, беше „Паяжината на Шарлот“.

— Това е прасето — повтори главният инспектор и в гърдите му отекна плътен, тътнещ смях. — В романа се разказва за самотно прасенце на име Уилбър, изпратено в кланица. Там то се запознава и се сприятелява с паяка Шарлот, която се опитва да спаси живота му.

— Шарлот вплита в паяжината си разни неща за него — обясни Лакост, — например „това е прасето“, за да си помисли стопанинът на фермата, че Уилбър е специален. Книжката от тоалетната беше с подпис от автора.

Гамаш поклати глава. Невероятно.

— Това помогнало ли? — поинтересува се Моран. — Спасява ли се прасенцето?

Бовоар погледна младия си колега насмешливо, с презрение. Но трябваше да признае, че и той искаше да разбере.

— Да, спасява се — потвърди Гамаш. Смръщи вежди. Очевидно в реалния живот паяците не плетат послания в мрежите си. Тогава кой бе изписал това? Защо? И защо точно vwe?

Изгаряше от нетърпение да се върне в колибата.

— Има и още нещо.

Отново всички насочиха поглед към скромния млад полицай.

— Става въпрос за външната тоалетна. — Моран се обърна към Лакост. — Забелязахте ли нещо там?

— Искаш да кажеш, друго освен оригиналните издания с автограф и купчините банкноти, оставени като тоалетна хартия?

— Не вътре. Отвън.

Изабел се замисли, но накрая поклати глава.

— Навярно е било твърде тъмно — предположи полицай Моран. — Снощи и аз не забелязах. Чак тази сутрин.

— Какво, за бога? — сопна се Бовоар.

— Има пътека. От колибата до клозета, но не свършва там. Продължава. Тръгнах по нея тази сутрин и стигнах дотук.

— До временния щаб ли? — попита младият инспектор.

— Е, не точно. Лъкатушеше между дърветата и излизаше ей там горе.

Младежът махна с ръка към хълма, който се издигаше над селото.

— Маркирах мястото, където свършва пътеката. Мисля, че ще мога да го намеря отново.

— Постъпил си глупаво — намеси се Гамаш. Изглеждаше сериозен, а в гласа му нямаше и помен от топлота. Моран веднага се изчерви. — Никога, ама никога не тръгвай сам през гората, разбираш ли? Можеше да се изгубиш.

— Но вие щяхте да ме намерите, нали?

Всички знаеха, че е така. Главният инспектор ги беше намерил веднъж, щеше да ги намери отново.

— Поел си ненужен риск. Никога не сваляй гарда. — Възрастният детектив го гледаше настоятелно с тъмнокафявите си очи. — Една грешка може да ти струва живота. Или живота на друг човек. Никога не се отпускай. Отвсякъде дебнат заплахи. От гората и от убиеца, когото преследваме. Никой от тях не би ти простил, ако сгрешиш.

— Да, сър.

— Добре — изправи се Гамаш. Останалите също скочиха на крака. — Трябва да ни покажеш къде излиза пътеката.

Долу в селото Оливие стоеше край прозореца на бистрото и нехаеше за разговорите и смеха на гостите, които бяха изпълнили салона зад него и закусваха. Видя как Гамаш и хората му тръгват по билото на хълма. Спряха, а сетне обиколиха няколко пъти мястото. Дори от това разстояние видя ядосаните жестове на Бовоар към младия полицай, който винаги изглеждаше ошашавен.

„Всичко ще бъде наред — повтаряше си собственикът на бистрото. — Всичко ще бъде наред. Само трябва да се усмихвам.“

Спряха да крачат напред-назад. Втренчиха се в гората, а Оливие продължаваше да гледа втренчено към тях.

Внезапно го заля мощна вълна и изтласка от гърдите му дъха, който бе задържал толкова дълго. Отми и усмивката, застинала на лицето му.

Почти изпита облекчение. Почти.

— Ето я — посочи Моран.

Беше завързал колана си за един клон. Преди смяташе, че е хитро решение, но сега търсенето на тънкия кафяв колан в края на гората не изглеждаше чак толкова блестяща идея.

Но го намериха.

Гамаш погледна пътеката. Ако човек знаеше, че е там, щеше да му избоде очите. Почти крещеше: „Ето ме!“ Като онези оптични илюзии, нарочно скрити в някоя картина — откриеш ли ги веднъж, ги виждаш постоянно.

— Ще дойда при вас в колибата, когато успея — обеща главният инспектор. Той и Лакост изпратиха с поглед Бовоар и Моран, които навлязоха в гората. Имаше чувството, че хората му са в безопасност само когато не тръгват сами. Разбираше, че е самозаблуда. Но тя му даваше някакво успокоение. Гледаше след тях, докато се мяркаха сред дърветата. Дори след като изчезнаха, продължи да чака. Едва след като спря да чува стъпките им, пое по пътя надолу към Трите бора.

Питър и Клара Мороу бяха в ателиетата си, когато звънецът на входната врата иззвъня. Звукът беше странен, почти стряскащ. Познатите им никога не звъняха на вратата, просто влизаха и се разполагаха като у дома си. Колко ли пъти Клара и Питър бяха заварвали Рут в дневната си? В десет сутринта старата поетеса се излежаваше на дивана им, вдигнала краха на масичката, четеше книга и пийваше мартини, докато Роза се нагнездваше на протрития килим до стопанката си. Домакините често си мислеха, че ще им се наложи да повикат свещеник, за да се отърват от неканените гости.

Неведнъж бяха заварвали и Габри във ваната си.

— Има ли някой вкъщи? — разнесе се напевно дълбок мъжки глас.

— Аз ще отворя — провикна се Клара.

Питър не си направи труда да ѝ отговори. Крачеше из ателието си, обикаляше около творбата, поставена на статива, ту се приближаваше към нея, ту се отдалечаваше. Умът му бе в картината както обикновено, но сърцето му бе другаде. Откакто в селото се бе разнесла мълвата за предателската постъпка на Марк Жилбер, художникът не можеше да спре да мисли за станалото.

Марк наистина му се бе сторил приятен човек. Привличаше го по начина, по който му въздействаха кадмиевото жълто, бледото синьо и Клара. При мисълта, че ще се види с Марк, усещаше вълнение, дори леко замайване. Представяше си как седят на тихо място и отпиват от питиетата си. Разговарят. Излизат на разходка.

Марк Жилбер бе провалил всичко. Да се опита да съсипе Оливие, беше ужасно нещо. Но дълбоко в себе си Питър не можеше да се отърве от чувството, че съсипването на приятелските им отношения бе още по-лошо. Сякаш Марк бе надрал с ръждив пирон нещо прекрасно. И рядко. Поне според Питър.

Сега ненавиждаше Марк Жилбер.

Слабо долови гласа на Клара през вратата на ателието си. Съпругата му казваше нещо, а познат глас ѝ отговаряше.

Арман Гамаш.

Художникът реши да отиде при тях.

— Кафе? — предложи Клара на главния инспектор, след като Питър се появи и мъжете се поздравиха.

— Non, merci Нямам много време. Дойдох по работа.

Убийствена работа, помисли си развеселена домакинята.

— Вчера сте имали натоварен ден — започна Клара, когато седнаха около кухненската маса. — В селото се говори само за това. Не мога да преценя коя е най-шокиращата новина: че Марк Жилбер е преместил трупа, че Венсан Жилбер е тук или че убитият години наред е живял в нашата гора. Наистина ли е живял там?

— Предполагаме, че да, но чакаме окончателно потвърждение. Все още не знаем нищо за самоличността му.

Гамаш наблюдаваше домакините си внимателно. Изглеждаха не по-малко объркани от самия него.

— Не мога да повярвам, че никой не е разбрал за съществуването му. Как е възможно? — чудеше се Клара.

— Смятаме, че някой е разбрал. Носел му е хранителни продукти. Намерихме ги в кухнята.

Съпрузите се спогледаха удивено.

— Един от нас? Кой?

„Един от нас“ — помисли си Гамаш. Три малки думи, но толкова мощни. Те бяха в основата на хиляди атаки, на безброй войни. Един от нас. Думите очертаваха кръг. Затворен. Като граница. Някои бяха вътре, други — отвън.

Семейства, клубове, банди, градове, държави, страни. Едно село.

Как го беше казала Мирна? Извън пределите.

Но нещата се простираха отвъд простото усещане за принадлежност към група. Принадлежността бе толкова силна, толкова привлекателна и дълбоко вкоренена в човешките потребности, защото означаваше още нещо — безопасност и преданост. Ако си „един от нас“, ти си защитен.

Гамаш се зачуди дали трябва да се бори тъкмо с това. Освен с преследването на убиеца се налагаше да се справи и със стремежа на онези „вътре“ да предпазят престъпника. Дали мостът над рова бе вдигнат? Дали кръгът бе затворен? Дали жителите на Трите бора защитаваха убиец? Един от тях?

— Защо някой ще му носи храна, щом смята да го убие? — попита Клара.

— Няма логика — съгласи се Питър.

— Освен ако убиецът е отишъл с друга цел, не да убива — предположи Гамаш. — Може би нещо го е провокирало.

— Добре, но ако е избухнал и е убил човека, нямаше ли просто да избяга? Защо да влачи трупа през цялата гора, чак до къщата на семейство Жилбер? — продължи да се чуди художничката.

— Да, наистина, защо? — попита Гамаш. — Имате ли някакви теории?

— Защото е искал трупът да бъде открит — обади се Питър. — А най-близката къща е била тази на Жилбер.

Защо убиецът би искал трупът да бъде открит? Повечето престъпници правеха всичко възможно да прикрият следите си. Защо този бе решил да разгласи стореното?

— Или е искал да намерим тялото — продължи Питър, — или колибата.

— Навярно щяхме да я намерим след няколко дни, така или иначе — отвърна Гамаш. — Рор Пара беше започнал да разчиства пътеките за езда в района.

— Не ви помагаме особено — въздъхна Клара.

Главният инспектор бръкна в чантата си.

— Всъщност дойдох да ви покажа нещо, на което попаднахме, докато претърсвахме колибата. Бих искал да чуя мнението ви.

Детективът извади два вързопа и внимателно ги сложи на масата. Изглеждаха като новородени, загърнати добре за защита от студения свят. Гамаш бавно ги разгърна.

Клара се наведе към тях.

— Вижте лицата им! — Художничката вдигна очи и срещна погледа на инспектора. — Толкова са красиви!

Гостът кимна. Така си беше. Не само чертите им. Радостта и жизнеността им ги правеха толкова привлекателни.

— Ако позволите — посегна Питър и щом получи разрешение от Гамаш, взе в ръце една от статуетките и я обърна. — Написано е нещо, но не го разбирам. Дали е подпис?

— Вероятно е нещо такова — потвърди детективът. — Още не сме разгадали значението на буквите.

Художникът разглеждаше съсредоточено двете дърворезби — кораба и брега.

— Убитият ли ги е направил?

— Така предполагаме.

Макар че останалите находки в колибата бяха толкова ценни, че главният инспектор нямаше да се изненада, ако статуетките се окажеха творби на Микеланджело. Разликата бе, че другите предмети бяха поставени на видно място, а тези бяха скрити от жертвата. Бяха някак различни.

Докато Гамаш наблюдаваше съпрузите Мороу, забеляза, че първо усмивката на Клара се стопи, а после и Питър посърна. В един миг и двамата изглеждаха почти нещастни. Определено им беше неловко. Клара се въртеше на стола си. На художниците им бе отнело доста по-малко време, отколкото на полицаите от Sûreté, да доловят, че нещо не е наред. Детективът не се изненада. Домакините му бяха творци и се предполагаше, че са по-чувствителни.

Дърворезбите излъчваха радост и възторг. Но под повърхността имаше още нещо. Една по-мрачна и минорна нотка.

— Какво има? — попита Гамаш.

— Нещо не е наред тук — промърмори Клара. — Нещо сякаш не се връзва.

— Можете ли да определите какво?

Съпрузите продължиха да се взират в двете творби, сетне се спогледаха. Накрая се обърнаха към Гамаш.

— Съжалявам — каза Питър, — понякога в произведенията на изкуството нещата са на подсъзнателно ниво, дори без творецът да е имал конкретно намерение. Някоя пропорция е леко изместена. Някой цвят не си хармонира добре с останалите.

— Мога да ви кажа едно — намеси се Клара. — Това са прекрасни творби.

— По какво си личи? — попита инспекторът.

— Предизвикват силни емоции. Характерно е за всички велики произведения на изкуството.

Художничката отново се вгледа в дърворезбите. Дали не бяха наситени с прекалено много радост? Това ли беше проблемът? Дали прекалените дози красота, възторг и надежда въздействаха смущаващо?

Помисли малко и си каза, че едва ли е така. Не, имаше нещо друго в тези две творби.

— Което ми напомня — обади се Питър. — Нямаш ли среща с Дени Фортен след няколко минути?

— Ох, по дяволите, по дяволите, по дяволите! — трепна Клара и скочи от стола.

— Няма да ви отнемам повече време. — Гамаш стана и се зае да увива статуетките в кърпите.

— Имам идея — каза художничката, щом догони главния инспектор и застана до него на вратата. — Мосю Фортен навярно разбира от скулптура повече от нас. Няма начин да знае по-малко всъщност. Може ли да му покажа едната?

— Добра идея — зарадва се детективът. — Много добра. Къде е срещата ви?

— В бистрото след пет минути.

Гамаш извади единия вързоп от чантата си и го подаде на Клара.

— Чудесно — заяви тя с усмивка, докато вървяха заедно по алеята. — Може просто да му кажа, че аз съм я направила.

— Бихте ли искали да е така?

Клара си спомни ужаса, който се разля в гърдите ѝ, докато гледаше дърворезбите.

— Не — отвърна.