Отровни думи

Глава втора

— Ти вдигни.

Габри се зави през глава и остана неподвижен под юргана. Но телефонът продължи да звъни, а Оливие спеше непробудно в леглото до партньора си. Едрият мъж погледна през прозореца и докато дъждът тихо ръмеше по стъклата, влажната неделна сутрин сякаш се промъкна в спалнята. Но под завивките му беше топло и уютно и Габри нямаше намерение да мърда оттам.

Побутна Оливие:

— Събуди се!

Партньорът му отвърна само с изсумтяване.

— Пожар!

Никакъв резултат.

— Етел Мърман3!

Нищо. Мили боже, да не беше умрял?

Габри се наведе над своя любим и се загледа в оредяващата му коса, разпиляна по възглавницата и върху челото. Очите бяха затворени и спокойни. Вдиша аромата на Оливие — мускусен, с лек дъх на пот. Скоро щяха да си вземат душ и да заухаят на тоалетен сапун.

Телефонът отново иззвъня.

— Майка ти те търси — прошепна Габри в ухото на Оливие.

— Какво?

— Вдигни телефона. Майка ти е.

Оливие се надигна и докато се опитваше да отвори очи, запремигва замаяно, сякаш излизаше от дълъг тунел.

— Майка ми? Та тя е мъртва от години!

— Ако някой можеше да се върне от оня свят само за да те прецака, щеше да е тя.

— Ти ме прецакваш.

— Ще ти се. Хайде, вдигни телефона!

Оливие се пресегна през масивното тяло на партньора си и взе слушалката:

— Oui, allô.4

Габри се сгуши в топлото легло и хвърли поглед към дигиталния будилник и сияещите цифри на дисплея му. Шест и четирийсет и три. В неделя сутринта. През дългия уикенд по случай Деня на труда5.

Кой, по дяволите, звънеше в този ранен час?

Седна в леглото и се вгледа в лицето на партньора си така, както пътник се вглежда в израженията на стюардесите, докато самолетът излита. Дали са тревожни? Уплашени?

Видя как физиономията на Оливие премина от леко загрижена към объркана, последва рязко смръщване и кръвта се отцеди от лицето му.

„Божичко, свършено е с нас!“ — помисли си Габри.

— Какво има? — прошепна.

Оливие мълчеше и слушаше. Но красивото му лице бе по-изразително от всякакви думи. Случило се бе нещо ужасно.

— Какво е станало? — изсъска Габри.

Докато двамата мъже тичаха през затревения селски площад, дъждобраните им плющяха под напора на вятъра. Посрещна ги Мирна Ландерс, която с усилие удържаше огромния си чадър, и заедно забързаха към бистрото. Тъкмо се зазоряваше и светът все още бе сив и мокър. До входа на бистрото имаше само няколко крачки, но дори за това кратко разстояние станаха вир-вода — дрехите им подгизнаха, косите залепнаха за челата им. За разлика от обикновено, Оливие и Габри не обръщаха внимание на дъжда. Те и Мирна спряха задъхани пред тухлената сграда.

— Обадих се на полицията. Скоро трябва да пристигнат — заяви жената.

— Сигурна ли си в това, което каза?

Оливие се втренчи в своята приятелка и съседка. Беше едра, закръглена и чисто мокра, с жълти гумени ботуши, яркозелен дъждобран и червен чадър. Приличаше на експлодирала плажна топка. В същото време никога досега не я бе виждал толкова сериозна. Беше повече от сигурна.

— Влязох и го видях с очите си — потвърди Мирна.

— О, боже! — прошепна Габри. — Кой е?

— Не знам.

— Как така не знаеш? — попита Оливие. Приближи се към един от прозорците на бистрото, украсен с множество шпроси6, и вдигна длани от двете страни на лицето, за да засенчи отблясъците от оскъдната утринна светлина. Мирна държеше яркочервения си чадър над него.

Дъхът на Оливие замъгли стъклото, но преди това той успя да зърне онова, което бе видяла и жената. В бистрото имаше човек. Лежеше на пода върху старото чамово дюшеме. По гръб.

— Какво има? — Габри проточи врат, докато се опитваше да погледне през рамото на партньора си.

Изражението на русокосия мъж му каза всичко, което искаше да знае.

Габри се обърна към едрата книжарка:

— Мъртъв ли е?

— По-лошо.

„Какво пък може да е по-лошо от смъртта?“ — зачуди се мъжът.

Мирна бе единственият човек в селото със специалност, близка до лекарската. Работила бе като психолог в Монреал, но един ден ѝ бе дошло до гуша от лични драми и здрав разум. Стегна си багажа и напусна града. Натовари всичко в колата с намерението да обикаля няколко месеца, докато се установи някъде. Където и да е, само да ѝ хареса. Излезе от Монреал и кара в продължение на час, преди да се натъкне на Трите бора. Спря за café au lait7 и кроасан в бистрото на Оливие и там си и остана. Разтовари багажа от колата, нае съседния магазин и апартамента на горния етаж и отвори книжарница за нови и стари книги.

Хората започнаха да идват: кой заради книгите, кой за да побъбри. Носеха ѝ своите разкази — някои между корици, други — отпечатани в сърцата им. Мирна разбираше, че сред тях има и истински, и измислени истории. С готовност изслушваше всяка, но не вярваше безусловно на чутото.

— Да влезем — предложи Оливие — и да се погрижим никой да не мести тялото. Добре ли си?

Габри бе затворил очи, но когато ги отвори, изглежда, се бе овладял.

— Нищо ми няма. От стреса е. Човекът не ми се стори познат.

На лицето му се изписа същото облекчение, което и Мирна бе почувствала, когато се бе втурнала вътре по-рано. Тъжната истина бе, че мъртъв непознат е много по-добре от мъртъв приятел.

Тримата се вмъкнаха в бистрото, скупчени един до друг, сякаш покойникът щеше да се протегне и да завлече някого от тях при себе си. Приближиха се бавно и внимателно до трупа и се надвесиха над него. Дъждовната вода се стичаше от косите и носовете им върху захабените дрехи на мъртвеца и се събираше на локвички по широките дъски на пода. Тогава Мирна нежно дръпна приятелите си далеч от ръба.

Така се чувстваха двамата мъже. Бяха се събудили в тази празнична неделна утрин в удобното си легло, в удобния си дом, в удобния си живот, и внезапно се бяха озовали увиснали на ръба на пропаст.

Извърнаха се и се спогледаха безмълвно с разширени от ужас очи.

В бистрото имаше мъртвец.

И то не просто мъртъв, а по-лошо.

Докато чакаха полицията, Габри сложи кафе, а Мирна свали дъждобрана си, седна до прозореца и се загледа в мъгливото септемврийско утро. Оливие се захвана да пали огън в каменните камини в двата противоположни края на помещението. Разрови енергично жаравата и дървата в едното огнище и усети как топлината прониква във влажните му дрехи. Беше изтръпнал, но не само заради пронизващия хлад.

Когато преди малко стояха надвесени над мъртвеца, Габри бе промълвил:

— Бедничкият…

Мирна и Оливие кимнаха. Пред тях лежеше възрастен мъж, облечен в дрипи. Лицето му бе бледо, в изцъклените му очи се четеше изненада, а устата му бе леко отворена.

Мирна посочи тила му. Една от дъждовните локви бе започнала да порозовява. Габри колебливо се приведе по-близо, но Оливие не помръдна. Беше смаян и зашеметен — не заради задната част на черепа, която бе смазана, а заради предната. Лицето.

— Mon Dieu8, човекът е бил убит! Божичко! — възкликна едрият мъж.

Оливие продължи да се взира в очите на мъртвеца.

— Кой ли е? — прошепна Габри.

Беше Отшелника. Мъртъв. Убит. В бистрото.

— Не знам — отвърна Оливие.

Главен инспектор Арман Гамаш получи обаждането, докато приключваше заедно с Рен-Мари разтребването след неделния брънч9. От трапезарията на апартамента в монреалския квартал „Отремон“ долитаха гласовете на заместника му Жан Ги Бовоар и дъщеря му Ани. Двамата не разговаряха. Никога не разговаряха. Караха се. Особено когато съпругата на Жан Ги, Инид, не беше наоколо, за да послужи като буфер. Този път тя трябваше да подготвя уроци за училище и се бе извинила, че няма да може да дойде на брънча. Жан Ги от своя страна никога не отказваше покана, в която е включено безплатно ядене. Дори когато трябваше да плати определена цена за това. А цената винаги се оказваше Ани.

Бяха започнали да спорят още с прясно изцедения портокалов сок, продължиха по време на бърканите яйца с бри, а когато стигнаха до плодовете, кроасаните и конфитюрите, вече нищо не можеше да ги спре.

— Как може да подкрепяш използването на електрошок? — извиси глас Ани в трапезарията.

— Поредният прекрасен обяд. Merci10, Рен-Мари! — поздрави Дейвид свекърва си и я целуна по бузата, след като остави мръсните чинии на мивката.

Мъжът бе среден на ръст, с къса и оредяваща тъмна коса. Беше на трийсет, само с няколко години по-голям от съпругата си Ани, макар че понякога изглеждаше по-млад от нея. Според Гамаш отличителната му черта бе оживлението. Не беше свръхактивен, просто изпълнен с жизненост. Ани го беше представила на родителите си преди пет години и главният инспектор го бе харесал още тогава. За разлика от всички други младежи, които дъщеря му бе водила у дома (предимно нейни колеги адвокати), този не се бе опитал да се изкара по-мъж от Гамаш. Подобни игрички не бяха интересни на главния инспектор, нито го впечатляваха. Но реакцията на Дейвид при първата му среща с Арман и Рен-Мари Гамаш определено бе направила впечатление. Тогава младият мъж се бе усмихнал широко и усмивката му бе огряла стаята. После просто бе казал Bonjour11.

По нищо не приличаше на останалите момчета, с които бе излизала Ани. Не блестеше с ум, нито със спортни постижения, не беше и зашеметяващо красив. Едва ли му бе писано да стане министър-председател на страната или дори шеф на адвокатската кантора, в която работи.

Не, Дейвид бе просто чистосърдечен и добър.

Ани се омъжи за него, а Арман Гамаш с удоволствие я отведе до олтара, докато Рен-Мари вървеше от другата страна на единствената им дъщеря. Беше щастлив, че този приятен човек взема детето му за жена.

Защото Арман Гамаш отлично познаваше неприятните. Беше се срещал с жестокостта, отчаянието и ужаса. И знаеше, че да си приятен човек е ценно, но отдавна забравено качество.

— Нима искаш направо да застрелваме заподозрените? — повиши глас Бовоар в трапезарията.

— Благодаря ти, Дейвид — усмихна се Рен-Мари и пое чиниите.

Гамаш връчи на зет си чиста кухненска кърпа и двамата се заеха да подсушават съдовете, които Рен-Мари миеше.

— Е — обърна се Дейвид към главния инспектор, — смяташ ли, че Хабс12 имат шансове за купата тази година?

— Не! — изкрещя Ани в съседната стая. — Искам да се научите да задържате хората, без да ги осакатявате или убивате. Искам да гледате на заподозрените като на заподозрени, нищо повече. А не да се държите с тях като с някакви низки престъпници, които можете да пребивате, да пържите с електрошок или да застрелвате.

— Мисля, че имат — отвърна Гамаш, подаде на Дейвид мокра чиния и взе една за себе си. — Харесвам новия им вратар, а и ми се струва, че нападателите им вече действат по-зряло. Тази година определено е тяхната.

— Но защитата все още им е слабото място, нали? — намеси се Рен-Мари. — Винаги наблягат твърде много на атаката.

— Опитай се да арестуваш въоръжен убиец. Искам да гледам, докато се опитваш. Ти… ти… — запени се Бовоар.

Разговорът в кухнята утихна и всички зачакаха да чуят какво ще каже Жан Ги. Този спор се повтаряше на всеки семеен обяд, всяка Коледа, Ден на благодарността или рожден ден. Темите се променяха малко. Караха се за електрошоковете, детските градини, образователната система или околната среда. Ани казваше „черно“, Бовоар — „бяло“. Беше все същото, откакто инспектор Бовоар се бе присъединил към отдел „Убийства“ на Sûreté du Québec13 преди десетина години. Станал бе не само член на екипа, но и на семейство Гамаш.

— Какво аз? — подразни го Ани.

— Ти, жалко правистко лайно!

Рен-Мари посочи задния изход на кухнята, който водеше към малка метална площадка и противопожарно стълбище:

— Как мислите?

— Бягство? — прошепна Гамаш. Тайно се надяваше съпругата му да не се шегува, но подозираше, че не бива да приема сериозно думите ѝ.

— Защо не пробваш да ги застреляш, Арман? — предложи Дейвид.

— Опасявам се, че Жан Ги е по-бърз от мен — отвърна главният инспектор. — Ще извади пистолета пръв.

— Все пак си заслужава да опиташ — обади се съпругата му.

— Правистко лайно? — процеди Ани презрително. — Много оригинално. Малоумен фашист.

— Предполагам, че мога да използвам електрошок — сви рамене Гамаш.

— Фашист? Фашист? — почти изквича Бовоар.

Немската овчарка Хенри се надигна от кучешкото си легло в кухнята и любопитно наклони глава. Ушите му бяха огромни и Гамаш предполагаше, че кучето му не е чистокръвно, а някаква кръстоска между овчарка и сателитна чиния.

— Ох! — промълви съпругът на Ани.

Хенри се сви на топка в леглото си, а на Дейвид му се искаше да може да постъпи като него. Той и родителите на жена му погледнаха замислено към аварийния изход. Навън бе дъждовен и хладен септемврийски ден. Дългият уикенд на Деня на труда в Монреал.

Ани каза нещо неразбираемо. Отговорът на Бовоар обаче бе напълно ясен:

— Майната ти!

— Е, мисля, че този спор скоро ще приключи — обяви Рен-Мари и посочи машината за еспресо. — Още кафе?

— Non, pas pour moi, merci14 — усмихна се Дейвид. — Моля те, не сипвай повече и на Ани.

— Глупава жена — промърмори Жан Ги на влизане в кухнята. Грабна суха кърпа от рафта и се зае да търка яростно една чиния. Гамаш предположи, че за последен път вижда индийските шарки по порцелана. — Кажете ми, че е осиновена.

— Не, домашно приготвена е — отвърна Рен-Мари и подаде следващата чиния на мъжа си.

— Майната ти и на теб! — Ани показа само за миг тъмнокосата си глава и после изчезна зад вратата на кухнята.

— Да е жива и здрава — въздъхна майка ѝ.

От двете деца на семейството Даниел повече приличаше на баща си. Висок, задълбочен, интелигентен. Беше добър, нежен и силен. След раждането на Ани Рен-Мари някак естествено си бе помислила, че дъщеря ѝ ще прилича на нея: сърдечна, умна, духовита. Любовта на Рен-Мари към книгите бе толкова силна, че я бе подтикнала да стане библиотекарка и дори да поеме управлението на цял отдел в Bibliothèque Nationale15 на Монреал.

Но Ани бе изненадала и двамата си родители. Беше будно и весело дете, което обичаше да се състезава. Свирепо бранеше всичко, с което се захванеше и в което вярваше.

Трябваше да се досетят. В първите месеци след раждането ѝ Арман я качваше на колата и я возеше часове наред, за да я утеши, а малката ревеше, та се късаше. Баща ѝ пееше с дълбокия си баритон песни на „Бийтълс“ и на Жак Брел16. La Complainte du phoque en Alaska17 на „Бо Домаж“18. Тази бе любимата на Даниел. Беше прочувствена елегия. Но на Ани въобще не ѝ действаше.

Веднъж обаче от касетофона на автомобила се понесоха звуците от стара касета на „Уийвърс“19. И докато слушаше фалцетните им гласове, малката се успокои.

Отначало Арман реши, че това е чудо. Но след стотната обиколка на квартала, докато слушаше смеха на детето и извисяващите се гласове на „Уийвърс“, които редяха Wimoweh, a-wimoweh20, на Гамаш му се прииска нещата да се върнат постарому или самият той да запищи. Но музикантите пееха, а малкото лъвче спеше.

Ани Гамаш стана тяхното малко лъвче. Като порасна, се превърна в лъвица. Понякога обаче, докато се разхождаше с баща си, тя му споделяше страховете, разочарованията и ежедневните тревоги на младия си живот. Тогава главен инспектор Арман Гамаш го обземаше желание да я притисне в прегръдките си, за да не ѝ се налага непрекъснато да се преструва на смела.

Беше свирепа, защото се страхуваше. От всичко.

Останалите виждаха в нея силна и горда лъвица. Гамаш поглеждаше дъщеря си и виждаше Бърт Лар21, макар че никога не би ѝ го признал. Нито на съпруга ѝ.

— Може ли да поговорим? — попита Ани баща си, като пренебрегна Бовоар. Той кимна и подаде кърпата на Дейвид.

Гамаш и дъщеря му минаха по коридора и влязоха в топлата дневна. Множество книги бяха подредени по рафтовете в прилежни редици, а под масите и отстрани до дивана бяха струпани томчета на не толкова прилежни купчини. На масата лежаха вестници, в камината гореше кротък огън — не буйните пламъци, които сгряват през люта зима, а мекото, почти течно сияние на ранната есен.

Говориха си няколко минути за Даниел, който живееше в Париж със съпругата и дъщеря си, а до края на месеца се очакваше да се сдобият и с второ момиченце. Обсъдиха мъжа ѝ Дейвид и неговия хокеен отбор, който се подготвяше за предстоящия зимен сезон.

Арман предимно слушаше. Не беше сигурен дали Ани има да му каже нещо конкретно, или просто иска да си поприказват. Хенри дотърча в стаята и пльосна глава в скута на младата жена. Тя започна да мачка ушите му, а кучето заръмжа доволно. Накрая отиде и си легна пред камината.

Точно тогава телефонът иззвъня. Гамаш не му обърна внимание.

— Мисля, че е онзи в кабинета ти — предположи Ани. Виждаше телефонния апарат върху старото дървено бюро, до компютъра и тефтерчето на баща си. Стаята бе отрупана с книги и изпълнена с аромат на сандалово дърво и розова вода.

В кабинета имаше три стола. С брат ѝ Даниел обичаха да сядат на двата дървени, които се въртяха, и всеки да върти другия, докато почти му прилошее. Баща им се разполагаше в стабилното кресло. Четеше. Понякога просто гледаше в нищото.

— И аз така мисля.

Телефонът отново иззвъня. Добре познаваха този звън, някак по-различен от на другите телефони. Звън, който предизвестяваше смърт.

Ани изглеждаше притеснена.

— Ще почака — промълви Гамаш. — Какво искаше да ми кажеш?

— Да вдигна ли? — надникна през вратата Жан Ги. Усмихна се на Ани, но бързо отмести поглед към главния инспектор.

— Ако обичаш. Ще дойда след малко.

Арман се обърна към дъщеря си, но Дейвид тъкмо бе влязъл в стаята и младата жена отново бе сложила маската си за пред хората. Не беше много по-различна от онази Ани, с която оставаше насаме Гамаш. Може би малко по-твърда и неуязвима. Когато Дейвид седна до нея и я хвана за ръка, баща ѝ се зачуди за миг защо ѝ е нужно да си слага маска, когато е със съпруга си.

— Станало е убийство, сър — прошепна инспектор Бовоар. Стоеше на вратата на стаята.

— Oui — кимна Гамаш, без да сваля очи от дъщеря си.

— Върви, татко — махна с ръка Ани. Не за да го отпъди, а за да го увери, че няма нужда да остава с нея.

— Ще отида по-късно. Искаш ли да се поразходим?

— Навън вали като из ведро — каза през смях Дейвид.

Гамаш искрено обичаше зет си, но понякога се учудваше колко недосетлив може да бъде. Ани също се разсмя:

— Наистина, татко. Дори Хенри не би излязъл навън в това време.

Кучето подскочи и изтърча да вземе топката си. Комбинацията от съдбоносните думи „Хенри“ и „навън“ бе отключила неудържима сила.

— Е — въздъхна Гамаш, когато немската овчарка влетя обратно в стаята, — трябва да отивам на работа.

Изгледа Ани и Дейвид многозначително, после кимна към Хенри. Този път дори зет му не можеше да се обърка.

— Господи — прошепна младият мъж, надигна се от удобния диван и с жена му отидоха да намерят каишката на Хенри.

Когато главен инспектор Арман Гамаш и инспектор Бовоар пристигнаха в Трите бора, местната полиция бе отцепила бистрото, а хората от селото се суетяха наоколо с чадъри и се взираха в старата тухлена сграда. Мястото, където всички бяха хапвали, пийвали и празнували, сега бе местопрестъпление.

Докато Бовоар спускаше колата по лекия склон към селото, Гамаш го помоли да отбие.

— Какво има? — попита по-младият мъж.

— Просто искам да погледам.

Останаха на топло в колата и наблюдаваха селото през дъгата, която описваха ленивите чистачки върху предното стъкло. Пред тях се простираше селският площад с езерцето и пейката, лехите с рози и хортензии, късноцъфтящите флоксове и ружи. От другата страна на това уютно пространство — като опора за него и за цялото село — се извисяваха трите грамадни бора.

Гамаш отклони поглед към постройките, които обвиваха в прегръдка селския площад. Имаше обрулени от времето къщи с бели дъсчени стени, просторни веранди и плетени столове от ракита. Имаше каменни къщурки, построени преди векове от първите заселници. Те разчистили земята и с извадените от нея камъни издигнали домовете си. Но повечето сгради около селския площад бяха от тухли с розов оттенък, строени от имперските лоялисти, които избягали по време на американската революция. Трите бора бе само на няколко километра от границата с щата Върмонт, но колкото и сърдечни да бяха отношенията със САЩ в момента, едно време не е било така. Създателите на селото отчаяно са търсели убежище, където да се скрият от война, която не приемали за своя.

Главният инспектор проследи с очи улица „Мулен“ и почти в края ѝ, встрани от пътя, който водеше извън селото, зърна малката бяла англиканска църква „Свети Тома“, кацнала на склона.

Гамаш отново се съсредоточи върху групичката хора, които се бяха скупчили под чадърите си, обсъждаха, сочеха и зяпаха. Бистрото на Оливие бе точно в средата на дъгата, по която бяха наредени няколко магазина. Всеки бе залепен плътно до съседния. Смесеният магазин на мосю Беливо, до него — хлебарницата на Сара, после бистрото на Оливие и най-накрая книжарницата на Мирна за нови и стари книги.

— Да тръгваме — кимна Гамаш.

Бовоар само чакаше сигнала му. Колата потегли бавно напред — към сгушените един до друг заподозрени, към убиеца.

Но Жан Ги отдавна, още при присъединяването си към прочутия отдел „Убийства“ на Sûreté du Québec, бе научил от главния инспектор, че за да заловят престъпника, не е нужно да се движат напред. Трябваше да се върнат назад, в миналото. Там бяха корените на злодеянието, там започваше всичко за убиеца. Някаква случка, вероятно отдавна забравена от всички останали, се бе загнездила в него и бе започнала да загноява.

„Това, което убива, не се вижда с просто око — предупредил го бе Гамаш. — Именно затова е толкова опасно. То не е пистолет, нож или юмрук. Не можеш да го предугадиш или да се защитиш от него. То е чувство — загнило и отровно, което чака удобен момент, за да нанесе фаталния удар.“

Колата бавно се движеше към бистрото и към трупа в него.

— Merci — кимна Гамаш минута по-късно, когато местен полицай от Sûreté му отвори вратата на селското заведение. Младежът се канеше да се изпречи пред непознатия, но се поколеба.

Бовоар обожаваше този момент — реакцията на местните полицаи, когато осъзнаят, че едрият, петдесет и няколко годишен мъж пред тях е нещо повече от любопитен гражданин. Младите служители на реда оприличаваха Гамаш на бащите си. Имаше нещо достолепно в осанката му. Винаги бе облечен с костюм или носеше сако, вратовръзка и сиви панталони от фина вълна, с каквито беше и сега.

Забелязваха мустаците му — посивели и грижливо оформени. Тъмната му, леко вълниста коса също бе прошарена покрай слепоочията. В дъждовни дни като този главният инспектор носеше каскет, който сваляше, когато влезе някъде, и тогава младите полицаи виждаха оплешивяващото му теме. И сякаш всичко това не бе достатъчно, забелязваха очите му. Всеки ги забелязваше. Бяха кафяви, дълбоки, мъдри и интелигентни, но в тях имаше още нещо. Нещо, което отличаваше небезизвестния началник на отдел „Убийства“ в Sûreté du Québec от останалите старши офицери.

Доброта.

Бовоар знаеше, че това е и най-силното, и най-слабото място на шефа му.

Гамаш се усмихна на стъписания полицай, който се бе озовал лице в лице с най-уважавания инспектор в цял Квебек. Подаде ръка, а младият служител продължи да го зяпа още няколко секунди и накрая също протегна своята.

— Patron22 — промълви младежът.

— Ох, надявах се, че сте вие! — Габри забързано пресече салона и мина покрай хората от Sûreté, които се бяха надвесили над жертвата. — Попитахме в квебекската полиция дали може да изпратят вас, но явно не считат за редно заподозрените да си поръчват конкретен разследващ екип.

Едрият мъж прегърна главния инспектор, сетне се обърна към останалите полицаи и обяви:

— Ето, видяхте ли, че наистина го познавам? — Наведе се към Гамаш и прошепна: — Мисля, че е най-добре да не се целуваме.

— Мъдро.

Габри изглеждаше уморен и напрегнат, но спокоен. Косата му бе разрошена, което не беше необичайно за хотелиера. Зад него стоеше Оливие — някак по-тих, почти в сянка. И той беше рошав. Виж, това беше необичайно. И по неговото лице се четеше изтощение, а очите му бяха обрамчени от тъмни кръгове.

— Началник, съдебният лекар ще дойде всеки момент. — Полицай Изабел Лакост се зададе от другия край на помещението и поздрави Гамаш. Носеше семпла пола и лек пуловер, но на нея дори обикновените дрехи изглеждаха стилни. И тя като повечето квебекчанки бе дребна на ръст и самоуверена. — Доколкото разбрах, е доктор Харис.

Всички обърнаха поглед към прозорците и забелязаха как тълпата се разделя, за да пропусне жена с медицинска чанта на рамо. За разлика от полицай Лакост доктор Харис изглеждаше леко старомодно със своята непретенциозна пола и пуловер. Но явно ѝ беше удобно. А в ужасен ден като този удобното беше много привлекателно.

— Добре — кимна главният инспектор и се обърна отново към Лакост. — Какво знаем?

Жената отведе Гамаш и Бовоар при трупа. Коленичиха край него — ритуал, който бяха изпълнявали стотици пъти. Беше изненадващо задушевен. Не докосваха тялото, но се наведоха много близо, по-близо, отколкото биха застанали до който и да е друг, освен до любимите си хора.

— Изненадали са жертвата в гръб и са я ударили по главата с тъп предмет. Нещо твърдо, гладко и тясно — заяви Лакост.

— Ръжен за камина? — предположи Бовоар и хвърли поглед към огньовете, които Оливие бе напалил. Гамаш отмести очи в същата посока. Утрото бе влажно, но не особено студено. Нямаше нужда от огън. Камините навярно горяха по-скоро за уют, отколкото за топлина.

— Ако е убит с ръжен, трябва да е бил чист. Съдебният лекар ще огледа по-обстойно, разбира се, но на пръв поглед няма следи от пепел, трески или друго замърсяване в раната.

Главният инспектор се взираше в зейналата дупка в черепа на мъртвеца, докато слушаше колежката си.

— Значи оръжието не е открито? — попита Бовоар.

— Още не. Търсим го, естествено.

— Коя е жертвата?

— Не знаем.

Гамаш отклони поглед от раната и се втренчи в полицай Лакост, но не проговори.

— Няма лични документи — продължи тя доклада си. — Прегледахме джобовете му, но бяха празни. Дори носна кърпичка нямаше в тях. Явно никой не го познава. Бял мъж, бих казала на седемдесет и няколко години, слаб, но не недохранен, висок около метър и седемдесет.

Преди доста време, когато започна работа в отдел „Убийства“, на Лакост ѝ се струваше странно, че трябва да изброява всички тези неща, които шефът ѝ вижда и сам. Но Гамаш бе обучил всички да изброяват, затова Изабел го правеше. Години по-късно, когато наставляваше друг новоназначен, тя осъзна колко е ценна тази практика.

Така беше сигурно, че и двамата виждат едно и също. Полицаите можеха да сгрешат или да са субективни като всеки друг човек. Пропускаха някои неща, други тълкуваха неправилно. Когато си изброяваха известното до момента, вероятността от разминавания доста намаляваше. Ако не го правеха, щяха да повтарят едни и същи грешки.

— Не е държал нищо и няма следи от каквото и да е под ноктите му. Няма синини по тялото. Изглежда, не е имало борба.

Изправиха се.

— Състоянието на стаята го потвърждава.

Огледаха се наоколо.

Нищо разхвърляно, нищо прекатурено. Всичко беше чисто и подредено.

Салонът вдъхваше покой. Камините в двата края на помещението, под тавана с открити греди, разведряваха навъсения ден. Пламъците се отразяваха в излъскания дъсчен под, потъмнял от наслояван с години пушек и от фермерски стъпки.

Пред всяка камина бяха разположени дивани и големи фотьойли с избеляла тапицерия, чиято мекота примамваше посетителите. Около тъмните маси бяха подредени старинни столове. Край нишите с красиво украсени прозорци три-четири кресла с високи и удобни облегалки очакваха жителите на селото. Местните се отпускаха на седалките, обгърнали с длани гореща чаша café au lait, придружено от кроасани; поръчваха си шотландско уиски или бургундско вино. Гамаш си помисли, че хората, които се навъртат отвън в дъжда, не биха отказали по едно силно питие. Оливие и Габри — още по-малко.

Главният инспектор и неговият екип бяха посещавали бистрото много пъти. Похапнали бяха сладко пред веселия огън през зимата или спокойно бяха отпивали разхладителни напитки на терасата лятно време. Почти винаги обсъждаха някое убийство. Но не се бе случвало трупът да е в същата стая.

Шарън Харис се приближи до тях, съблече мокрия си шлифер, усмихна се на полицай Лакост и официално се здрависа с главния инспектор.

— Доктор Харис — поздрави я с лек поклон Гамаш, — съжалявам, че прекъснахме почивката ви.

Когато ѝ позвъниха, патоложката се бе разположила у дома си и сменяше телевизионни канали с дистанционното, за да намери предаване, което не е назидателно. Благодари на бога, че си е намерила оправдание да излезе. Но сега, като гледаше трупа, осъзна, че станалото няма много общо с господ.

— Ще ви оставя да работите — каза и главният инспектор. Обърна се към прозорците и погледна жителите на селото, които все още стояха отвън и очакваха вест. Висок привлекателен мъж с посивяла коса се наведе да чуе какво му казва дребничка жена с буйна коса. Питър и Клара Мороу. Местните художници. До тях, опната като струна и вперила немигащ поглед в бистрото, стоеше Рут Зардо със своята царствена наперена патица. Наметнала бе на раменете си мушама за дъжд, обсипана с блещукащи водни капки. Клара каза нещо на старицата, но тя не ѝ обърна внимание. Гамаш знаеше, че Рут Зардо е алкохолизирана и озлобена дърта проклетия. Но освен това беше и най-любимата му поетеса на света. Художничката ѝ заговори отново и този път възрастната жена отвърна. Дори през стъклото Гамаш разбра какъв е отговорът: „Разкарай се.“

Главният инспектор се усмихна. Труп в бистрото определено бе нещо необичайно, но някои неща в селото никога нямаше да се променят.

— Господин инспектор — поздрави го жена с познат, дълбок и мелодичен глас.

Гамаш се извърна и видя, че към него се приближава Мирна Ландерс. Потрепваше по пода с електриковожълти гумени ботуши, облечена с розов анцуг, чиито крачоли бе втъкнала в ботушите.

Беше цветна жена във всеки смисъл на думата.

— Мирна — усмихна се Арман и я разцелува по двете бузи. Част от местните служители на Sûreté го погледнаха изненадано, явно не очакваха главният инспектор да целува заподозрените. — Какво правите тук вътре, след като всички останали са навън? — Посочи прозореца.

— Аз го открих — призна жената и изражението на Гамаш стана сериозно.

— Така ли? Съжалявам. Сигурно е било голям шок. — Поведе я към един от столовете край огъня. — Вече сте дали показания на някого, нали?

Книжарката кимна:

— Полицай Лакост се погрижи. За съжаление, нямах много за разказване.

— Искате ли кафе или чаша хубав чай?

Мирна се усмихна. Често бе предлагала топла напитка на главния инспектор. Предлагаше на всички да им сипе от чайника, който винаги къкреше върху старата и печка на дърва. А сега тя самата получаваше предложението. Разбра колко утешително може да бъде то.

— Чай, моля.

Жената се настани пред камината и започна да се сгрява, а главен инспектор Гамаш отиде при Габри, помоли го за каничка чай и не след дълго се върна. Седна на другото кресло и се наведе към Мирна.

— Какво се случи?

— Всяка сутрин излизам на дълга разходка.

— Досега не бях чувал за този ваш навик. Да не е отскоро?

— Ами, да. От тази пролет. Като навърших петдесет, реших, че трябва да вляза във форма. — Ухили се широко. — Или поне в друга форма. Целта ми е да стана по-скоро круша, отколкото ябълка. — Потупа корема си. — Макар че май ми е заложено да бъда цяла овощна градина.

— Какво по-хубаво от овощна градина? — усмихна се Гамаш и погледна към своя колан. — Е, и аз не съм фиданка. В колко ставате сутрин?

— Навивам си будилника за шест и половина и в седем без петнайсет съм готова за тръгване. Тази сутрин, тъкмо като излизах, забелязах, че вратата на Оливие е леко открехната, затова надзърнах вътре и го повиках. Зная, че обикновено отваря по-късно в неделя и доста се учудих.

— Но не се разтревожихте?

— Не. — Въпросът сякаш я изненада. — Канех се да тръгвам, когато го видях.

Мирна седеше с гръб към салона, а инспекторът не хвърли поглед към трупа. Продължи да я гледа в очите и кимна мълчаливо, за да я подкани да продължи.

Чаят им дойде и макар да бе ясно, че Габри с удоволствие би се присъединил към тях, готвачът от бистрото бе достатъчно тактичен, за разлика от зетя на Гамаш, Дейвид, и разбираше езика на жестовете. Остави на масата каничката с чай, две чашки с чинийки от костен порцелан, мляко, захар и малък поднос с джинджифилови бисквити. После се оттегли.

— Първо си помислих, че е купчина покривки, които сервитьорите са оставили на пода за пране, докато са разчиствали предишната вечер — продължи Мирна, когато Габри се отдалечи достатъчно, за да не може да чуе. — Повечето са доста млади и не бих се изненадала. Но след това погледнах малко по-внимателно и разбрах, че е тяло.

— Тяло?

Така се описваха мъртъвци, а не живи хора.

— Веднага разбрах, че е мъртъв. Виждала съм и други, нали знаете.

Гамаш знаеше.

— Изглеждаше точно както и в момента. — Остави инспектора да налее чай в двете чашки. Прие предложеното мляко и захар и после пое своята чаша заедно с една бисквитка. — Приближих се, но не го докоснах. Не ми и мина през ум, че може да е бил убит. Поне в началото.

— Какво си помислихте? — Гамаш обви едрите си длани около чашата. Чаят беше силен и ароматен.

— Предположих, че е получил удар или инфаркт. Нещо внезапно, ако се съди по изражението му. Изглеждаше изненадан, но не уплашен или измъчен.

Добре казано, помисли си инспекторът. Смъртта бе изненадала този човек. Но тя изненадваше повечето хора, дори старите и болните. Почти никой не очаква да умре.

— Тогава видях главата му.

Гамаш кимна. Нямаше начин да не я забележи. Не главата, а онази част от нея, която липсваше.

— Познавате ли го?

— Никога не съм го виждала. А ми изглежда като човек, който не се забравя лесно.

Главният инспектор бе склонен да се съгласи. Жертвата приличаше на скитник. Всеки подминаваше такива хора, но рядко ги забравяше. Арман Гамаш постави фината чашка върху крехката ѝ чинийка. Непрестанно се връщаше към въпроса, който изникна в съзнанието му в мига, в който вдигна телефона и научи за убийството. В бистрото на Трите бора.

Защо тук?

Хвърли бърз поглед към Оливие, който в този момент разговаряше с инспектор Бовоар и полицай Лакост. Собственикът на бистрото бе спокоен и сдържан. Но навярно осъзнаваше как изглежда отстрани това.

— После какво направихте?

— Обадих се на 91123, след това и на Оливие. После излязох отвън и ги изчаках да дойдат.

Жената описа всичко, което се бе случило до пристигането на полицията.

— Merci — изрече Гамаш и се изправи.

Мирна взе чая си и отиде при Оливие и Габри в другия край на салона, пред камината.

Всеки присъстващ знаеше кои са тримата основни заподозрени. Всеки, освен тримата основни заподозрени.