Отровни думи

Глава тридесет и първа

Свечеряваше се. Полицай Лакост си беше тръгнала, а инспектор Бовоар и полицай Моран докладваха как е минал денят им.

— Бяхме у Пара, у Кменикови, у Мацку. Обиколихме цялата чешка общност — заяви Бовоар. — Никакъв резултат. Никой не е познавал Отшелника, не са го виждали преди. Всички бяха чували за онзи цигулар…

— Мартину — вметна Моран.

— … защото бил известен чешки композитор, но никой не го е познавал.

— Обадих се в института „Мартину“ и проучих миналото на чешките семейства — докладва Моран. — Наистина са бежанци от комунистическия режим, както казват. Нищо повече. Даже май спазват закона повече от останалите граждани. Нямат никакви връзки с Мартину.

Бовоар поклати глава. Лъжите го дразнеха, но истината като че ли го ядосваше още повече. Особено когато беше неудобна.

— Какво е твоето впечатление? — попита Гамаш младежа, който хвърли поглед към инспектор Бовоар, преди да отговори.

— Мисля, че цигулката и нотите нямат нищо общо с хората от местната чешка общност.

— Може би си прав — съгласи се възрастният детектив, защото знаеше, че трябва да проверят много празни пещери, преди да намерят убиеца. Може би това бе една от тях. — А семейство Пара? — попита, макар да знаеше какъв отговор ще получи. Ако имаше нещо обещаващо, заместникът му щеше вече да е казал.

— Миналото им е чисто — потвърди Бовоар. — Но…

Гамаш изчака.

— Сториха ми се някак нащрек, сякаш се отбраняваха. Изненадаха се, че убитият е бил от Чехия. Всички бяха изненадани.

— Какво мислиш? — попита началникът му.

Жан Ги уморено прокара ръка по лицето си:

— Не мога да сглобя пъзела, но според мен всички тези неща са свързани.

— Смяташ, че има връзка? — настоя главният инспектор.

— Нима е възможно да няма? Жертвата е от Чехия, нотните листове и безценната цигулка — също, а в околността има голяма чешка общност. Има голяма вероятност двама души от нея да са намерили колибата. Освен ако…

— Да?

Бовоар се приведе и сключи нервно длани върху масата:

— Ами ако грешим? Ако убитият не е бил чех?

— Искаш да кажеш, че Оливие ни е излъгал? — предположи Гамаш.

Заместникът му кимна:

— Излъга ни за всичко останало. Може да го е казал, за да ни отклони от следите, за да прехвърлим подозрението върху някой друг.

— А цигулката и нотите?

— Какво за тях? — Бовоар набираше скорост. — В колибата имаше много други предмети. Може би Моран е прав. — Изрече го с такъв тон, все едно казваше, че някое шимпанзе е право. Със смесица от недоверие и благоговение при вида на чудо. — Може би нотите и цигулката нямат нищо общо със случая. Все пак имаше чинии от Русия, чаши от други места по света. Предметите не доказват нищо. Отшелника може да е бил какъв ли не по народност. Имаме само думата на Оливие, че човекът е бил от Чехия. А той може и да не е излъгал. Възможно е Отшелника да е говорел с акцент, но не чешки, а руски, полски или друг подобен.

Гамаш се облегна и се замисли, после кимна и отново изправи гръб:

— Възможно е. Но дали е вероятно?

Достигнали бяха онази част от разследването, която най-много му харесваше, но и го плашеше повече от всичко. Плашеше го не притиснатият в ъгъла заподозрян, а вероятността да завие наляво, когато е трябвало да поеме по десния път. Боеше се да изключи някоя версия, да се откаже от обещаваща следа. Или да пропусне такава, ако направи прибързано заключение.

Не, сега трябваше да стъпва много внимателно. Като всеки изследовател знаеше, че най-голямата опасност не е да падне в някоя пропаст, а да се залута безнадеждно. Да се оплете. Да изгуби ориентация в купищата информация.

В крайна сметка отговорът във всяко разследване на убийство бе смайващо прост. Обикновено се оказваше, че през пялото време е бил пред очите им, само че скрит между факти, доказателства, лъжи и заблудите на следователите.

— Нека засега оставим нещата така — предложи главният инспектор, — да не се отказваме от никоя версия. Отшелника може да е бил чех, а може и да не е бил. При всички случаи не може да се отрече това, което намерихме в колибата му.

— Какво ви каза комисар Брюнел? Откраднати ли са били вещите? — попита Бовоар.

— Не е открила нищо такова, но все още проучва находките. Жером Брюнел се зае с буквите, издълбани на дървените статуетки. Според него са закодирани с шифъра на Цезар, вид код с изместване.

Обясни на колегите си принципа на шифъра.

— Значи само трябва да разберем ключовата дума? — попита Жан Ги. — Сигурно е много просто. Woo.

— Не, опитахме с нея.

Младият инспектор застана пред големия лист на стената и свали капачката на маркера. Изписа буквите от азбуката. После задържа маркера над листа.

— Ами „цигулка“? — предложи Моран.

Бовоар го удостои с онзи поглед, сякаш гледаше неочаквано умно шимпанзе. На отделен лист хартия написа „цигулка“, а след това „Мартину, Бохуслав“.

— Бохемия — подхвърли Моран.

— Добра идея — похвали го Жан Ги. След малко вече имаха поне дузина възможни ключови думи, а до десет минути бяха изпробвали всичките, но без особен резултат.

Инспекторът потупваше маркера си с известно раздразнение и гледаше сърдито азбуката, сякаш тя му беше виновна.

— Е, продължавайте да пробвате — насърчи ги Гамаш. — Комисар Брюнел работи по проследяването на останалите дърворезби.

— Смятате ли, че е убит заради тях? — попита Моран. — Заради дърворезбите?

— Възможно е — кимна старшият детектив. — Какво ли не биха сторили някои хора, за да се доберат до нещо толкова ценно.

— Но колибата не беше претърсвана, когато я намерихме — отбеляза Бовоар. — Ако някой е открил човека, а после къщата му, отишъл е там и го е убил, нямаше ли да обърне всичко с краката нагоре, за да намери дървените скулптури? Едва ли е имал притеснения, че може да го чуят съседите.

— Може би е мислел да направи точно това, но е чул стъпките на Оливие, който се е връщал, и му се е наложило да избяга — предположи Гамаш.

Бовоар кимна. Беше забравил, че Оливие се е връщал. Така звучеше по-логично.

— Което ми напомня — продължи младият инспектор, след като седна, — че пристигнаха резултатите от лабораторията относно инструментите за дърворезба и дървения материал. Според анализа инструментите са използвани за изработване на скулптурите, но думата woo не е издълбана с тях. Профилът на издяланите букви не съвпада, техниката на работа — също. Надписът определено е дело на различен човек.

Най-после имаха нещо сигурно и ясно в този случай.

— Но всички скулптури са направени от червен кедър, нали? — Гамаш искаше да чуе потвърждението.

Бовоар кимна:

— Има и по-конкретни изводи, най-вече що се отнася до дървото, на което е издълбано woo. Според водното съдържание, насекомите, годишните пръстени и други подобни фактори са успели да преценят мястото, от което е дошла дървесината.

Гамаш се наведе и написа три думи на лист хартия. Плъзна го по масата към Бовоар, който прочете и изсумтя:

— Говорили сте с хората от лабораторията?

— Говорих с комисар Брюнел.

Разказа на колегите си за Емили Кар, за маймуната Ву и за тотемните стълбове на племето хайда, изсечени от червен кедър.

Младият инспектор сведе поглед към написаното от началника му.

„Островите Кралица Шарлота“ — прочете на листа.

Същото бяха казали и от лабораторията. Дървото, което се бе превърнало в woo, бе започнало живота си като фиданка преди стотици години на остров от архипелага Кралица Шарлота.

Габри вървеше, почти маршируваше, нагоре по улица „Муден“. Беше взел решение и искаше да стигне, преди да е размислил, защото мнението му се променяше на всеки пет минути през изминалия следобед.

Разменил бе едва пет думи с Оливие, откакто главният инспектор бе дошъл за разпита и покрай това Габри бе разбрал колко много е криел партньорът му от него. Най-накрая пристигна и се загледа в блестящата фасада на някогашното имение „Хадли“. Сега отпред висеше резбована дървена табела и леко се поклащаше от следобедния ветрец.

Auberge et Spa136.

Буквите бяха изящни, четливи и елегантни. Отдавна му се искаше да поръча на Стария Мъндин точно такава табела за пансиона, но така и не го направи. Над надписа бяха изобразени едно до друго три борови дървета. Символични, запомнящи се, класически.

И тях бе планирал да използва за табелата на пансиона. Поне той беше в самото село. А имението витаеше някъде над Трите бора. Не беше част от него.

Така или иначе, вече беше късно. А и не бе дошъл тук да търси недостатъци. Даже напротив.

Качи се по стълбите до входната врата и осъзна, че и партньорът му е бил там, но е носел труп. Опита се да пропъди картината от ума си. Не искаше да си представя, че неговият нежен, мил и кротък Оливие е сторил нещо толкова отвратително.

Габри позвъни на звънеца и зачака. Разгледа излъсканата месингова дръжка, релефното стъкло и блестящата червена боя на вратата. Приветливо и гостоприемно.

— Bonjour — поздрави Доминик, когато отвори вратата. На лицето ѝ бе изписано любезно, но подозрително изражение.

— Мадам Жилбер? Срещали сме се в селото малко след пристигането ви. Казвам се Габриел Дюбо. — Протегна едрата си длан и жената отсреща я стисна.

— Знам кой сте. Вие управлявате онзи прекрасен пансион. Мъжът знаеше кога му се подмазват, тъй като самият той бе специалист по ласкателствата. Все пак му беше приятно да получава комплименти и никога не ги оспорваше.

— Точно така — усмихна се. — Но той бледнее пред вашето постижение. Смайващо е.

— Искате ли да влезете? — Доминик отстъпи встрани и Габри се озова в просторното антре. Последния път, когато стъпи тук, имението бе развалина, той — също. Но сега беше очевидно, че старото имение „Хадли“ вече го няма. Трагедията, въздишката на хълма, се бе превърнала в усмивка. Топла, елегантна и изискана auberge. Място, където самият той би се настанил, за да се поглези. За да избяга.

Замисли се за захабения си пансион. Допреди малко му се струваше удобен, очарователен и гостоприемен, а сега — просто застарял. Като грандама след разцвета на живота си. Кой би искал да отседне у леля, ако може да дойде в хотела със СПА център на готините младежи?

Оливие беше прав. Това бе краят.

Докато се взираше в приветливата и самоуверена Доминик, Габри разбра, че тя не може да се провали. Изглеждаше като жена, родена да бъде успешна, да побеждава.

— Тъкмо бяхме седнали в дневната на по питие. Ще се присъедините ли към нас?

Канеше се да отклони поканата. Дошъл бе да каже на семейство Жилбер само едно нещо и да си тръгне колкото се може по-скоро. Нямаше намерение да им остава на гости. Но домакинята бе решила, че е приел, и вече вървеше към голямата арка.

Въпреки непринудената елегантност на този дом и на тази жена нещо не беше съвсем на място.

Габри изучаваше с поглед Доминик, която се отдалечаваше. Лека копринена блуза, шикозен и скъп свободен панталон, небрежно наметнат шал. И някакво особено ухание. Какво ли беше?

Тогава осъзна. Усмихна се. Гостоприемната дама не носеше „Шанел“, а „Шевал“137. Долавяше се не само аромат на кон, но и настойчива и изтънчена нотка на конски тор.

Настроението му се повдигна. Поне неговият пансион ухаеше на кексчета.

— Това е Габриел Дюбо — обяви Доминик, когато прекрачиха в дневната.

Огънят в камината бе запален, възрастен мъж стоеше пред нея и се взираше в пламъците. Карол Жилбер седеше на едно от креслата, а Марк бе край подноса с напитките. И тримата се обърнаха към Габри.

Главен инспектор Гамаш никога не бе виждал бистрото толкова празно. Седеше на един от фотьойлите край огнището, а Хавък Пара му поднасяше питие.

— Спокойна вечер? — попита детективът, докато младежът поставяше на масата чаша скоч и чиния с квебекски сирена.

— Мъртвило — отвърна Хавък и леко се изчерви. — Но сигурно ще дойдат клиенти.

И двамата знаеха, че няма да дойдат. Беше шест и половина: час пик за коктейли и наплив преди вечеря. Още двама клиенти седяха в обширния салон, а малка ескадрила от келнери бе застинала в очакване. На наплива, който така и нямаше да се състои. Поне тази вечер. А може би и никога повече.

Трите бора бяха простили много на Оливие. Бързо забравиха затрупа и го отдадоха на лош късмет. Дори не обърнаха голямо внимание на факта, че Оливие е познавал Отшелника и е ходил в колибата му. Разбира се, не беше лесно. Но селяните обичаха ресторантьора, а хората, които обичат, са склонни да прощават. Оправдаха го дори за преместването на тялото. Макар да считаха тази постъпка за grand mal138.

Но всичко приключи, когато стана ясно, че Оливие тайно е печелил милиони долари на гърба на самотник, който навярно е страдал от деменция. И то години наред. А после тихомълком е изкупил голяма част от сградите в Трите бора. Беше хазяин на Мирна. Сара и мосю Беливо.

Селото се бе превърнало в Оливиевил139, а местните негодуваха. Оказваше се, че човекът, когото бяха считали за приятел, в крайна сметка е чужд.

— Тук ли е Оливие?

— В кухнята е. Освободи готвача за вечерта и реши самият той да приготвя храната. Много го бива в това, нали знаете.

Гамаш знаеше, тъй като много пъти се бе наслаждавал на ястия, сготвени специално за него. Но също така бе наясно, че в кухнята Оливие можеше да се скрие. Там нямаше да вижда обвинителните и огорчени изражения на своите приятели. Или още по-лошо — празните столове, където някога бяха седели те.

— Бихте ли го помолили да дойде при мен?

— Ще направя всичко възможно.

— Ако обичате — добави главният инспектор и така даде да се разбере, че думите му всъщност не са молба.

След няколко минути собственикът на заведението се появи и седна на стола срещу Гамаш. Нямаше нужда да понижават глас. Бистрото вече бе празно.

Детективът отпи глътка скоч, приведе се към Оливие и се вгледа внимателно в него.

— Какво ви говори името Шарлот?

Русокосият мъж изненадано вдигна вежди:

— Шарлот ли? — Замисли се за миг. — Не познавам Шарлот. Само едно момиче на име Чарли.

— Отшелника споменавал ли е някога това име?

— Не е казвал никакви имена.

— За какво си говорехте?

В главата на Оливие отново прозвуча гласът на покойника — не беше дълбок, но бе някак успокоителен.

— Говорехме си за зеленчукови градини, строителство и водопроводи. Учеше се от римляните, древните гърци и първите заселници. Беше много интересно.

За пореден път на Гамаш му се прииска в онази колиба да бе имало трети стол — за него.

— Споменавал ли е някога шифъра на Цезар?

Оливие отново придоби объркан вид и след малко поклати глава.

— Ами островите Кралица Шарлота? — продължи инспекторът.

— В Британска Колумбия? Защо да ги споменава?

— Познавате ли някого в Трите бора, който е оттам?

— Хората тук са откъде ли не, но не си спомням някой конкретно да е от Британска Колумбия. Защо?

Детективът извади дървените скулптури и ги сложи на масата. При тази подредба изглеждаше, че корабът се опитва да избяга от сиренето, а размекнатото сирене се мъчи да го догони.

— Защото те са оттам. Или поне дървесината, от която са резбовани. Червен кедър от архипелага Кралица Шарлота. Нека се върнем в началото — промълви Гамаш тихо. — Разкажете ми какво знаете за тези скулптури.

Оливие изглеждаше безразличен. Следователят познаваше това изражение. Така изглеждаха лъжците, когато ги хванат натясно. Мъчеха се да намерят последния изход, задната вратичка, процепа. Главният инспектор чакаше. Отпи от уискито си и намаза малко сирене на парче превъзходен орехов хляб. Сложи филийката пред русокосия мъж и приготви втора за себе си. Отхапа и продължи да чака.

— Отшелника ги изработваше — изрече монотонно Оливие.

— Това вече го чухме. Казахте ни също, че ви е дал няколко такива скулптури, но вие сте ги изхвърлили в гората.

Гамаш зачака, защото знаеше, че е време останалото да излезе на светло. Погледна през прозореца и забеляза Рут, която бе извела Роза на разходка. По някаква причина патицата бе облечена в мъничък червен шлифер.

— Не ги изхвърлих. Запазих ги — прошепна Оливие и светът извън кръга, осветен от камината, сякаш изчезна. Двамата мъже се озоваха сами в тяхната си малка колиба. — Посещавах Отшелника вече от година, когато ми даде първата.

— Спомняте ли си какво представляваше?

— Хълм с дървета. Или по-скоро планина. И едно момче, полегнало на склона.

— Тази ли беше? — попита Гамаш, извадил снимката, която ѝ бе дала Терез Брюнел.

Ресторантьорът кимна:

— Помня я ясно, защото се изненадах, че Отшелника прави такива скулптури. Колибата му бе претъпкана с прекрасни вети, но всички те бяха изработени от някой друг.

— Какво направихте с нея?

— Задържах я известно време, но трябваше да я крия, за да не започне Габри да ме разпитва. Тогава си казах, че ще е най-лесно да я продам. Качих я в eBay. Взеха я за хиляда долара. После с мен се свърза някакъв брокер. Каза, че имал купувачи за такива скулптури, ако мога да предложа още. Мислех, че се шегува, но осем месеца по-късно Отшелника ми подари нова фигурка. Спомних си за онзи човек и се свързах с него.

— Дени Фортен ли беше?

— Галеристът, който ще прави изложбата на Клара? Не. Някакъв тип от Европа. Мога да ви дам координати.

— Ще ни бъдат от полза. Как изглеждаше втората скулптура?

— Обикновена. Простичка. Поне на пръв поглед. Бях леко разочарован. Беше резбовал гора, но ако човек се вгледаше внимателно, под короните на дърветата се виждаха хора, които се движеха в колона.

— Сред тях беше ли и момчето?

— Кое момче?

— Онова, което лежеше на склона на планината.

— Е, не. Това беше друга дърворезба.

— Разбирам — кимна Гамаш и се запита дали се изразява достатъчно ясно. — Но ни се струва вероятно Отшелника да е изобразявал едни и същи герои във всичките си скулптури.

— Онова момче?

— И спътниците му. Имаше ли още нещо?

Оливие се замисли. Имаше. Сянката, която тегнеше над дърветата. Нещо дебнеше точно зад хората. Нещо се бе надигнало. И той знаеше какво.

— Не, нямаше. Само гора и хората в нея. Брокерът беше много развълнуван.

— За колко я продаде?

— Петнайсет хиляди. — Русият мъж се загледа в лицето на Гамаш. Очакваше да види как изражението му се променя от изненада и потрес.

Но детективът не трепна, а Оливие се поздрави мислено, че е казал истината. Беше очевидно, че главният инспектор вече знае отговора на въпроса. Да си откровен, винаги бе кофти игра на късмет. Да лъжеш — също. Ресторантьорът бе стигнал до извода, че е най-добре да смесва двете.

— Колко дърворезби е изработил Отшелника?

— Мислех, че са осем, но сега виждам и тези, които сте намерили вие. С тях стават десет.

— И продадохте всичките осем?

Оливие кимна.

— Казахте ни, че ви е давал други вещи от колибата като отплата за храната, която сте му осигурявали. Какво се случи с тях?

— Занесох ги в различни антикварни магазини на улица „Нотр Дам“ в Монреал. Но когато разбрах, че предметите са с много висока стойност, започнах да работя с частни брокери.

— Кои?

— Не поддържам контакт с тях от години. Трябва да проверя. Бяха от Торонто и Ню Йорк. — Собственикът на бистрото се облегна и обхвана с поглед празния салон. — Май ще е добре да освободя Хавък и останалите за вечерта.

Гамаш не каза нищо.

— Как мислите, дали хората ще започнат да идват пак? Главният инспектор кимна:

— Огорчени са от постъпката ви.

— От моята? Марк Жилбер направи нещо много по-гадно. Внимавайте с него. Не е такъв, за какъвто се представя.

— И вие не сте, Оливие. Лъгахте ни през цялото време. Може да лъжете и сега. Ще ви задам един въпрос и искам да си помислите добре, преди да ми отговорите.

Русокосият мъж кимна и изправи рамене.

— Отшелника чех ли беше?

Мъжът веднага отвори уста, но Гамаш бързо вдигна ръка, за да го спре:

— Помолих ви да обмислите отговора внимателно. Разсъждавайте. Възможно ли е да сте сгрешили? Може би не е говорел с акцент. — Детективът наблюдаваше събеседника си съсредоточено. — А може и да е имал акцент, но не чешки. Само така сте предположили. Внимавайте как ще отговорите.

Оливие прикова поглед върху едрата стабилна ръка на Гамаш, която инспекторът свали бавно, а после се фокусира върху едрия стабилен мъж.

— Няма грешка. Чувал съм достатъчно много чешки език през годините покрай приятели и съседи. Беше чех.

Тези думи прозвучаха много по-уверено от всичко друго, което Оливие бе казал на Гамаш от началото на разследването. Все пак детективът се вгледа в слабия мъж отсреща. Изучаваше устата, очите, бръчките на челото, цвета на кожата му. Накрая кимна.

— Ама че студ! — оплака се Рут, пльосна се на креслото до инспектора и успя доста силно да го удари по коляното с калния си бастун. — Извинете — добави и го перна още веднъж.

Старицата нехаеше за разговора, който прекъсваше, и за напрежението между двамата мъже. Погледна Оливие, а после и Гамаш.

— Е, стига с това гейско бъбрене. Можете ли да повярвате какво е направил Оливие с онзи труп? Неговото малоумие засенчва дори вашето. Клони към безкрайност. Да се сблъскаш с него, е почти духовно преживяване. Сирене?

Рут взе последното парче сирене и посегна към уискито на детектива, но той я изпревари. Пристигна Мирна, следвана от Клара и Питър, които разказаха на всички за Дени Фортен. Присъстващите групово изразиха съчувствие към художничката и се съгласиха, че е постъпила правилно. После заедно стигнаха до заключението, че на сутринта трябва да се обади и да се извини на галериста. След това решиха, че е по-добре да не го прави.

— Видях Роза на площада — побърза да смени темата Клара. — Изглежда много елегантно с шлифера.

Зачудила се бе защо вижда патицата с дъждобран, но после реши, че Рут навярно просто приучава Роза да носи връхни дрехи.

Разговорът неизбежно се върна към темата за Оливие и Отшелника — след смъртта и приживе. Рут се наведе и хвана ръката на русокосия мъж:

— Няма нищо, скъпи, всички те знаем, че си алчен. — После погледна Клара. — Теб те знаем, че си бедна, Питър е дребнав, а нашият Клузо — обърна се към Гамаш — е арогантен. А пък ти… — Старицата заговори на Мирна, но след миг се извърна към Оливие и прошепна, но така, че всички да я чуят: — Коя е тази всъщност? Все се навърта наоколо.

— Ти си отвратителна, изкукуригала, пияна дъртофелница — сряза я книжарката.

— Още не съм пияна.

Довършиха поръчаните питиета и си тръгнаха, но преди това Рут връчи на Гамаш грижливо сгънат и загладен по краищата лист хартия.

— Дайте го на малкото човече, което винаги върви след вас. Светлокосият собственик на бистрото погледна през прозореца към Роза, която все още седеше на тревата и очакваше Рут. Нямаше и помен от онзи, когото Оливие искаше да види да се задава.

Габри бе преди всичко любопитен да се запознае със светеца. Венсан Жилбер. Мирна изпитваше страхопочитание към него, а тя трудно се впечатляваше от някого до такава степен. Стария Мъндин и Съпругата бяха казали, че неговата книга „Същество“ и работата му в „Ла порт“ са променили живота им. Подразбираше се, че докторът е променил и живота на малкия Чарли.

— Bonsoir — нервно поздрави Габри. Хвърли поглед към Венсан Жилбер. Възпитан бе в католическо семейство и беше прекарал безкрайни часове в църкви, на чиито стъклописи бяха изобразени мъченическият живот и славната кончина на светиите. И когато се откъсна от църквата, у него остана убеждението, че светците са добри.

— Какво искате? — попита Марк Жилбер. Той, жена му и майка му стояха в полукръг край дивана. Баща му бе по-настрани, като сателит в далечна орбита.

Гостът изчака Венсан Жилбер да успокои сина си, да му обясни, че гостите трябва да се посрещат учтиво. Да го вразуми.

Възрастният мъж мълчеше.

— Е? — подкани Марк.

— Извинявам се, че не дойдох по-рано да се запознаем.

Марк изсумтя:

— Вече идваха от Welcome Wagon140 и ни доставиха една пратка.

— Марк, моля те — намеси се Доминик. — Той ни е съсед.

— Не по желание. Ако зависеше от него, отдавна да сме се махнали.

Габри не отрече. Вярно беше. Проблемите им започнаха с появата на семейство Жилбер. Но вече се бяха заселили тук и сега той трябваше да каже нещо.

— Дойдох да се извиня — заяви и се изпъна в целия си ръст от метър и осемдесет. — Съжалявам, че не спомогнах да се почувствате добре дошли. Приемете и моите извинения във връзка струпа.

Да, звучеше толкова неубедително, колкото се опасяваше. Но поне се надяваше да е прозвучал искрено.

— Защо не дойде Оливие? — попита Марк. — Това не е ваше дело. Не трябва вие да се извинявате.

— Марк, моля ти се — настоя Доминик, — не виждаш ли колко му е трудно?

— Не, не виждам. Може би Оливие го е изпратил с надеждата, че ще ни убеди да не го съдим. И да не кажем на всички какъв откачалник е.

— Оливие не е откачалник — възрази Габри. Почувства как търпението му се изчерпва и започва да трепери отвътре. — Той е прекрасен човек. Просто не го познавате.

— По-скоро вие не го познавате, щом смятате, че е прекрасен. Дали един прекрасен човек би изхвърлил труп в къщата на съседа си?

— Вие ми кажете.

Наежиха се един срещу друг.

— Аз не захвърлих тялото в частен дом, където то би могло да изплаши до смърт обитателите. Той постъпи ужасно.

— Оливие бе провокиран. Опита се да завърже приятелство с вас, когато пристигнахте, но вие се опитахте да примамите нашите служители и открихте този огромен хотел със СПА център.

— Десет стаи, това огромно ли е? — попита Доминик.

— В Монреал може би не, но тук е различно. Селото е малко. Отдавна си живеем тук тихо и спокойно. Изведнъж пристигате вие и всичко се преобръща. Дори не се опитахте да се впишете.

— Под „да се впишем“ навярно имате предвид да ви се поклоним и да благодарим, че сте ни позволили да живеем тук! — сопна се Марк.

— Не. По-скоро да покажете уважение към всичко, което сте заварили тук. За което хората са се трудили в продължение на много години.

— Искате да вдигнете подвижния мост, а? — процеди домакинът с отвращение. — Да се заключите зад стените на замъка, а всички други да останат отвън?

— Не е вярно. Повечето жители на Трите бора са дошли от някъде другаде.

— Но вие приемате само онези, които следват правилата ви. Които са послушни. Дойдохме тук, за да сбъднем мечтата си, а вие не ни го разрешавате. Защо? Защото е в противоречие с вашите мечти. Смятате, че сме заплаха за вас, затова искате да ни изпъдите. Не сте нищо повече от побойници с големи усмивки.

Марк почти бе готов да се изплюе.

Габри удивено се втренчи в него:

— Нали не очаквахте веднага да се зарадваме, че сте дошли? Защо веднага след пристигането си умишлено провокирахте бъдещите си съседи? Може би не искате да сме приятели? Трябвало е да предвидите, че Оливие ще реагира така.

— Как? Като подхвърли труп в нашата къща?

— Това беше ужасно. Вече го казах. Но вие го провокирахте. Всички бяхме провокирани. Искахме да ви станем приятели, но никак не ни улеснихте.

— Значи какво, готови сте да бъдем приятели, ако се съобразим… с кое? Ако постигнем скромни успехи? Ако посрещаме само по няколко гости и правим по две-три терапии на ден? Може да открием и малък ресторант, ако имаме късмет. Но в никакъв случай да не сме конкуренция на вас и Оливие.

— Точно така — съгласи се гостът.

Марк не намери думи, с които да му отвърне.

— Вижте, защо според вас не правим кроасани? — продължи Габри. — Или пайове? Въобще всякакви печива? Можехме. Обожавам да пека сладкиши. Но когато пристигнахме, вече я имаше пекарната на Сара. Жената е прекарала живота си в селото. Пекарната е била на баба ѝ. Така че ние решихме да открием бистро. Всички кроасани, пайове и хляб купуваме от Сара. Адаптирахме нашите мечти към онези, които вече съществуваха тук. За нас щеше да е по-евтино и по-забавно сами да си приготвяме сладкишите, но не е там въпросът.

— А къде е? — обади се Венсан Жилбер за първи път, откакто гостът бе дошъл.

— Въпросът не е да натрупаме състояние — заяви готвачът и с благодарност се обърна към него. — А да знаем колко е „достатъчно“. Да бъдем щастливи.

Настъпи тишина и Габри мълчаливо благодари на светеца, който даваше възможност на разума отново да се възцари.

— Може би трябва да напомните това на партньора си — отбеляза Венсан Жилбер. — Говорите хубави неща, но живеете другояче. Удобно ви е да обвинявате сина ми. Смятате, че поведението ви е етично, дружеско и любезно, но знаете ли какво е според мен?

Докторът се приближаваше към Габри и колкото по-близо беше, толкова по-огромен изглеждаше, а гостът имаше чувството, че се смалява.

— Егоистично — изсъска Жилбер. — Синът ми прояви търпение. Нае местни хора, откри нови работни места. Тук трябваше да идват хора, за да се подлагат на лечебни процедури, а вие не просто се опитвате да съсипете хотела, а искате и да изкарате Марк виновен за всичко.

Венсан застана до сина си. Най-накрая бе проумял каква е цената на чувството за принадлежност към семейството. Габри нямаше какво друго да каже, затова си тръгна. Насочи се обратно към селото, където прозорците на къщите светеха. Над главата му прелетя ято патици, тръгнали на юг. Отлитаха далеч от смъртоносния студ, който се сгъстяваше и се подготвяше да стегне Канада в прегръдката си. Едрият мъж седна на един пън отстрани на пътя, загледа се в залеза над Трите бора и се замисли за le temps perdu141. Почувства се много самотен, останал без вярата в светците като утеха.

На масата пред Бовоар се появи бира, Гамаш вече държеше между дланите си чаша скоч. Инспекторите се настаниха удобно на комфортните столове и се заеха да изучават менюто за вечеря. Бистрото пустееше. Питър, Клара, Мирна и Рут си бяха тръгнали, а Оливие се беше оттеглил в кухнята. Хавък, последният останал келнер, взе поръчките им и се отдалечи, за да си приказват на спокойствие.

Гамаш разчупи малка багета и разказа на заместника си за разговора с Оливие.

— Значи все още твърди, че Отшелника е бил чех. Вярвате ли му?

— Да — отвърна старшият детектив. — Или поне вярвам, че той е убеден в думите си. Имате ли напредък с шифъра на Цезар?

— Не.

Бяха се отказали, когато стигнаха дотам, че изпробваха собствените си имена като ключови думи. И двамата бяха някак облекчени, че нищо не се получи.

— Какво има? — попита Гамаш.

Бовоар се бе облегнал и беше захвърлил ленената си салфетка на масата.

— Просто съм разочарован. Струва ми се, че всеки път, който отбележим напредък, нещо се обърква още повече. Дори още не знаем кой е убитият.

По-възрастният детектив се усмихна. Често попадаха в подобно затруднено положение. Колкото повече задълбаваха в един случай, толкова повече улики откриваха. В един момент имаха чувството, че са сграбчили нещо виещо и диво, което ги обсипва с улики като крясъци. Гамаш знаеше, че това е воят на нещо уплашено, притиснато в ъгъла. Навлизаха в последния стадий на разследването. Скоро уликите и парченцата от пъзела щяха да престанат да се съпротивляват и щяха да издадат убиеца. Бяха близо.

— Впрочем утре заминавам — обяви главният инспектор, когато Хавък им сервира предястията и бързо се оттегли.

— Пак ли за Монреал? — поинтересува се Бовоар, след като набоде на вилицата си грилован калмар, а Гамаш се зае със своите круши с прошуто.

— Малко по-надалече. Островите Кралица Шарлота.

— Шегувате ли се? В Британска Колумбия? На север, край Аляска? Заради някаква си маймуна на име Ву?

— Е, може и така да се каже…

Младият инспектор набоде препечено парче калмар и го потопи в чеснов сос.

— Voyons, не ви ли се струва някак… прекалено?

— Ни най-малко. Името Шарлот се повтаря многократно. — Гамаш започна да брои на пръсти: — Първото издание на романа на Шарлот Броите, първото издание на „Паяжината на Шарлот“ плочката от Кехлибарената стая, която е била създадена за принцеса на име София Шарлота. Бележката за цигулката, която Отшелника е пазел, е била написана от Шарлот. Опитвах се да разбера какво означават тези повторения, докато не получих отговора днес следобед от комисар Брюнел. Островите Кралица Шарлота. Там е рисувала художничката Емили Кар. Оттам е и дървесината, от която са резбовани статуетките. Може и да се окаже задънена улица, но би било глупаво да не тръгна по тази следа.

— Ще тръгнете, но кой ви води натам? Вие самият или убиецът? Мисля, че се подвеждате. Според мен убиецът е тук, в Трите бора.

— И аз смятам така, но предполагам, че корените на убийството са някъде на островите Кралица Шарлота.

Бовоар изпухтя раздразнено:

— Вземате някакви улики, които нямат нищо общо, и си ги нагласяте както ви е угодно.

— Какво искаш да кажеш?

По-младият детектив трябваше да внимава къде стъпва. Главният инспектор не беше просто негов началник. Между двама им имаше връзка, която бе по-дълбока от всяка друга в живота на Бовоар. И той знаеше, че търпението на Арман Гамаш си има граници.

— Струва ми се, че виждате това, което искате. Въобразявате си връзки, които не съществуват.

— Имаш предвид, че не са очевидни.

— Не, имам предвид, че не съществуват. Няма да е краят на света, ако си направите един прибързан извод, но вие скачате от извод на извод и къде ви праща всичко това? На шибания край на света. Сър.

Жан Ги отклони поглед към прозореца и се опита да се успокои. Хавък дойде да отсервира празните чинии и инспекторът изчака келнерът да си тръгне, преди да продължи:

— Знам, че обичате историята, литературата и изкуството. В колибата на Отшелника навярно се чувствате като дете в сладкарница, но ми се струва, че виждате в този случай много повече неща, отколкото има. Мисля, че излишно го усложнявате. Знаете, че бих ви последвал навсякъде, и то не само аз, а всички ние. Само ми задайте посока и тръгвам. Толкова много ви вярвам. Но дори вие можете да допуснете грешка. Винаги сте казвали, че по същество всяко убийство е много просто. Предизвикано е от някаква емоция. Тази емоция е тук, убиецът — също. Имаме много улики, по които да работим, и не ни трябват маймуни, парчета дърво и някакъв забравен от бога остров на майната си, в другия край на страната.

— Свърши ли? — попита Гамаш.

Бовоар изправи рамене и въздъхна дълбоко:

— Май има още.

Главният инспектор се усмихна:

— Съгласен съм с теб, Жан Ги, убиецът е тук. Някой от местните е познавал Отшелника и го е убил. Прав си. Когато махнеш всичките лъскави дрънкулки, по същество нещата са много прости. Имаме човек, сдобил се с антики, които струват цяло състояние. Може би ги е откраднал. Иска да се скрие, затова идва в село, за което никой не е чувал. Но дори това не е достатъчно. Прави следващата крачка и си построява колиба в затънтена гора. Дали се крие от полицията? Може би. От някого или нещо много по-лошо? Предполагам. Но не може да се справи сам. Ако не друго, трябва поне да получава новини. Нуждае се от очи и уши във външния свят. Затова вербува Оливие.

— Защо точно него?

— Рут го каза тази вечер.

— Още уиски, задник такъв?

— Това също. Но каза, че Оливие е алчен. Права е. Отшелника е бил същият. Може би е видял себе си в Оливие. Тази алчност. Тази потребност да притежава. Разбрал е, че може да го подчини на волята си, като му обещава все повече и по-хубави антични предмети. Но с годините нещо се променило.

— Полудял е?

— Може би. А може и да се е случило точно обратното. Дошъл е на себе си. Мястото, което построил, за да се укрие, се е превърнало в дом, в убежище. Ти също го усети. Имаше нещо успокояващо, дори утешително в живота, който е водил Отшелника. Съвсем простичък живот. Кой не си мечтае за това в наши дни?

Вечерята пристигна и настроението на Бовоар веднага се подобри, когато сложиха пред него чиния с ароматно телешко по бургундски. Погледна главния инспектор, който се усмихваше, докато се любуваше на своя омар „Термидор“.

— Да, простичкият живот в провинцията — потвърди Жан Ги и вдигна чашата си с червено вино за тост.

Гамаш вдигна своята чаша бяло вино към инспектора, а после зарови вилицата си в сочното месо. Докато се хранеше, си припомни онези няколко минути, след като за първи път прекрачи прага на колибата на Отшелника. Мига, в който осъзна какво вижда. Съкровища. И въпреки това всеки предмет явно се използваше по предназначение. Всяко нещо бе там с определена цел — чисто практична или пък за удоволствие, като книгите и цигулката.

Но имаше едно нещо, което сякаш не беше на място. Нямаше практическа стойност.

Гамаш бавно остави вилицата си и се втренчи в далечината, някъде зад гърба на Бовоар. След миг младият инспектор също спря да се храни и се извърна да погледне зад себе си. Там нямаше нищо. Салонът бе все така празен.

— Какво има?

Арман Гамаш вдигна пръст и с този жест деликатно помоли за тишина. Бръкна в джоба до гърдите си, извади писалка и тефтерче и си записа нещо набързо, сякаш се страхуваше да не му избяга. Бовоар се опита да прочете. Когато разбра какво е, го обзе вълнение.

Азбуката.

Тихо наблюдаваше как началникът му изписва буква след буква на следващия ред. Разшири очи от учудване. Как може да е бил толкова глупав? Как не е забелязал нещо, което сега му изглеждаше очевидно?

Под азбуката главен инспектор Гамаш написа: SIXTEEN.

— Шестнайсет. Номерът над вратата — прошепна Жан Ги, сякаш той също се боеше да не подплаши важната улика.

— Как бяха буквите на кода? — попита началникът му припряно. Нямаше търпение да види резултата.

Бовоар заровичка в джоба и извади тефтерчето си.

— MRKBVYDDO под хората на брега и OWSVI под кораба. Гледаше развълнувано, а Гамаш се зае да разкодира посланията на Отшелника.

A B C D E F G H I J K L M N O P Q R S T U V W X Y Z

S I X T E E N A B C D E F G H I J K L M N O P Q R S

Гамаш произнасяше всяка буква, докато разкодираше:

— T, Y, R, I, нещо…

— Тири — промърмори Бовоар. — Тири…

— Нещо, K, K, V. — Възрастният детектив вдигна поглед към колегата си.

— Какво означава? Дали с име? Може би чешко име?

— Или анаграма — предположи Гамаш. — Трябва да разместим буквите.

В продължение на няколко минути правеха опити, като хапваха от ястията си, докато работеха. Накрая главният инспектор остави писалката и поклати глава:

— Помислих си, че съм го разгадал.

— Може би сме на прав път — настоя Бовоар. Още не бе готов да се откаже. Написа набързо още няколко букви, опита и с другия код. Разменяше местата на буквите много пъти, докато накрая се примири с извода, до който бе стигнал и шефът му.

Ключовата дума не беше „шестнайсет“.

— И все пак — каза младият инспектор, докато топеше парче хляб с хрупкава коричка в соса на ястието — не мога да си обясня защо онзи номер стоеше над входната врата.

— Навярно някои неща нямат определена цел — отвърна замислено Гамаш. — Може би такава им е целта.

Но това звучеше прекалено езотерично на Бовоар. Също като логиката на главния инспектор, която щеше да го отведе на островите Кралица Шарлота. Всъщност Жан Ги изобщо не виждаше логика в тези съждения. В най-добрия случай можеше да се окаже, че началникът му е проявил силна интуиция, а в най-лошия — това бяха просто погрешни догадки, вероятно дори манипулирани от убиеца.

Когато чуеше името на странния архипелаг на другия край на страната, младият детектив си представяше единствено гъсти гори, планини и безкрайна сива морска шир. И най-вече мъгла. Арман Гамаш бе тръгнал право към тази мъгла, и то сам.

— За малко да забравя, Рут Зардо ми даде това.

Гамаш връчи на колегата си сгънат лист хартия. Бовоар го разтвори и прочете на глас:

Поне след „Рая“ имаше точка. Дали най-сетне бяха стигнали до края?