Отровни думи

Глава дванадесета

Доминик Жилбер стоеше до свекърва си и се взираше надолу по черния път. От време на време двете трябваше да се отдръпнат, защото минаваше кола, пълна с хора, потеглили от Трите бора към Брюм за последния ден на панаира, или шофьор, който бързаше да стигне в близкия град рано, за да избегне задръстванията.

Жените не гледаха към селото, а в обратната посока. По пътя, който водеше към Ковънсвил. И конете.

Доминик все още не можеше да повярва, че доскоро съвсем бе забравила за детската си мечта. И все пак май не беше чак толкова изненадващо — някога си мечтаеше също да се омъжи за Кийт от „Семейство Партридж“56 и тайно се надяваше да открие, че е една от изгубените принцеси от династията Романови57. Фантазията ѝ да притежава коне се бе изпарила заедно с останалите нереалистични въжделения, изместена от оперативки и клиенти, карти за фитнес и все по-скъпи дрехи. Докато накрая последната капка преля чашата и всички повишения, екзотични ваканции и СПА терапии изгубиха смисъл. Но на дъното на тази чаша, пълна с планове, цели и резултати, остана само една капчица.

Мечтата ѝ да има свой собствен кон.

Като малка ходеше на езда. Вятърът развяваше косите ѝ, а кожените юзди леко потрепваха в ръцете ѝ и тя се чувстваше свободна. И в безопасност. Сериозното момиченце забравяше за тежкото бреме на тревогите си, докато бе на гърба на коня.

Години по-късно, когато неудовлетворението се превърна в отчаяние, когато умората завладя душата ѝ, когато едва ставаше сутрин от леглото, мечтата отново се появи. Притече ѝ се на помощ като кавалерия, като Кралската канадска конна полиция.

Конете щяха да я спасят. Тези великолепни създания, които толкова обичаха ездачите си, че бяха готови да препуснат в битка заедно с тях и да преминат през взривове, ужас, крещящи мъже и свистящи оръжия. Докато ездачът ги смушкваше да продължават напред, те не спираха.

Кой не би ги обичал заради това?

Една сутрин Доминик се събуди и разбра какво да направи, за да запази разсъдъка и душата си. С Марк трябваше да напуснат работа и да си купят къща в провинцията. И да се сдобият с коне.

Щом купиха старото имение „Хадли“ и Рор започна работа по обора, тя се зае с търсенето на конете. Проучва с месеци идеалната порода, идеалния темперамент. Височината, теглото, дори цвета. Паломино58? Сив петнист? Всички думи, които знаеше от детството си, изплуваха в паметта ѝ. Всички снимки, откъснати от календари и залепени на стената редом с Кийт Партридж. Черният кон с бели чорапи, могъщият сив жребец, изправен на задните си крака, арабският — царствен, благороден и силен.

Накрая Доминик се спря на четири великолепни ловни коня. Стройни, с лъскав косъм, два дорести, един черен и един чисто бял.

— Чувам камион — обади се Карол и хвана ръката на снаха си леко и внимателно, като юзда.

Иззад завоя наистина се появи товарен автомобил. Доминик помаха и даде указания. Камионът намали, влезе в двора и спря до чисто новия обор.

Шофьорът изведе от фургона четири коня. Животните потропваха с копита по дървената рампа, докато слизаха. Когато застанаха едно до друго на двора, доставчикът се приближи до жените, хвърли цигарата си в прахта и я стъпка с обувка.

— Трябва да подпишете тук, мадам. — Мъжът протегна документите. Доминик посегна да ги вземе, подписа се на указаното място, почти без да сваля очи от конете, и даде бакшиш на шофьора.

Той го прие и премести поглед от озадачените жени към животните.

— Сигурни ли сте, че искате да ги задържите?

— Да, благодаря ви — отвърна Доминик с повече увереност, отколкото чувстваше. След като ѝ ги доставиха и мечтата ѝ се сбъдна, осъзна, че всъщност няма представа какво се прави с един кон. Какво остава за четири.

Шофьорът явно се смили и попита:

— Да ги прибера ли в конюшнята?

— Не, няма проблем. Ще се справим. Merci.

Искаше ѝ се мъжът да си тръгне веднага. Да не става свидетел на нейната несигурност, тромавост, некомпетентност. Доминик Жилбер не бе свикнала да действа на сляпо, но ѝ се струваше, че много скоро ще трябва да се примири с това.

Шофьорът обърна празния камион и потегли. Карол погледна снаха си:

— Е, ma belle59, предполагам, че едва ли ще сме по-лоши от последните им собственици.

Докато товарният автомобил се отдалечаваше към Ковънсвил, двете жени зърнаха думата, изписана на гърба на каросерията. С дебели черни букви, за да няма никакво съмнение. Abattoir60. Обърнаха се към окаяните животни в двора. Със сплъстени гриви и опашки, с пердета в очите, с хлътнали гърбове. Копитата им отдавна не бяха подрязвани, а по козината им личаха кал и язви.

— Ще звъннат райските камбани…61 — прошепна Карол.

Доминик не знаеше за райските камбани, но главата ѝ определено кънтеше. Какво бе направила? Приближи се и подаде морков на един от конете — изнурена стара кобила на име Бръшлян. Тя се поколеба, явно не беше свикнала да се отнасят с добрина към нея. След малко направи крачка към жената и пое сладкия морков от ръката ѝ.

Стопанката на имението бе отказала поръчката за великолепните ловни коне и бе взела решение да купи животни, изпратени в кланица. Щом очакваше те да я спасят, можеше поне да стори същото за тях.

Час и половина по-късно жените и конете все още стояха пред обора. Но беше дошъл и ветеринар.

— След като ги изкъпете, ще трябва да втривате това в раните им — обясни лекарят и подаде на Доминик кофичка с мехлем. — Два пъти на ден, сутрин и вечер.

— Можем ли да ги яздим? — попита Карол, докато държеше оглавника на най-едрия кон. Мина ѝ през ум, но не каза на никого, че навярно въобще не е кон, а лос. Казваше се Макарони.

— Mais, oui62. Даже е препоръчително. — Ветеринарят обикаляше около окаяните животни и ги милваше със своите големи, опитни ръце. — Pauvre cheval63 — прошепна в ухото на старата кобила Бръшлян. Гривата ѝ бе почти окапала, опашката ѝ бе изтъняла, козината ѝ бе проскубана. — Имат нужда от движение, добра храна и вода. Но най-вече биха се радвали на грижа и внимание.

Лекарят клатеше глава, докато завършваше прегледа.

— Добрата новина е, че нямат тежки заболявания. Оставили са ги да гният в кални поля и леденостудени обори. Не са ги сресвали и почиствали. Били са напълно пренебрегнати. За разлика от този. — Приближи се към високия кон със забулени в бяло ириси и животното плашливо се дръпна. Докторът изчака и след малко пак пристъпи напред тихо, като издаваше успокоителни звуци, докато жребецът се укроти. — Той е бит. Виждате ли? — посочи белезите по хълбоците на животното. — Страхува се. Как се казва?

Доминик провери в разписката от кланицата и погледна Карол.

— Какво има? — попита свекърва ѝ и се приближи да види разписката. — О! — възкликна и се обърна към ветеринаря: — Може ли да се сменят имената на конете?

— В повечето случаи бих казал, че може, но не и при този кон. Добре е да има приемственост. Животните свикват с имената си. Защо питате?

— Казва се Марк.

— И по-лоши имена съм чувал — отвърна лекарят и започна да си събира нещата.

Жените се спогледаха. Засега Марк — съпругът, не конят — нямаше представа, че Доминик се е отказала от ловните коне и вместо тях е взела тези онеправдани твари. Беше почти сигурно, че няма да е щастлив от промяната. Доминик се надяваше мъжът ѝ да не забележи, а ако можеше да им даде могъщи и мъжествени имена като Гръм и Герой, навярно нямаше да му пука толкова. Но със сигурност щеше да му направи впечатление полусляпа, покрита с белези и уплашена стара развалина на име Марк.

— Пояздете ги възможно най-скоро — напомни ветеринарят, след като се качи в колата си. — Първо само на бавен ход, докато си върнат силите. — Усмихна се окуражително. — Ще се оправите. Не се тревожете. Конете са извадили голям късмет с вас.

И с тези думи потегли.

— Oui — подхвърли Карол, — докато не ги оседлаем от грешната страна.

— Мисля, че седлото се слага по средата — отвърна Доминик.

— Merde.

Служителите на Sûreté тръгнаха на лов за кръв. Щом жертвата не е била убита в бистрото, значи трябваше да открият истинското местопрестъпление. Беше пролята кръв, и то доста.

И макар убиецът да бе разполагал с два дни да почисти, от кръвта оставаха петна. Не можеше да се изтрие лесно. Бе почти невъзможно да се заличат напълно следите от бруталното убийство. Полицаите се заеха да претърсят всеки дом, всеки магазин, всяка барака, хамбар, гараж и кучешка колиба в Трите бора и околността. Жан Ги Бовоар се грижеше за организацията и изпращаше екипи от хора на Sûreté из цялото село и покрайнините му. Самият той работеше във временния щаб, където приемаше докладите, насочваше подчинените си, от време на време ги смъмряше, а търпението му се изчерпваше, докато го заливаха отрицателни резултати.

Не разполагаха с нищо.

Нямаше и следа от оръжието на убийството или от местопрестъплението. Не откриха нищо дори в старото имение „Хадли“, чиито лъскави нови подове не бяха виждали кръв. Бяха пристигнали и лабораторните резултати от анализа на ръжените на Оливие. Вече имаха потвърждение, че нито един от металните инструменти не е използван за убийството. Оръжието все още бе някъде там.

Намериха обаче изчезналите ботуши на Гилен и една отдавна забравена и запусната изба под дома на мосю Беливо, в която все още имаше буркани с мариновано червено цвекло и бутилки сайдер. Една катеричка си бе направила гнездо на тавана на Рут, което май не беше особено изненадващо, а подозрителните семена в коридора на Мирна се оказаха от ружа. Нищо.

— Ще разширя периметъра, който претърсваме — увери Бовоар началника си по телефона.

— Навярно ще е добре. — Но Гамаш не звучеше убеден.

От слушалката долетяха и далечни шумове — Жан Ги чуваше звънци, музика и смях.

Арман Гамаш беше на панаира.

Традиционният селски панаир в Брюм някога бил място за среща на животновъди и земеделци, които показвали добитъка си, продавали есенната реколта, сключвали сделки и се виждали с приятели. Вече повече от век той събираше посетители от цялата околия. В една барака се оценяваха домашни животни, а в друга занаятчии излагаха изделията, които бяха създали с ръцете си. Под навесите в дълги редици бяха подредени маси, на които се продаваха печива, а децата се редяха на опашки за бонбони с лакрица или кленов сироп, пуканки и топли понички.

Това бе последното празненство за лятото, мост към есента.

Арман Гамаш подмина люлките, въртележките и амбулантните търговци и погледна часовника си. Беше време. Тръгна към една поляна встрани от оборите, където вече се бе събрала тълпа. Предстоеше хвърлянето на гумени ботуши.

Инспекторът остана в края на поляната. Наблюдаваше, докато деца и възрастни се нареждаха в редица. Младежът, който ръководеше състезанието, успокои събралото се множество, раздаде на всеки по един гумен ботуш и след като се отдалечи на почтително разстояние, вдигна ръка високо във въздуха. И застина така.

Напрежението бе почти непоносимо.

Тогава рязко, като секира, спусна ръка.

Подредените в редица хора вдигнаха ръце в синхрон и стрелбата започна. Под окуражителните подвиквания на зяпачите бе отприщена истинска буря от гумени ботуши.

В този момент Гамаш осъзна защо толкова лесно си е намерил хубаво място отстрани на поляната. Към него летяха поне три ботуша.

Главният инспектор се обърна с гръб, приведе се и инстинктивно вдигна ръка над главата си, за да се предпази. Ботушите с изтрополяване се приземиха около него, но нито един не го удари.

Младежът отговорник се затича и спря до детектива.

— Добре ли сте?

Къдравата кестенява коса на младия мъж сияеше с червеникави отблясъци на слънцето. Лицето му бе загоряло, очите — сини и дълбоки. Беше удивително красив и много ядосан.

— Не трябва да стоите тук. Мислех, че ще се отместите.

Погледна го така, сякаш тъкмо осъзнаваше, че си има работа с невероятно глупав човек.

— C’était ma faute64 — призна Гамаш. — Съжалявам. Търся Стария Мъндин.

— Аз съм.

Инспекторът се втренчи в запъхтяния млад мъж.

— А вие сте главен инспектор Гамаш. — Младежът подаде едрата си мазолеста ръка. — Виждал съм ви в Трите бора. Жена ви не участва ли в танците с дървени обувки по случай националния празник?

Детективът не можеше да откъсне очи от този изпълнен с енергия и светлина млад човек. Кимна в отговор на въпроса му.

— Така си и помислих. Аз бях един от цигуларите. Мен ли търсите?

Зад Стария Мъндин започнаха да се трупат хора, които очакваха насоки. Той хвърли бърз поглед към тях, но остана спокоен.

— Бих искал да поговорим, когато имате малко време.

— Разбира се. Остават още няколко етапа от състезанието и после мога да си тръгна. Искате ли да се пробвате?

Младежът подаде на Гамаш един от ботушите, които почти го бяха цапардосали по главата. Инспекторът го прие и докато вървеше след Мъндин към редицата от състезатели, попита:

— Какво трябва да правя?

— Съревноваваме се по хвърляне на гумени ботуши — разсмя се Стария Мъндин. — Мисля, че и сам можете да се досетите.

Главният инспектор се усмихна. Явно днес не му беше ден, поне що се отнася до досетливост. Зае място близо до Клара и забеляза, че Стария Мъндин изтича до края на редицата и спря пред красива млада жена и дете на около шест години. Младежът коленичи и подаде на момченцето малък ботуш.

— Чарлс — обясни Клара. — Синът му.

Гамаш отново погледна. Чарлс Мъндин също беше хубавец. Засмя се и се обърна в грешната посока, но родителите му търпеливо го насочиха в правилната. Стария Мъндин целуна сина си и се върна на бегом до началото на редицата.

Детективът забеляза, че Чарлс е със синдром на Даун.

— Готови? — извика Мъндин и вдигна ръка. — По местата!

Инспекторът стисна своя ботуш и хвърли поглед надолу по редицата, където Питър и Клара гледаха съсредоточено пред себе си.

— Хвърляйте!

Гамаш замахна с ръка и усети как ботушът го перва по гърба. Залитна, а калната обувка почти се изплъзна от пръстите му. Полетя накриво и се приземи на около половин метър напред и леко встрани.

Клара бе стиснала по-силно своя ботуш, но не успя да го задържи много по-дълго и той изхвърча почти вертикално над главата ѝ.

— Пазете се! — закрещяха всички и като един се дръпнаха назад. Заслепени от яркото слънце, напрегнаха очи, за да видят къде ще падне „снарядът“ на художничката.

Удари Питър. За щастие, бе просто малко розово детско ботушче и отскочи от мъжа, без да го засегне. Застанали зад Гамаш, Габри и Мирна се обзалагаха колко време ще отнеме на Клара да измисли оправдание и какво ще бъде то.

— Залагам десет долара, че ще се измъкне с „Ботушът беше мокър“! — заяви Мирна.

— Неее, това беше миналата година. Какво мислиш за „Питър застана под него“?

— Договорихме се.

Съпрузите Мороу се приближиха към приятелите си.

— Можете ли да повярвате, че отново ми дадоха мокър ботуш?

Габри и Мирна прихнаха да се смеят, Клара се ухили широко и се спогледа с Гамаш. Размениха се пари. Художничката се наведе към главния инспектор и прошепна:

— Следващата година ще кажа, че Питър е застанал под ботуша. Можете да направите залог.

— А ако не го уцелите?

— О, винаги го уцелвам — заяви тя сериозно. — Той се намества точно отдолу, нали се сещате.

— И аз така чух.

Мирна помаха на Рут, която куцукаше в другия край на поляната в компанията на Роза. Поетесата показа среден пръст.

Чарлс Мъндин видя и размаха ръчички с вдигнат среден пръст пред цялата тълпа.

— Рут не участва ли в хвърлянето на гумени ботуши? — попита Гамаш.

— Май е прекалено забавно за нея — поясни Питър. — Дойде на панаира да пазарува детски дрешки от занаятчиите.

— Защо?

— Кой знае защо Рут прави нещата, които прави? — включи се Мирна. — Имате ли напредък в разследването?

— Имаме едно много важно откритие — призна Гамаш и всички се скупчиха около него. Дори Рут се приближи с накуцване. — Съдебният лекар твърди, че мъртвецът не е убит в бистрото. Убиецът го е нападнал другаде и после е занесъл трупа там, където го намерихме.

Главният инспектор вече ясно чуваше врявата от въртележките, люлките и търговците, които обещаваха огромни плюшени играчки за награда на онези, които успеят да улучат тенекиена патица. Звъняха звънчета, за да привлекат посетителите към различни игри, а викачът от манежа съобщаваше, че представлението с коне ще започне всеки момент. Но струпаните около Гамаш хора мълчаха. Накрая проговори Клара:

— Това е чудесна новина за Оливие, нали?

— Имате предвид, че вече е извън подозрение? — попита детективът. — Донякъде, да. Но възникват още повече въпроси.

— Като например как тялото се е озовало в бистрото — предположи Мирна.

— И къде е извършено убийството — додаде Питър.

— Претърсваме селото. Къща по къща.

— Какво? — извика художникът. — Без наше знание?

— Имаме съдебно разрешение — отвърна Гамаш, изненадан от разпалената реакция на мъжа.

— Това не променя факта, че нарушавате правото ни на лична неприкосновеност. Знаехте, че скоро ще се приберем. Можехте да изчакате.

— Можех, но реших да не го правя. Този път не ви идваме на гости по приятелски, а и честно казано, чувствата ви в момента не са важни.

— Явно и правата ни не са.

— Не е точно така — отговори главният инспектор любезно, но твърдо. Колкото повече се разпалваше Питър, толкова по-спокоен ставаше Гамаш. — Имаме разрешение от съда. Опасявам се, че вашето право на лична неприкосновеност бе нарушено в момента, в който някой отне живот в селото ви. Не ние потъпкваме правата ви, убиецът го е сторил. Не го забравяйте. Трябва да ни съдействате, което означава да се отдръпнете и да ни оставите да си вършим работата.

— Да ви позволим да претърсвате домовете ни? — продължи ядосано Питър. — Вие как бихте се почувствали?

— И на мен нямаше да ми е приятно — призна Гамаш. — Кой не би имал против? Но предполагам, че бих проявил разбиране. Знаете ли, това е само началото. Ще става все по-лошо. И преди да приключим, ще знаем къде е скрито всичко.

Главният инспектор погледна Питър строго.

Художникът си представи затворената врата на ателието си. Видя във въображението си как служители на Sûreté я отварят. Щракват ключа за осветлението. Нахълтват в най-личното му пространство. Мястото, където той пази своето изкуство. Мястото, където е сърцето му. Най-новата му творба бе там, покрита с платнище. Потулена, далеч от критични погледи.

Но сега група непознати бяха отворили тази врата, бяха вдигнали булото и бяха видели платното. Какво ли си бяха помислили?

— Доколкото разбрах, засега не сме открили нищо, освен изгубените ботуши на Гилен.

— Значи сте ги намерили — обади се Рут. — Дъртата кучка ме обвиняваше, че съм ги откраднала.

— Открихме ги в плета между нейния и вашия двор — уточни Гамаш.

— Виж ти! — възкликна поетесата.

Детективът забеляза, че семейство Мъндин стоят в края на поляната и го чакат.

— Моля да ме извините.

Побърза да се присъедини към младата двойка и сина им и заедно се отправиха към павилиона на Стария Мъндин за ръчно изработени мебели. Гамаш знаеше, че изборите, които човек прави в живота си, говорят много за него. Мъндин бе избрал да прави мебели, и то изящни. Главният инспектор плъзна опитен поглед по масите, шкафчетата и столовете. Пред себе си виждаше резултата от усърдна и прецизна работа. Всяка сглобка на длаб и зъб бе безупречна, изящните интарзии65 бяха красив акцент, а повърхностите бяха излъскани до блясък. Съвършени. Такъв труд костваше много време и търпение. Младият дърводелец никога нямаше да получи заплащане, достойно за високото качество на тези маси, столове и скринове.

И все пак Стария Мъндин продължаваше да се занимава с този занаят. Такава всеотдайност не бе характерна за днешната младеж.

— Можем ли да ви помогнем? — попита Съпругата с топла усмивка. Косата ѝ бе много тъмна, късо подстригана, а очите ѝ бяха големи и интелигентни. Носеше няколко ката дрехи един върху друг и облеклото ѝ изглеждаше едновременно комфортно и бохемско.

„Богиня майка, омъжена за дърводелец“ — помисли си Гамаш.

— Имам няколко въпроса, но първо ми разкажете за вашите мебели. Прекрасни са.

— Merci — усмихна се Мъндин. — През по-голямата част от годината работя по тях и ги продавам тук, на панаира.

Инспекторът прокара едрата си длан по гладката повърхност на скрин с няколко чекмеджета и отбеляза:

— Съвършено полирано. С парафин?

— Ако искахме да избухват в пламъци ей така — засмя се Стария. — Парафинът е леснозапалим.

— „Варатан“?

На красивото лице на Мъндин се разля поредната усмивка, придружена с фини бръчици.

— Май ни бъркате с ИКЕА. Хората често се заблуждават — пошегува се. — Не, използваме пчелен восък.

„Ние“ — помисли си Гамаш. Наблюдаваше тези млади съпрузи само от няколко минути, но вече му беше ясно, че са екип.

— Успявате ли да продадете много на панаира?

— Само тези ни останаха — отвърна Съпругата и посочи изящните мебели около тях, които се брояха на пръсти.

— Ще ги вземат до довечера, преди панаирът да е свършил — заяви уверено Стария Мъндин. — Ще трябва пак да се захващам за работа. Есента е най-подходящият сезон да обикалям гората и да търся добър дървен материал. Повечето дърводелски труд оставям за зимата.

— Бих искал да видя работилницата ви.

— Когато ви е удобно.

— Какво ще кажете да идем сега?

Младият мъж се втренчи в събеседника си. Гамаш на свой ред не отместваше очи от него.

— Сега?

— Проблем ли е?

— Ами…

— Няма нищо — успокои го Съпругата. — Аз ще остана да наглеждам павилиона. Ти върви.

— Може ли да вземем Чарлс с нас? — обърна се Стария към инспектора. — На Съпругата ще ѝ е трудно едновременно да наглежда детето и да се занимава с клиенти.

— Настоявам да дойде с нас — отвърна Гамаш. Протегна ръка към момченцето, а то я пое, без да се колебае. Сърцето на детектива се сви, когато осъзна колко ценно е това дете. Винаги щеше да е. Животът му преминаваше под знака на вечното доверие.

На родителите щеше да им е много трудно да го опазят.

— Всичко ще бъде наред — увери инспекторът Съпругата.

— О, знам. По-скоро се тревожа за вас.

— Съжалявам — посегна да се здрависа с младата жена Гамаш, — не разбрах как се казвате.

— Името ми е Мишел, но всички ме наричат Съпругата.

Дланта и беше загрубяла и мазолеста като на Стария Мъндин, но гласът ѝ бе нежен и преливаше от мекота. Някак му напомни за Рен-Мари.

— Защо? — попита детективът.

— Всичко започна като шега между нас двамата, а после си остана. Стария и Съпругата. Мисля, че ни подхожда.

Гамаш бе съгласен. Прозвищата подхождаха на тези млади съпрузи, които като че ли живееха в свой собствен свят с красивите си творения.

Чарлс помаха на майка си със свито юмруче и изпънат среден пръст:

— Чао!

— Старче! — смъмри младата жена мъжа си.

— Не бях аз — оправда се Мъндин. Но Гамаш забеляза, че младежът не хвърли вината върху Рут.

Стария сложи детето на седалката в буса си, закопча колана му и потеглиха от паркинга на панаира.

— Истинското ви име „Стария“ ли е?

— Цял живот са ме наричали така, но се казвам Патрик.

— Откога живеете тук?

— В Трите бора? От няколко години. — Младежът се замисли за момент. — Господи, станаха единайсет години. Направо не мога да повярвам. Оливие беше първият, с когото се запознах.

— Какво е отношението на хората към него?

— Не знам за хората, но знам какво мисля аз. Харесвам го. Винаги е бил честен с мен.

— Но не с всички? — Гамаш бе забелязал интонацията.

— Някои хора нямат представа каква е стойността на притежанията им. — Стария Мъндин се бе съсредоточил в пътя и шофираше внимателно. — А други просто искат да създават неприятности. Не им става хубаво, ако някой им каже, че античната им ракла всъщност е просто стара. Без особена стойност. Вбесяват се. Но Оливие си знае работата. Много търговци на антики се навъдиха в околността напоследък, само че повечето от тях си нямат представа от тънкостите на занаята. А Оливие има.

След няколко секунди мълчание, през които двамата мъже се взираха в пейзажа през прозорците на автомобила, Гамаш проговори:

— Винаги съм се чудел откъде си намират стока антикварите.

— Повечето работят със събирачи — хора, които се специализират в ходене по търгове и обикалят местните жители. Най-вече възрастните, които биха продали част от имуществото си. По тези места, ако в неделя сутрин някой почука на вратата ти, е по-вероятно да е събирач на антики, отколкото свидетел на Йехова66.

— Оливие има ли си събирач?

— Не, сам върши тази работа. Труди се здраво за антиките, с които се сдобива. И много добре знае кое колко струва. Добър е. И е честен… поне в повечето случаи.

— В повечето случаи?

— Е, трябва да печели от това, разбира се, а и много от предметите имат нужда от поправка. Старите мебели праща при мен, за да ги реставрирам. По някои има много работа.

— Сигурен съм, че не му искате толкова пари, колкото е реалната стойност на услугите ви.

— Е, стойността е нещо относително. — Стария хвърли бърз поглед към Гамаш, докато се подрусваха на седалките заради неравния път. — Обичам си работата, но ако цената ми отговаряше на труда, който влагам, никой нямаше да може да купува мебелите, които изработвам. А и Оливие нямаше да ме наеме да поправям прекрасните му находки. Така че на мен ми е изгодно да намаля цената. Живея добре. Не се оплаквам.

— Има ли някой, който се е ядосвал много на Оливие?

Стария продължи да кара мълчаливо и Гамаш си помисли, че може да не е чул въпроса. Но накрая младежът проговори:

— Да, преди около година. Възрастната мадам Поарие, която живее нагоре по планинския път, реши да се мести в старчески дом в Сан Реми. Оливие я ухажваше от няколко години. В крайна сметка тя му продаде повечето си вещи. Сред тях имаше някои удивителни мебели.

— Плати ли достатъчно за тях?

— Зависи кого питате. Бабата беше доволна. Оливие — също.

— А кой бе ядосан тогава?

Стария Мъндин не каза нищо. Гамаш изчака.

— Децата ѝ. Твърдяха, че Оливие е направил всичко, за да спечели благоволението ѝ, а после се е възползвал от самотната старица.

Мъндин спря в двора на малка фермерска къща. Край стените се извисяваха стройни ружи, а в градината бе пълно с рудбекии67 и старомодни рози. Поддържани и подредени зеленчукови лехи заемаха част от мястото встрани от къщата.

Двигателят на буса утихна и Мъндин посочи една от постройките в двора:

— Ето я работилницата ми.

Главният инспектор разкопча колана на детското столче, където седеше Чарлс. Момченцето бе заспало и Гамаш го пое в ръце. Насочиха се към бараката, която Мъндин използваше за работилница.

— Споменахте, че Оливие е открил нещо неочаквано в дома на мадам Поарие.

— Платил ѝ е твърда сума за всички вещи, които вече са ѝ били непотребни. Тя е решила какво да задържи, а останалото е било за него.

Стария Мъндин спря пред вратата на бараката и се обърна към детектива:

— Имала е комплект от шест стола „Чипъндейл“68, всеки от тях на стойност около десет хиляди. Знам, защото ги реставрирах, но не мисля, че е споделял с някой друг.

— А вие?

— Не. Няма да повярвате колко дискретност се иска в моя бранш.

— Знаете ли дали Оливие е платил на мадам Поарие допълнителна сума?

— Нямам представа.

— Но децата ѝ са се ядосали?

Мъндин кимна отсечено и отвори вратата на бараката. Пристъпиха в друг свят. Букетът от селски аромати на късното лято се изпари. Нямаше го лекия мирис на тор, прясно окосена трева, слама и съхнещи на слънцето билки.

Тук имаше само един аромат — на дърво. Току-що отрязано. Но и старо дърво от стените на бараката. Най-различни видове дърво. Гамаш се огледа и видя, че наоколо са подпрени парчета дървесина, които чакаха своя ред да се превърнат в мебели. Стария Мъндин внимателно поглади с длан една груба дъска.

— Няма как да забележите, но тук вътре има дървесен тумор. Трябва да знаете какви признаци да търсите. Дребни несъвършенства. Не е ли странно, че външните недостатъци подсказват за нещо великолепно отвътре?

Младият мъж погледна Гамаш в очите. Чарлс леко се размърда и главният инспектор го погали по гърба с голямата си длан, за да го успокои.

— За съжаление, не разбирам много от дървесина, но, доколкото виждам, имате различни видове. Защо?

— За различни нужди. Използвам клен, череша или борова дървесина за вътрешността, а за облицовката избирам кедър. Това тук е червен кедър. Любимият ми. В момента е леко неугледен, но когато се обработи и полира… — Мъндин направи красноречив жест.

Гамаш забеляза два стола, разположени на работна платформа. Единият бе обърнат наопаки.

— От бистрото ли са? — Детективът се приближи до тях. И наистина, първият беше с паянтова облегалка за ръце, а вторият — с нестабилен крак.

— Тези ги взех в събота вечерта.

— Има ли проблем да говорим за станалото в бистрото, докато Чарлс е тук?

— Не, няма. Или ще разбере, или няма да разбере. И в двата случая не се притеснявам. Той си знае, че това не го засяга.

На Гамаш му се прииска повече хора да имат такава нагласа.

— В нощта на убийството сте посетили бистрото, нали?

— Така е. Ходя до бистрото всяка събота, за да взема повредените мебели и да оставя онези, които вече съм поправил. Нямаше нищо по-различно от обикновено. Стигнах там малко след полунощ. Последните клиенти се канеха да си тръгват, хлапетата от персонала бяха започнали да прибират и да чистят.

„Хлапетата“ едва ли бяха много по-млади от този човек, помисли си Гамаш. Но Стария някак си изглеждаше много… ами, стар.

— Но не видях никакъв труп.

— Жалко, иначе можеше да ни помогнете. А като цяло нещо необичайно да ви е направило впечатление?

Стария Мъндин се замисли. Чарлс се събуди и се размърда нервно в ръцете на Гамаш. Главният инспектор го пусна да стъпи на пода. Детето си намери парче дърво и започна да го разглежда съсредоточено.

— Съжалявам. Иска ми се да можех да помогна, но онази събота вечер си беше като всяка друга.

Детективът също взе парче дървесина и го изтупа от стърготините.

— Как започнахте да поправяте мебели за Оливие?

— О, беше доста отдавна. Даде ми един стол за ремонт, който бил зарязан в някаква барака в продължение на години. Оливие беше решил да го използва в бистрото. Но първо трябва да разберете, че…

Последва разпален монолог за старите квебекски чамови мебели. Млечната боя, варварщината на свалянето на оригиналния цвят, рисковете да се съсипе красив предмет по време на реставрация. Тънката граница между това една мебел да се направи годна за употреба или да се съсипе така, че вече да не струва нищо.

Гамаш слушаше в захлас. Живо се интересуваше от историята на Квебек, а следователно и от квебекските антики — забележителните мебели, създадени от първите заселници по време на дългите зими преди столетия. Бяха изработили чамови мебели, които бяха едновременно практични и красиви, и бяха вложили душата си в тях. Всеки път, когато Гамаш се докоснеше до старинна маса или шкаф, се опитваше да си представи занаятчия, който издялва и полира дървото, поглажда го със загрубелите си ръце отново и отново. И така се ражда нещо красиво — красиво и дълготрайно. Благодарение на хора като Стария Мъндин.

— Какво ви доведе в Трите бора? Защо не избрахте по-голямо селище? Със сигурност щяхте да имате повече работа в Монреал или дори в Шербрук.

— Роден съм в град Квебек. Човек би предположил, че там има много работа за реставратор на антични мебели, но е доста трудно, ако си млад и неопитен. Преместих се в Монреал и започнах работа в антикварен магазин на улица „Нотр Дам“, но стигнах до извода, че не ми е мястото в големия град. Затова реших да ида в Шербрук. Качих се на колата, тръгнах на юг и се изгубих. Попаднах на Трите бора, влязох в бистрото да попитам за посоката, поръчах си café au lait, седнах и столът под мен рухна. — Младежът се разсмя и Гамаш също прихна. — Предложих да го поправя и така започна всичко.

— Казахте, че сте тук от единайсет години. Явно сте били много млад, когато сте напуснали Квебек.

— На шестнайсет. Тръгнах след смъртта на баща ми. Прекарах три години в Монреал, после дойдох тук. Запознах се със Съпругата, роди се Чарлс. Основахме малък бизнес.

„Този младеж е постигнал много за единайсет години“ — помисли си Гамаш.

— Как изглеждаше Оливие, когато се видяхте в събота вечер?

— Както обикновено. Около Деня на труда винаги е доста натоварено, но той беше спокоен. Е, доколкото може да е спокоен Оливие, разбира се — усмихна се Мъндин. Беше ясно, че думите му не са язвителни, а обагрени с приятелски чувства. — Не казахте ли, че в крайна сметка убийството не е извършено в бистрото?

Гамаш кимна утвърдително:

— Опитваме се да открием мястото, където е убита жертвата. Всъщност, докато бяхме на панаира, моите хора имаха за задача да претърсят цялата околност, включително и вашата къща.

— Наистина ли? — Вече бяха на вратата на бараката, Мъндин се обърна и се вгледа в мрака. — Или са много добри, или не са направили нищо. Не се забелязва.

— Такава е целта — отвърна главният инспектор, но му направи впечатление, че за разлика от Питър, Стария Мъндин въобще не изглежда притеснен.

— Но защо да убиваш някого на едно място, а после да го местиш на друго? — попита младият мъж, без да очаква отговор. — Престъпникът по всяка вероятност е искал да се отърве от трупа, особено ако е убил човека в собствения си дом, но защо би го занесъл при Оливие? Изглежда ми странно, но пък бистрото е на доста централно място. Може просто да му е било удобно.

Гамаш не коментира твърдението. И двамата знаеха, че не може да е вярно. Бистрото наистина бе много удобно място да се захвърли труп. И това тревожеше Гамаш. Убийството не беше случайно, нито преместването на трупа.

Сред тях се движеше много опасен човек. Навярно изглеждаше щастлив, замислен или дори дружелюбен. Но това бе заблуда. Маска. Арман Гамаш знаеше, че когато открие убиеца и смъкне фалшивото му лице, ще се отлепи и кожата. Маската се бе сраснала с човека. Измамата бе пълна.