Отровни думи

Глава двадесет и шеста

След известно време Мирна проговори. Наведе се към приятелката си, хвана я за ръката и я утеши:

— Постъпила си съвсем нормално.

— Наистина ли? Защото се чувствам отвратително.

— Е, в по-голямата си част животът ти е отвратителен — отбеляза тъмнокожата жена, докато кимаше дълбокомислено. — Затова е съвсем нормално.

— Ха-ха.

— Слушай какво, Фортен ти предлага всичко, за което някога си мечтала, всичко, което желаеш.

— И изглеждаше много мил.

— Вероятно е такъв. Сигурна ли си, че не се е пошегувал? Клара поклати глава.

— Може би самият той е гей — предположи Мирна. Художничката отново поклати глава:

— И аз си го помислих, но има жена и две деца, а и просто не ми изглежда гей.

Клара и Мирна имаха фино настроени гей-радари. Може и да бъркаха понякога, но все щяха да засекат Фортен. В бистрото обаче бе отчетен само един обект — огромен и ясно забележим. Габри.

— Какво да правя? — попита Клара.

Мирна мълчеше.

— Трябва да говоря с Габри, нали?

— Сигурно ще ти е полезно.

— Може утре.

Котето си тръгваше, художничката се замисли върху думите на Мирна. Фортен ѝ предлагаше всичко, което някога бе желала, и можеше да осъществи единствената ѝ детска мечта — да постигне успех, да стане известна художничка. Триумфът щеше да е още по-сладък след всички тези години, прекарани в пущинака, където бе обект на подигравки и всички я отбягваха.

Сега от нея се искаше само едно — да си замълчи.

Можеше да го направи.

— Не, не съм го убил.

Но докато произнасяше думите, Оливие осъзна колко пагубно ще му се отрази стореното досега. Изрекъл бе толкова лъжи, че постепенно истината бе станала неразпознаваема.

— Беше мъртъв, когато влязох.

Господи, дори в собствените му уши звучеше като поредната лъжа. Не взех последната бисквита, не счупих чашката от фин костен порцелан, не откраднах парите от портмонето ти. Не съм гей.

Само лъжи. През целия му живот. През цялото време. Докато не пристигна в Трите бора. За един миг, за няколко славни дни бе живял истински. С Габри. В малкия съсипан апартамент под наем над бившата железария.

Но изведнъж се бе появил Отшелника. Сподирян от лъжи.

— Вижте, казвам ви истината. Беше събота вечер и тук гъмжеше от хора. През дългия уикенд на Деня на труда винаги е лудница. Но до полунощ почти всички клиенти си бяха тръгнали. Тогава дойде Стария Мъндин и донесе столовете и една маса. Когато и той си тръгна, бистрото се опразни. Само Хавък довършваше почистването и подреждането. Затова реших да навестя Отшелника.

— След полунощ? — попита Гамаш.

— Обикновено ходех по това време. За да не види никой.

Главният инспектор, който седеше срещу Оливие, бавно се облегна назад, сякаш се отдръпна. Жестът бе красноречив. Нашепваше, че детективът не вярва на чутото. Собственикът на бистрото се вгледа в този мъж, когото бе смятал за приятел, и почувства как се напряга.

— Не ви ли беше страх от тъмнината?

Гамаш зададе въпроса толкова простичко, че в този миг Оливие осъзна колко е гениален. Инспекторът умееше да се промъква под кожата на хората, да задълбава в плътта, кръвта и костите. И да задава въпроси, които звучат измамно просто.

— Не от тъмнината се боя — отвърна русокосият мъж. И си спомни усещането за свобода, което го обземаше само след залязването на слънцето. В градските паркове, в сумрака на киносалона, в някоя спалня. Насладата, която му доставяше възможността да смъкне външната обвивка и да бъде себе си. Закрилян от нощта.

Не се боеше от тъмнината, а от онова, което можеше да излезе на светло.

— Познавах пътя, а и до колибата се стига само за двайсетина минути пеша.

— Какво видяхте, когато стигнахте?

— Всичко изглеждаше нормално. Прозорецът светеше, фенерът на верандата бе запален.

— Очаквал е някого.

— Очакваше мен. Винаги палеше фенера заради мен. Не ми мина през ум, че може да е станало нещо лошо, докато не отворих вратата и го видях. Разбрах веднага, че е мъртъв, но си помислих, че просто е паднал, получил е удар или инфаркт и си е ударил главата.

— Нямаше ли оръжие наоколо?

— Не, нищо.

Гамаш пак се наклони към него.

Оливие се зачуди дали отново е спечелил доверието му.

— Носехте ли му храна?

Мислите на ресторантьора запрепускаха. След миг той кимна.

— Каква по-точно?

— Обичайното. Сирене, мляко, масло. Малко хляб. И като подарък бях приготвил бурканче мед и чай.

— Какво направихте с тях?

— С продуктите ли? Не знам. Бях в шок. Не си спомням.

— Намерихме ги в кухнята. Отворени.

Двамата мъже се гледаха напрегнато. Гамаш леко присви очи. Изражението му причини почти осезаема болка на Оливие.

Главният инспектор беше ядосан.

— Ходих там два пъти онази нощ — изломоти собственикът на бистрото, забил поглед в масата.

— По-високо, ако обичате — настоя детективът.

— Върнах се в колибата по-късно.

— Крайно време е, Оливие. Кажете ни истината.

Русокосият мъж си поемаше въздух плитко, на пресекулки, сякаш от устата му стърчеше кукичка, бе захвърлен на брега и скоро щяха да го нарежат на филета.

— Първия път, когато го посетих онази нощ, Отшелника все още беше жив. Пихме чай и си поговорихме.

— За какво?

„Хаос иде, стари друже, и нищо не може да го спре. Отне му много време, но вече е тук.“

— Винаги ме разпитваше за хората, които идват в селото. Засипваше ме с въпроси за външния свят.

— За външния свят?

— За всичко наоколо. От години не бе излизал на повече от петнайсет метра от колибата си.

— Продължавайте — подкани го Гамаш. — Какво се случи после?

— Ставаше късно, затова си тръгнах. Искаше да ми даде нещо в замяна на хранителните продукти. Отказах му, но той настояваше. Когато излязох от гората, осъзнах, че съм забравил подаръка, затова тръгнах обратно. — Нямаше нужда да казва за онова нещо в платнената торбичка. — Когато стигнах, вече беше мъртъв.

— Колко време мина, докато се върнете?

— Около половин час. Ходех бързо.

Отново видя трите клона, които се превиха и го удариха, вдъхна аромата на борови иглички и чу грохота в гората. Като препускаща армия, понесла се в стремителен галоп. Казал си бе, че е шумът от собствените му стъпки, усилен от страха и нощта. Но може и да е било друго.

— Видяхте ли нещо? Чухте ли нещо?

— Не.

— Колко беше часът? — попита Гамаш.

— Около два, може би два и половина.

Главният инспектор преплете пръсти.

— Как постъпихте, щом осъзнахте какво се е случило?

Останалата част от историята излезе от Оливие забързано, на един дъх. Когато разбрал, че Отшелника е мъртъв, му хрумнала идея. Старецът можел да му бъде полезен. Качил тялото в ръчната количка и го откарал през гората, чак до старото имение „Хадли“.

— Отне ми известно време, но успях да го пренеса дотам. Бях решил да го оставя на верандата, само че се опитах да отворя вратата и се оказа, че е отключена. Затова го положих в антрето.

Каза го така, сякаш се е отнесъл внимателно и нежно, но знаеше, че не е вярно. Действията му бяха брутални, грозни и отмъстителни. Оскверняване на труп, оскверняване на приятелство, оскверняване на семейство Жилбер. Но стореното бе най-вече предателство спрямо Габри и живота им в Трите бора.

В стаята бе толкова тихо — почти можеше да повярва, че е сам. Вдигна поглед, а отсреща все още седеше Гамаш и го наблюдаваше.

— Съжалявам — отрони Оливие. Смъмри се мислено, докато се мъчеше с всички сили да не се превръща в разплакания гей. Но осъзна, че постъпките му са го отвели далеч отвъд клишето и карикатурата.

В този момент Арман Гамаш направи нещо неочаквано. Наведе се толкова напред, че почти докосна Оливие с големите си, уверени ръце, сякаш нямаше нищо лошо в близостта с някой толкова недостоен. После заговори със спокоен, дълбок глас:

— Ако не сте убили онзи човек, кой може да го е направил? Трябва да ми помогнете.

Само с едно изречение детективът успя да застане редом с Оливие. Мъжът, който стоеше на ръба на света, поне не бе сам.

Гамаш му вярваше.

Клара стоеше пред ателието на Питър. Почти никога не чукаше на затворената врата, почти никога не го смущаваше. Освен при спешни ситуации. Такива рядко се случваха в Трите бора, общо взето бяха неизбежни и с формата на Рут.

Художничката бе обиколила градината няколко пъти, бе влязла в къщата и бе направила няколко обиколки на дневната, а после и на кухнята. Кръговете ѝ бавно се стесняваха и накрая се бе озовала тук. Обичаше Мирна, доверяваше се на Гамаш, обожаваше Габри и Оливие, както и други свои приятели. Но се нуждаеше от Питър.

Почука. Отговори ѝ кратко мълчание, после вратата се отвори.

— Може ли да поговорим?

— Какво има? — Питър излезе забързано и дръпна вратата зад себе си. — Нещо не е наред ли?

— Имах среща с Фортен, както знаеш, и той каза нещо.

Сърцето на Питър спря за миг. И в същия този миг оживя нещо дребнаво. Нещо, което таеше надежда, че Фортен е размислил. Отменил е самостоятелната изложба на Клара. Признал е, че е станала грешка, че всъщност иска да изложи картините на Питър.

Сърцето му биеше за Клара всеки ден, всеки час. Но от време на време се препъваше.

Художникът улови ръцете на съпругата си:

— Какво е казал?

— Нарече Габри „шибан педал“.

Питър зачака да чуе останалото. Как самият той е по-добрият художник. Но Клара само го гледаше мълчаливо.

— Разкажи ми — подкани я. Поведе жена си към един стол и седнаха.

— Всичко вървеше чудесно. Харесаха му идеите ми за разположението на картините в галерията. Каза, че на откриването ще дойде Фицпатрик от МоМА, както и Алийн от „Таймс“. Може би дори Ванеса Дестин Браун, нали я знаеш, от „Тейт“. Можеш ли да повярваш?

Питър не можеше.

— Ѝ после какво?

Сякаш се хвърляше отново и отново към стена, от която стърчат шипове.

— Тогава той нарече Габри „шибан педал“ зад гърба му. И каза, че му иде да повърне.

Стената с шипове стана гладка и равна.

— Ти какво каза?

— Нищо.

Питър сведе очи, после погледна Клара.

— Сигурно и аз щях да си замълча.

— Наистина ли? — попита жена му, докато се вглеждаше в изражението му.

— Наистина — усмихна се той и стисна ръцете ѝ. — Дошло ти е изневиделица.

— Бях потресена — призна Клара, обзета от желание да обясни всичко. — Какво да правя сега?

— Какво имаш предвид?

— Ами, дали просто да се направя, че не съм чула, или да кажа нещо на Фортен?

Питър веднага разбра какво е уравнението. Ако съпругата му се противопоставеше на галериста, рискуваше да го разгневи. Всъщност бе почти сигурно, че ще постигне тъкмо това. В най-добрия случай щеше да навреди на отношенията им. Фортен можеше дори да отмени изложбата ѝ.

Ако си замълчеше, щеше да е в безопасност. Но Питър я познаваше. Клара щеше да се поболее от угризения на съвестта. Веднъж пробудена, съвестта можеше да се превърне в нещо ужасно.

Габри открехна вратата и подаде глава.

— Salut123. Защо сте толкова сериозни?

Оливие, Гамаш и Бовоар го погледнаха. Никой от тях не се усмихваше.

— Чакайте, чакайте, да не би да разказвате на Оливие за срещата ви с баща му? — попита Габри и седна до партньора си. — Искам да слушам и аз. Какво е казал за мен?

— Не говорехме за бащата на Оливие — отвърна Гамаш. Отсреща собственикът на бистрото го гледаше така, сякаш молеше за услуга, каквато детективът не можеше да му направи. — А за взаимоотношенията му с мъртвеца.

Габри премести погледа си от Гамаш към Оливие, а после към Бовоар. Сетне пак погледна партньора си.

— Какво?

Гамаш и Оливие се спогледаха и накрая русокосият мъж заговори. Разказа на Габри за Отшелника, за посещенията си в колибата и за трупа. Готвачът слушаше мълчаливо. Бовоар за първи път го виждаше да изкарва повече от една минута, без да бърбори. Дори когато Оливие приключи, Габри не се обади. Стоеше така, сякаш никога вече нямаше да проговори.

Но накрая го направи:

— Как може да си толкова глупав?

— Съжалявам. Беше тъпо.

— Повече от тъпо. Не мога да повярвам, че не си ми казвал нищо за тази колиба.

— Трябваше, знам. Но човекът беше много уплашен и потаен. Ти не го познаваше…

— Явно не.

— Ако бях казал на някого и той разбереше, щеше да прекрати срещите ни.

— Ти пък защо толкова си искал да се срещаш с него? Бил е някакъв горски отшелник, за бога. Чакай малко. — Настъпи мълчание, докато Габри си събираше мислите. — Защо си ходел там?

Оливие погледна Гамаш, а той кимна. В крайна сметка всичко щеше да излезе наяве.

— Домът му беше пълен със съкровища, Габри. Направо невероятно! Между дървените трупи по стените бяха напъхани банкноти за изолация. Имаше чаши от оловен кристал и гоблени. Беше фантастично. Всичко, което притежаваше, бе безценно.

— Измисляш си.

— Не. Хранили сме се от порцеланови чинии на Екатерина Велика. За тоалетна хартия използваше доларови банкноти.

— Sacré124. Та това звучи като твой мокър сън. Сега вече съм сигурен, че ме занасяш.

— Не, не. Беше невероятно. Понякога, като го посещавах, на раздяла ми подаряваше нещо дребно.

— И ти приемаше? — повиши глас Габри.

— Разбира се, че приемах — сопна се Оливие. — Не съм откраднал нищо, а и тези вещи не му бяха потребни.

— Но сигурно е бил изкуфял. Все едно си крадял от него.

— Много е грозно това, което казваш. Мислиш ли, че бих отмъкнал неща от един старец?

— Защо не? Захвърлил си трупа му в имението „Хадли“. Кой знае на какво още си способен.

— Така ли? А ти си света вода ненапита, нали? — отвърна Оливие, но тонът му вече бе студен и жесток. — Според теб как събрахме пари за бистрото? А за пансиона? А? Не се ли запита как от скапан апартамент под наем…

— Аз го стегнах. Вече не беше скапан.

— … стигнахме дотам, че да отворим бистро и пансион? Как така изведнъж можехме да си го позволим?

— Мислех си, че бизнесът ти с антики върви добре. — Настана кратко мълчание. — Трябваше да ми кажеш — въздъхна накрая Габри и се замисли какво ли друго крие Оливие.

Гамаш и Бовоар си задаваха същия въпрос.

Беше късен следобед и Арман Гамаш се разхождаше в гората. Бовоар бе предложил да тръгне с него, но възрастният детектив бе предпочел да остане насаме с мислите си.

След разговора с Оливие и Габри в бистрото инспекторите се бяха върнали във временния щаб, където ги очакваше полицай Моран.

— Разбрах кой е Б. М. — заявил бе младежът, докато упорито следваше началниците си по петите. Дори не ги остави на мира да си съблекат палтата. — Вижте.

Заведе ги при компютъра си. Гамаш седна на стола, а Бовоар се надвеси над рамото му. На екрана се виждаше черно-бяла официална снимка на мъж, който пуши цигара.

— Името му е Бохуслав Мартину125 — поясни Моран. — Композирал е онази мелодия за цигулка, чиито ноти намерихме. Рожденият му ден е бил на осми декември, затова предполагам, че цигулката е била подарък по този случай от съпругата му, Ш. Казвала се е Шарлота.

Докато слушаше, Гамаш се вторачи в един ред от биографията на композитора, която бе намерил младият полицай. Пишеше, че Мартину е бил роден на 8 декември 1890 г. В Бохемия. Днешна Чехия.

— Имали ли са деца? — попита Бовоар. И той бе забелязал връзката.

— Не.

— Сигурен ли си? — Главният инспектор се извъртя на стола и погледна Моран, но младежът само поклати глава в отговор.

— Проверих няколко пъти. Там вече е почти полунощ, но ще се обадя в консерваторията „Мартину“ в Прага за повече информация и ще ги попитам. Но изглежда, че композиторът и жена му не са имали деца.

— Попитай и за цигулката, моля те — заръчал бе Гамаш, преди да се изправи и да си облече палтото. Насочил се бе към колибата и сега вървеше бавно през гората и размишляваше.

Служителката на Sûreté, която охраняваше къщурката, го посрещна на верандата.

— Елате с мен, ако обичате — повика я инспекторът и заведе полицайката при ръчната количка, оставена в близост до зеленчуковата градина. Обясни ѝ, че с нейна помощ е пренесен трупът, и я помоли да вземе проби.

Докато жената се занимаваше със задачата си, той влезе в колибата.

На следващата сутрин щяха да я изпразнят, да отнесат всичко за описване и съхранение. В тъмно подземие. Далеч от човешки ръце и очи.

Но преди това да се случи, Гамаш искаше да погледне къщурката за последен път.

Затвори вратата зад себе си и изчака очите му да привикнат към сумрака в стаичката. Както и при предишните посещения веднага му направи впечатление миризмата. Дърво и пушек от изгорели цепеници. После долови мускусните нотки на кафе и накрая по-сладкия аромат на кориандъра и естрагона от саксиите на прозорците.

Мястото бе спокойно и предразполагаше към почивка. Дори имаше нещо радостно в него. Всяка вещ бе шедьовър, но и сякаш бе у дома си в горската колиба. Отшелника със сигурност е знаел за какво се използва безценната покъщнина — използвал я бе по предназначение. Чаши, чинии, сребърни прибори и вази. Всяко нещо бе влязло в употреба.

Гамаш взе цигулката на Бергонци и докато я държеше внимателно в ръце, седна на стола на Отшелника край камината. „Един за усамотяване, два за другаруване.“

Убитият не бе имал нужда или желание за общуване. Но бе намерил с кого да другарува.

Сега вече знаеха кой е седял в другото удобно кресло. Не Венсан Жилбер, както бе предполагал Гамаш. А Оливие Брюле. Идвал бе като другар на Отшелника, за да му носи семена и основни хранителни продукти и да му прави компания. В замяна старецът бе давал онова, което младият мъж е искал. Съкровища.

Справедлива размяна.

Но дали още някой бе открил Отшелника? Ако не беше така — или ако Гамаш не успееше да намери доказателства в подкрепа на тезата, Оливие Брюле щеше да бъде арестуван и обвинен в убийство. Щяха да го изправят пред съда и навярно да го обявят за виновен.

Инспекторът не можеше да се отърси от мисълта, че пристигането на доктор Венсан Жилбер в селото по същото време, когато е убит старецът, не може да е случайно съвпадение. Не беше ли споменал Оливие, че Отшелника се е притеснявал от странници? Може би Жилбер е бил въпросният странник.

Отпусна глава назад и се замисли. Да предположим, че старецът не се е криел от Венсан Жилбер. А от друг човек с фамилията Жилбер. Все пак Марк бе купил имението „Хадли“. Бе напуснал хубавата си работа в града, за да дойде тук. С Доминик имаха много пари и можеха да си позволят който и да е имот в околността. Защо тогава са купили порутената стара къща? Може би не са искали нея, а околните гори.

Ами семейство Пара? Оливие бе споменал, че Отшелника имал лек акцент. Чешки акцент. А Рор е разчиствал пътеката, която води точно дотук.

Може би той се е натъкнал на колибата. И на съкровищата.

Може би семейство Пара са знаели, че старецът е някъде тук, и са го търсели. Когато Жилбер купил имота, Рор се съгласил да работи за него, за да има възможност да претърсва гората. И да намери Отшелника.

А Хавък? Какви бяха доказателствата против него? По всичко личеше, че е обикновен млад човек. Но колко млади хора избираха да останат тук, в затънтената провинция, докато повечето им приятели заминаваха в университет или да градят кариера в града? Сервитьорството не можеше да се нарече кариера. Какво правеше този привлекателен и умен младеж тук?

Арман Гамаш се поизправи. Представи си последната нощ в живота на Отшелника. Бистрото е препълнено. Пристига Стария Мъндин с поправените мебели и после си тръгва. Оливие излиза. Хавък заключва. И забелязва как работодателят му прави нещо неочаквано. Дори странно.

Дали младежът бе видял Оливие да тича към гората, вместо да се прибира към дома си? Дали го бе последвал от любопитство? Право до колибата. И съкровищата.

Случилото се мина като на лента пред очите на Гамаш. Оливие си тръгва от къщурката, а Хавък се изправя срещу уплашения старец. Настоява да му даде някои от вещите. Отшелника отказва. Може би се опитва да избута младежа навън. Може би Хавък отвръща с удар — грабва най-близкия предмет и размазва черепа на възрастния мъж. Уплашен от стореното, хуква да бяга. Точно преди да се върне Оливие.

Но това далеч не обясняваше всичко.

Гамаш остави цигулката и отправи поглед към паяжината в ъгъла на тавана. Не, подобно убийство не се случваше изневиделица. Тук бе замесено лукавство. И жестокост. Отшелника първо е бил изтезаван, а после убит. Изтезаван от една малка думичка.

Woo.

След няколко минути инспекторът се изправи и започна бавно да обикаля стаята, като току вземаше някоя вещ в ръце. Докосваше неща, които не си бе и помислял, че може да види, камо ли да пипне. Плочката от Кехлибарената стая, през която в кухнята се процеждаше оранжева светлина. Старинната керамика, която Отшелника бе използвал, за да си посади билки. Удивителните лъжици с дръжки от ювелирен емайл, гоблените с копринени конци. И първите издания на куп книги. Една от тях беше на масичката край леглото. Гамаш я взе разсеяно и я погледна.

Авторът бе Карър Бел. Полицай Моран бе споменал тази книга. Отвори я. И тя беше първо издание. Тогава забеляза заглавието ѝ.

„Джейн Еър: Автобиография“. Карър Бел. Това бе псевдоним, използван от…

Отвори книгата още веднъж. Шарлот Броите. Държеше в ръце първото издание на „Джейн Еър“.

Арман Гамаш стоеше безмълвно насред колибата. Но в стаичката не беше напълно тихо. Чуваше шепот, една прошепната дума, откакто прекрачи прага на горската къщурка за първи път. Повтаряше се отново и отново. В детската книжка от външната тоалетна, в кехлибарената плочка, в цигулката, а сега и в книгата, която държеше. Една дума. Едно име.

Шарлот.