Отровни думи

Глава седемнадесета

— Татко?

Марк се взря в черния силует, по-тъмен от мрака в обора. Не можеше да сбърка този дълбок спокоен глас, завинаги жигосан в паметта му, в който прозираше неодобрение и лека усмивка, така че детето, момчето, мъжът не бе наясно какво е отношението на баща му към него. Но винаги бе подозирал.

— Здравей, Марк.

В гласа се долавяше нотка хумор, сякаш ситуацията бе поне малко смешна. Сякаш разтърсващият шок на Марк бе повод за забавление.

Доктор Венсан Жилбер прекрачи извън обора и излезе от света на мъртвите, на дневна светлина.

— Мамо? — обърна се Марк към жената до себе си.

— Съжалявам, Марк. Ела с мен.

Карол задърпа единствения си син навън и го накара да седне на бала сено. Марк почувства неудобното боцкане на острите стръкове.

— Можеш ли да му донесеш нещо за пиене? — попита възрастната жена снаха си, но Доминик стоеше неподвижно с длан на устата си и изглеждаше почти толкова зашеметена, колкото и съпругът ѝ.

— Марк? — промълви Доминик.

Бовоар погледна Гамаш. Предстоеше им дълъг ден, ако тези хора възнамеряваха само да повтарят имената си.

Доминик се окопити и тръгна бързо към къщата, дори след малко се затича.

— Съжалявам. Изненадах ли те?

— Разбира се, че го изненада, Венсан — сопна се Керъл. — Как очакваше да реагира?

— Мислех си, че ще е по-радостен.

— Ти никога не мислиш.

Марк изгледа баща си продължително, след което се обърна към майка си:

— Каза ми, че е мъртъв.

— Може да съм преувеличила малко.

— Мъртъв? Излъгала си го, че съм умрял?

Карол се нахвърли с думи върху съпруга си:

— Разбрахме се така да му кажа. Да не те е хванала деменцията?

— Мен? Мен? Имаш ли въобще представа какво се случваше в моя живот, докато ти играеше бридж?

— Да, изостави семейството си…

— Достатъчно — прекъсна ги Гамаш с вдигната ръка. Възрастните съпрузи положиха огромно усилие да се поуспокоят и да му обърнат внимание. — Искам да съм напълно сигурен, че разбирам правилно — обърна се главният инспектор към Марк. — Това баща ви ли е?

Марк Жилбер най-сетне се загледа продължително и внимателно в мъжа, който стоеше до майка му. Беше по-стар и по-слаб. Но все пак бяха минали почти двайсет години, откакто бе „изчезнал в Индия“, както бе казала Карол. Няколко години по-късно тя призна, че го е обявила за мъртъв, и попита сина си дали иска да организират възпоменателна церемония.

Марк въобще не се бе замислил. Беше твърде зает и нямаше време да планира помен за човек, който бе отсъствал през целия му живот.

Така бе приключило всичко. Великия — защото баща му се смяташе за такъв, а и така го наричаха — бе забравен. Марк вече не говореше за него, не мислеше за него. Когато се запозна с Доминик и тя се поинтересува дали баща му е „онзи“ Венсан Жилбер, бе признал, че става дума за същия. Но вече бе мъртъв, пропаднал в някоя тъмна яма в Калкута, Бомбай или Мадрас.

— Не е ли светец? — попитала бе Доминик.

— Точно така. Свети Венсан. Който възкресява мъртвите и погребва живите.

Не бе посмяла да пита нищо повече.

— Ето. — Доминик се появи с поднос с чаши и бутилки. Не беше сигурна коя напитка е подходяща за случая. Сред всички управленски срещи, вечери с клиенти и арбитражи, на които бе присъствала, никога не ѝ се бе случвало нещо подобно. Възкръснал баща. Но не и почитан.

Остави подноса с напитките на един пън и зарови лице в дланите си, за да вдиша острия аромат на коне и да се поотпусне. Свали ръце, но остана нащрек. Инстинктивно надушваше проблемите, а това определено беше проблем.

— Да, баща ми е — потвърди Марк и отново се обърна към майка си. — Значи не е мъртъв?

Гамаш си каза, че въпросът е любопитен. Не „Значи е жив?“, а „Значи не е мъртъв?“. Като че ли имаше разлика.

— Боя се, че не.

— Нали знаете, че съм тук? — обади се доктор Жилбер. — Чувам ви.

Но не изглеждаше смутен от случващото се, а по-скоро развеселен. Гамаш знаеше, че доктор Венсан Жилбер би бил страховит противник. Надяваше се, че този велик мъж — чувал бе, че е такъв — не е злодей.

Карол подаде на Марк чаша вода, взе една за себе си и седна на сламата до сина си.

— С баща ти се споразумяхме преди много време, че бракът ни е приключил. Както знаеш, той замина за Индия.

— Защо ми каза, че е загинал там? — попита Марк. Ако той не бе задал въпроса, Бовоар щеше да го направи. Инспекторът винаги си бе мислил, че семейството му е малко странно.

У тях никога не се шепнеше и не се разговаряше с нормален тон. Всичко бе развълнувано и бясно. Повишаваше се тон, крещеше се, викаше се. Всеки се месеше в живота на другите. Беше пълна бъркотия. Копнял бе за мир и спокойствие и ги беше открил в лицето на Инид. Животът с нея бе кротък и улегнал, никога не стигаха твърде далеч, нито пък твърде близо.

Трябваше да ѝ се обади.

Но колкото и странно да бе неговото семейство, не можеше да се сравнява с фамилията Жилбер. Всъщност това бе едно от най-успокояващите неща в работата му. Неговото семейство беше нормално на фона на останалите, в които хората наистина се избиваха взаимно, вместо просто да си мислят да го направят.

— Стори ми се по-лесно — призна Карол. — Смятах, че ще съм по-щастлива като вдовица, отколкото като разведена жена.

— Но защо не помисли и за мен? — възрази Марк.

— Реших, че и за теб ще е по-лесно. Да вярваш, че баща ти е загинал.

— Как можа да си го помислиш?

— Съжалявам. Сгрешила съм — промълви майка му. — Но ти беше на двайсет и пет, а с баща ти не бяхте особено близки. Казах си, че сигурно ще ти е все едно.

— Затова го уби?

Венсан Жилбер, който досега мълчеше, се разсмя:

— Добре казано.

— Млъквай! — сряза го Марк. — След малко е твой ред. — Размърда се върху бодливото сено. Боцкането в задните части му напомни какъв задник е баща му.

— Той беше съгласен, без значение какво говори сега. Нямаше да мога да го направя без негово съдействие. В замяна на свободата си прие да бъде мъртъв.

Марк се извърна към баща си:

— Вярно ли е?

Венсан Жилбер вече не изглеждаше толкова царствен и бе някак по-неуверен.

— Не бях на себе си. Не бях добре. Отидох в Индия, за да се преоткрия, и ми се стори, че най-добрият начин да го постигна е да се отрека напълно от стария си живот. Да стана нов човек.

— Значи за теб просто вече не съществувах? — възкликна Марк. — Какво невероятно семейство! Къде беше?

— В „Маноар Белшас“.

— През последните двайсет години? Живял си в луксозна хижа двайсет години?

— О, не, не. Отсядах там няколко пъти това лято. Донесох ви това. — Посочи пакетчето, което бе на една от полиците в конюшнята. — За теб е — кимна към Доминик и тя отиде да го вземе.

— Мюсли. От „Белшас“. Благодаря ви.

— Мюсли? — попита Марк невярващо. — Връщаш се от оня свят и носиш зърнена закуска?

— Не знаех от какво имате нужда — отвърна баща му. — Разбрах от майка ти, че сте купили имот в този район, затова от време на време идвах да ви наглеждам.

— Рор Пара е забелязал вас в гората — досети се Доминик.

— Рор Пара? Рор? Шегувате ли се? Това да не е онзи трол? Мургавият набит мъж?

— Искаш да кажеш, свестният човек, който помага на сина ти да стегне имота? — поправи го Карол.

— Казвам това, което мисля.

— Стига, спрете и двамата! — Доминик изгледа гневно родителите на Марк. — Дръжте се прилично.

— Защо дойде? — попита Марк накрая.

Венсан Жилбер се поколеба. Седна на близката бала сено.

— Поддържах връзка с майка ти. Тя ми разказа, че си се оженил, че си започнал работа. Изглеждаше, че си щастлив. Но наскоро сподели, че си напуснал и си се преместил да живееш в някакъв пущинак. Исках да се уверя, че всичко е наред. Не съм чак такъв идиот — промълви Венсан, а красивото му аристократично лице помръкна. — Знам, че това е голям шок за теб. Съжалявам. Не биваше да позволявам на майка ти да постъпва така.

— Pardon? — наежи се Карол.

— Може би изобщо нямаше да ти се обадя, но се появи онзи труп, полицаите дойдоха и ми се стори, че имаш нужда от помощта ми.

— Да, какво можеш да ми кажеш за мъртвеца? — попита Марк баща си, но той му отвърна с празен поглед. — Е?

— Какво? Чакай малко. — Венсан Жилбер отмести очи от сина си към Гамаш, който го наблюдаваше с интерес, после обратно. Изсмя се: — Шегувате ли се? Мислите, че имам нещо общо с трупа?

— Имаш ли? — настоя Марк.

— Наистина ли очакваш да ти отговоря? — Дружелюбният джентълмен пред тях не просто настръхна, а направо пламна. Всичко се случи толкова бързо, че Гамаш се стресна от трансформацията. Възпитаният, изтънчен и леко развеселен мъж внезапно избухна с такава мощна ярост, че емоцията го обхвана целия, изля се от него и погълна всички наоколо. Марк бе разбудил чудовището. Или бе забравил, че то се спотайва някъде дълбоко в баща му, или искаше да провери дали все още е там. Получи отговора си. Марк остана абсолютно неподвижен, а единствената му реакция бе едва доловимо, издайническо разширяване на очите.

Колко много издаваха тези очи на Гамаш. В тях той видя дете, момче, младеж — всичките уплашени. Марк никога не знаеше как ще се държи баща му. Дали днес ще е любящ, добър и нежен? Или ще смъкне кожата от гърба му? С един поглед, с една дума. И ще остави момчето само с голотата и срама му. То ще повярва, че е слабо и мекушаво, глупаво и егоистично. Затова си бе изградило черупка — за да устоява на атаките. Но черупките бяха защита само за крехки и млади души. Гамаш знаеше, че когато човек порасне, те се превръщат в проблем. Защото въпреки че твърдата външна обвивка предпазва от болка, тя също така не допуска навлизането на светлина. И там вътре уплашената душица се превръща в нещо друго, откърмено в тъмнина.

Гамаш погледна Марк любопитно. Мъжът бе пробудил чудовището пред себе си и то, естествено, се бе надигнало и го бе нападнало. Но дали бе събудил и своето вътрешно чудовище? Или това се бе случило по-рано?

Някой бе оставил труп на прага им. Дали беше бащата? Или синът? Или пък друг?

— Аз очаквам да отговорите, мосю — намеси се главният инспектор и срещна твърдия поглед на Венсан Жилбер.

— Доктор Жилбер — поправи го възрастният мъж хладно. — Няма да позволя да ме принизявате. Нито вие, нито някой друг. — Погледна отново сина си, а след това детектива.

— Désolé — поклони се леко Гамаш, без да сваля очи от ядосания мъж.

Извинението като че ли още повече вбеси Жилбер, който осъзна, че единият от двама им е достатъчно силен да устои на обиди, а другият — не.

— Кажете за трупа — повтори Гамаш, сякаш водеха приятен разговор. Събеседникът му го погледна с ненавист.

С периферното си зрение главният инспектор забеляза коня Марк, който се зададе от ливадата. Изглеждаше като твар, която би яздил демон — кокалест, оцапан с кал и покрит с язви. Едното му око бе полусляпо, а другото шареше бясно. Гамаш предположи, че конят е бил привлечен от нещо, което най-после му се е сторило познато. Гняв.

Двамата мъже продължиха да се гледат втренчено. Накрая Жилбер изсумтя насмешливо и махна с ръка, сякаш Гамаш и въпросът му бяха нещо незначително. Чудовището се оттегли в пещерата си.

Но конят се приближаваше все повече.

— Не знам нищо за него. Но си казах, че не изглежда добре за репутацията на Марк, затова исках да съм тук, в случай че има нужда от мен.

— Да имам нужда? От какво? — възрази синът. — Да изплашиш всички до смърт? Не можа ли просто да звъннеш на вратата, или да напишеш писмо?

— Нямах представа, че си чак толкова чувствителен. — Небрежно клъвване, малка рана. Влечугото се усмихна и се отдръпна.

Но на Марк му бе дошло до гуша. Протегна се над оградата и ухапа Венсан Жилбер по рамото. Конят Марк.

— Какво, по дяволите? — излая старецът и отскочи настрани, докато притискаше с длан олигавеното си рамо.

— Ще го арестувате ли? — обърна се Марк към Гамаш.

— А вие ще повдигнете ли обвинения?

Мъжът се вгледа в баща си, а после в жалкото създание зад него. Черно, окаяно, може би почти побъркано. Усмихна се:

— Не. Връщай се в гроба, татко. Мама беше права. Така е по-лесно.

Обърна се и тръгна към дома си.

— Ама че семейство — цъкаше с език Бовоар. Вече бяха почти в селото. Полицай Моран се бе върнал във временния щаб, след като оставиха семейство Жилбер да се дъвчат. — Все пак в този случай има някакво равновесие.

— В какъв смисъл? — поинтересува се Гамаш.

Вляво от тях Рут Зардо тъкмо излизаше от дома си, следвана от Роза. Патицата бе облечена с пуловер. Главният инспектор бе написал бележка с благодарности за снощната вечеря и я беше пъхнал в ръждясалата пощенска кутия на поетесата по време на сутрешната си разходка. Сега видя, че тя извади бележката, погледна я и я пъхна в джоба на овехтялата си жилетка.

— Ами, вече имаме един мъртвец и един възкръснал.

Арман Гамаш се усмихна и се запита дали размяната е честна. Рут ги забеляза точно когато Бовоар я зърна.

— Бягайте! — изсъска на началника си младият инспектор. — Аз ще ви прикривам.

— Твърде късно, синко. Патицата ни видя.

И наистина Рут, изглежда, нямаше нищо против да ги подмине, но Роза се приближаваше застрашително с характерното си клатушкане.

— Явно ви харесва — обърна се поетесата към Жан Ги, докато накуцваше зад птицата. — Но пък мозъкът ѝ е патешки.

— Мадам Зардо — поздрави я Гамаш усмихнат, а Бовоар продължи да гледа кръвнишки.

— Чух, че онзи Жилбер е оставил трупа в бистрото на Оливие. Защо не го арестувахте?

— Чули сте? — възкликна младият инспектор изненадано. — Кой ви е казал?

— Кой ли не. Цялото село знае. Е, какво? Ще арестувате ли Марк Жилбер?

— За какво? — попита Жан Ги.

— На първо време за убийство. Да не сте луд?

— Дали съм луд? Аз ли си водя патица, навлечена с пуловер?

— Че какво да я правя? Да я оставя да умре от студ, когато дойде зимата? Що за човек сте вие?

— Аз ли? Като си говорим за луди, каква беше онази бележка, която ми пратихте по Оливие? Дори не си спомням какво точно пишеше, но определено нямаше никакъв смисъл.

— Така ли мислите? — озъби се сбръчканата поетеса.

— Може би има нещо в това, което пропускам.

Гамаш цитира посланието, а Рут се извърна към него с хладен поглед:

— Това беше лично съобщение. Не беше за вас.

— Какво означава, мадам?

— Разгадайте си го сами. Това също. — Старицата мушна ръка в другия си джоб и извади внимателно сгънато листче. Подаде го на Бовоар и се отдалечи към бистрото.

Жан Ги погледна съвършеното бяло квадратче в дланта си и го стисна в юмрук.

Инспекторите наблюдаваха как Рут и Роза прекосяват затревения селски площад. В другия му край имаше още няколко човека, които тъкмо влизаха в бистрото.

— Ясно е, че е побъркана — заяви Бовоар, когато се отправиха към временния щаб. — Но наистина зададе смислен въпрос. Защо не задържахме никого? Покрай онези двамата, баща и син, можехме да попълваме заповеди за арест цял следобед.

— С каква цел?

— Справедливост.

Гамаш се разсмя:

— Бях забравил за това. Имаш право.

— Сериозно, шефе. Можехме да повдигнем обвинения за какво ли не, от незаконно навлизане в чужд имот до убийство.

— И двамата знаем, че жертвата не е убита в онова фоайе.

— Но Марк Жилбер може да е убил човека другаде.

— И го е прибрал в собствения си дом, а после е решил да го премести в бистрото?

— Може пък бащата да го е направил.

— Защо?

Бовоар се замисли. Не можеше да приеме, че в семейство Жилбер никой не е виновен за нищо. А и убийството май доста им прилягаше. Макар че изглеждаше по-вероятно да се избият един друг.

— Може би е искал да навреди на сина си — предположи Жан Ги. Но това не звучеше правдиво. Спряха на каменния мост на Бела Бела и младият мъж отправи замислен поглед към реката. Слънчевите лъчи блещукаха по водната повърхност и игривите им движения за миг го хипнотизираха. — Възможно е да е точно обратното — започна предпазливо. — Може би Венсан Жилбер е искал да се върне в живота на сина си, но е имал нужда от повод. Теорията звучи малко нелепо, но този човек има огромно его и не би могъл просто да потропа на вратата и да се извини. Имал е нужда от оправдание. Мога да си го представя как убива скитник. Някого, когото смята за по-низш от себе си. Някого, когото може да използва за целта си.

— За каква цел? — попита Гамаш, също загледан в бистрите води под моста.

Бовоар се обърна към началника си и забеляза слънчевите зайчета, които играеха по лицето му.

— Да се събере отново със сина си. Но е искал да се появи като спасител, а не просто като баща пройдоха, който се връща съсипан при семейството си.

Главният инспектор го погледна с интерес:

— Продължавай.

— Затова е убил скитник, който няма да липсва на никого. Оставил го е в антрето на къщата, където живее синът му, и зачакал фойерверките. Смятал, че ще се притече на помощ и ще застане начело на семейството, когато то има най-голяма нужда от него.

— Но тогава Марк преместил трупа и поводът изчезнал — додаде Гамаш.

— До този момент. Събитията се подредиха интересно. Щом открихме, че трупът наистина е бил в имението „Хадли“, таткото се появи около час по-късно.

Старшият детектив кимна и с присвити очи се вгледа отново в ромолящата вода на реката. Бовоар познаваше началника си добре и знаеше, че сега той предпазливо пристъпва в историята на този случай, внимателно се движи по хлъзгавите камъни и се опитва да открие пътеката, заличена от измамите и времето.

Жан Ги разгъна листчето в дланта си.

— Кой е Венсан Жилбер, шефе? Стори ми се, че го познавате.

— Той е светец.

Бовоар се разсмя, но притихна, когато забеляза сериозното изражение на Гамаш.

— Какво имате предвид?

— Някои хора го смятат за такъв.

— На мен ми се стори като гадняр.

— Това е най-трудното. Да доловиш разликата.

— Вие вярвате ли, че е светец? — попита младият мъж почти боязливо.

Изведнъж Арман Гамаш се усмихна:

— Ще те оставя тук. Какво ще кажеш да се видим в бистрото след половин час за обяд?

Бовоар погледна часовника си. Дванайсет и трийсет и пет.

— Идеално.

Изпрати с поглед началника си, който бавно се върна по моста и се насочи към Трите бора. После младият инспектор отново сведе очи и дочете посланието на Рут:

Някой друг също следваше Гамаш с поглед. Оливие се взираше през прозореца на бистрото, докато зад него се носеше весел смях и касата дрънчеше. Заведението бе препълнено. Хора от цялото село, от цялата околност, се бяха стекли тук, за да обядват, да чуят някоя новина или да обменят клюки. Да разберат за последните драматични събития.

Имението „Хадли“ бе произвело поредния труп и го бе изплюло в бистрото. Или по-точно, неговият собственик. Всички подозрения бяха снети от Оливие, позорът бе изтрит.

Навсякъде около него хората обсъждаха и подхвърляха предположения за Марк Жилбер. За неговото психическо състояние и мотивите му. Дали той бе извършил убийството? Но за едно нещо нямаше никакъв спор, никакво съмнение.

С Жилбер бе свършено.

— Кой ще иска да отседне там? — дочу се глас. — Пара каза, че са изсипали цяло състояние, за да стегнат имението „Хадли“, а виж какво се случи.

Всички бяха съгласни. Беше жалко. Беше неизбежно. Новият хотел и неговият СПА център бяха съсипани още преди да отворят. Оливие продължи да гледа през прозореца как Гамаш бавно се приближава към бистрото. Рут изникна до рамото на русокосия мъж и докато той наблюдаваше неумолимия ход на главния инспектор, старицата промърмори:

— Представи си да те преследва това.

Клара и Габри си пробиха път през тълпата и застанаха до тях.

— Какво гледате? — поинтересува се художничката.

— Нищо — отвърна Оливие.

— Него — посочи Рут към Гамаш, който явно бе дълбоко замислен, но не спираше да върви. Не бързаше, но беше непоколебим.

— Навярно е доволен — обади се Габри. — Чух, че Марк Жилбер е убил човека и е донесъл трупа тук, в бистрото. Случаят е приключен.

— Тогава защо Гамаш не го е арестувал? — попита Клара и отпи от бирата си.

— Защото е идиот — изръмжа Рут.

— Всъщност Жилбер казал, че е намерил жертвата в дома си — заяви Клара. — Човекът вече бил мъртъв.

— Да, да. Сякаш подобно нещо се случва ей така, от само себе си — поклати глава Оливие. Останалите решиха да не напомнят, че на него му се беше случило точно така.

Клара и Габри се шмугнаха обратно в тълпата, за да напълнят празните си чаши на бара.

Келнерите пощуряваха от работа. Оливие реши да им даде бонуси. Щеше да ги компенсира за двата пропуснати дни, през които не можаха да си заработят надниците. Вяра. Габри винаги му казваше, че трябва да има вяра и да е спокоен, че нещата ще се подредят.

И те наистина се бяха подредили. Прекрасно.

Рут продължаваше да стои до него и потропваше ритмично с бастун по дървения под. Беше повече от изнервящо. Някак заплашително. Тихо, но неспирно. Троп, троп, троп, троп.

— Скоч?

Въпросът трябваше да я накара да спре. Но старицата стоеше, опната като струна, и все така издигаше и спускаше ръката, с която държеше бастуна си. Троп, троп, троп. Тогава Оливие осъзна какво отмерва поетесата с този постоянен ритъм.

Главен инспектор Гамаш все така вървеше към бистрото. Бавно и неумолимо. С всяка негова стъпка Рут удряше в пода бастуна си.

— Чудя се дали убиецът знае какъв ужас е по петите му — обади се отново поетесата. — Почти ми е жал за него. Сигурно се чувства като в капан.

— Жилбер го е извършил. Гамаш ще го арестува скоро.

Но в синхрон с потропването на бастуна в гърдите на мъжа кънтяха ударите на сърцето му. Виждаше приближаването на Арман Гамаш. Тогава, като по чудо, детективът подмина бистрото. Оливие чу как иззвъня камбанката на входната врата на Мирна.

— Имали сте вълнения в имението „Хадли“.

Мирна наля чаша кафе за Гамаш и се приближи, докато той разглеждаше рафтовете.

— Така е. Кой ви каза?

— Кой ли не. Всички говорят. Марк Жилбер е оставил трупа в бистрото. Но хората не са сигурни дали той е убиецът.

— Какви теории обсъждат?

— Ами… — Книжарката отпи глътка кафе и проследи с поглед Гамаш, който крачеше край подредените книги. — Някои предполагат, че той го е извършил, а после е изхвърлил трупа в бистрото на Оливие, за да му отмъсти. Всички знаем, че двамата не се понасят. Но останалите смятат, че ако Жилбер наистина е имал такива намерения, навярно е щял да убие човека в бистрото. Защо да го убива другаде и после да го мести?

— Вие ми кажете. Нали сте психолог. — Инспекторът се отказа да търси по рафтовете и се обърна към Мирна.

— Бивш.

— Знанията не излизат в пенсия.

— Не мога да пропълзя обратно в рая, а?

Книжарката занесе чашите с кафе на масичката до прозореца и с госта ѝ се разположиха на креслата. Докато отпиваха от горещата напитка, Мирна мълчеше замислено. Накрая проговори:

— Не ми се струва вероятно.

Изглежда, не беше доволна от собствения си отговор.

— Иска ви се убиецът да е Марк Жилбер? — попита главният инспектор.

— Бог ми е свидетел, че е така. Всъщност преди не се бях замисляла, но сега, като се появи тази вероятност, ми се стори, че ще доста… ами… удобно.

— Защото е аутсайдер?

— Извън пределите — кимна Мирна.

— Моля?

— Знаете ли този израз, господин главен инспектор?

— Да, чувал съм го. Означава, че някой е сторил нещо неприемливо. Като убийство, например.

— Нямах това предвид. Знаете ли какъв е произходът на израза? — каза жената и когато Гамаш поклати глава отрицателно, тя се усмихна. — Ние, книжарите, събираме такива мистериозни факти. Произхожда от Средновековието. Тогава хората строели крепости с дебели каменни стени, издигнати около един кръг. Виждали сте ги, нали?

Гамаш бе посещавал много древни замъци и крепости — или поне руините, останали от тях, но ясно си спомняше пъстрите илюстрации в книжките, които бе чел като дете. Кулите и стрелците на пост, назъбените крепостни стени, масивните дървени порти. Рова и подвижния мост. А зад стените — вътрешен двор. Когато ги грозяло нападение, селяните винаги се втурвали вътре, мостът се вдигал, портите се залоствали. Всички били в безопасност. Или поне така се надявали.

Мирна разтвори длан и описа с пръст кръг върху нея:

— Наоколо са стените, които защитават. Те са пределите. — Спря пръста си върху меката плът в средата на дланта. — Тук си в безопасност.

— Значи, ако си извън пределите…

— Ти си чужд — довърши Мирна. — Враг.

Тъмнокожата жена бавно сви пръсти. Заради цвета на коката си много добре знаеше какво е да си „извън пределите“. Прекарала бе целия си живот като аутсайдер, преди да се премести в това село. Сега тя беше във вътрешния кръг. Ред бе на семейство Жилбер да стоят отвън.

Но тук, „вътре“, не ѝ беше толкова удобно, колкото си бе представяла, че ще бъде.

Гамаш отпи глътка кафе и се загледа в събеседничката си. Интересно, явно всички знаеха, че Марк Жилбер е преместил трупа, но никой не говореше за другия член на семейството, който се бе завърнал от оня свят.

— Какво търсехте преди малко? — попита Мирна.

— Една книга, казва се „Създание“.

— „Създание“ ли? За брат Албер и неговата общност? — Книжарката стана и отиде до рафтовете. — Говорили сме за нея и преди.

Смени посоката и се отправи към вътрешността на книжарницата.

— Да, преди няколко години — потвърди Гамаш, изправи се и тръгна след нея.

— Сетих се. Дадох една на Стария Мъндин и Съпругата, когато се роди Чарлс. Мисля, че тиражът е изчерпан. Жалко. Блестящо четиво.

Вече бяха в отдела за стари книги.

— А, ето я! Останала ми е една. Малко е омачкана, някой е прегъвал ъгълчетата на страниците, но така става с най-хубавите книги.

Мирна подаде тъничкия том на Гамаш:

— Може ли да ви оставя тук? Обещах на Клара да се срещнем в бистрото за обяд.

Арман Гамаш се отпусна в креслото до прозореца, през който струеше слънчева светлина, и зачете. За един гадняр, един светец и едно чудо.

Жан Ги Бовоар пристигна в препълненото бистро, поръча си бира на забързания Хавък и започна да си пробива път през тълпата. Хората наоколо разговаряха за панаира и за ужасното съдийство на конните надбягвания тази година — наистина най-лошото досега. Говореха си за времето. Но най-много обсъждаха трупа.

Рор Пара и Стария Мъндин седяха в един ъгъл с още неколцина мъже. Погледнаха към Бовоар и му кимнаха, но не помръднаха от безценните си столове.

Младият инспектор зашари с поглед из салона в търсене на Гамаш, но знаеше, че няма да намери началника си. Разбра, че не е в бистрото, още щом прекрачи прага на заведението. След няколко минути успя да се докопа до свободна маса. Не след дълго главният инспектор седна при него.

— Работите ли, шефе? — усмихна се Жан Ги и изтупа няколко бисквитени трохи от ризата на по-възрастния детектив.

— Не спирам. А ти? — Гамаш поръча джинджифилова бира и се съсредоточи напълно върху заместника си.

— Проверих Венсан Жилбер в Гугъл.

— И?

— Открих следното — започна Бовоар и отвори бележника си. — Венсан Жилбер. Роден в град Квебек през 1934 година в изтъкнато семейство на франкофони. Баща — депутат в парламента, майка от франкофонския елит. Завършва философия в университета „Давал“, а след това медицина в „Макгил“. Специализира генетика. Прочува се, след като създава вътреутробен тест, с който се установява синдромът на Даун още преди раждането. Това позволява ранна диагностика и възможност за лечение.

Гамаш кимна.

— Но Жилбер прекратява научноизследователската си дейност, заминава за Индия, а когато се връща, вместо да отиде веднага в лабораторията и да довърши проучванията си, се присъединява към брат Албер в „Ла порт“.

Главният инспектор сложи на масата книга и я побутна към Бовоар.

Жан Ги я обърна и се втренчи в задната корица. От нея го гледаше навъсено и високомерно лице. Същото изражение, което бе видял около час по-рано, докато притискаше с колене проснатия по гръб на земята мъж.

— „Създание“ — прочете заглавието и остави книгата.

— Разказва се за времето, което е прекарал в „Ла порт“ — поясни Гамаш.

— Четох за тази болница — отвърна Бовоар — за хора със синдрома на Даун. Жилбер доброволно е поел поста медицински директор, когато се върнал от Индия. После отказал да продължи научноизследователската си дейност. Предполагах, че след като е работил там, ще има още по-голяма мотивация да открие лечение.

Гамаш потупа книгата:

— Трябва да я прочетеш.

Жан Ги се подсмихна иронично:

— Трябва да ми разкажете какво пише в нея.

Главният инспектор замълча, докато си събираше мислите.

— В „Създание“ всъщност не се разказва за „Ла порт“. Нито дори за Венсан Жилбер. Това е книга за арогантността, смирението и смисъла на човешката природа. Прекрасна книга, написана от прекрасен човек.

— Как можете да кажете това за онзи, с когото се срещнахме преди няколко часа? Беше пълно лайно.

Арман Гамаш се засмя:

— Не го отричам. Повечето светци са били такива. Свети Игнатий е имал полицейско досие, свети Жером е бил отвратителен подлец, а свети Августин си е лягал безразборно с всякакви жени. Веднъж дори отправил молитва: „Боже, дай ми целомъдрие, но не веднага!“

Бовоар изсумтя:

— Разпознавам много хора в тези описания. Защо тогава някои са светци, а други си остават обикновени мръсници?

— Не мога да ти отговоря. Това е една от великите мистерии.

— Глупости. Вие дори не ходите на църква. Кажете ми истината. Какво мислите?

Гамаш се приведе към събеседника си:

— Мисля, че за да станеш светец, трябва да си първо човек, а Венсан Жилбер определено е такъв.

— Но има и друго, нали? Виждам, че му се възхищавате.

Гамаш взе в ръце „Създание“ и прокара длан по овехтелите корици. Отправи поглед към другия край на салона, където Стария Мъндин пиеше кола и хапваше франзела със сирене и пастет. Спомни си Чарлс Мъндин, стиснал пръста му с дребната си ръчица. Пълна с доверие, пълна с невинност.

Опита се да си представи свят, в който това не съществува. Доктор Венсан Жилбер със сигурност щеше да спечели Нобелова награда, ако беше продължил с изследванията си. Но вместо това бе прекратил научноизследователската си дейност и така си бе навлякъл презрението на колегите и на по-голямата част от света.

Въпреки всичко „Създание“ не беше извинение. Дори не беше обяснение. Просто беше. Като Чарлс Мъндин.

— Готови ли сте? — Габри изникна до масата им. Дадоха му поръчките си и той тъкмо се канеше да тръгне, когато отнякъде се появи полицай Моран.

— Ако нямате нищо против…

— Моля — покани го да седне Гамаш.

Габри записа какво желае и младият полицай. Понечи да се отдалечи от масата им, но в същия момент пристигна Изабел Лакост. Едрият готвач прокара длан през косата си.

— Леле! — възкликна Бовоар. — След малко ще започнат да нахлуват хора и от килера.

— Идея си нямате — ухили се Габри и взе поръчката на Лакост. — Това ли е всичко? Случайно да очаквате парада на Кралската канадска конна полиция?

— C’est tout92, patron — увери го Гамаш. — Merci. Не знаех, че ще дойдеш — обърна се към Лакост, щом Габри се отдалечи достатъчно, че да не чуе.

— Не планирах да идвам, но исках да разговаряме лично. Видях се с бащата на Оливие и с бившия му шеф в банката.

Изабел понижи глас и разказа какво е научила от директора на Banque Laurentienne. След като приключи с доклада, дойде поръчката ѝ — салата от бейби спанак със скариди, манго и кориандър. Но не можа да сдържи завистливия си поглед, когато началникът ѝ получи своята чиния топла, домашно приготвена паста със сос от печурки, чесън и босилек, поръсена с пармезан.

— Значи не е станало ясно дали Оливие е искал да присвои парите, или да ги върне — отбеляза Бовоар, докато гледаше с апетит своя изпечен на дървени въглища стек, и посегна да си вземе от гарнитурата — пържени картофки, нарязани на тънки пръчици.

— Човекът, с когото говорих, бе убеден, че Оливие е направил сделката в полза на банката. Но вероятно са щели да го уволнят, ако не беше напуснал сам.

— Сигурни ли са, че всички пари са били върнати в сметките им? — попита Гамаш.

— Така си мислят, а и поне засега не можем да установим Оливие да има други сметки.

— Значи все още не знаем откъде са се взели парите, с които е купил всички тези имоти — каза Бовоар. — Какво научи от баща му?

Лакост разказа за посещението си в „Хабитат“. Когато привърши, празните им чинии бяха отсервирани и всеки получи меню с десертите.

— За мен не — усмихна се полицайката на Хавък Пара. Той отвърна на усмивката ѝ и посочи с жест на един от келнерите да почисти и да зареди една от съседните маси.

— Някой иска ли да си поделим профитерол? — попита Жан Ги. Трябваше да разрешат случая скоро, иначе щеше да се наложи да сменя целия си гардероб.

— Аз — обади се Изабел.

Сервираха им еклерчетата, пълнени със сладолед и потопени в топла шоколадова заливка. Гамаш съжали, че не си е поръчал и той. Наблюдаваше като омагьосан, докато Бовоар и Лакост загребваха с лъжици разтапящия се вече сладолед, примесен с парченца еклер и топъл тъмен шоколад.

— Значи бащата на Оливие никога не е идвал тук — обади се младият инспектор, докато бършеше лицето си със салфетка. — Няма никаква представа къде живее и с какво се занимава синът му. Дори не знае, че е гей?

— Едва ли е единственият син, който го е страх да признае пред баща си — сви рамене Лакост.

— Тайни — промърмори Бовоар. — Още тайни.

Гамаш забеляза как изражението на Моран рязко се промени, докато младият полицай гледаше през прозореца. Внезапно разговорите в бистрото секнаха. Главният инспектор проследи погледа на своя подчинен.

Надолу по улица „Мулен“ с тромав тропот на копита се спускаше лос. Когато се приближи, Гамаш скочи на крака. Различи на гърба на животното човешки силует, вкопчил пръсти в огромната шия.

— Ти стой тук и пази вратата — нареди началникът на Пол Моран. — Вие тръгвайте с мен — махна с ръка към другите двама полицаи. Преди някой да успее да реагира, главният инспектор и хората му се втурнаха навън. Докато се появят желаещи да хукнат след тях, полицай Моран вече бе запречил вратата. Дребен, мършав, но решителен. Нямаше да пусне никого.

Всички гледаха през прозорците как създанието препуска в бесен галоп с дългите си тромави крака. Гамаш излезе напред, но животното не намали ход. Ездачът бе изгубил контрол. Главният инспектор разпери ръце, за да прегради пътя му. Скоро полицаите осъзнаха, че към тях приближава едно от животните на семейство Жилбер. Предполагаем кон. Ровеше неистово в прахта с потръпващи в конвулсии копита, забелил от ужас очи. Бовоар и Лакост бяха застанали от двете страни на началника си, също разперили ръце.

От своя пост пред вратата младият полицай Моран не виждаше какво се случва навън. Виждаше само лицата на клиентите на заведението, докато те наблюдаваха сцената. Бе присъствал на достатъчно пътни катастрофи, за да знае, че когато положението е ужасно, хората пищят. Но когато е най-зле, всички мълчат.

Бистрото тънеше в мълчание.

Тримата полицаи отвън не помръдваха, а конят се носеше право към тях. Когато ги видя, се опита да завие рязко и изцвили като обладано от демон създание. Ездачът се строполи на затревения селски площад, а полицай Лакост успя да улови юздите, докато конят се дърпаше. Гамаш ѝ помогна и заедно успяха да се преборят с животното и да го укротят.

Инспектор Бовоар вече бе коленичил на тревата, приведен над падналия ездач.

— Добре ли сте? Не мърдайте, останете да лежите неподвижно.

Но както правят ловенето хора, когато получат такъв съвет, ездачът се надигна и смъкна каската от главата си. Беше Доминик Жилбер. С оцъклени и подивели очи като на коня. Гамаш остави Лакост при плашливото животно и бързо се сниши до заместника си.

— Какво стана? — попита.

— В гората — проговори Доминик, докато се мъчеше да си поеме въздух. — Колиба. Надзърнах вътре. Имаше кръв, много кръв.