Отровни думи

Глава тридесета

— Ето го — посочи Терез.

Бяха пристигнали с колата в центъра на Монреал и сега комисар Брюнел сочеше към една от сградите. Гамаш намали и зад него някой веднага натисна клаксон. В Квебек се считаше едва ли не за престъпление да намаляваш скоростта. Но главният инспектор не ускори, пренебрегна клаксона и се опита да види какво сочи колежката му. Оказа се художествената галерия „Хефел“. Пред нея стоеше бронзова скулптура. Но я подминаха, преди Гамаш да я огледа добре. Прекара следващите двайсет минути в търсене на място за паркиране.

— Не може ли просто да спрем успоредно на друга кола? — попита комисар Брюнел.

— Ако искаме да ни обезглавят, може.

Жената изсумтя, но не възрази. Най-накрая паркираха и се върнаха пеша по улица „Шербрук“ до галерия „Хефел“, където се спряха пред бронзовата скулптура. Гамаш я беше виждал и преди, но никога не се бе заглеждал.

Мобилният му телефон завибрира.

— Pardon — извини се на колежката си и вдигна.

— Обажда се Клара. Питах се дали скоро ще приключите.

— След няколко минути. Добре ли сте? — поинтересува се Гамаш. Гласът ѝ трепереше, звучеше разстроена.

— Всичко е наред. Къде можем да се срещнем?

— На улица „Шербрук“ съм, точно пред галерия „Хефел“

— Знам я. Мога да дойда до няколко минути. Нали няма проблем? — Изглежда, нямаше търпение да се махне от града.

— Идеално. Тук съм.

Главният инспектор прибра телефона си и се съсредоточи върху скулптурата. Тихо закрачи около нея, докато Терез Брюнел го наблюдаваше с леко развеселено изражение.

Детективът се взираше в бронзова фигура в почти реален размер, която изобразяваше невзрачна жена на средна възраст, застанала права до кон. Край нея имаше куче, а на гърба на коня — маймуна. Когато стигна пак до мястото, където го чакаше комисар Брюнел, Гамаш спря.

— Това ли е woo?

— Не, това е Емили Кар. Скулптурата е на Джо Фейфърд и се казва „Емили и приятели“.

Гамаш се усмихна и заклати глава. Разбира се, че беше тя. Сега вече я разпозна. Тази жена — едра, ниска и грозновата — беше една от най-забележителните канадски художнички. Талантлива и с богата фантазия, Емили Кар бе творила предимно в началото на XX век и бе починала отдавна. Но нейните творби ставаха все по-значими и влиятелни.

Детективът се взря в бронзовата жена. Тук изглеждаше по-млада, отколкото на мътните черно-бели снимки, които бе виждал. На тях почти винаги бе с грубовати, почти мъжки черти, сама в гората. Не беше усмихната, не изглеждаше щастлива.

Тук обаче беше щастлива. Може би някакво странно хрумване на скулптора.

— Чудесна е, нали? — обади се комисар Брюнел. — Обикновено Емили Кар изглежда мрачна. Идеята на този творец да я изобрази щастлива е блестяща според мен. Явно се е чувствала така само около животните си. Ненавиждала е хората.

— Каза, че си намерила woo. Къде?

Инспекторът беше разочарован и не вярваше, че комисар Брюнел е права. Нима бе възможно една отдавна починала художничка от другия край на континента да има нещо общо със случая?

Терез Брюнел се приближи до скулптурата и положи ръката си с красиво поддържан маникюр върху маймуната.

— Това е Ву, неотлъчният спътник на Емили Кар.

— Woo е маймуна?

— Обожавала е всички животни, но най-много Ву.

Гамаш скръсти ръце пред гърдите си и се втренчи.

— Интересна теория, но woo от колибата на Отшелника може да означава какво ли не. Какво те наведе на мисълта, че става въпрос за маймуната на Емили Кар?

— Ето това.

Дамата отвори чантата си и подаде на детектива гланцираната брошура, която извади. Тя рекламираше ретроспективна изложба на творбите на Емили Кар във Ванкувърската художествена галерия. Гамаш погледна снимките на картини, които изобразяваха дивата природа на Западния бряг преди почти половин век. Не можеше да ги сбърка с нищо друго.

Творбите бяха изключителни. Наситени зелени и кафяви краски се преплитаха така, че гората изглеждаше едновременно шеметна и притихнала. Тази гора отдавна вече я нямаше. Изсечена, нарязана на трупи, съсипана. Но все още жива благодарение на четката и дарбата на Емили Кар.

Но не за това бе известна художничката.

Гамаш разлисти брошурата, докато най-накрая ги откри. Картините, които бяха нейна запазена марка. Изобразеното на тях не даваше мира на никоя канадска душа, която го съзреше.

Тотемните стълбове.

Издигнати на брега, край отдалечено рибарско село на племето хайда в Северна Британска Колумбия. Емили Кар ги бе нарисувала там, където хайда са ги поставили.

С изящен пръст Терез Брюнел посочи три думи, изписани с дребен шрифт.

Островите Кралица Шарлота.

Там се намираха.

Шарлот.

Гамаш почувства прилив на вълнение. Дали наистина бяха открили woo?

— Дървените скулптури на Отшелника бяха от червен кедър — припомни колежката му. — Думата woo беше издълбана в същия вид дървесина. Червеният кедър расте на няколко места, но не и тук. Не и в Квебек. Едно от тези места е Британска Колумбия.

— На островите Кралица Шарлота — прошепна инспекторът, все още запленен от картините, на които бяха нарисувани тотемни стълбове. Прави, високи, внушителни. Все още не бяха съборени под предлог, че са езически, не бяха повалени от мисионери или от правителството.

Единствено платната на Емили Кар показваха тотемите по начина, по който ги бяха създали хората от племето хайда. Художничката никога не бе рисувала хора, само сътвореното от тях. Дълги и тесни племенни колиби. И високи, устремени към небето тотемни стълбове.

Гамаш не можеше да откъсне очи, изгубен в дивата красота и в приближаващото бедствие.

Тогава обърна поглед към надписа. Селото на хайда. Кралица Шарлота.

И разбра, че Терез е права. Woo насочваше към Емили Кар, а тя — към островите Кралица Шарлота. Явно затова имаше толкова много препратки към Шарлот в колибата на Отшелника. „Паяжината на Шарлот“, Шарлот Броите, Шарлота Мартину, която бе подарила на своя съпруг цигулката. Кехлибарената стая е била създадена за София Шарлота. Всички те го водеха дотук. До островите Кралица Шарлота.

— Вземи я, ако искаш. — Комисар Брюнел посочи брошурата. — В нея има много биографична информация за Емили Кар. Може да ти е от полза.

— Merci. — Гамаш затвори брошурата и се вгледа в скулптурата на Кар. Жената, която бе уловила в творчеството си срама на Канада, като бе нарисувала не самия отхвърлен и съкрушен народ, а неговата слава.

Клара бе забила поглед в сивите води на река Сейнт Лорънс, докато минаваха с колата по моста „Шамлен“.

— Как беше обядът? — попита Гамаш, щом излязоха на магистралата в посока Трите бора.

— Ами, можеше да мине и по-добре.

Художничката се люшкаше бясно между противоречиви емоции — от ярост, през вина, до съжаление. Ту се обвиняваше, че не е казала още по-недвусмислено на Дени Фортен що за merde134 е, ту изгаряше от нетърпение да се прибере у дома, за да му се обади и извини.

Клара беше мазохистичен магнит. Критики, упреци и обвинения хвърчаха във въздуха, но се лепяха само за нея. Сякаш привличаше негативното, може би защото самата тя бе толкова позитивна.

Е, вече ѝ бе дошло до гуша. Изправи рамене. Майната му. Но все пак може би трябваше да се извини и да отстоява убежденията си след изложбата.

Ама че идиотка беше! Откъде накъде бе решила, че е добра идея да ядосва собственика на галерията, който ѝ предлага слава и богатство? Признание. Одобрение. Внимание.

По дяволите, какво бе направила? И можеше ли да го поправи? Да беше изчакала до деня след откриването, след излизането на очерците в „Ню Йорк Таймс“ и в лондонския „Таймс“. Тогава гневът му нямаше да може да я съсипе така, както сега. Капо и щеше да се случи.

Чула бе думите му. Видяла бе изражението му. Фортен щеше да я съсипе. Макар че за целта трябваше да има нещо изградено, което да разруши. Не, той можеше да ѝ причини нещо още по-лошо. Да се постарае светът никога да не разбере за Клара Мороу. Никога да не види картините ѝ.

Художничката погледна часовника на автомобилното табло. Четири без десет. Натовареният трафик от коли, които се изнасяха от града, вече намаляваше. Щяха да стигнат у дома след час. Ако успееха да се върнат преди пет, щеше да се обади в галерията и да помоли за прошка.

А може би щеше да звънне само за да му каже какъв задник е.

Обратният път към къщи беше толкова дълъг.

— Искате ли да поговорим? — обади се Гамаш, след като слязоха от магистралата и се насочиха към Ковънсвил. Пътували бяха половин час в пълно мълчание.

— Не съм съвсем сигурна какво да кажа. Вчера в бистрото Дени Фортен нарече Габри шибан педал. Габри не чу, но аз чух и не се застъпих за него. Споделих с Питър и Мирна случката, те ме изслушаха, но общо взето ме оставиха сама да реша. Докато тази сутрин Питър не ми намекна, че ще е по-добре да поговоря с Фортен.

Главният инспектор сви и излезе от главния път. Търговските сгради и къщите започнаха да оредяват, а гората около тях се сгъсти.

— Как реагира Фортен?

— Каза, че ще отмени изложбата.

Гамаш въздъхна:

— Съжалявам, Клара.

Загледа се в нещастното ѝ лице. Беше зареяла поглед през прозореца и му напомняше за дъщеря му Ани преди няколко вечери. Уморена лъвица.

— Как мина вашият ден? — поинтересува се художничката.

Колата вече се клатушкаше по черния път. Използваше се рядко. По него минаваха само хора, които знаеха накъде отиват или напълно се бяха изгубили.

— По мое мнение продуктивно. Бих искал да ви попитам нещо.

— Питайте.

Клара, изглежда, изпита облекчение, че най-после ще има друго занимание, освен да гледа как часовникът отброява минутите до пет.

— Какво знаете за Емили Кар?

— Е, никога нямаше да предположа, че ще ми зададете този въпрос — усмихна се художничката и замълча, за да си подреди мислите. — Изучавахме я в Художествената академия. Била е огромно вдъхновение за много канадски художници, особено жени. Вдъхновява и мен самата.

— По какъв начин?

— Отишла е в пустошта, където никой друг не е смеел да пристъпи, и то само със статив.

— И с маймунката си.

— Това да не е някакъв евфемизъм, господин главен инспектор?

Гамаш се разсмя:

— Не. Продължете, моля.

— Ами, била е много независима. А творчеството ѝ е претърпяло еволюция. В началото било репрезентативно. Дърветата си били дървета, къщите — къщи. Било почти като фотография. Пеша е да запечата племето хайда и неговите селища, преди да бъдат напълно унищожени.

— Доколкото разбирам, е работела предимно на островите Кралица Шарлота.

— Да, много от най-известните ѝ платна са нарисувани там. В един момент осъзнала, че не е достатъчно художникът просто да предава директно онова, което вижда. Затова се отпуснала напълно, отхвърлила всички условности и започнала да рисува не само това, което виждала, но и което чувствала. Присмивали ѝ се. Но по ирония на съдбата именно творбите ѝ от този период са станали най-известни.

Гамаш кимна и си спомни тотемните стълбове на фона на вихъра от наситени горски цветове.

— Забележителна жена.

— Мисля, че всичко е започнало с отровните думи — каза Клара.

— С кое?

— Отровните думи. Тази история е доста известна в артистичните среди. Кар била най-малката от пет сестри и била много близка с баща си. Казват, че имали страхотна връзка. Без каквито и да било намеци за нещо повече от бащинска любов и подкрепа.

— Искате да кажете, че не е имало нищо сексуално.

— Не, просто крепка връзка между баща и дъщеря. Но в късните ѝ юношески години се случило нещо и тя напуснала дома си. Повече не се видяла с баща си и не му проговорила.

— Какво е станало? — поинтересува се Гамаш, докато намаляваше скоростта. Клара забеляза и премести поглед към часовника. Наближаваше пет без пет.

— Никой не знае. Не е споделила с никого, семейството ѝ си мълчало. Но от щастливо и волно дете тя се превърнала в огорчена жена. Много самотна, а и явно никой не търсел компанията ѝ. Чак към края на живота си писала на приятел. В писмото признала, че баща ѝ казал нещо ужасно и непростимо.

— Отровни думи.

— Точно така.

Пристигнаха. Детективът спря пред дома на Клара и двамата постояха мълчаливо в колата няколко мига. Беше пет и пет. Твърде късно. Можеше да опита, но знаеше, че Фортен няма да вдигне телефона.

— Благодаря ви — заяви Гамаш. — Много ми помогнахте.

— Вие също.

— Иска ми се наистина да беше така — усмихна се инспекторът.

Колкото и невероятно да бе, Клара като че ли се чувстваше по-добре. Слезе от колата и вместо да влезе вкъщи, спря по средата на улицата и после бавно тръгна. Да обикаля селския площад. Вървя, вървя, вървя, докато краят срещна началото и тя се върна там, откъдето бе започнала. Докато вървеше, си мислеше за Емили Кар. И за подигравките, които бе изтърпяла от собственици на галерии, критици и публика, които твърде много се бояха да отидат там, където тя е искала да ги отведе.

По-дълбоко. И още по-дълбоко в дивото.

Накрая Клара се прибра у дома.

Късно през нощта в Цюрих един колекционер взе в ръце странната дървена фигурка, за която бе платил толкова много пари. Бяха го уверили, че е велико произведение на изкуството, както и отлична инвестиция, което бе по-важното.

Първо я сложи в дома си, но жена му го помоли да я премести. Някъде по-далеч. Затова я занесе в частната си галерия. Всеки ден сядаше с чаша коняк в ръка и се любуваше на шедьоврите. Картини на Пикасо, скулптури на Роден и на Хенри Мур135.

Но погледът му все се връщаше на веселата малка статуетка, гората и щастливите хора, които строяха село. Отначало му доставяше удоволствие, но вече му се струваше плашеща. Размишляваше дали да не я премести отново. Този път в някой килер.

Когато брокерът му се обади по-рано през деня и попита дали е съгласен да я изпрати обратно в Канада заради някакво полицейско разследване, колекционерът отказа. Все пак скулптурата беше инвестиция. А и нямаше как да го принудят. Не бе извършил нищо нередно, пък и юрисдикцията им не се простираше до Швейцария.

Брокерът обаче му предаде две молби от полицията. Знаеше отговора на първата, но все пак взе статуетката и погледна гладката ѝ основа. Никакви букви, никакъв подпис. Нищо. Но другият им въпрос звучеше нелепо. Все пак се опита. Тъкмо се канеше да върне скулптурата на мястото ѝ и да изпрати имейл, че не е открил нищо, когато нещо светло сред тъмните борове привлече погледа му.

Вгледа се по-отблизо. Там, вдън гората, далеч от селото, намери онова, което търсеха полицаите.

Малка дървена фигурка. Младеж, още почти дете, който се спотайваше между дърветата.