Отровни думи

Глава четвърта

— Не го ли разпозна? — попита Клара, докато нарязваше пресния хляб от пекарната на Сара.

Имаше само един човек, за когото можеше да говори приятелката на Мирна. Книжарката поклати глава, изсипа накълцаните домати в купата за салата и се захвана с шалота24. Всички зеленчуци бяха току-що набрани от градината на Питър и Клара.

— И казваш, че Оливие и Габри също не го познават? — включи се Питър, който се бе заел да раздели на порции печеното пиле.

— Странно, нали? — Мирна спря и погледна приятелите си. Питър бе висок и елегантен, с посивяла коса и прилежен вид. До него стоеше съпругата му Клара — дребничка, пухкава, с буйна тъмна коса, по която бяха полепнали трошички от кората на хляба като ситни звездици. Очите ѝ бяха сини и обикновено искряха весело. Но не и днес.

Художничката заклати глава озадачено. Няколко трохи се поръсиха по кухненския плот. Тя разсеяно ги събра и ги сложи в устата си. След като първоначалният шок от откритието бе попреминал, Мирна бе доста уверена, че всички си мислят едно и също.

Това беше убийство. Мъртвецът бе непознат. Но дали и убиецът бе такъв?

Навярно и тримата бяха стигнали до един и същи извод. Едва ли.

Беше се опитала да не разсъждава по темата, но мисълта отново и отново се промъкваше в главата ѝ. Мирна си взе филийка от франзелата и отхапа. Хлябът бе топъл, мек и уханен, с хрупкава коричка.

— За бога! — възкликна Клара и размаха ножа към нагризания хляб в ръката на приятелката си.

— Искаш ли? — Мирна ѝ подаде един залък.

Двете жени стояха в кухнята и похапваха пресен топъл хляб. Обикновено по това време сядаха в бистрото за неделен обяд, но днес това нямаше как да стане покрай цялата история с трупа. Затова Клара, Питър и Мирна се бяха събрали в мансардния апартамент на тъмнокожата книжарка, който бе непосредствено до заведението на Оливие. Вратата на магазина на долния етаж беше оборудвана с аларма, в случай че някой реши да влезе. Е, не беше точно аларма, а звънче, което издрънчаваше, когато вратата се отвори. Понякога Мирна слизаше, друг път — не. Почти всичките ѝ клиенти бяха местни и знаеха колко пари да оставят на касата. „А ако някой се нуждае толкова силно от стара книга, че да я открадне, със здраве да си я ползва“ — смяташе книжарката.

Мирна потръпна. Огледа се за отворен прозорец, от който нахлува студен и влажен въздух. Погледът ѝ премина по голите тухлени стени, масивните греди и редицата от големи индустриални прозорци. Отиде да ги провери, но всички бяха затворени — освен един, открехнат леко, за да се проветрява жилището.

Докато крачеше по широките чамови дъски обратно към кухнята, се спря до черното чугунено кюмбе, разположено насред просторната стая. Огънят в него пращеше. Жената вдигна кръглия капак и мушна вътре още една цепеница.

— Сигурно е било ужасно — приближи се Клара до приятелката си.

— Да… Бедничкият, просто лежеше на пода. Отначало дори не видях раната.

Седнаха на дивана срещу печката. Питър им донесе две чаши скоч и безшумно се оттегли обратно в кухнята. Оттам можеше да ги вижда и да ги чува, но нямаше да им се пречка.

Наблюдаваше как двете жени се привеждат една към друга, докато отпиват от питиетата си, и разговарят тихо, приятелски. Питър им завидя. Извърна се и се зае да разбърква ябълковата супа с чедър.

— Какво мисли Гамаш? — попита Клара.

— Изглеждаше не по-малко объркан от нас. И какво изобщо правеше този непознат човек в бистрото? Мъртъв! — възкликна Мирна.

— Убит — поправи я приятелката ѝ.

Двете се замислиха за момент. Накрая Клара наруши тишината:

— Оливие каза ли нещо?

— Нищичко. Изглеждаше доста зашеметен.

Художничката кимна. Чувството ѝ беше познато.

Полицаите бяха пред вратите. Скоро щяха да са в домовете им, в кухните и спалните. В главите им.

— Направо не ми се мисли какво е мнението на Гамаш за нас — обади се Мирна. — Всеки път, щом дойде, тук го чака поредният труп.

— Селата в Квебек са се специализирали в различни неща — отвърна Клара. — Някои са добри в производството на сирене, други — на вино, трети — на керамични съдове. Ние произвеждаме трупове.

— Манастирите се специализират — обади се Питър през смях, докато поставяше купичките с димяща ароматна супа на дългата маса на Мирна. — А и ние не произвеждаме трупове.

И все пак не прозвуча много уверено.

— Гамаш е шеф на отдел „Убийства“ в Sûreté — напомни Мирна. — Навярно това е нещо нормално за него. Всъщност би бил изненадан, ако нямаше труп.

Мирна и Клара седнаха на масата заедно с Питър и докато жените разговаряха, той се замисли за човека, който оглавява разследването. Убеден бе, че Арман Гамаш е опасен. Опасен за онзи, който бе убил стареца. Художникът се почуди дали убиецът знае що за човек е тръгнал по следите му. Опасяваше се, че знае, и то доста добре.

Инспектор Жан Ги Бовоар огледа новия временен щаб и вдиша дълбоко. За своя изненада установи, че миризмата му е позната и дори вълнуваща.

Миришеше на въодушевление, на преследване и лов. На дълги часове пред прегрели компютри, докато мъже и жени се опитваха да сглобят парченцата от пъзела. Миришеше на работа в екип.

Всъщност се долавяше по-скоро мирис на дизелово гориво и дим от горящи дърва, на лак и бетон. Бовоар отново се намираше в старата, запусната гара на Трите бора, изоставена от Канадската национална железница преди десетилетия. Доброволната противопожарна команда на селото бе превзела помещенията тайно, с надеждата, че никой няма да забележи. Разбира се, така и бе станало, тъй като в КНЖ отдавна бяха забравили за съществуването на Трите бора. Малката гара се бе превърнала в дом за селските пожарни камиони, тежките униформи и оборудване. Стените бяха облицовани с борови дъски, а върху тях бяха налепени плакати с красиви пейзажи от Скалистите планини и техники за оказване на първа помощ. Указания за пожарна безопасност, графици за дежурства и стари железопътни разписания се бореха за място наред с огромен плакат, на който бе носителят на наградата за литература на генерал-губернатора. От афиша, запечатан за поколенията, гледаше ликът на старица с налудничав поглед.

В момента тя стоеше пред Бовоар от плът и кръв и го гледаше със същите налудничави очи.

— Какво търсите тук, по дяволите?

Патицата до бабичката също се взираше в него.

Рут Зардо. Навярно най-известната и уважавана поетеса в страната. И нейната патица Роза. Бовоар знаеше, че главен инспектор Гамаш вижда огромна поетическа дарба в тази възрастна жена. Но самият той я свързваше само със стомашно разстройство.

— Станало е убийство — обясни инспекторът, като се надяваше, че гласът му излъчва достойнство и авторитет.

— Знам, че е станало убийство. Не съм малоумна.

Патицата разлюля глава и запляска с криле. Бовоар бе свикнал да вижда Рут в компанията на пернатата ѝ другарка и вече не му правеше впечатление. Никога нямаше да го признае гласно, но тайно се радваше, че Роза е още жива. Подозираше, че не са много нещата, които оцеляват дълго покрай шантавата дъртофелница.

— Налага се отново да използваме сградата — обясни и се извърна.

Въпреки преклонната възраст, куцането и злъчния си характер Рут Зардо бе избрана за началник на Доброволната противопожарна команда. Бовоар подозираше, че хората са постъпили така, защото са се надявали един ден старицата да загине в пламъците. Но му се струваше, че е невъзможно дъртата вещица да изгори.

— Не — тропна Рут с бастуна по бетонния под. Роза не трепна, но Бовоар почти подскочи. — Не можете да я използвате.

— Съжалявам, мадам Зардо, необходима ни е и смятаме да се разположим тук.

Тонът му вече не бе толкова любезен. Тримата се взираха един в друг и само Роза примигваше. Бовоар знаеше, че тази кукундела може да го победи само ако започне да рецитира своята зловеща, непонятна поезия. В нея нямаше рими. Нямаше дори смисъл. Щеше да го пречупи на секундата. Но също така бе наясно, че от всички в селото най-малко вероятно бе тя да цитира творбите си. Изглежда, беше притеснена и дори се срамуваше от тях.

— Как върви поезията? — подхвърли инспекторът и забеляза как старицата потрепва. Късо подстриганата ѝ бяла коса бе тънка и прилепнала, така че главата ѝ напомняше на оголен, избелял череп. Вратът ѝ бе жилав и мършав, а тялото, което някога навярно е било здраво и стройно, сега изглеждаше по-скоро крехко. Но нищо друго в нея не беше крехко.

— Някъде прочетох, че скоро ще издавате нова книга.

Рут Зардо направи колеблива крачка назад.

— Главният инспектор също е тук, както знаете — продължи Бовоар, вече с любезен, умерен и топъл глас. Старицата изглеждаше, сякаш току-що е видяла Сатаната. — Зная, че няма търпение да я обсъди с вас. Скоро ще дойде. Научил е наизуст всичките ви стихотворения.

Поетесата се обърна и си тръгна.

Победа! Успял бе да я прогони. Вещицата бе мъртва, или поне се беше разкарала.

Бовоар се зае да организира временния щаб. Поръча бюра и комуникационни уреди, компютри и принтери, скенери и факсове, коркови дъски и ароматизирани маркери. Щеше да закове дъска точно върху афиша с ухилената физиономия на шантавата старица. И върху лицето ѝ щеше да пише за убийства.

Бистрото бе притихнало.

Служителите от отдел „Местопрестъпления“ си бяха тръгнали. Полицай Изабел Лакост стоеше на колене на пода — там, където бяха открили тялото. Старателна и усърдна както винаги, искаше да провери за последно дали са пропуснати улики. Доколкото Арман Гамаш виждаше, Оливие и Габри не бяха помръднали. Все още седяха на избелелия стар диван срещу голямата камина и всеки беше потънал в своя собствен свят, зареял поглед в огъня, пленен от магията на пламъците. Главният инспектор се запита за какво размишляват.

— За какво си мислите? — приближи се той и седна на масивния фотьойл до двамата мъже.

— Аз си мислех за мъртвеца — отвърна Оливие. — Питах се кой е. Какво ли е търсил тук и дали е имал семейство. Чудех се дали липсва на някого.

— А пък аз си мислех за обяд — призна Габри. — Някой да е гладен?

В другия край на салона полицай Лакост вдигна поглед и се обади:

— Аз!

— И аз, patron25 — добави Гамаш.

След малко Габри се изгуби в кухнята и оттам долетяха звуци на тракащи тенджери и тигани. Главният инспектор се наведе към русокосия мъж. Сега бяха само двамата — той и Оливие. Собственикът на бистрото го погледна безизразно.

Но Гамаш бе виждал такива лица и преди. Всъщност бе почти невъзможно някой да остане напълно безизразен. За инспектора спокойното лице означаваше само едно — трескав ум.

От кухнята се понесе познат аромат на чесън, а едрият готвач си тананикаше „Какво да правиш с пиян моряк“.

— Габри смята, че жертвата е бил скитник. Вие как мислите?

Оливие си спомни изцъклените очи, студени като стъклени топчета. Спомни си и последния път, когато бе посетил колибата в гората.

Хаос иде, стари друже… Отне му много време, но вече е тук.

— Че какъв друг може да е бил?

— Според вас защо е убит тук, във вашето бистро?

— Не знам — отвърна ресторантьорът и посърна. — От сутринта напъвам мозъка си и се опитвам да разбера. Защо някой би извършил убийство тук? Няма никаква логика.

— Напротив, има.

— Така ли? — поизправи се Оливие. — Каква?

— Не зная, но ще разбера.

Собственикът на бистрото се втренчи в застрашителния, но кротък мъж, който сякаш изпълни цялото помещение, без да повишава глас.

— Познавахте ли го?

— Вече ме попитахте — сопна се Оливие, сетне се окопити и продължи по-любезно: — Съжалявам, но знаете, че и преди сте ми задавали този въпрос. Става малко досадно. Не го познавам.

Гамаш се вгледа в събеседника си. Лицето му беше алено, гореше. Но дали от гняв, от топлината на огъня или защото бе изрекъл лъжа?

— Все някой трябва да го е познавал — настоя инспекторът и се облегна, за да създаде у другия мъж впечатление, че снема натиска от него и му дава възможност да си поеме въздух.

— Аз не. Габри също. — Оливие сбърчи вежди и Гамаш предположи, че е искрено разстроен. — Какво ли е търсел тук?

— „Тук“ в Трите бора или „тук“ в бистрото?

— И двете.

Оливие излъга и Гамаш го знаеше. Имал бе предвид бистрото, беше очевидно. По време на разследване на убийство винаги някой лъжеше. Ако първата жертва на войната бе истината, то в разследванията първи падаха в битка лъжите на хората — онези, които повтаряха на себе си, и онези, които казваха един на друг. Невинните лъжи, които им помагаха да станат от леглото в студените и тъмни сутрини. Гамаш и неговият екип проследяваха тези лъжи и ги разобличаваха. В един момент всички безобидни историйки, които улесняваха ежедневието, изчезваха и оставяха хората разголени. Номерът беше да успеят да отсеят важните от дребните измислици. Тази изглеждаше дребна. Тогава защо ресторантьорът си бе направил труда да лъже?

Зададе се Габри с поднос, отрупан с димящи блюда. След минути всички седяха край камината и похапваха фетучини със скариди и миди „Сен Жак“, задушени със зехтин и чесън. Сервиран бе и пресен хляб, а чашите бяха напълнени със сухо бяло вино.

Докато се хранеха, разговаряха за почивните дни покрай Деня на труда, за кестеновите дървета и за детската игра с кестени на връвчици. За учениците и студентите, които скоро щяха да започнат новата учебна година, и за нощите, които ставаха все по-дълги.

Освен тях нямаше никой друг в бистрото. Но на главния инспектор му се струваше препълнено — с лъжите, които вече бе чул, и с онези, които тепърва се заплитаха и чакаха да бъдат изречени.