Отровни думи

Глава тридесет и трета

На следващата сутрин свежият полъх на студен бриз събуди Гамаш. Ветрецът нахлуваше през прозореца и носеше аромата на море и крясъците на птици. Детективът се обърна, както лежеше в леглото, придърпа топлата завивка по-плътно около тялото си и се вгледа през прозореца. Предишният ден му се струваше като сън. Събудил се бе в Трите бора, а бе заспал в това село на индианците хайда на брега на океана.

Небето бе ясносиньо и във висините се рееха орли и чайки. Гамаш стана от леглото и побърза да се облече с най-топлите си дрехи. Проклинаше се наум, че е забравил да вземе дълго бельо.

Когато слезе, завари богата закуска от бекон, яйца, препечени филийки и силно кафе.

— Обади се Лавина и каза да сте на кея най-късно в девет, иначе ще тръгне без вас.

Гамаш се озърна да види на кого говори хазяйката.

В стаята нямаше други хора.

— Moi?145

— Да, вие. Лавина каза да не закъснявате.

Главният инспектор погледна часовника си. Беше осем и половина, а той нямаше представа коя е Лавина, къде е кеят и защо трябва да ходи там. Изпи още една чаша кафе, качи се в стаята си, за да ползва тоалетната и да си вземе палтото и шапката, после се върна долу и заговори хазяйката.

— Лавина каза ли на кой кей?

— Предполагам, че на онзи, който винаги използва. Няма как да се объркате.

Колко често Гамаш бе чувал това изречение, преди съвсем да се обърка? И все пак вече стоеше на верандата пред входа. Пое си дълбоко въздух, изпълни дробовете си с ободряващ въздух и отправи поглед към крайбрежието. Имаше няколко кея.

Но само на един от тях чакаше хидроплан. А девойката, която го пилотираше, гледаше часовника си. Лавина ли се казваше? Гамаш се смути при мисълта, че така и не я бе попитал за името ѝ.

Отправи се натам и чак когато стъпи върху дървените дъски, забеляза, че младата жена не е сама. Уил Сомс беше с нея.

— Реших, че ще ви е интересно да видите откъде се вземат онези парчета дърво — заяви резбарят и покани детектива да се качи на малкия самолет. — Внучката ми се съгласи да ни закара дотам. Самолетът, с който кацнахте вчера, беше редовен полет. Тази машина е нейна.

— И аз имам внучка — призна Гамаш. Докато хидропланът се оттласкваше от кея и се плъзгаше навътре към залива, инспекторът заопипва около себе си в търсене на колан, като се надяваше да не изглежда твърде паникьосан. — Очакваме и още една. Моята внучка ми рисува картини с пръсти.

Почти допълни, че поне няма вероятност рисуването с пръсти да убие човек, но в последния момент размисли и си каза, че би било твърде нелюбезно.

Хидропланът набра скорост и започна да подскача по леките вълни. Тогава Гамаш забеляза скъсаните брезентови ремъци в кабината, ръждясалите рамки и съдраните възглавници на седалките. Погледна през прозорчето и съжали, че е закусил толкова обилно.

Не след дълго се издигнаха във въздуха, самолетът се наклони наляво, докато набираше височина, и се понесоха над крайбрежието. Летяха четиридесет минути. В мъничката кабина беше толкова шумно, че се налагаше да си крещят. От време на време Сомс се навеждаше към инспектора, посочваше му нещо — например малък залив — и подхвърляше: „Ето там се е появил първият човек в мидена черупка. Това е нашата Райска градина“ или друга подобна реплика. Малко по-късно добавяше: „Вижте там долу. Това е последната девствена гора от червени кедри, която е останала. Последната древна гора.“

Гамаш разглеждаше всичко от птичи поглед. Виждаше реки и заливи, гори и планини, изваяни от ледници. Накрая се снишиха над един залив, обграден от върхове, които бяха обвити в мъгла дори и в този ясен ден. Докато се плъзгаха по водата към тъмната линия на брега, Уил Сомс отново се наведе към детектива и изкрещя: „Добре дошли на Гуаи Хаанас. Светът на чудесата.“

Така и изглеждаше.

Лавина приближи хидроплана до сушата, доколкото бе възможно. На брега се появи мъж, който избута лодка във водата и скочи в нея в последния момент. Когато стигна до вратата на самолета, протегна ръка, за да помогне на главния инспектор да стъпи в клатушкащата се лодка, и се представи:

— Казвам се Джон. Аз съм Пазителя.

Гамаш забеляза, че мъжът е бос, а Лавина и дядо ѝ свалиха обувките и чорапите си, както седяха в лодката, и навиха крачолите си нагоре, докато Джон гребеше. Скоро инспекторът разбра защо. И с лодката не можеше да се стигне до самия бряг. Трябваше да извървят последните два-три метра. Събу обувките и чорапите си, подгъна крачолите на панталона си и прекрачи отвъд борда на лодката. Почти. Щом докосна с палеца на крака си водата, едва не отскочи назад. Лавина и Сомс, които бяха пред него, се усмихнаха.

— Студена е — призна Пазителя.

— Хайде, хайде, принцесо, стисни зъби — присмя се Лавина. На детектива му се стори, че говори Рут Зардо. Дали във всяка група се намираше по някой като старата поетеса?

Гамаш стисна зъби и се добра до брега, краката му посиняха след по-малко от минута във водата. Като стъпваше ловко по камъните, стигна до един пън, седна, изтупа с длани пясъка и парченцата мидени черупки от стъпалата си и си обу чорапите и обувките. Не можеше да си спомни откога не е изпитвал такова облекчение. Всъщност последният път май бе при кацането на хидроплана.

Бе толкова поразен от природата, от Пазителя, от ледената вода, че не бе забелязал какво всъщност има пред него. Но сега ги видя. В тържествен полукръг, издигнати точно там, където започваше гората, се извисяваха тотемните стълбове.

Гамаш усети внезапно свиване в гърдите, замайване.

— Това е Нинстинтс146 — прошепна Уил Сомс.

Инспекторът не отговори. Не бе способен. Взираше се във високите стълбове, на които бе резбована митологията на индианците хайда. В нея животни и духове бяха едно. Китове убийци, акули, вълци, мечки, орли и гарвани се взираха в детектива. И още нещо. Зъбати твари с дълги езици и огромни очи. Създания, непознати извън митологията, но съвсем реални тук.

Арман Гамаш имаше чувството, че се намира на самия ръб на спомените.

Някои тотемни стълбове се издигаха прави и високи, но повечето бяха рухнали или килнати настрани.

— Всички сме рибари — обади се Уил. — Естер беше права. Морето храни телата ни, но това храни душите ни. — Разтвори длани в простичък жест към гората.

Джон Пазителя заговори тихо, докато четиримата крачеха сред стълбовете:

— Това е най-голямата колекция от изправени тотемни стълбове в света. Местността е защитена, но невинаги е било така. Някои стълбове са издигнати в чест на специално събитие, а други са погребални. Всеки от тях разказва история. Образите надграждат предишните и са умишлено подредени в определен ред.

— Тук Емил и Кар е нарисувала повечето си картини — обади се Гамаш.

— Предположих, че ще искате да видите мястото — каза Сомс.

— Merci. Безкрайно съм ви благодарен.

— Това селище е паднало последно. Било е най-изолираното, може би и най-упоритото — разказа Джон. — Но в крайна смети и то рухнало. Вълната от болести, алкохол и мисионери го удавила, както сторила с всички останали. Тотемните стълбове били сринати, а традиционните дълги колиби — унищожени. Останало е само това. — Посочи възвишение насред гората, покрито с мъх. — Било е такава колиба.

Арман Гамаш броди из местността в продължение на час. Джон му разреши да докосва тотемите и детективът се протягаше нависоко, прокарваше уверено голямата си длан по великолепните релефни изображения и се опитваше да усети що за хора са резбовали такива създания върху дървото.

Накрая се приближи до Пазителя, който бе стоял неподвижно на едно място през този един час и само наблюдаваше.

— Тук ме доведе разследване на убийство. Може ли да ви покажа няколко неща?

Джон кимна.

— Първото е снимка на жертвата. Предполагаме, че може да е прекарал известно време на архипелага Хайда Гуаи, макар че навярно е наричал островите Кралица Шарлота.

— Значи не е бил от племето хайда.

— Не, едва ли. — Гамаш показа снимката на Пазителя.

Мъжът я взе и я разгледа внимателно.

— Съжалявам, не го познавам.

— Било е преди доста време. Петнайсет-двайсет години.

— Бяха тежък период. Тук имаше много хора. По онова време хайда най-сетне успяха да спрат дърводобивните компании, като направиха блокади на пътищата. Може да е бил един от тях, дървосекач.

— Възможно е. Определено изглежда като човек, който се е чувствал комфортно в гората. Построил си е колиба от дървени трупи. Дали някой оттук го е научил как се прави?

— Шегувате ли се?

— Не.

— Може да е бил всеки. Повечето хайда живеем в села, но почти всички имаме колиби в гората. Построили сме си ги сами или сме ги наследили от родителите си.

— Вие в колиба ли живеете?

Дали Джон се замисли?

— Не, имам стая в „Холидей Ин Нинстинтс“ — разсмя се мъжът. — Да. Построих си собствена колиба преди няколко години. Искате ли да я видите?

— Ако нямате нищо против.

Уил Сомс и внучката му останаха да се разхождат по брега, а Джон поведе Гамаш дълбоко в гората.

— Знаете ли, че някои от тези дървета са на над хиляда години?

— Струва си да бъдат запазени — отвърна Гамаш.

— Не всеки би се съгласил с вас. — Човекът спря и посочи. Пред тях се виждаше колибка насред гората, с веранда и люлеещ се стол на нея.

Точно копие на къщичката на Отшелника.

— Познавахте ли го, Джон? — попита инспекторът и изведнъж осъзна, че е сам в гората с мъж, който изглежда доста силен.

— Убития ли?

Детективът кимна.

Другият мъж отново се усмихна:

— Не. — И пристъпи много близо до Гамаш.

— Вие ли го научихте как да си построи такава колиба?

— Не.

— Показахте ли му как се резбова дърво?

— Не.

— Ако бяхте направили тези неща, щяхте ли да ми кажете?

— Няма причина да се боя от вас. Нямам какво да крия.

— Тогава защо сте тук, съвсем сам?

— А вие? — Гласът на Джон бе като съскане, по-тих и от шепот.

Гамаш разопакова една от дърворезбите. Пазителя се загледа в мъжете и жените на кораба и се отдръпна.

— Направена е от червен кедър. От Хайда Гуаи — поясни инспекторът. — Може би дори от дърво, което е било в тази гора. Убитият е издялал тази статуетка.

— Това нищо не ми говори — отсече Джон, хвърли последен поглед към дърворезбата, обърна се и закрачи.

Детективът тръгна след него и стигнаха до плажа, където Уил Сомс чакаше усмихнат.

— Хубаво ли си побъбрихте с Джон?

— Не беше много словоохотлив.

— Той е Пазител, а не Приказливец.

Гамаш се усмихна и понечи да загърне статуетката, но Сомс го спря, докосна ръката му и отново взе дърворезбата, за да я разгледа.

— Казвате, че е оттук. Стара дървесина ли е?

— Не знаем. Учените не могат да определят. Нужна им е по-голяма проба, а за да я вземат, ще се наложи да унищожат дърворезбата. Няма да го позволя.

— Нима струва повече от човешки живот? — попита Сомс и посочи фигурата.

— Малко са нещата, които имат по-висока стойност от човешкия живот, мосю. Но животът, за който говорите, вече е отнет. Надявам се да открия кой е отговорен за това, без да разрушавам творбата на убития.

Отговорът сякаш удовлетвори твореца и той върна статуетката на Гамаш, макар и с неохота.

— Иска ми се да познавах човека, който я е създал. Бил е талантлив.

— Може да е бил дървар. Да е участвал в изсичането на вашите гори.

— Много от роднините ми са били дървари. Случва се. Това не ги прави лоши хора или врагове за цял живот.

— Обучавате ли други творци? — попита инспекторът небрежно.

— Предполагате, че е дошъл тук, за да разговаря с мен? — попита Сомс.

— Предполагам, че е идвал тук. И е резбар.

— Допреди малко беше дървар, сега пък — резбар. Кое от двете е бил, господин главен инспектор?

Думите прозвучаха шеговито, но Гамаш долови и нотка на обвинение в тях. Знаеше, че хвърля въдицата си напосоки. Сомс също го правеше. И Естер. „Всички сме рибари“, бе казала старицата.

Дали бе открил нещо по време на посещението? Вече започваше да се съмнява.

— Обучавате ли някого в дърворезба? — настоя детективът.

Сомс поклати глава:

— Само други хора от племето хайда.

— Отшелника е използвал дървесина оттук. Това изненадва ли ви?

— Ни най-малко. Някои местности са защитени, но не всички. На места изсичането е разрешено. Изискването е след това да се залесят наново. Дърводобивът е добра индустрия, ако се управлява правилно. А и младите дървета са полезни за екосистемата. Бих посъветвал всеки майстор резбар да използва дървесина от червен кедър.

— Трябва да тръгваме. Времето ще се развали скоро — обади се Лавина.

Когато хидропланът се издигна във въздуха, зави и остави зад себе си закътания залив, Гамаш хвърли поглед надолу. Изглеждаше сякаш един от тотемните стълбове е оживял и им маха. Но след миг детективът разпозна в него Джон, който пазеше това призрачно място, но се боеше от малкото парче дърво в ръцете на Гамаш. Джон, който бе избрал да остане извън пределите.

— Беше замесен в конфронтациите с дървосекачите — извиси глас Сомс, за да надвика стария двигател.

— Изглежда като човек, който е добре да е на ваша страна.

— Така си и беше. Имам предвид, че беше на ваша страна. Джон служеше в Кралската конна полиция. Принуден бе да арестува собствената си баба. Още си спомням как я отведе.

— Джон ми е чичо — изкрещя Лавина от пилотската кабина. На Гамаш му отне няколко секунди да навърже фактите. Мълчаливият, сериозен и самотен мъж, с който се бе запознал току-що и който махаше за довиждане на самолета им, бе арестувал Естер.

— А сега е Пазител и охранява последните тотемни стълбове — отбеляза инспекторът.

— Всеки от нас охранява по нещо — заяви Сомс.

Сержант Миншъл бе оставил в хотела бележка и плик за детектива. Докато обядваше с пряспа риба и консервирана царевица. Гамаш отвори плика и извади от него снимки, разпечатани от компютъра на сержанта. Имаше и имейл.

Гамаш извади снимките и ги заразглежда, докато се хранеше. Когато пристигна паят с кокосов крем, вече бе минал през всичките. Нареди ги ветрилообразно на масата пред себе си. Този път се вгледа съсредоточено.

Настроението се променяше. На едната снимка фигурките товареха каруци и събираха покъщнината си за път. Изглеждаха развълнувани. Освен юношата, който нервно ги подканяше да побързат. Но на следващата фотография като че ли безпокойството сред хората нарастваше. Последните две бяха съвсем различни. На едната селяните вече не пътуваха. Бяха в колиби и къщи. Няколко фигурки надничаха през прозорците. Предпазливо. Не страхливо. Още не. Страхът бе запазен за последната дърворезба, чиято снимка бе изпратила комисар Брюнел. Тя беше и най-голямата скулптура, а фигурите на хората бяха изправени и се взираха. Нагоре. Сякаш гледаха към Гамаш.

Колко странна перспектива. Наблюдателят като че ли ставаше част от творбата. И то не особено приятна част. Детективът се чувстваше така, сякаш той бе причината дървените човечета да са толкова уплашени.

Защото вече бяха уплашени. Как се бе изразил Уил Сомс предишната вечер?

Не просто уплашени, а направо обзети от ужас.

Нещо ужасяващо бе сполетяло хората, изобразени в тези дърворезби. Както и техния създател.

Още по-странното бе, че Гамаш не можеше да открие момчето в последните две статуетки. Помоли хазяйката за лупа. Чувстваше се като Шерлок Холмс, когато се надвеси над снимките и взе да ги оглежда през увеличителното стъкло. Но без резултат.

Главният инспектор се отпусна назад на стола си и отпи от чая. Паят с кокосов крем стоеше недокоснат. Ужасът, който бе отнел щастието от дърворезбите, бе развалил и апетита му.

Няколко минути по-късно сержант Миншъл дойде да вземе детектива и заедно тръгнаха през градчето, като се спряха в офиса на „Грийлис Констракшън“.

Посрещна ги възрастен мъж със сиви очи, брада и коса, но с все още жизнено и силно тяло:

— С какво мога да бъда полезен?

— Искахме да поговорим с вас за някои от работниците, наети от компанията ви през осемдесетте и началото на деветдесетте години — обясни сержантът.

— Шегувате ли се? Знаете ги дървосекачите. Идват и си отиват. Особено пък тогава.

— Защо е било по-особено тогава, мосю? — попита Гамаш.

— Това е главен инспектор Гамаш от Sûreté du Québec. — Миншъл представи двамата мъже един на друг и те се здрависаха. Детективът остана с впечатление, че Грийли е човек, с когото не е добра идея да се конфронтираш.

— Далеч сте от дома — отбеляза собственикът на фирмата.

— Така е. Но хората тук са много гостоприемни. Какво беше по-особеното по онова време?

— Края на осемдесетте и началото на деветдесетте? Сериозно ли питате? Остров Лайъл нищо ли не ви говори? Пътните блокади, протестите? Имаше хиляди хектари гора, а индианците хайда изведнъж се загрижиха за последиците от изсичането. Не може да не сте чували.

— Чувал съм, но не съм присъствал. Може да ми разкажете какво се е случило.

— Проблемът не беше в хайда. Надъхваха ги онези размирници. Големите еколози. Обикновени терористи, ако питате мен. Привлякоха на своя страна разни бандити и хлапета, които търсеха внимание. Всичко това нямаше нищо общо с горите. Вижте какво, не сме убивали хора, дори и животни не убивахме. Отсичахме дървета. Които после си порастват отново. А и бяхме най-големият работодател в околността. Но еколозите наливаха масло в огъня. Промиваха мозъците на хлапетата хайда с купища глупости.

Сержант Миншъл, който стоеше до инспектора, пристъпваше от крак на крак. Но не каза нищо.

— И все пак средната възраст на арестуваните протестиращи от племето хайда е била седемдесет и шест — подчерта Гамаш. — Старейшините са се изпречили между вас и младите демонстранти.

— Манипулация. Нищо не значи — отсече Грийли. — Нали казахте, че не сте запознат със случая?

— Казах, че не съм присъствал. Четох репортажи, но не съм очевидец. Различно е.

— Дяволски прав сте. Медиите налапаха историята като топъл хляб. Излезе, че ние сме лошите, а просто изсякохме няколкостотин хектара, за които имахме разрешително.

Грийли повиши тон. Раната и яростта не бяха много дълбоко под повърхността.

— Имаше ли насилие? — попита детективът.

— Малко. Не може да се мине без него. Но не започнахме ние. Просто искахме да си вършим работата.

— Значи много хора са идвали и са си отивали в онзи период? Дървосекачи и протестиращи, предполагам.

— Тук гъмжеше от хора. Искате да ви помогна да намерите един определен човек, така ли? — изсумтя Грийли. — Как е името му?

— Не знам — призна Гамаш, без да обръща внимание на подигравателния смях на дървосекача и неговите хора. Показа снимката на убития: — Навярно е говорел с чешки акцент.

Грийли погледна фотографията и я върна.

— Моля, вгледайте се по-внимателно — настоя главният инспектор.

Двамата мъже се вторачиха един в друг и останаха така няколко секунди.

— Може би е по-добре да се взирате в снимката, а не в мен, мосю. — Тонът на детектива беше спокоен, но твърд.

Грийли я взе отново и я огледа по-продължително.

— Не го познавам. Може и да е бил тук, кой знае? А и със сигурност е бил доста по-млад. Честно казано, не ми изглежда като дървар или горски работник. Твърде е дребен.

Най-после полезна информация. Гамаш хвърли още един поглед към изображението на мъртвия отшелник. По онова време островите Кралица Шарлота са били посещавани от три типа хора — дървосекачи, еколози и творци. Най-вероятно убитият е принадлежал към третата група. Детективът благодари на Грийли и си тръгна.

Щом излезе на улицата, погледна часовника си. Ако успееше да склони Лавина да го откара до Принц Рупърт с хидроплана си, имаше шанс да хване последния полет за Монреал. Но преди това отдели време за още един телефонен разговор.

— Мосю Сомс?

— Да, господин главен инспектор. Да не би да подозирате, че вашият човек е бил еколог терорист?

— Voyons, как се досетихте?

Уил Сомс се засмя:

— Как мога да ви бъда полезен?

— Джон ми показа своята колиба в гората. Виждали ли сте я?

— Да.

— Убитият е построил абсолютно същия дом в другия край на страната, в квебекските гори.

От другия край на линията не се чуваше нито звук.

— Мосю Сомс? — Гамаш не беше сигурен дали връзката не е прекъснала.

— Боя се, че едва ли има особено значение. И моята колиба е същата. Всичките са такива, с малки изключения. Съжалявам, че трябва да ви разочаровам.

Гамаш затвори, но изобщо не бе разочарован. Вече знаеше със сигурност едно — Отшелника бе идвал на островите Кралица Шарлота.

Арман Гамаш почти изпусна последния полет от Ванкувър. Вмъкна се на средната седалка, а веднага щом самолетът излетя, човекът пред него пусна облегалката си толкова назад, че почти легна в скута на детектива. Пътниците от двете му страни си присвоиха подлакътниците и на инспектора не му остана друг избор, освен по време на целия седемчасов полет да слуша момченцето от другата страна на пътеката, което не спря да стреля по войниците в компютърната си игра.

Сложи си полукръглите очила и потъна в биографията на Емили Кар. Четеше за изкуството, за пътуванията ѝ и за онези „отровни думи“. Взираше се в пейзажите от островите Кралица Шарлота, които художничката бе нарисувала, и още повече се впечатляваше от тези силни, поетични образи. Най-дълго време отдели на картините, които показваха Нинстинтс.

Запечатала бе духа на мястото преди падението, когато тотемите все още са били прави и високи, а дългите колиби не са били покрити с мъх.

Докато прелитаха над Уинипег, детективът извади снимките на скулптурите, които бе резбовал Отшелника.

Загледа се в тях и пусна мислите си да блуждаят. Някъде на заден план момченцето се бе отдало напълно на заплетената история за войни, атаки и геройства. Гамаш си представи Бовоар в Трите бора, преследван от армия факти и от думите на Рут Зардо. Затвори очи и си позволи да клюмне, докато си мислеше за куплетите, които поетесата изпращаше на залпове, сякаш поезията бе оръжие. Разбира се, беше точно това. Поне за нея.

„Колко красиво“ — помисли си Гамаш, докато се унасяше в неспокойна дрямка. Самолетът на „Еър Канада“ го приближаваше към дома. И точно преди да потъне в сън, изплува още един куплет:

Когато прелитаха над Торонто, Гамаш вече знаеше какво е значението на дървените скулптури и какво трябва да направи.