Отровни думи

Глава осма

Вечерята бе към своя край. Менюто включваше цяла сьомга, печена на дървени въглища, с гарнитура от кочани царевица със сладко масло и пресни зеленчуци от лехите на Питър и Клара. Гостите бъбреха приятелски, подаваха си топъл хляб и си сипваха салата.

Пищната аранжировка от ружи, декоративен грах и флокс, която бе донесла Мирна, заемаше центъра на трапезата и създаваше усещане, че вечерята се е пренесла в някоя градина. Гамаш дочу как Лакост разпитва съседите си по маса за семейство Пара, а после веднага преминава към въпроси за Стария Мъндин. Зачуди се дали хората осъзнават, че младата полицайка ги подлага на разпит.

Бовоар си говореше със седналите край него за селския панаир в Брюм и за посетителите му. Рут се бе настанила срещу Жан Ги и му хвърляше гневни погледи. Гамаш се питаше защо възрастната поетеса гледа така заместника му, макар че това май бе единственото възможно изражение на Рут Зардо.

Главният инспектор се обърна към Питър, който тъкмо слагаше в чинията си рукола, къдрава маруля и пресни зрели домати.

— Чух, че имението „Хадли“ е продадено — подхвърли. — Запознахте ли се вече с новите собственици?

Художникът му подаде полираната салатиера от дърво с причудлива шарка.

— Да, семейство Жилбер, Марк и Доминик. Идват от град Квебек. Майката на Марк също живее с тях. Доколкото разбрах, е била медицинска сестра. Отдавна пенсионирана. Доминик е работела в рекламна агенция в Монреал, а Марк си с изкарвал хляба като инвестиционен посредник. Натрупал е богатство и е излязъл рано в пенсия, преди пазарът да се срине.

— Късметлия.

— Умник — додаде Питър.

Детективът си сипа от салатата. Дресингът ухаеше деликатно на чесън, зехтин и свеж естрагон. Питър доля червено вино в двете чаши и подаде бутилката нататък по дългата маса. Гамаш се опита да долови дали в коментара на художника има задна мисъл или подтекст. Дали под „умник“ всъщност имаше предвид „хитрец“ или „шмекер“? Не, думата явно бе изказана като комплимент. Питър Мороу рядко обиждаше хората, но също толкова рядко ги хвалеше. Марк Жилбер явно го бе впечатлил.

— Познавате ли ги добре?

— Идвали са у нас на вечеря няколко пъти. Приятна двойка са.

По стандартите на Питър това беше направо излияние.

— Странно, че са решили да купят точно имението „Хадли“ — коментира Гамаш. — Беше изоставено цяла година, дори повече. Предполагам, че са имали възможност да се сдобият с която и да е къща в околността, щом са толкова заможни.

— И ние бяхме малко изненадани, но казаха, че искат да започнат на чисто и да вземат имот, който да ремонтират по свой вкус. Знаете ли, на практика изкъртиха всичко, докато имението остана на голи стени. Освен това с него са придобили и много земи, а Доминик иска да отглежда коне.

— Да, чух, че Рор Пара е започнал да разчиства пътеките за езда.

— Бавна работа.

Както говореше, Питър сниши глас и почти зашепна. Приведоха се един към друг като съзаклятници и Гамаш се запита за какво ли съзаклятничат.

— Къщата е твърде голяма за трима души. Имат ли деца?

— Ами… не.

Художникът хвърли бърз поглед към другия край на масата, преди отново да насочи вниманието си към Гамаш. Кого бе погледнал току-що? Клара? Габри? Главният инспектор нямаше как да отгатне.

— Имат ли вече приятели в селото? — запита спокойно, набоде малко салата с вилицата си и се облегна назад.

Питър отново погледна настрани крадешком и понижи глас още повече:

— Не съвсем.

Преди Гамаш да продължи, събеседникът му се изправи и започна да прибира празни съдове от масата. Занесе ги до мивката в кухнята, спря се пред нея и отправи очи към приятелите си, които водеха непринудени разговори. Бяха толкова близо. Толкова близо, че можеха да се пресегнат и да се докоснат. И го правеха от време на време.

Но Питър не можеше да ги достигне. Стоеше отстрани и наблюдаваше. Липсваше му Бен, който някога бе живял в старото имение „Хадли“. Питър си бе играл там като дете. Познаваше всяко ъгълче на къщата. Всяко страшно местенце, обитавано от призраци и паяци. Но сега там се бяха настанили други хора и бяха превърнали имението в съвсем различно място.

Докато си мислеше за семейство Жилбер, Питър леко се разведри.

— Какво си мислите?

Художникът се сепна, когато осъзна, че Арман Гамаш е до него.

— Нищо особено.

Инспекторът взе миксера от ръцете му и наля течна сметана и капка ванилова есенция в охладената купа. Включи уреда и се наведе към Питър. Шумът от свистящите бъркалки заглушаваше гласа на Гамаш и само домакинът му бе достатъчно близо да го чуе.

— Разкажете ми за имението „Хадли“ и за новите му обитатели.

Питър се поколеба, но знаеше, че инспекторът не се отказва лесно. А и това бе най-дискретният начин да продължат разговора си. Затова заговори. Думите му потъваха и се смесваха с шума на миксера и никой на повече от педя разстояние не можеше да ги долови.

— Марк и Доминик планират да отворят луксозен хотел със СПА.

— В старото имение „Хадли“?

Гамаш бе толкова удивен, че реакцията му почти разсмя Питър.

— То вече не изглежда така, както го помните. Трябва да отидете. Направо е фантастично.

Главният инспектор се зачуди дали един пласт боя и нова мебелировка могат да прогонят демоните и дали католическата църква е наясно с този метод.

— Но не всички са възхитени — продължи художникът. — Новите собственици на имението са разговаряли с някои от служителите на Оливие. Предложили са им работа и по-високи надници. Той успя да задържи по-голямата част от персонала ск, но е принуден вече да им плаща повече. Двамата почти не си говорят.

— Марк и Оливие ли? — попита Гамаш.

— Не търпят дори да са в една и съща стая.

— Навярно е много неловко, като се има предвид колко малко е селото.

— Не особено.

— Тогава защо шепнем?

Инспекторът спря миксера и продължи с нормален глас. Питър, видимо нервен, отново погледна към масата.

— Вижте, на Оливие ще му мине, но засега е по-лесно да не повдигаме темата пред него.

Домакинът подаде на госта си разрязан на две шорткейк40, натрупа върху него парченца зрели ягоди и ги поля с аленочервения им сок.

Гамаш забеляза, че Клара става от масата и Мирна тръгва след нея. Оливие се появи в кухнята и пусна кафеварката.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — включи се и Габри.

— Ето, сложи сметана. Върху десерта, Габри! — извика Питър, когато видя как едрият мъж се приближава към партньора си с пълна лъжица бита сметана.

Скоро се образува малка манифактура, в която мъжете приготвяха ягодов шорткейк. Когато приключиха, се канеха да занесат готовите десерти на масата, но застинаха по местата си.

Във всекидневната, осветени единствено от блясъка на свещите, бяха подредени творбите на Клара. Или поне три големи платна, облегнати на стативи. Гамаш внезапно се почувства замаян, сякаш се бе върнал столетия назад, във времената на Рембранд, Да Винчи и Тициан, когато хората са съзерцавали картините само на дневна светлина или на свещи. Така ли бяха видели за първи път „Мона Лиза“? Или Сикстинската капела? Огряна от пламъци? Като рисунките на пещерните хора.

Детективът избърса ръце в кухненската кърпа и се приближи до стативите. Забеляза, че и другите гости го следват, привлечени от творбите. Около тях пламъците на свещите трепкаха и хвърляха повече светлина, отколкото Гамаш очакваше, макар че бе възможно картините на Клара да излъчват свое собствено сияние.

— Има и още, разбира се, но тези ще заемат централно място в изложбата ми в галерия „Фортен“.

Никой не слушаше появилата се художничка. Всички се бяха втренчили в едно или друго от платната ѝ. Гамаш се спря за миг и обхвана с поглед цялата сцена.

Три портрета на три възрастни жени.

Първата очевидно беше Рут. Именно тя бе привлякла вниманието на Дени Фортен. Тя го бе подтикнала да направи невероятното предложение за самостоятелна изложба. Тя бе накарала целия артистичен свят — от Монреал до Торонто, от Ню Йорк до Лондон, да говори за новооткрития талант, за съкровището, заровено в източните провинции на Квебек.

И ето я сега — стоеше пред тях.

Клара Мороу бе нарисувала Рут Зардо като остаряла и забравена Дева Мария. Рут от портрета бе ядосана и побъркана, изпълнена с отчаяние и горчивина. Заради отминалия живот, заради пропилените възможности, заради загуби и предателства — реални и въображаеми, създадени и причинени. Жената от картината стискаше груб син шал с измършавелите си ръце. Платът се бе смъкнал от едното ѝ кокалесто рамо и разкриваше посърнала кожа, която напомняше за увиснала празна торба.

И все пак портретът сияеше и изпълваше стаята със светлина, която идваше от една малка точица. В очите ѝ. Озлобената, обезумяла Рут се взираше в далечината, в нещо на огромно разстояние, което се приближаваше. По-скоро въображаемо, отколкото истинско.

Надежда.

Клара бе успяла да улови момента, в който отчаянието се превръща в надежда. Момента, в който започва животът. Някак бе запечатала върху платното божията милост.

Дъхът на Гамаш секна и той усети парене в очите си. Примигна и се извърна от творбата, сякаш бе толкова ярка, че го заслепяваше. Видя, че всички останали в стаята също са потънали в съзерцание, а пламъците на свещите леко огряват лицата им.

На следващия портрет бе майката на Питър. Гамаш се бе запознал с нея преди време. Веднъж срещне ли тази жена, човек не би могъл да я забрави. Клара я бе нарисувала с поглед, насочен право към наблюдателя. Не гледаше към нещо далечно като Рут, а към нещо близко. Твърде близко. Бялата ѝ коса бе прибрана в небрежен кок, лицето ѝ бе мрежа от фини бръчици, сякаш бе разбит прозорец, но парченцата все още се държат едно за друго, без да падат. Кожата ѝ беше бяла и розова, здрава и хубава. Усмихваше се кротко и нежно, а усмивката се отразяваше и в меките ѝ сини очи. Гамаш почти усещаше аромата на талк и канела. Но незнайно защо портретът събуждаше у него дълбоко безпокойство. Тогава забеляза едва доловимия жест. Дланта на жената бе обърната леко навън. Сякаш се пресягаше отвъд платното. Към него. Имаше усещането, че тази очарователна, блага старица всеки момент ще го докосне. А ако се допре до него, той ще изпита невъобразима тъга. Ще познае онова пусто място, където не съществува нищо, дори болка.

Беше отблъскваща. И все пак го привличаше неудържимо — както пропаст притегля човек, който се страхува от височини.

Не можа да определи коя е третата възрастна дама. Никога преди не я бе виждал и си помисли, че може да е майката на Клара. Нещо в нея му се струваше смътно познато.

Погледна картината отблизо. Художничката рисуваше душите на хората и той искаше да разбере какво носи тази душа.

Изглеждаше щастлива. Гледаше през рамо и се усмихваше на нещо, което бе приковало вниманието ѝ. Нещо, от което силно се интересуваше. И тя бе наметната с шал — този беше от стара тъмночервена вълна. Приличаше на човек, който е свикнал на охолен живот, ала внезапно е обеднял. Но това сякаш нямаше значение за нея.

Интересно, помисли си Гамаш. Бе тръгнала в една посока, но гледаше в друга. Зад гърба си. Картината го изпълни с непреодолим копнеж. Осъзна, че иска просто да придърпа едно кресло, да си налее чаша кафе и да се взира в образа на жената цяла вечер. Цял живот. Беше съблазнителна. И опасна.

С усилие откъсна очи от платното и забеляза Клара, която стоеше в мрака и наблюдаваше приятелите си, вторачени в нейните творения.

Питър също гледаше картините. С чиста гордост.

— Bon Dieu — промълви Габри. — C’est extraordinaire41!

— Félicitations42, Клара — обади ce и Оливие. — Господи, великолепни са! Има ли още?

— Искаш да кажеш, дали съм нарисувала и теб? — запита художничката през смях. — Non, mon beau43. Само Рут и майката на Питър.

— А това кой е? — поинтересува се Лакост и посочи картината, в която се взираше Гамаш.

Клара се усмихна:

— Няма да ви кажа. Трябва да се досетите.

— Да не би да съм аз? — предположи Габри.

— Да, Габри, ти си — потвърди художничката.

— Наистина ли?

Вече го бе изрекъл, когато видя усмивката ѝ.

„Най-странното е, че много напомня на Габри“ — помисли си Гамаш. Отново погледна към портрета, огрян от меката светлина на свещите. Сходството не бе физическо, а емоционално. Платното излъчваше щастие. Но и още нещо. Нещо, което никак не прилягаше на Габри.

— Е, на коя съм аз? — попита Рут и се приближи с куцукане към картините.

— Дърта пияницо — смъмри я Габри, — ето на тази.

Поетесата се вгледа в своята съвършена двойничка.

— Не виждам прилика. Повече ми прилича на теб.

— Вещица — промърмори хотелиерът.

— Педал — не му остана длъжна тя.

— Клара те е нарисувала като Дева Мария — обясни Оливие.

Рут се наведе по-близо до платното и поклати глава.

— Дева? — прошепна Габри на Мирна. — Явно мръсното подсъзнание не се брои.

— И като стана дума — започна Рут и хвърли поглед към Бовоар, — Питър, да ти се намира лист хартия? Имам чувството, че ми идва музата за ново стихотворение. Как мислите, прекалено ли ще е да набутам думите „задник“ и „лайно“ в един стих?

Бовоар направи отвратена гримаса.

— Просто затворете очи и си мислете за Англия44 — посъветва го старата поетеса, но той и без това вече мислеше за нейния английски.

Гамаш се приближи до Питър, който все още съзерцаваше произведенията на съпругата си.

— Как сте?

— Имате предвид, дали искам да взема един бръснач, да ги накълцам на парчета и след това да ги изгоря?

— Нещо такова.

Водили бяха този разговор и преди и бе станало ясно, че може би скоро Питър ще трябва да отстъпи на жена си мястото на най-добрия художник в семейството, в селото и в окръга. Бореше се с тази мисъл, но невинаги успешно.

— Не бих могъл да я спра, дори ако опитам — промълви той. — А и не искам да го правя.

— Има разлика между това да се сдържате и да подкрепяте някого активно.

— Картините ѝ са толкова добри, че дори аз не мога да го отрека — призна художникът. — Смайващо талантлива е.

Двамата мъже погледнаха пухкавата дребна женица, която притеснено наблюдаваше приятелите си и явно не осъзнаваше какви шедьоври е сътворила.

— Вие работите ли върху нещо? — Гамаш кимна към затворената врата, която водеше към ателието на Питър.

— Винаги. Един дънер.

— Дънер?

Трудно бе да се намери нещо вълнуващо в това. Но Питър Мороу беше сред най-успешните художници в страната и се бе издигнал толкова, защото вземаше обикновени предмети от ежедневието и ги рисуваше с мъчително старание до най-малкия детайл. До такава степен, че бе трудно човек да разпознае в картината предмета, който е изобразен. Питър се приближаваше, увеличаваше една част и рисуваше само нея.

Произведенията му изглеждаха абстрактни. Но творецът изпитваше огромно удовлетворение, защото знаеше, че не са. Бяха реализъм в най-крайната му форма. Толкова реални, че никой не можеше да ги разбере. Сега бе дошъл ред на дървото. Взел бе една цепеница от купчината, струпана край камината, и тя го чакаше в ателието му.

Десертът бе сервиран, а чашите — напълнени с кафе или коняк. Гостите си приказваха, Габри свиреше на пианото, а Гамаш постоянно се връщаше към картините. И най-вече към онази, на която бе непознатата жена. Отправила поглед назад. Художничката се приближи до детектива.

— Господи, Клара, това са най-красивите произведения на изкуството, които някой някога е създавал!

— Сериозно ли го казвате? — попита го с престорена искреност.

Мъжът се усмихна:

— Знаете, че картините ви са блестящи. Нямате основание да се притеснявате.

— Ако беше така, изкуството ми нямаше да го има.

Главният инспектор кимна към портрета, който го бе впечатлил най-много:

— Коя е тя?

— А, просто една позната.

Гамаш изчака, но Клара остана нетипично мълчалива и той реши, че едва ли е от значение. Художничката се отдалечи, а Арман продължи да се взира в платното. И докато се взираше, портретът започна да се променя. Помисли си, че може и да е илюзия, причинена от колебливата светлина. Но колкото повече се вглеждаше, толкова повече го обземаше усещането, че в картината има скрито послание. Както образът на Рут показваше огорчена жена, която е открила надеждата, така и в този портрет се таеше нещо неочаквано.

Щастливата старица, изобразена на платното, виждаше около себе си неща, които я радваха и утешаваха. Но като че ли тъкмо бе забелязала друго в далечината. И то се приближаваше.

Гамаш отпи от коняка си и продължи да гледа. Постепенно осъзна какво чувство се зараждаше тепърва в жената от портрета.

Страх.