Отровни думи

Глава петнадесета

Тримата следователи излязоха от временния щаб заедно, но пътищата им се разделиха на затревения селски площад. Бовоар остави началника си и полицай Моран, които трябваше да разговарят за пореден път с Оливие и Габри, и се насочи към имението „Хадли“.

Инспекторът се чувстваше доста самоуверен. Бяха хванали семейство Жилбер в лъжа. Вчера Доминик го бе уверила, че не са използвали „Варатан“. С голямо удоволствие бе обяснила как са решили да са „еко“. Но сега имаше доказателство, че са купили половин литър лак за дърво.

Енергичността в походката на Жан Ги обаче не беше вследствие само на това откритие. Инспекторът изгаряше от любопитство — направо нямаше търпение — да види старото имение „Хадли“ обновено.

Гамаш натисна дръжката на входната врата на бистрото и с изненада установи, че е отключено. По-рано сутринта, докато Габри му сервираше закуската от pain doré88 с пресни ягоди и банани, кленов сироп и бекон, стопанинът на пансиона бе признал, че не знае кога Оливие ще отвори бистрото.

— Може би никога — въздъхна. — Какво ще стане с нас тогава? Ще се наложи да приемам само гости, които си плащат.

— Добре, че държиш пансион — подхвърли Гамаш.

— Звучи като преимущество, нали? Лошото е, че страдам от безкраен мързел.

И все пак, когато Гамаш и полицай Моран прекрачиха бистрото след съвещанието, Габри вече беше на бара и лъскаше плота. От кухнята се носеше аромат на изтънчена храна.

— Оливие! — извика готвачът, отдалечи се от бара и добави с чуруликащ гласец: — Ето ги и първите ни гости след убийството!

— Ох, за бога, Габри! — дочу се от кухнята и на пода издрънча тенджера. След няколко секунди собственикът на бистрото изхвърча през летящата двойна врата: — А, вие ли сте…

— Само ние, за съжаление. Трябва да ви зададем няколко въпроса. Имате ли минута?

Оливие ги погледна така, сякаш всеки момент щеше да каже „не“, но си промени мнението и посочи креслата до камината. В нея отново гореше огън. А ръжените бяха върнати по местата им.

Гамаш насочи поглед към полицай Моран и младежът му отвърна с ококорени от изненада очи. Нали главният инспектор не очакваше той да проведе разпита? Но времето си течеше и никой не казваше нищо. Пол Моран се разрови в паметта си за инструкции. „Не бъди твърде строг. — Това едва ли щеше да е проблем. — Накарай заподозрения да се отпусне.“ Габри му се усмихваше, докато бършеше ръце в престилката си и чакаше. „Дотук добре — помисли си младежът. — Явно номерът с полицая идиот действа. Де да беше само номер…“

Усмихна се на двамата мъже и продължи да рови трескаво в ума си. Досега беше разпитвал само шофьори, карали с превишена скорост по автомагистрала 10. Едва ли бе необходимо да проверява шофьорската книжка на Габри.

— Във връзка с убийството ли? — попита услужливо готвачът.

— Да, точно така — успя да каже Моран, щом събра кураж. — Макар че не е точно във връзка със самото убийство, а с малка неяснота, която възникна покрай него.

— Моля — изрече Оливие и посочи един стол, — седнете.

— Не е особено важно — допълни младежът, докато всички сядаха. — Просто нещо за уточняване. Питахме се защо сте купили „Варатан“ от мосю Беливо през юли.

— Купили ли сме? — намръщи се Оливие и погледна към Габри.

— Е, аз купих. Нали си спомняш, че трябваше да освежим бара?

— Престани вече! Барът ми харесва такъв, какъвто си е — възрази русокосият мъж, — със състарен ефект.

— Срамота! Състарих се и аз покрай теб. Помниш ли как изглеждаше, когато го купихме? Целият блестеше.

Всички отправиха поглед към дългия дървен бар, върху който стояха касовият апарат и бурканите със смесени захарни бонбони, желирани бобчета и анасонови лулички. Зад бара, по рафтовете, бяха подредени бутилки с алкохол.

— Важна е атмосферата — настоя Оливие. — Всичко тук трябва или да е старо, или да изглежда така. Не казвай нищо! — Вдигна ръка, за да прекъсне Габри, преди да е отговорил, сетне се обърна към полицаите: — Винаги спорим по този въпрос. Когато се нанесохме на това място, то беше железария. Всички характерни и оригинални елементи бяха изкъртени или покрити.

— Гредите бяха скрити под звукоизолиращи плочи за таван — добави готвачът. — Дори камините бяха разрушени и превърнати в складови пространства. Наложи се да наемем зидар, който да ги изгради наново.

— Наистина ли? — впечатли се Гамаш. Камините изглеждаха оригинални. — Но защо ви е трябвал „Варатан“?

— Да, Габри. За какво ни е? — настоя Оливие.

— Ами, щях да сваля боята на бара, да го мина с шкурка и да го лакирам, но…

— Но…?

— Надявах се Стария Мъндин да се съгласи да го ремонтира вместо мен. Той знае какво прави. И не би имал нищо против.

— Забрави. Никой няма да пипне с пръст този бар!

— Къде е кутията, която сте купили от мосю Беливо? — попита младият полицай.

— В мазето у дома.

— Може ли да я видя?

— Щом искате. — Габри погледна Моран, сякаш младежът бе умопобъркан.

Жан Ги Бовоар не можеше да повярва на очите си. Беше му приятно да разглежда имението „Хадли“. Досега Марк и Доминик Жилбер го бяха развели из всичките великолепни спални с камини и плоски телевизори, СПА вани и душове с пара. Стените на баните бяха от блещукащо мозаечно стъкло. Във всяка стая имаше кафемашина.

Очакваха първите си гости.

Сега бяха на долния етаж, в СПА центъра, където осветлението бе приглушено, а цветовете и ароматите — успокояващи. Разопаковани козметични продукти чакаха да бъдат подредени по рафтове, които още не бяха монтирани. Тази част от имението, макар и недовършена, щеше да е не по-малко разкошна от останалите.

— Имаме още около месец — обясняваше Марк. — Надяваме се да посрещнем първите гости през дългия уикенд на Деня на благодарността. Тъкмо обсъждахме каква реклама да пуснем във вестниците.

— Според мен не трябва да избързваме, но Марк смята, че ще се справим в срок. Повечето персонал е вече нает. Четирима масажисти, инструктор по йога, персонален треньор и рецепционистка. Това са само хората, които ще работят в СПА центъра.

Съпрузите бърбореха въодушевено. Бовоар си каза, че на Инид навярно ще ѝ хареса много тук.

— Колко ще вземате за двойна стая?

— Една нощувка в хотела и една лечебна СПА процедура излизат общо триста двайсет и пет долара — отговори Марк. — Цената е за стандартна стая, за настаняване през седмицата, но включва закуска и вечеря.

Нито една от стаите не му се беше сторила стандартна. Но и цената не беше такава. Колко пък можеше да струват тия кремове? Е, би могъл да доведе жена си за годишнината от сватбата. Оливие и Габри щяха да го убият, но пък защо изобщо да разбират? С Инид можеше изобщо да не излизат от хотела. Кой би искал да излиза, ако е настанен в такъв разкош?

— Цената е на човек — допълни собственикът на имението, след което угаси осветлението и отново се изкачиха нагоре по стълбите.

— Моля?

— Триста двайсет и пет долара на човек. Без включена туристическа такса — уточни Марк.

Бовоар бе доволен, че е зад домакина си и той не вижда изражението му. Явно само богатите имаха право на лечебни процедури.

До момента обаче инспекторът не бе забелязал и следа от „Варатан“. Оглеждаше подовете, плотовете на масите и вратите и за голяма радост на съпрузите Жилбер не спираше да хвали майсторската работа. Но всъщност най-вече наблюдаваше дали ще долови издайническия блясък. Неестествената лъскавина.

Нищо.

Пред входната врата се поколеба дали да не ги попита направо, но още не искаше да разкрива всичките си карти. Остана да разгледа и двора, като не пропусна да забележи окосените ливади, новите насадени цветя в градините и стройните, красиво подкастрени корони на дърветата.

Чувството му за ред бе удовлетворено. Така трябваше да изглежда провинцията. Цивилизовано.

Иззад ъгъла на къщата се зададе Рор Пара. Буташе ръчна количка и спря, когато видя Бовоар.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Жан Ги се представи и погледна конския тор в количката.

— Май са ви намерили още работа, а? — отбеляза инспекторът и закрачи редом до Пара.

— Харесвам конете. Радвам се, че се завърнаха. Старата госпожа Хадли също имаше коне. Но сетне разтуриха обора, а пътеките в околността обраснаха.

— Чух, че новите собственици са ви поръчали да ги разчистите.

Пара изръмжа:

— Много работа. Но синът ми помага, когато може, а и на мен мк харесва. В гората е спокойно.

— Ако не броим странниците, които бродят наоколо — добави Бовоар и се вгледа в предпазливото изражение на мъжа.

— Какво искате да кажете?

— Ами, споделили сте пред полицай Лакост, че сте забелязали непознат човек да се крие в гората. Но не убития старец. Според вас кой е бил тогава?

— Може да съм се объркал.

— Е, защо говорите така? Не вярвате, че наистина сте се заблудили, нали?

Този път Бовоар се вгледа наистина внимателно в мъжа. Беше потен и мръсен, омазан с тор. Имаше набито и мускулесто тяло. Но тези неща не го правеха глупав. Всъщност Жан Ги бе убеден, че човекът е много умен. Тогава защо го бе излъгал току-що?

— Писна ми хората да ме гледат, все едно съм им казал, че са ме отвлекли извънземни. Онзи се появи само за миг и веднага изчезна. Търсих го, но напразно. Не съм го виждал оттогава.

— Може би си е отишъл.

— Може би.

Продължиха да вървят мълчаливо. Във въздуха се носеха острите миризми на прясно окосено сено и тор.

— Чух, че новите собственици на имението много държат всичко да е екологично чисто. — Бовоар нарочно изрече думите с укорителен тон, все едно претенциите на семейство Жилбер са пълни глупости. Ултрамодерни измишльотини на градски чеда. — Сигурно не ви позволяват да използвате пестициди и синтетични торове.

— Самият аз отказвам да ги използвам. Така им казах. Трябваше да ги науча как да компостират и дори да рециклират отпадъците си. Май не бяха чували за рециклиране. И си носеха покупките в найлонови торбички, представяте ли си?

Бовоар, който също пазаруваше с торбички за еднократна употреба, поклати глава. Пара изсипа конския тор върху една димяща купчина, обърна се към Жан Ги и се изкиска.

— Какво? — попита инспекторът.

— Сега са от еко по-еко. В което няма нищо лошо, разбира се. Де да можеше всички да са като тях.

— Значи ли това, че в ремонта не са използвали никакви токсични вещества, като „Варатан“, например?

Набитият мъж отново се разсмя:

— Искаха, но аз ги разубедих. Казах им за тунговото масло.

Бовоар усети, че надеждите му се изпаряват. Остави Рор Пара край компостера, върна се до къщата и натисна звънеца. Трябваше направо да зададе въпроса. Отвори му мадам Жилбер, майката на Марк.

— Бих искал да поговоря още малко със сина ви, ако нямате нищо против.

— Разбира се, инспекторе. Ще влезете ли?

Дамата беше любезна и приятна. За разлика от сина си. Изпод неговото приятелско и ведро държание от време на време надничаше снизходителност и надутост. Увереност, че той е богат, а останалите не са, което по някакъв начин ги поставяше под нивото му.

— Ще изчакам тук. За нещо дребно е.

След като жената изчезна в къщата, Бовоар остана пред входа да се любува на прясната бяла боя, на полираните мебели, на букета във вестибюла отсреща. Усещане за ред, покой и гостоприемство. В имението „Хадли“. Не можеше да повярва. Въпреки че Марк Жилбер не страдаше от липса на недостатъци, това постижение трябваше да му се признае. През прозореца на антрето нахлуваше дневна светлина, а дървеният под блестеше.

Блестеше.