Отровни думи

Глава пета

След като обядваха, полицай Лакост се зае да уреди нощувките на екипа в пансиона на Габри, а Арман Гамаш бавно тръгна в противоположната посока. Дъждът бе спрял, но горите и хълмовете около селото бяха обвити в мъгла. Хората излизаха от домовете си, за да свършат някои задачи или да поработят в градините си. Главният инспектор тръгна по калната улица и зави наляво, към извития каменен мост на река Бела Бела.

— Има ли гладни? — Главният инспектор отвори вратата на старата жп гара и протегна ръка, в която държеше кафяв хартиен плик.

— Умирам от глад, merci! — Бовоар почти се затича, пое торбичката и извади от нея сочен сандвич с пилешко, бри и песто. Вътре имаше също кутийка кола и pâtisserie26.

Поколеба се, преди да посегне към безценния сандвич.

— А вие? — попита началника си.

— О, аз хапнах — отвърна Гамаш, решил, че няма смисъл да описва обяда на заместника си.

Придърпаха по един стол по-близо до старата печка на дърва и докато Бовоар се хранеше, започнаха да сравняват записките си.

— До момента не знаем нищо за самоличността на жертвата, за вероятния убиец и за използваното оръжие. Нямаме представа и защо старецът е бил в бистрото — започна главният инспектор.

— Още няма следа от оръжието?

— Не. Според доктор Харис трябва да търсим метален прът или нещо подобно. Гладко и твърдо.

— Ръжен за камина?

— Възможно е. Взехме ръжена на Оливие и го изпратихме за изследвания. — Гамаш замълча.

— Какво има? — попита Бовоар.

— Просто ми се стори малко странно, че Оливие е побързал да запали огън и в двете камини. Времето е дъждовно, но не чак толкова студено. А и да се захване първо с тази работа, след като току-що е попаднал на труп…

— Смятате, че убийството е извършено с един от онези ръжени? Оливие е запалил двата огъня, за да използва металните инструменти и така да изгори уликите, останали по тях?

— Смятам, че е възможно — отвърна главният инспектор с безпристрастен тон.

— Ще ги проверим — увери го по-младият мъж. — Но дори да се окаже, че един от тях е оръжието на убийството, това не означава, че го е използвал Оливие. Всеки би могъл да хване ръжена и да смачка главата на онзи човечец.

— Вярно е. Но само Оливие е запалил камините тази сутрин, при това с ръжена.

Като главен инспектор бе длъжен да подозира всеки, но това никак не радваше Гамаш.

Бовоар даде знак на едрите мъже, които стояха на вратата, да влязат. Оборудването за временния щаб бе пристигнало. Изабел Лакост също се появи и отиде при колегите си край печката.

— Запазих стаи в пансиона — заяви. — Впрочем попаднах на Клара Мороу. Покани ни на вечеря у тях.

Гамаш кимна. Това беше добре. Можеше да научат много повече на приятелско събиране, отколкото по време на разпит.

— Оливие ми каза имената на хората, които снощи са били на смяна в бистрото. Отивам да ги разпитам — докладва Лакост. — Няколко екипа претърсват селото и околностите за оръжието на убийството, като най-вече разглеждат ръжени за камина и други подобни инструменти.

Инспектор Бовоар приключи с обяда си и отиде да дава насоки за оборудването на щаба. Полицай Лакост излезе да провежда разпити. Гамаш винаги се чувстваше зле, когато хората от екипа му тръгваха нанякъде. Всеки път ги предупреждаваше да не забравят с какво са се захванали и кого търсят. Убиец.

Преди години главният инспектор бе загубил един от полицаите си, който бе паднал жертва на издирван от тях престъпник. Проклет да е, ако отново го допуснеше. Но все пак не можеше да предпазва всички и по всяко време. Трябваше най-накрая да ги остави да правят каквото намерят за добре, както се бе наложило да постъпи с Ани.

Дойде ред на последния разпит за деня. До момента полицай Лакост бе разговаряла с петима души, работили в бистрото предишната вечер, и всички ѝ бяха дали сходни отговори. Според тях не се бе случило нищо необичайно. Цяла вечер било пълно с хора, тъй като било събота, и то в почивните дни преди Деня на труда. Учебната година започваше във вторник и всички, които се бяха прибрали при роднините си за лятната ваканция, щяха да заминат за Монреал в понеделник. Утре.

За четирима от келнерите лятото бе приключило и те щяха да се върнат в университета на следващия ден. Не бяха особено полезни с показанията си, тъй като, изглежда, бяха забелязали само една маса, на която седели много красиви момичета.

Петият разпит помогна малко повече, защото сервитьорката не бе видяла само помещение, пълно с деколтета. Но и според нея вечерта бе преминала нормално, макар и малко напрегнато заради многото работа. Никой не спомена труп, а Лакост предполагаше, че дори момчетата, които бяха зяпали гърдите на жените, щяха да забележат нещо такова.

Полицайката се качи в колата и потегли към дома на последния келнер, на когото Оливие бе възложил всички отговорности предишната вечер, след като си бе тръгнал. Младежът бе натоварен със задължението да огледа всичко за последно и да заключи заведението.

Къщата бе разположена малко встрани от главния път и до нея се стигаше по дълга прашна алея, обградена от редици кленове. Дърветата все още не бяха облекли ярките си есенни премени, но тук-там се виждаха оранжеви и червени листа. „След няколко седмици алеята ще изглежда великолепно“ — помисли си Лакост.

Слезе от автомобила и зяпна удивено. Стоеше пред сграда от бетон и стъкло. Къщата изглеждаше толкова нелепо тук, колкото палатка, опъната насред Пето авеню. Не беше никак на място. Докато вървеше към входната врата, полицайката осъзна още нещо. Къщата ѝ се струваше заплашителна, но не можеше да определи защо. Обичаше традиционната архитектура и никак не си падаше по превзетата. Много харесваше голите тухлени стени и откритите греди на тавана и мразеше да ѝ е разхвърляно, макар че след раждането на децата се бе отказала от всякакви надежди нейният собствен дом да е подреден. Напоследък беше истинско постижение, ако успее да мине през някоя стая, без да настъпи нещо, което издава цвъртящи звуци.

Тази къща определено изглеждаше като нечие постижение. Но дали беше дом?

Вратата ѝ отвори здрава жена на средна възраст с много добро, макар и твърде отчетливо френско произношение. Лакост се изненада и осъзна, че е очаквала в тази ръбата къща да живеят ръбати хора.

— Мадам Пара? — Полицай Лакост показа служебната си карта. Жената отсреща кимна, усмихна се приветливо и отстъпи, за да направи път на посетителката.

— Entrez27. Идвате заради онова, което се е случило при Оливие, нали? — попита Хана Пара.

— Oui — потвърди Лакост и се наведе, за да свали калните си ботуши. Винаги ѝ се бе струвало неловко и някак непристойно известният екип на отдел „Убийства“ в Sûreté du Québec да разпитва заподозрените по чорапи.

Мадам Пара не спря гостенката си, но пък ѝ предложи чехли, които извади от дървената кутия до вратата, пълна с разбъркани стари обувки. Това бе поредната изненада за младата жена, която бе очаквала всичко в модерната къща да е чисто и подредено. И сковано.

— Бих искала да поговоря със сина ви.

— Хавък.

Хавък28. Името се бе сторило забавно на инспектор Бовоар, но полицай Лакост не намираше нищо смешно в него. Странно, но то сякаш си бе на мястото в подобна студена и ръбата къща. Че какво друго би могло да удържи едно разрушение?

Преди да тръгне, Лакост бе попроучила набързо семейство Пара. Жената, която я посрещна в антрето, беше член на общинския съвет на Сан Реми, а съпругът ѝ Рор бе градинар и поддържаше по-големите имоти в района. Избягали от Чехословакия в средата на осемдесетте години на XX век, а щом пристигнали в Квебек, се установили в близост до Трите бора. Всъщност в околността имаше голяма и влиятелна чешка общност, съставена от имигранти — хора, бягали, докато намерят онова, което търсят. Свобода и сигурност. Хана и Рор Пара спрели в това село.

И тук създали Хавък.

— Хавък! — извика майка му, а кучетата се измъкнаха през входната врата, докато жената крещеше към гората.

След още няколко вика се появи нисък и набит младеж. Лицето му бе поруменяло от работата на открито, тъмната му къдрава коса бе разрошена. Момчето се усмихна и Лакост разбра, че останалите келнери в бистрото не са имали никакъв шанс с момичетата. Този хубавец можеше да има всяка от тях. Открадна дори частица от нейното сърце и Изабел бързо си направи сметка наум. Беше на двайсет и осем, а той — на двайсет и една. След двайсет и пет години тази разлика нямаше да е от особено значение, макар че мъжът и децата ѝ едва ли щяха да се съгласят.

— Как мога да ви помогна? — Младежът се наведе и изу зелените си гумени ботуши. — Разбира се, тук сте заради онзи човек, когото откриха в бистрото тази сутрин. Съжалявам. Трябваше да се досетя.

Докато младият Пара говореше, влязоха в доста впечатляваща кухня, каквато Лакост бе виждала само в списания. Вместо класическото разположение на уредите в триъгълник, което според нея бе задължително, кухнята заемаше цялата стена в дъното на светлото помещение. Плотът бе дълъг, излят от бетон, уредите — от неръждаема стомана, а на стената бяха монтирани открити рафтове, по които в стройни, безупречни редици блестяха чисто бели чинии. Шкафовете под плота бяха с тъмни ламинирани врати. Имаха едновременно много ретро и много модерно излъчване.

Нямаше кухненски остров, вместо него пред плота бяха поставени трапезна маса от матово стъкло и столове в старинен стил, направени от тиково дърво. Лакост се настани на един от тях и с изненада забеляза, че е много удобен. Зачуди се дали тези антики са внесени от Прага. После си каза, че хората едва ли минават незаконно границите с тикови столове под мишница.

В другия край на стаята имаше стена, покрита от пода до тавана с прозорци, които разкриваха впечатляваща гледка — поля, гори и планинската верига зад тях. Изабел виждаше белия заострен връх на църквата и облаче дим в далечината. Село Трите бора.

В дневната, край огромните прозорци, два дивана бяха подредени безупречно един срещу друг, а между тях бе разположена ниска масичка за кафе.

— Чай? — попита Хана и Лакост кимна.

Двамата членове на семейство Пара, които бе срещнала, си противоречаха напълно с почти стерилната обстановка и докато чакаха да кипне чаят, полицайката се замисли за отсъстващия. Бащата — Рор. Навярно той бе наложил ъгловатия си твърд отпечатък върху този дом. Дали жадуваше за хладна увереност, прави линии, почти празни помещения и подредени рафтове?

— Знаете ли кой е убитият? — попита Хана, докато сервираше чаша чай на Изабел Лакост. Постави и бяла чиния със сладки по средата на безупречно чистата маса.

Младата жена благодари и си взе курабийка. Беше топла и мека, с вкус на стафиди, овесени ядки, кафява захар и канела. Домашно приготвена. Забеляза, че върху чаената чаша е нарисуван усмихнат снежен човек с червен костюм, който маха с ръка. Боном29, герой в ежегодния зимен карнавал на Квебек. Полицайката отпи. Чаят бе силен и сладък.

Също като Хана, навярно.

— Не, все още не знаем кой е — отвърна.

— Чухме, че… — Домакинята се поколеба. — Смъртта не била естествена. Вярно ли е?

Лакост си спомни черепа на мъжа.

— Не, не е била естествена. Бил е убит.

— Боже мой! — възкликна Хана. — Ужасно! И нямате представа кой го е извършил?

— Скоро ще разберем. Но първо искам да чуя какво се е случило снощи — заяви Лакост и се обърна към младежа.

В този момент от задния вход се чу глас — някой говореше на непознат език и полицайката предположи, че е чешки. Мъж с дребно и четвъртито тяло влезе в кухнята, докато отупваше плетената си шапка в палтото.

— Рор, защо го правиш тук, а не в антрето? — заговори Хана на френски и въпреки лекия укор в тона ѝ, бе ясно, че се радва да види съпруга си. — Тази дама е от полицията. Заради трупа.

— Какъв труп? — Мъжът също премина на френски с едва доловим акцент. Звучеше разтревожен. — Къде? Тук ли?

— Не тук, татко. Открили са мъртъв човек в бистрото тази сутрин. Убит.

— Искаш да кажеш, че е било предумишлено убийство? Някой е бил убит в бистрото снощи?

Очевидно не можеше да повярва. Рор беше набит и мускулест също като сина си. Косата му бе тъмна и къдрава, но бе започнала да посивява. Лакост предположи, че е около петдесетгодишен.

Полицайката се представи.

— Познавам ви — изрече мъжът и я стрелна с острия си, пронизващ поглед. Очите му бяха смущаващо сини и строги. — Била сте в Трите бора и преди.

Лакост осъзна, че Рор е физиономист. Повечето хора запомняха инспектор Гамаш. Понякога и Бовоар. Но рядко се случваше някой да запомни нея или останалите служители от екипа.

Този човек обаче я разпозна.

Домакинът си наля чай и седна. Той също изглеждаше малко неуместно насред модерния, изчистен интериор, но явно се чувстваше у дома си. Изглеждаше като човек, който би се чувствал у дома си почти навсякъде.

— Не знаехте ли за трупа?

Рор Пара отхапа от курабийката в ръката си и поклати глава:

— Цял ден работя в гората.

— В този дъжд?

Мъжът изсумтя:

— Какво? Човек не може да умре от малко дъжд.

— Но от удар по главата може.

— От това ли е починал? — Когато Лакост кимна, Пара продължи: — Кой е?

— Никой не знае — обади се Хана.

— Може би вие знаете — предположи Лакост. Извади от джоба си снимка и я постави върху твърдата студена маса, но обърната така, че изображението да не се вижда.

— Аз? — навъси се Рор. — Дори не знаех за трупа.

— Чух, че сте забелязали непознат човек, който се е мотаел из селото това лято.

— Кой ви каза?

— Няма значение. Чули са ви да го споменавате. Да не е тайна?

Пара се поколеба:

— Не. Беше само веднъж. Може би два пъти. Нищо важно. Глупава история, просто съм си въобразил, че виждам някого.

— Глупава?

Рор изведнъж се усмихна и строгото му лице се преобрази напълно. Сякаш се пропука черупка. Очите на мъжа грейнаха за миг, бръчици набраздиха бузите му.

— Повярвайте ми, глупаво е. А аз разпознавам глупостта, все пак имам син, който е минал през пубертета. Ще ви разкажа, но според мен е без значение. Старото имение „Хадли“ има нови собственици. Една двойка го купи преди няколко месеца. Започнали са да го ремонтират и ме наеха да построя обор и да разчистя няколко пътеки. Искаха да оплевя и градината. Много работа.

Лакост знаеше, че старото имение „Хадли“ е запуснатата викторианска грамада на върха на хълма, който се извисява над Трите бора.

— Стори ми се, че видях някого в гората. Мъж. Почувствах, че някой ме наблюдава, докато работех в имението, но предположих, че само си въобразявам. На онова място е лесно човек да си въобрази какво ли не. Понякога се оглеждах бързо, за да видя дали наистина има някой, но в повечето случаи нямаше. Освен веднъж.

— Какво се случи тогава?

— Той изчезна. Извиках и дори се затичах след него в гората, но се беше изгубил сред дърветата. — Рор Пара замълча. — Може би дори не е съществувал.

— Но вие не вярвате, че е така, нали? Сигурен сте, че е имало някого.

Мъжът погледна полицайката и кимна.

— Бихте ли могъл да го разпознаете? — попита Лакост.

— Може би.

— Имам снимка на мъртвеца, направена тази сутрин. Не е за хора със слаби нерви — предупреди младата жена. Рор кимна и тя обърна снимката. Семейство Пара се вгледаха в нея съсредоточено, сетне поклатиха глави. Лакост я остави на масата, до чинията с курабийки.

— Как мина снощи? Всичко ли беше нормално? Имаше ли нещо необичайно? — обърна се полицайката към Хавък.

Последва същият разказ като онези, които вече бе чула от другите келнери. Натоварено, много бакшиши, никакво време за мислене.

Непознати?

Хавък помисли за кратко и поклати глава. Не. Имало хора, дошли само за лятото или за уикенда, но всички те му били познати.

— Какво направи, след като Оливие и Стария Мъндин си тръгнаха?

— Прибрах чиниите, огледах набързо, угасих лампите и заключих.

— Сигурен ли си, че си заключил? Тази сутрин вратата е била открехната.

— Сигурен съм. Винаги заключвам.

В тона на привлекателния младеж се прокрадна нотка страх. Лакост знаеше, че е нормално. Повечето хора, дори невинните, започваха да се страхуват, когато ги разпитват инспектори от отдел „Убийства“. Но полицайката забеляза още нещо.

Бащата погледна сина си, а после бързо отклони поглед. Младата жена се зачуди кой всъщност е Рор Пара. Сега работеше в гората. Косеше трева и плевеше градини. Но с какво се бе занимавал преди? Много мъже намираха утеха в тихия градинарски труд след тежък сблъсък с ужасите на живота.

Дали Рор Пара бе изживял нещо ужасно? Или го бе създал?