Отровни думи

Глава десета

По молба на госта си Марк и Доминик Жилбер го развеждаха из новия си дом и сега всички стояха пред помещение, което Гамаш познаваше добре. Някога то бе главната спалня на имението, стаята на Тимър Хадли.

Тук бяха извършени две убийства.

Сега детективът се вглеждаше в затворената врата, покрита с чисто нов слой блестяща бяла боя, и се чудеше какво се крие зад нея. Доминик отвори със замах. Нахлу дневна светлина. Гамаш не можа да скрие изненадата си.

— Доста е различно, нали? — отбеляза Марк, видимо доволен от реакцията на посетителя.

Стаята беше просто зашеметяваща. Нямаше и помен от дърворезбите и декорациите, трупани от поколения обитатели. Натруфените корнизи, тъмната полица над камината и ужасните кадифени завеси, които спираха светлината с тежкия си, прашен викториански укор, също бяха изчезнали. Огромното злокобно легло с балдахин вече не беше там.

Бяха върнали на стаята някогашната ѝ простота и чисти линии, които подчертаваха изящните ѝ пропорции. Завесите бяха на широки райета в сиво и бледозелено и позволяваха на слънчевите лъчи да проникват свободно. Всеки от големите прозорци бе увенчан с мозайка от цветно стъкло в горната си част. Оригинална. На повече от век. Мозайките разпръскваха игриви цветни петна из стаята. Прясно боядисаният под сияеше. Масивното двойно легло имаше тапицирана табла и бе застлано със семпло и чисто искрящо бяло спално бельо. В камината гореше огън — всичко бе готово за посрещане на първия гост.

— Нека ви покажа стаите със самостоятелна баня — предложи Доминик.

Беше висока и грациозна. Според Гамаш бе около четиридесет и пет годишна. Носеше дънки и непретенциозна бяла блуза, русата ѝ коса бе пусната. Излъчваше тиха увереност и добро здраве. По ръцете ѝ личаха петънца от бяла боя, ноктите ѝ бяха късо подрязани.

До нея се усмихваше Марк Жилбер, щастлив, че може да се похвали с творението им. А Гамаш отлично знаеше, че това възкресение на старото имение „Хадли“ е същински акт на сътворение.

Марк също бе висок на ръст, над метър и осемдесет. Малко по-висок от инспектора и около десет килограма по-лек. Косата му бе къса, почти обръсната, но ако я беше оставил да порасне, навярно щеше да се види, че оплешивява. Сините му очи бяха проницателни и игриви, отношението му — предразполагащо и енергично. Но докато съпругата му бе спокойна, у Марк Жилбер се долавяше някаква нервност. Или по-скоро потребност да бъде оценен.

„Иска да заслужи одобрението ми“ — помисли си Гамаш. В което всъщност нямаше нищо странно, тъй като съпрузите Жилбер показваха резултатите от много важен за тях проект. Доминик описваше характеристиките на банята: нейните мозайки от синьо-зелени стъклени плочки, вана за СПА и отделна душ-кабина. Гордееше се с добре свършената работа, но сякаш не очакваше инспекторът да сипе хвалебствия.

За разлика от Марк.

За Гамаш не бе трудно да му даде онова, което иска. И без това бе искрено впечатлен.

— А тази врата я монтирахме миналата седмица — посочи Марк и отвори вратата, от която се излизаше на балкона. Намираха се в задната част на имението и от балкона се разкриваше гледка към градината и полето отвъд нея.

Очакваше ги масичка с четири стола.

— Предположих, че това ще ви дойде добре — долетя глас иззад тях.

Марк побърза да поеме от майка си подноса с четири чаши студен чай и кифлички.

— Да седнем? — Доминик кимна към масата, а Гамаш дръпна един стол за Карол.

— Merci — благодари му възрастната жена и се настани.

— За вторите шансове — вдигна тост главният инспектор със студената си чаша чай. Докато домакините му вдигаха наздравици, той ги наблюдаваше. Хората, които тази тъжна, обругана и порутена стара къща бе привлякла. Хората, които ѝ бяха вдъхнали нов живот.

И тя им връщаше услугата.

— Е, има още много работа — отбеляза Марк, — но вече ѝ се вижда краят.

— Надяваме се да посрещнем първите си гости преди Деня на благодарността — добави Доминик. — Разбира се, ако Карол размърда своя derrière48 и вземе да свърши нещо. Засега отказва да копае дупки за коловете на оградата или да излива бетон.

— Може би днес следобед — отвърна възрастната дама през смях.

— Забелязах няколко антики. От дома ви ли са? — попита я Гамаш.

Карол кимна:

— Събрахме нашите собствени вещи, но има още много, които трябва да купим.

— От Оливие?

— Някои да.

Това бе най-лаконичният отговор, който Гамаш бе получил досега от домакините си. Зачака продължение.

— От него взехме един чудесен килим — включи се Доминик. — Мисля, че е в антрето.

— Не, в мазето е — сряза я Марк. Опита се да омекоти резкия си тон с усмивка, но не му се получи.

— Май и няколко стола — вметна Карол набързо.

Това навярно бе около една стотна от обзавеждането на старт викторианска грамада. Гамаш отпи от чая, докато наблюдаваше тримата си събеседници.

— Купихме всичко останало от Монреал — продължи Марк. — На улица „Нотр Дам“. Знаете ли я?

Главният инспектор кимна и се заслуша, докато високият мъж разказваше за обикалянето из прословутата улица, където на всяка крачка имаше антикварен магазин. Някои от тези места бяха просто вехтошарници, но в други можеха да се намерят истински находки, почти безценни антики.

— Стария Мъндин ще ремонтира някои употребявани мебели, които купихме от гаражни разпродажби. Само не казвайте на гостите ни! — довери Доминик през смях.

— Защо не купихте повече неща от Оливие?

Двете жени фокусираха цялото си внимание върху кифличките, а Марк побутна кубчетата лед в питието си.

— Стори ни се, че цените му са малко височки, господин главен инспектор — призна Доминик накрая. — Предпочитахме да купуваме от него, но…

Изречението увисна във въздуха недовършено, Гамаш изчака търпеливо. Накрая Марк проговори:

— Бяхме поръчали масите и леглата от него. Всичко беше уредено, но в един момент разбрахме, че почти е удвоил реалната цена на мебелите.

— Стига, Марк, няма как да знаем със сигурност — прекъсна го майка му.

— Почти сигурен съм и това ми стига. Както и да е, отменихме поръчката. Можете да си представите как го прие той.

Доминик си бе мълчала през повечето време, докато обсъждаха Оливие. Сега се обади:

— Все пак си мисля, че трябваше да си платим или да обсъдим проблема насаме с него. Каквото и да е направил, той си остава наш съсед.

— Не обичам да ме прецакват — възрази Марк.

— На никой не му е приятно — съгласи се съпругата му. — Но има начини човек да се справи с такива ситуации. Може би просто трябваше да си платим. Виж какво стана сега.

— Какво е станало? — поинтересува се Гамаш.

— Ами, Оливие е един от факторите в Трите бора — обясни Доминик. — Ако го ядосаш, плащаш висока цена. Не се чувстваме много комфортно, когато слизаме до селото, и със сигурност не сме добре дошли в бистрото.

— Чух, че сте говорили с хора от персонала на Оливие — подхвърли инспекторът.

Марк почервеня.

— Кой ви каза? Оливие ли? — сопна се.

— Вярно ли е?

— И какво, ако е? Онзи им плаща буквално жълти стотинки.

— Някои съгласиха ли се да работят за вас?

Мъжът се поколеба и накрая призна, че не са се намерили желаещи.

— Но само защото Оливие им вдигна надниците. Поне това можахме да направим за тях.

Доминик явно се чувстваше неловко, докато слушаше разговора, затова се пресегна и хвана мъжа си за ръката:

— Сигурна съм, че са го сторили и от лоялност към работодателя си. Мисля, че го харесват.

Марк изсумтя и се помъчи да овладее гнева си. Очевидно не бе свикнал да не става на неговото, осъзна Гамаш. Поне жена му явно осъзнаваше колко незряло изглежда това отстрани и се опитваше да говори разумно.

— Вече ни е наклеветил пред цялото село — продължи упорито мъжът.

— Големи хора са, ще си изградят собствено мнение — намеси се Карол и погледна сина си притеснено. — Онези съпрузи, художниците, бяха мили с нас.

— Питър и Клара Мороу. Да, харесвам ги — съгласи се Доминик. — Жената каза, че иска да поязди, когато дойдат конете.

— А кога ще пристигнат те? — поинтересува се Гамаш.

— Днес следобед.

— Vraiment?49 Сигурно ще е забавно. Колко ще са на брой?

— Четири — каза Марк. — Породисти.

— Всъщност, май леко сменихме поръчката, нали? — обърна се Карол към снаха си.

Марк погледна Доминик:

— Така ли? Мислех, че искаш чистокръвни животни.

— Исках, но след това видях едни ловни коне50 и реших, че щом така и така живеем на село, те ще са по-подходящи. — Хвърли поглед към Гамаш. — Не че планирам да ходя на лов. Така се казва породата.

— Използват ги в състезания за прескачане на препятствия — вметна главният инспектор.

— Яздите ли?

— Не съм голям ездач, но едно време много ми харесваше. Не съм се качвал на кон от години.

— Трябва да дойдете да пояздите с нас — предложи Карол, макар всички да бяха доста сигурни, че детективът няма да се напъха в чифт тесни бричове и да се покатери на гърба на състезателен кон. Но самият той се усмихна, когато си представи как би реагирал Габри на подобна покана.

— Как се казват? — поинтересува се Марк.

Доминик се поколеба и свекърва ѝ се намеси:

— Много трудно се помнят тези имена, нали? Единият не беше ли Гръм?

— Да, точно така. Гръм, Герой, Гордост и… как беше последният? — По-младата жена се обърна към Карол.

— Мълния.

— Сериозно? Гръм и Мълния? — изненада се Марк.

— Братя са — обясни Доминик.

Студеният чай в чашите бе свършил и от кифличките бяха останали само трохи, затова инспекторът и домакините станаха от масата и се върнаха в къщата.

— Защо се преместихте тук? — запита Гамаш, докато слизаха към долния етаж.

— Pardon? — не разбра Доминик.

— Защо се преместихте да живеете в провинцията, и то в Трите бора? Не е много лесно човек да открие мястото.

— Точно това ни харесва.

— Не искате да ви намират? — В тона на инспектора имаше весела нотка, но погледът му остана съсредоточен и пронизващ.

— Искахме тишина и спокойствие — обясни Карол.

— И предизвикателство — допълни синът ѝ.

— Искахме промяна. Помниш ли? — Доминик се обърна към мъжа си, а след това отново към Гамаш. — И двамата заемахме важни постове на работните си места в Монреал, но бяхме уморени. Съсипани от напрежението.

— Не беше точно така — възрази Марк.

— Е, приблизително. Не можехме да продължаваме по този начин. Не искахме.

Доминик не каза нищо повече. Разбираше защо Марк не иска да признае как се е чувствал доскоро. Безсъние, панически пристъпи. Налагаше му се да отбива колата, докато кара по магистрала „Вил-Мари“, за да си поеме въздух. С усилие сваляше ръце от волана, така силно ги вкопчваше в него. Започнал бе да изпуска живота си от контрол.

Ден след ден ходеше на работа в такова състояние. Седмици, месеци. Година. Накрая сподели с Доминик как се чувства. Заминаха за един уикенд за първи път от години и си поговориха.

Макар да не страдаше от паническо разстройство, самата тя бе усетила нещо. Празнота, която ставаше все по-голяма. Чувство, че всичко е напразно. Всяка сутрин ставаше и се опитваше да убеди сама себе си, че онова, с което се занимава, има някакъв смисъл. Реклама.

Ставаше ѝ все по-трудно да си повярва.

Тогава Доминик си спомни нещо заровено в миналото и отдавна забравено. Една детска мечта. Да живее на село и да отглежда коне.

Откакто се помнеше, искаше да управлява семеен хотел. Да посреща гости и да ги обгръща в комфорт, за да се чувстват като у дома си. Със съпруга ѝ нямаха деца, а тя имаше силна потребност да се грижи за някого. Затова напуснаха Монреал, изоставиха стреса и високите изисквания в службата, празнотата на живота в големия град. Пристигнаха в Трите бора с торба пари, за да излекуват първо себе си, а после и останалите.

Със сигурност бяха изцерили раната, в която се бе превърнало имението „Хадли“.

— Една събота видяхме обява за къщата във вестника, качихме се на колата, карахме дотук и купихме имота — разказа Доминик.

— От вашата уста звучи много просто — отбеляза Гамаш.

— Не беше никак сложно, след като решихме какво точно искаме.

Докато я гледаше, главният инспектор прецени, че може да ѝ повярва. Тази жена знаеше нещо, което ѝ даваше огромна сила, нещо, което повечето хора така и не успяваха да проумеят. Че всеки сам кове съдбата си.

Това я правеше непобедима.

— А вие, мадам? — обърна се детективът към Карол Жилбер.

— О, аз се пенсионирах преди известно време.

— В град Квебек, доколкото разбрах.

— Точно така. Напуснах работа и се преместих там, след като съпругът ми почина.

— Désolé51.

— Няма защо. Беше преди много години. Неотдавна Марк и Доминик ме поканиха да дойда с тях тук, което ми се стори приятна възможност.

— Работили сте като медицинска сестра, нали? Знанията ви навярно ще са от полза тук, щом ще предлагате СПА услуги.

— О, надявам се, че не — разсмя се възрастната жена. — Не е добре да причиняваш на хората болка, нали? — попита тя снаха си. — Ако някой се нуждае от моята помощ… бог да му е на помощ!

Върнаха се в дневната и главният инспектор се спря пред прозорците, които заемаха стената от пода до тавана, сетне се обърна с гръб към домакините си.

— Благодаря, че ме разведохте. Благодаря и за чая. Но бих искал да ви задам няколко въпроса.

— За убийството в бистрото — предположи Марк и застана малко по-близо до съпругата си. — Изглежда толкова нетипично селцето да стане сцена на убийство.

— Човек би решил, че е странно, нали? — отвърна Гамаш и се запита дали някой е разказал на новите собственици каква е историята на новия им дом. Служителят от агенцията за недвижими имоти едва ли е включил такива факти в описанието.

— Добре, като за начало, виждали ли сте непознати наоколо?

— Много — отвърна Карол. — Вече сме срещали повечето жители на селото и се познаваме поне дотолкова, че да се поздравяваме, но този уикенд тук се напълни с хора, които никога не сме виждали.

— Този човек щеше да ви направи впечатление. Вероятно е изглеждал като скитник или бездомник.

— Не, не съм виждал никого, който отговаря на това описание — каза Марк. — А ти, мамо?

— Не.

— Къде бяхте в събота вечерта и рано сутринта в неделя?

— Марк, май ти си легна пръв, нали така? Има навика да заспива рано. Ние с Доминик останахме да гледаме новините, след това се качихме на горния етаж.

— Около единайсет, нали? — добави по-младата жена.

— Някой от вас будил ли се е през нощта?

— Аз — обади се Карол. — Станах за малко, за да ида до тоалетната.

— Защо ни задавате тези въпроси? — попита Доминик. — Убийството е станало долу в бистрото. Няма нищо общо с нас.

Гамаш се извърна и посочи прозорците:

— Ето затова питам.

Погледнаха натам. Долу в селото няколко коли бяха готови да потеглят с пълни багажници. Разменяха се прегръдки, деца неохотно се прибираха от селския площад, защото родителите им ги викаха. Млада жена се изкачваше с бърза крачка по улица „Мулен“ и се приближаваше към имението.

— В Трите бора единствено вие имате гледка към цялото село, само оттук може директно да се наблюдава бистрото. Ако убиецът е включил лампите, може би сте забелязали.

— Спалните ни са от другата страна на къщата — отбеляза Доминик. Гамаш вече бе обърнал внимание на тази подробност по време на обиколката.

— Така е. Но се надявах някой от вас да страда от безсъние.

— Съжаляваме, господин главен инспектор. Тук спим дълбоко като мъртъвци.

Гамаш не спомена, че мъртъвците в старото имение „Хадли“ не почиват в мир.

В този момент прозвуча звънецът на входната врата и семейство Жилбер се сепнаха леко, тъй като не очакваха никого. За разлика от инспектора. Той бе видял как полицай Лакост пресече затревения селски площад и се насочи нагоре по улица „Мулен“.

Нещо се бе случило.

— Може ли да поговорим насаме? — попита Изабел Лакост началника си, след като той я представи на домакините. Семейство Жилбер разбраха намека. Щом излязоха от стаята, полицайката се обърна към Гамаш: — Обади се патоложката. Жертвата не е била убита в бистрото.