Отровни думи

Глава трета

Доктор Шарън Харис се изправи, изтупа полата си с длани и се усмихна сдържано на главния инспектор.

— Не е извършено с особен финес — отбеляза.

Гамаш се вгледа в мъртвеца.

— Прилича на клошар — обади се Бовоар, приведе се над убития мъж и огледа дрехите му. Всичко беше износено и изглеждаше събрано оттук-оттам.

— Навярно е имал тежък живот — предположи Лакост.

Гамаш коленичи на пода и отново се взря в лицето на стареца. Беше сбръчкано и обрулено. Лице като алманах, написан от природните стихии, от слънцето, вятъра и студа. Закалено лице. Внимателно потърка с палец бузата на мъртвеца и усети едва набола брада. Мъжът бе гладко избръснат, но ако беше поникнало и косъмче, то щеше да е бяло. Косата също бе бяла, с мързелива подстрижка — по малко клъцнато оттук-оттам.

Главният инспектор улови едната ръка на жертвата, сякаш искаше да го утеши. Подържа я за кратко, после я обърна с дланта нагоре. Бавно прокара своята длан по тази на убития мъж.

— Който и да е бил, трудил се е здраво. Има мазоли. Повечето бездомници не работят.

Гамаш бавно поклати глава. „Е, кой си ти? Защо си тук, в това бистро, в това село? Село, за което много малко хора изобщо са чували, а още по-малко са го намирали“

„Но ти си го сторил — продължи да разсъждава инспекторът, докато все още държеше студената ръка на мъртвеца. — Намерил си селото и смъртта си.“

— Изминали са между шест и десет часа от смъртта — съобщи съдебната лекарка. — Починал е след полунощ, но преди четири-пет тази сутрин.

Гамаш впери поглед в тила на мъжа и раната, която бе причинила смъртта му.

Беше опустошителна. Изглеждаше, сякаш е бил нанесен един-единствен удар с много твърд предмет. От някой много разгневен. Само гневът можеше да даде толкова сила на човек. Силата да размаже череп и онова, което се крие под него.

Всичко, което е определяло същината на мъжа, се е пазело в тази глава. Някой я е премазал. С един жесток, решителен удар.

— Няма много кръв.

Гамаш се изправи на крака и се огледа наоколо, докато екипът от „Местопрестъпления“ се бе разпръснал и събираше доказателства из просторната стая. Тя бе поругана. Първо от убийството, а сега и от тях. Неканените гости.

Оливие стоеше пред огъня и се сгряваше.

— Това е проблем — отбеляза доктор Харис. — Раните на главата кървят тежко. Трябва да има много, много повече кръв.

— Може да е била почистена — предположи Бовоар.

Шарън Харис отново се наведе над раната, сетне се изправи:

— При тази сила на удара кървенето може да е било обилно, но вътрешно. Смъртта е настъпила почти мигновено.

Това беше най-добрата вест, която Гамаш бе чувал на местопрестъпление. Смърт, с която можеше да се примири. Макар да беше убийство. Най-силно го смущаваше страданието. Беше виждал много страдания. Ужасни убийства. Беше голямо облекчение да попадне на едно бързо и решително. Почти хуманно.

Веднъж бе чул от един съдия, че най-хуманният начин да екзекутираш затворник е да му кажеш, че е свободен. После да го убиеш.

Гамаш се бе борил против това, бе спорил, бе ругал. Накрая, напълно изтощен, бе разбрал, че е истина.

Докато гледаше лицето на мъртвеца, знаеше, че той не е изпитал болка. Ударът в задната част на главата означаваше, че навярно дори не е разбрал какво му се случва.

Почти като да издъхнеш в съня си.

Но не съвсем.

Сложиха тялото в чувал и го изнесоха. Събралите се отвън хора мрачно отстъпиха, за да сторят път. Мъжете снеха мокри шапки от главите си, а жените проследиха процесията с тъжни погледи и стиснати устни.

Гамаш се дръпна от прозореца и отиде при Бовоар, който седеше с Оливие, Габри и Мирна. Екипът от „Местопрестъпления“ се бе преместил в служебните помещения на бистрото, частната трапезария, стаята на персонала и кухнята. Главният салон сега изглеждаше почти нормално. С изключение на въпросите, които тегнеха във въздуха.

— Съжалявам за случилото се — обърна се Гамаш към Оливие. — Как сте?

Русокосият мъж въздъхна тежко. Изглеждаше изтощен.

— Май още не съм на себе си. Кой е този човек? Знаете ли?

— Не — отвърна Бовоар. — Някой да е съобщавал за подозрителен непознат в района?

— Да е съобщавал ли? — възкликна Оливие. — На кого?

И тримата отправиха объркан поглед към Бовоар. Инспекторът явно бе забравил, че в Трите бора няма полиция, нито светофари, тротоари или кмет. Доброволният противопожарен отряд бе под командването на онази изкуфяла дърта поетеса Рут Зардо и повечето хора бяха готови по-скоро да загинат в огъня, отколкото да ѝ се обадят.

Тук дори нямаше престъпност. Като изключим убийствата. Единственото престъпно деяние, което се случваше в селото, бе възможно най-лошото.

И ето на̀, отнякъде се бе взел поредният труп. Поне предишните си имаха имена. Този сякаш бе паднал от небето и при падането си бе ударил главата.

— През лятото е малко по-сложно — проговори Мирна, докато се разполагаше на дивана. — Пристигат повече посетители. Някои семейства идват да прекарат почивката си тук, деца се връщат от училище за ваканцията. Това е последният дълъг уикенд. После всички се прибират по домовете си.

— Този уикенд е и селският панаир в Брюм — добави Габри. — Утре е последният ден.

— Така — отвърна Бовоар, който ни най-малко не се интересуваше от панаира, — значи Трите бора опустява след края на тази седмица. Но посетителите, за които говорите, са приятели и роднини, нали?

— Повечето — потвърди Мирна и се обърна към Габри: — Някои странници отсядат в твоя пансион, нали?

Мъжът кимна.

— По-скоро съм резервен вариант, ако хората от селото нямат достатъчно място да настанят гостите по домовете си.

— Имам предвид — уточни Бовоар раздразнено, — че онези, които пристигат в Трите бора, всъщност не са никакви странници. Просто искам да потвърдите дали съм прав.

— Съжалявам, но правото не е по нашата част, питайте ни за нещо обратно — вметна Габри. Дори на изнуреното лице на Оливие се появи усмивка.

— Дочух нещо за някакъв странник — каза Мирна, — но не обърнах особено внимание.

— От кого?

— От Рор Пара — призна жената неохотно. Чувстваше се сякаш доносничи, а никой нямаше желание да го прави. — Чух го да разказва на Стария Мъндин и Съпругата, че видял някого в гората.

Бовоар си записа. Не чуваше за първи път фамилията Пара, те бяха изтъкнат чешки род. Но Стария Мъндин и Съпругата? Това звучеше като шега. Присви устни и изгледа Мирна със сериозно изражение. Тя му отвърна с не по-малко сериозен поглед.

— Да — потвърди книжарката, след като прочете мислите на инспектора. Не беше трудно. Дори чайникът можеше да прочете мислите на Бовоар. — Така се казват.

— Стария и Съпругата? — повтори Жан Ги. Вече не беше ядосан, а объркан. Мирна кимна. Бовоар все пак попита: — Какви са истинските им имена?

— Същите — обади се Оливие, — Стария и Съпругата.

— Добре, ще се съглася със Стария. Донякъде е възможно, но няма нормален човек, който ще погледне новороденото си момиченце и ще реши да го кръсти Съпругата. Поне така се надявам.

Мирна се усмихна:

— Прав сте. Просто толкова съм свикнала, че дори не съм се замисляла. Нямам представа как е истинското ѝ име.

Бовоар се замисли колко жалка трябва да е една жена, за да позволи да я наричат Съпругата. Всъщност прозвището звучеше някак библейско, сякаш от Стария завет.

Габри донесе няколко бутилки бира, кола и купички с ядки и ги сложи на масата. Селяните, които стояха пред заведението цяла сутрин, най-сетне се бяха разотишли по домовете си. Времето изглеждаше мокро и мрачно отвън, но вътре бе топло и уютно. Почти бе възможно да забравят, че това не е приятелско събиране. Служителите от екип „Местопрестъпления“ все едно бяха изчезнали като дим през дървените греди и напомняха за себе си само с някое тихо дращене или приглушена размяна на думи. Сякаш бяха гризачи или призраци. Или полицаи, разследващи убийство.

— Разкажете ни как мина снощи — започна главен инспектор Гамаш.

— Беше лудница — отвърна Габри. — През последния дълъг уикенд на лятото всички се изсипаха тук. Повечето бяха изкарали целия ден на панаира и бяха уморени. Не им се е занимавало да готвят. Винаги е така през уикенда преди Деня на труда. Бяхме подготвени.

— В какъв смисъл? — намеси се Изабел Лакост, която тъкмо се присъедини към групата.

— Бях наел допълнителен персонал — обясни Оливие. — Всичко мина гладко. Посетителите бяха спокойни и затворихме навреме, към един след полунощ.

— Какво се случи после? — попита полицайката.

Повечето разследвания на убийства изглеждаха сложни, но всъщност бяха много прости. Трябваше само многократно да се задава въпросът „Какво се случи после?“. А внимателното изслушване на отговорите също бе от полза.

— Обикновено правя отчета на касата и оставям персонала от втора смяна да почисти, но съботите са по-различни — продължи Оливие. — Стария Мъндин идва, след като затворим, доставя всичко, което е ремонтирал през седмицата, и взема мебелите, които междувременно са се счупили или повредили. Не отнема много време и свършваме работата, докато сервитьорите и персоналът в кухнята почистват.

— Чакайте малко — прекъсна го Бовоар. — Значи Мъндин идва след полунощ в събота? Защо не в неделя сутрин или по някакво друго, по-нормално време? Защо посред нощ?

На инспектора му се стори, че има нещо потайно, а той имаше нюх за потайни и подмолни дела.

Оливие сви рамене:

— Май просто така сме свикнали. Когато започна да поправя мебелите ни, още не беше женен за Съпругата и прекарваше съботните си вечери тук. Докато затваряхме, използваше момента да вземе счупените неща. Не сме сметнали за нужно да променяме уговорката.

В село, където почти нищо не се променяше, звучеше логично да е така.

— Значи Мъндин е взел мебелите. Какво се случи после?

— Тръгнах си.

— Вие ли останахте последен в бистрото?

Оливие се поколеба.

— Не съвсем. Тъй като беше много натоварено, имаше още няколко неща за довършване. Но те са добри деца, разбирате ли? Отговорни.

Гамаш през цялото време слушаше мълчаливо. Предпочиташе така. Неговите колеги задаваха въпросите, а това му даваше възможност да наблюдава, да чува какво казват хората, как го казват и какво премълчават. Сега забеляза как в спокойния и услужлив тон на Оливие се промъква отбранителна нотка. Дали се опитваше да оправдае собственото си поведение, или да защити персонала си, за да не попаднат и те сред заподозрените?

— Кой си тръгна последен? — попита полицай Лакост.

— Малкият Пара — отвърна Оливие.

— Малкият Пара? Това да не е нещо като Стария Мъндин? — зачуди се Бовоар.

Габри направи гримаса:

— Разбира се, че не. Не се казва Малкият, би било твърде шантаво. Името му е Хавък.

Бовоар присви очи и стрелна Габриел Дюбо с ядосан поглед. Не обичаше да му се подиграват, а подозираше, че този едър и добродушен мъж прави точно това. Отмести поглед към Мирна, но тя не се смееше. Само кимна.

— Така се казва. Рор е кръстил сина си Хавък.

Жан Ги Бовоар си записа, но с неудоволствие и недоверие.

— Дали е заключил? — попита Лакост.

И Гамаш, и Бовоар бяха наясно, че това е въпрос от огромна важност, но Оливие сякаш не осъзнаваше значението му.

— Със сигурност.

Гамаш и Бовоар се спогледаха. Това вече беше нещо. Убиецът трябва да е разполагал с ключ. Изведнъж огромният списък с вероятни извършители рязко се сви.

— Може ли да ми покажете вашите ключове? — обърна се Бовоар към двамата мъже.

Оливие и Габри изровиха връзките си и ги подадоха на инспектора. Но се появи и трета връзка. Бовоар се извърна и видя комплекта ключове, който висеше от едрата ръка на Мирна.

— Дадоха ми ги за всеки случай, ако не мога да вляза в моя апартамент или ако има спешна ситуация.

— Merci — благодари Бовоар малко по-неуверено, отколкото се чувстваше. — Скоро давали ли сте ги назаем на някого?

— Не.

Младият инспектор се усмихна. Това беше добре.

— Освен на Стария Мъндин, разбира се. Беше изгубил неговите и трябваше да си извади нови.

— И на Били Уилямс — напомни Габри на Оливие. — Сещаш ли се? Обикновено използва ключа, който стои под саксията до входа, но не искаше вече да се навежда, докато мъкне дървата. Щеше да вземе онзи ключ, за да си изкара няколко дубликата.

Бовоар изкриви лице в пълно недоумение:

— Защо въобще си правите труда да заключвате? — попита накрая.

— Заради застраховката — отвърна Оливие.

„Е, нечии застрахователни премии ще скочат“ — помисли си Жан Ги. Погледна към Гамаш и поклати глава. Тези хора заслужаваха да бъдат заклани, докато спят. Но, естествено, по ирония на съдбата убитите винаги бяха онези, които се заключват и си слагат аларми. Опитът на Бовоар показваше, че Дарвин е бил в голяма грешка. Не оцеляваха най-приспособимите. Те загиваха, убити от идиотщината на съседите си, които дори не осъзнаваха какво са сторили и продължаваха своя тромав и непохватен живот.