Отровни думи

Глава двадесет и трета

— Bon Dieu.

Комисар Брюнел нямаше какво друго да каже и повтаряше само тези две думи, докато обикаляше из стаичката на дървената колиба. От време на време се спираше и вземаше някой предмет в ръце. Разширяваше очи, докато се вглеждаше в антиката, а после я връщаше на мястото и. Внимателно. И продължаваше към следващата.

— Mais, ce n’est pas possible108. Това е от Кехлибарената стая, сигурна съм — промълви възрастната дама, щом се приближи към оранжевата плочка, облегната на перваза на кухненския прозорец. — Bon Dieu, наистина! — прошепна и само дето не се прекръсти.

Известно време главният инспектор само наблюдаваше колежката си. Знаеше, че не я е подготвил добре за това. Опитал се бе да я предупреди, но снимките не можеха да предадат атмосферата на мястото. Разказал ѝ бе за финия порцелан.

За оловния кристал.

За оригиналните издания с автографи от авторите.

За гоблените.

За иконите.

— Това там цигулка ли е? — посочи Брюнел подпряния до фотьойла музикален инструмент, изваян от тъмно и топло дърво.

— Преместена е. — Бовоар се втренчи в най-младия си колега. — Докосвал ли си я снощи?

Моран се изчерви и отвърна с уплашен поглед:

— Малко. Само я взех и…

Комисар Брюнел вдигна цигулката и я заразглежда на светлината, която струеше през прозореца.

— Господин главен инспектор, можете ли да разчетете това?

Подаде му инструмента и посочи някакъв надпис. Докато детективът се взираше в буквите, дамата хвана лъка и се зае да го изучава също толкова старателно.

— Лък на Турт109 — почти изсумтя Брюнел и погледна безизразните лица на колегите си. — Оценява се на поне двеста хиляди. — Размаха го пред тях и се обърна към Арман Гамаш: — Какво пише, Страдивари?

— Не мисля. Струва ми се, че пише Anno 1738 — напрегна очи възрастният следовател, — Карло някой си, Fece in Cremona110. — Свали очилата и погледна Терез Брюнел. — Говори ли ви нещо?

Тя се усмихваше, а лъкът все още бе в ръката ѝ.

— Карло Бергонци. Бил е лютиер111. Най-добрият ученик на Страдивари.

— Значи не е от най-скъпите цигулки? — попита Бовоар, който бе чувал за Страдивари, но за този, другия — никога.

— Творчеството на неговия учител се цени повече, но инструмент, създаден от Бергонци, струва поне милион.

— Бергонци? — учуди се Моран.

— Да. Чували ли сте за тези цигулки?

— Не съвсем, но открихме и оригинални нотни листове с музика за цигулка. Към тях беше приложена бележка, в която се споменаваше някой си Бергонци. — Моран отиде до етажерката с книги и започна да ровичка, докато накрая извади купчина нотни листове и картичка. Връчи ги на комисар Брюнел, тя им хвърли един поглед и ги предаде на Гамаш.

— Имате ли представа на какъв език е? — попита дамата. — Не е руски, нито гръцки.

Гамаш се зачете. Картичката бе адресирана до Б, споменаваше се Бергонци, а подписът бе само инициал — Ш. Останалото не се четеше, макар че навярно съдържаше нежни и умилителни думи. Датата бе 8 декември 1950 година.

— Възможно ли е Б да е жертвата?

Главният инспектор поклати глава:

— Има разминаване в датите. По това време едва ли е бил роден. Предполагам, че няма как Б да е съкратено от Бергонци, нали?

— Не, за него е твърде късно. Отдавна е бил мъртъв. Значи трябва да разберем кои са Б и Ш и защо нашият човек е пазел нотите и картичката — заяви Брюнел. Погледна нотните листове и се усмихна. Подаде ги на Гамаш и посочи най-горния ред. Музиката бе композирана от някого с инициали Б. М.

— Така — изрече главният инспектор, като вдигна очи от листовете. — Това е оригинал на музикално произведение, композирано от Б. М. Приложената бележка е била адресирана до Б и в нея се говори за цигулка на Бергонци. Изглежда логично, че Б е свирел на цигулка и е композирал, а някой с инициал Ш му е направил този подарък. — Гамаш кимна към музикалния инструмент. — Е, кой е бил Б. М. и защо неговата композиция и цигулката му са попаднали у жертвата на убийството?

— Става ли за нещо? — обърна се Брюнел към Моран. Гамаш му подаде нотните листове.

Младият полицай стоеше с леко отворена уста и влажни плътни устни, а изражението му бе по-малоумно от обичайното. Вгледа се в нотите и си затананика. Сетне вдигна поглед.

— Изглежда добре.

— Изсвири я — нареди Гамаш и му връчи цигулката, оценена на поне един милион долара. Моран я прие с неохота. — Свирил си на нея снощи, нали? — попита началникът.

— Какво си направил? — викна Бовоар.

Моран се обърна към него:

— Вече бяхме взели отпечатъци и бяхме направили снимки. Казах си, че няма значение.

— Да не би да си жонглирал с порцелановия сервиз или да си тренирал бейзбол с кристалните чаши? Веществените доказателства не се пипат.

— Съжалявам.

— Изсвири композицията, моля — повтори Гамаш.

Комисар Брюнел подаде почти безценния лък на младежа.

— Това не съм го свирил снощи. Не разбирам от класическа музика.

— Доколкото можеш — настоя главният инспектор.

Полицай Моран се поколеба, но накрая опря цигулката под брадичката си, изпъчи се и вдигна лъка. Приближи го към струните от животински черва и го плъзна по тях.

От инструмента се понесоха плътните протяжни тонове на мелодията. Звукът бе толкова богат, че нотите почти видимо изпълниха въздуха. Музиката не бе композирана от Б. М. в толкова бавно темпо, колкото чуваха сега, или поне така предполагаше Гамаш, но полицай Моран очевидно се стараеше да следва нотите и това го затрудняваше. И все пак произведението звучеше красиво, сложно и изискано. Очевидно Б. М. си разбираше от работата. Главният инспектор затвори очи и си представи как убитият е седял сам в тази стаичка. Зимна вечер. Светът се трупал навън. На печката е къкрела постна зеленчукова супа, а в камината е бил запален огън, който излъчвал топлина. Къщурката била изпълнена с музика. Тази музика. Защо точно тя, а не друга?

— Позната ли ви е? — обърна се Гамаш към комисар Брюнел, която слушаше с притворени очи.

Дамата поклати глава и го погледна:

— Non, но е много красива. Кой ли е бил Б. М.?

Моран свали цигулката. Изпитваше видимо облекчение, че е приключил.

— Инструментът беше ли настроен, когато свирихте на него снощи, или се наложи да го настройвате? — попита Брюнел.

— Беше настроен. Човекът сигурно е свирил наскоро.

Младият полицай понечи да върне цигулката на мястото ѝ, но Гамаш го спря.

— Ако снощи не си свирил тази мелодия — посочи нотните листове главният инспектор, — тогава какво?

— Просто една фолклорна песен, на която ме е учил баща ми. Не е кой знае какво. Разбирам, че не трябваше…

Главният инспектор вдигна ръка, за да спре потока от извинения.

— Няма нищо. Просто ни изсвири онова, което си свирил снощи.

Забеляза стреснатия поглед на Моран и обясни:

— Това, което чухме току-що, не беше достойна демонстрация за възможностите на тази цигулка, нали? Беше ти трудно да следваш нотите. Искам да знам как е звучал инструментът в ръцете на жертвата.

— Но, сър, аз свиря само на фолклорна цигулка, не на класическа112.

— Каква е разликата? — попита Гамаш.

Моран се поколеба, преди да отговори:

— В самите инструменти няма голяма разлика. Но звукът, разбира се, е съвсем друг. Татко винаги е казвал, че класическата цигулка пее, а фолклорната танцува.

— Тогава потанцувай.

Моран се изчерви особено силно, за пореден път втъкна под брадичката си инструмента и застина. После плъзна лъка по струните.

Зазвуча мелодия, която изненада всички. Келтската елегия се изля от лъка, от цигулката, от младия полицай. Изпълни колибата чак до гредите на тавана, почти до всеки ъгъл. Непретенциозната музика се завихри покрай хората като цветове, вкусни ястия и оживени разговори. Загнезди се в гърдите им. Не в ушите, не в ума. А в сърцето. Бавна, тържествена, но и игрива. Изсвирена уверено. Стабилно.

Полицай Моран бе напълно променен. С непохватното си тяло и отпуснати крайници заемаше без усилие идеалната поза за цигулката, сякаш бе създаден с една-единствена цел. Да свири. Да възпроизвежда тази музика. Бе затворил очи. Изглеждаше така, както се чувстваше Гамаш. Изпълнен с радост.

С възторг дори. Такава бе силата ма тази музика, на този инструмент.

Докато наблюдаваше своя подчинен, главният инспектор внезапно осъзна на какво му напомня Моран.

На музикална нота. Голяма глава, крехко тяло. Младежът бе жива, ходеща нота, която очакваше своя инструмент. Цигулката. И макар видимият шедьовър да бе инструментът, полицай Пот Моран не му отстъпваше по нищо.

След минута младият мъж спря да свири и музиката отшумя, погълната от гредите, от книгите, от гоблените. От хората.

— Беше прекрасно — отрони комисар Брюнел.

Моран ѝ подаде цигулката:

— Казва ce Colm Quigley. Любимата ми.

Щом пусна изтънчения инструмент, той мигом се превърна в същия върлинест и непохватен млад човек, който бе преди. Но за хората, които го бяха чули да свири, никога повече нямаше да е просто недодялан новак.

— Merci — благодари му Гамаш.

Комисар Брюнел остави цигулката.

— Дръж ме в течение, ако откриеш нещо повече по въпроса — заръча главният инспектор и подаде на Моран картичката и нотните листове.

— Да, сър.

Терез Брюнел продължи да разглежда стаичката, като се спираше на всяко съкровище и от време на време промърморваше: Bon Dieu. Всяко следващо ѝ се струваше по-удивително от предишното.

Но нищо не можеше да се сравни с изненадата, която очакваше главен инспектор Гамаш. В най-затуления ъгъл на колибата, близо до гредите на тавана. Ако някой от екипа, който претърсваше къщурката предишния ден, я бе видял, щеше да я подмине с мисълта, че това е единственото нормално нещо наоколо. Какво по-естествено от паяжина в горска колиба?

Но се оказа, че тя е най-неестественото.

— Bon Dieu — промълви отново комисар Брюнел, като вдигна в ръка чиния, украсена с декоративни жаби. — От колекцията на Екатерина Велика. Изгубена преди стотици години. Невероятно.

Но според Гамаш, ако колежката му искаше да види нещо наистина „невероятно“, трябваше да погледне насам, към паяжината. Бовоар бе включил фенерчето.

Преди да я види на живо, главният инспектор не бе повярвал на очите си. Но ето я — блещукаше почти весело в онзи ъгъл, под рязката изкуствена светлина, и сякаш им се подиграваше.

Woe, шепнеше паяжината.

— Woe — отвърна Гамаш шепнешком.

Час по-късно комисар Брюнел откри Арман Гамаш в ъгъла на зеленчуковата градина, поседнал на стола от изкривени клони.

— Приключих с огледа.

Гамаш стана от мястото си и колежката му се отпусна уморено на стола с дълбока въздишка.

— Никога не съм виждала подобно нещо, Арман. Разбивала съм групи за нелегална търговия с крадени произведения на изкуството и съм попадала на удивителни колекции. Спомняте ли си случая „Шарбоно“ миналата година в Леви113?

— Картините на Ван Ейк114?

Дамата кимна, сетне разтърси глава, сякаш за да прочисти ума си.

— Фантастични находки. Купища оригинални скици и дори едно маслено платно, за чието съществуване никой не бе подозирал дотогава.

— Нали имаше и нещо на Тициан?

— Oui.

— Искате да кажете, че това място е още по-удивително?

— Не ми се ще да се впускам в лекции, но смея да твърдя, че вие и хората ви не оценявате мащаба на откритието си.

— Можете спокойно да ми изнесете лекция — успокои я Гамаш. — Затова ви поканих.

Възрастният детектив се усмихна и жената за пореден път си каза, че може би най-рядката находка в цялата ѝ кариера е главен инспектор Гамаш.

— Навярно е добре да се настаните удобно — предложи Брюнел. Детективът си намери дънер, на който поседна като на табуретка. — Случаят „Шарбоно“ беше грандиозен — продължи дамата, — но в много отношения бе напълно прозаичен. Повечето групировки, които се занимават с кражби на произведения на изкуството, както и повечето колекционери, които търгуват на черния пазар, имат една или максимум две сфери, в които се специализират. Тъй като пазарът е толкова тясно профилиран и се въртят огромни суми пари, на крадците им се налага също да са експерти, но само в една или две малки области. Италианска скулптура от седемнайсети век. Фламандски майстори на живописта. Гръцки антики. Но никога всичко това накуп. Специализират се. Иначе как да разберат дали не крадат фалшификати или копия? Затова и в случая „Шарбоно“ открихме изумителни неща, но всички те, малко или много, бяха от един „род“. Vous comprenez115?

— Oui. Всички находки са били ренесансови картини, и то предимно на един художник.

— C’est ça116. Виждате колко тясно се профилират повечето крадци. Но тук — махна към колибата — има ръчно изработени копринени гоблени, старинен оловен кристал. Знаете ли какво открихме под извезаната покривка? Убитият се е хранел на една от най-изящните инкрустирани маси, които съм виждала. Навярно е на около петстотин години и е дело на истински майстор. Дори покривката е шедьовър. Повечето музеи биха я съхранявали зад стъкло. От лондонския „Виктория и Албърт“ биха платили цяло състояние за нея.

— Може би са платили.

— Смятате, че може да е била открадната оттам? Възможно е. Чака ме много работа.

Брюнел като че ли бе нетърпелива да започне. В същото време май не и се искаше да си тръгва от горската колиба и нейната градина.

— Питам се кой ли е бил? — Жената се пресегна и си отчупи няколко шушулки грах от близката лоза, като подаде една на събеседника си. — Всички нещастия на човека се дължат на неспособността му да стои тихо в своята стая, усамотен.

— Паскал. — Гамаш разпозна цитата и осъзна колко е подходящ за случая. — Човекът от колибата е имал такава способност. Но се е обкръжил с много предмети, които са имали какво да кажат. Били са пълни с истории.

— Интересна гледна точка.

— Каква е тази Кехлибарена стая?

— Откъде знаете за нея? — Брюнел се взря изпитателно в колегата си.

— Докато оглеждахте, споменахте за нея.

— Така ли? Вижда се оттук. Оранжевото на кухненския прозорец.

Гамаш погледна в указаната посока и наистина, плочката беше там и сияеше на слабата светлина, която улавяше. Приличаше на голямо дебело парче цветно стъкло. Дамата я погледа хипнотизирано още известно време и накрая откъсна очи:

— Съжалявам. Никога не съм очаквала, че именно аз ще я открия.

— Какво искате да кажете?

— Кехлибарената стая е създадена в началото на XVIII век в Прусия от Фридрих I. Представлявала огромно помещение, цялото от кехлибар и злато. Художници и майстори работили години наред върху нея, а когато приключили, тя се превърнала в едно от чудесата на света. — Детективът забеляза отнесения поглед на колежката си и предположи, че тя си представя как е изглеждала стаята. — Поръчал я е за съпругата си, София Шарлота. Но няколко години по-късно стаята била подарена на руския император и останала в Санкт Петербург до започването на войната.

— Коя война?

Жената се усмихна:

— Добър въпрос. Втората световна война. Руснаците навярно са я разглобили, когато са осъзнали, че нацистите са на път да превземат града, но не са успели да я скрият. Германците я открили.

Брюнел замълча.

— Продължавайте — прикани я Гамаш.

— Това е. Не се знае нищо повече. Кехлибарената стая изчезнала. Оттогава историци, иманяри и антиквари не спират да я търсят. Предполага се, че германски войски под командването на Алберт Шпеер117 са отнесли стаята. Навярно са я скрили някъде, за да я опазят. Но оттогава никой не я е виждал.

— Какви теории има? — попита главният инспектор.

— Най-популярната е, че Кехлибарената стая е била унищожена по време на съюзническите бомбардировки. Но има и друга. Алберт Шпеер бил много интелигентен мъж и някои вярват, че не бил съвсем нацист. Бил верен на Хитлер, но не вярвал в много от неговите идеали. Шпеер бил интернационалист, образован и изтънчен човек, чийто основен приоритет бил да спаси световните съкровища от унищожение във войната.

— Алберт Шпеер може и да е бил образован — отбеляза Гамаш, — но е бил нацист. Знаел е за концентрационните лагери, за убийствата и е приемал всичко. Участвал е в същите зверства, просто е имал по-добър имидж.

Главният инспектор говореше хладно, погледът му бе твърд.

— Не мога да ви противореча, Арман, даже точно обратното. Просто ви казвам какви са теориите. Според онази, в която главно действащо лице е Шпеер, той скрил Кехлибарената стая далеч от армиите на нацистите и на съюзниците. В Рудните планини.

— Къде?

— Планинска верига между Германия и днешна Чехия.

И двамата потънаха в размисъл. Накрая Гамаш проговори:

— Как така парче от Кехлибарената стая е попаднало тук?

— И къде е останалото от стаята?

Дени Фортен седна срещу Клара Мороу. Беше по-млад, отколкото му се полагаше. На около четиридесет навярно. Неуспял художник, който бе открил в себе си друг, по-голям талант. Разпознаваше таланта на другите.

Можеше да се нарече просветлен егоизъм. Най-хубавият вид, доколкото Клара можеше да прецени. Никой не се превръщаше в мъченик, никой не дължеше нищо на никого. Художничката от Трите бора не хранеше илюзии, че Дени Фортен би седял в бистрото на Оливие с бира „Сан Амбоаз“ в ръка, ако не бе убеден, че може да извлече някаква лична полза от срещата.

А единствената причина Клара да присъства (освен необузданото ѝ его) беше, че тя също искаше нещо от Фортен. Слава и богатство.

Или поне една безплатна бира.

Но преди да се впусне в несравнимо славното битие на известната художничка Клара Мороу, трябваше да направи нещо. Бръкна в чантата си и извади предмет, омотан в кърпа.

— Помолиха ме да ви го покажа. Преди няколко дни тук намериха труп. Жертва на убийство.

— Наистина? Това е доста необичайно, нали?

— Не чак толкова, колкото предполагате. По-странното е, че никой в селото не познава убития. Но полицията наскоро попадна на колиба в гората, а в нея откриха това. Главният разследващ ме помоли да ви го покажа. Дали случайно можете да ни кажете нещо за него?

— Улика? — Мъжът се наведе и заинтригувано проследи как Клара разопакова вързопа. След малко съзря миниатюрни мъже и жени на някакъв бряг, отправили поглед отвъд дървената шир, към халбата жива бира пред него.

Художничката се вгледа в събеседника си. Той присви очи, надвеси се над дървената скулптура и съсредоточено стисна устни.

— Хубава е. Добра техника, бих казал. Забележителен детайл, всяко лице е различно от другите, има собствен характер. Да, като цяло, смятам, че е приличен пример за резбарско изкуство. Малко примитивен, но какво друго да очакваме от човек, който си е дялкал в гората.

— Наистина ли? — възкликна Клара. — Според мен е много добра работа. Дори отлична.

Галеристът се отпусна назад на стола си и се усмихна. Не снизходително, а така, както приятел се усмихва на друг, по-мил свой другар.

— Може би съм малко суров, но съм виждал безброй такива през кариерата си.

— Такива? Точно като тази скулптура?

— Не, но доста близки. Дърворезби на хора, които ловят риба, пушат лула или яздят кон. Последните са най-ценни. Винаги се намират купувачи за добре изработен кон или куче. Или прасе. Прасетата са хит.

— Полезна информация. Отдолу има надпис — добави Клара, обърна статуетката и я подаде на Фортен.

Той почти примижа, после си сложи очилата, прочете, намръщи се и върна фигурката с думите:

— Чудя се какво ли означава.

— Някакви предположения? — не се отказваше Клара. Искаше да изкопчи някаква информация за Гамаш.

— Почти със сигурност е подпис или някаква номерация. Начин за идентификация. Тази единствена ли е?

— Има още една. На колко я оценявате?

— Трудно е да се каже — отвърна Фортен, като взе отново скулптурата. — Сама по себе си е доста добра. Но все пак не е прасе.

— Жалко.

— Хмм… — замисли се мъжът за момент. — Бих казал двеста, двеста и петдесет долара.

— Само толкова?

— Може и да греша.

Клара виждаше, че събеседникът ѝ се придържа към любезния тон, но вече започва да се отегчава. Уви статуетката в кърпата и я върна в чантата си.

— Така… — наклони се Дени Фортен към нея, а на красивото му лице се изписа заинтригувано изражение. — Нека си говорим за наистина велико изкуство. Как искате да бъдат изложени творбите ви?

— Приготвила съм няколко скици — отговори Клара и му подаде бележника си.

След няколко минути мъжът вдигна глава, интелигентните му очи сякаш грееха.

— Прекрасно. Харесва ми как сте групирала картините и сте оставила пространство около тях. За да дишат, нали?

Клара кимна. Беше такова облекчение да разговаря с някого, който нямаше нужда от подробни обяснения.

— Особено ми допада, че трите възрастни жени не са една до друга. На пръв поглед е най-логично да са заедно, но вие сте ги разпределила така, че всяка да заема централно място на една от стените.

— Исках да ги обградя с други платна — сподели развълнувано Клара.

— Като последователи, приятели или критици — отвърна Фортен също с вълнение. — Не е ясно какви са намеренията им.

— И как може да се променят — добави художничката и се приведе напред. Беше показала идеите си на Питър, а той ги бе прегледал любезно и се бе изказал окуражително. Но беше ясно, че съпругът ѝ не е разбрал какво е имала предвид. На пръв поглед планът ѝ за подреждане на изложбата навярно изглеждаше небалансиран. Такъв си и беше. Умишлено. Клара искаше, когато хората влязат в залата, да видят картини с доста традиционен вид, но постепенно да осъзнаят, че изобщо не са традиционни.

В тях имаше дълбочина, смисъл, предизвикателство.

Разговорът продължи повече от час. Обмениха идеи за изложбата, обсъдиха тенденциите в съвременното изкуство и вълнуващите млади художници, сред които Клара заемаше челна позиция, както побърза да я увери събеседникът ѝ.

— Мислех да не ви казвам, защото може и да не се получи, но изпратих портфолиото ви на Фицпатрик от МоМА118. Той е мой стар приятел и обеща да дойде на вернисажа…

Клара възкликна изненадано и почти разля бирата си. Фортен се разсмя и вдигна ръка.

— Почакайте, друго исках да ви кажа. Помолих го да разкаже и на свои познати. Доколкото разбрах, е вероятно да дойде Алийн от „Ню Йорк Таймс“…

Галеристът спря за миг, защото му се стори, че Клара всеки момент ще получи инфаркт. Когато тя най-накрая затвори уста, Фортен продължи:

— За наш късмет, Дестин Браун ще бъде в Ню Йорк по същото време и ще подготвя изложба в МоМА. Тя също е проявила интерес.

— Дестин Браун? Ванеса Дестин Браун? Главният куратор на галерия „Тейт“119 в Лондон?

Фортен кимна, този път държеше здраво халбата си на масата. Но Клара вече не изглеждаше способна да събори каквото и да е. Сякаш напълно се бе парализирала. Седеше в уютното малко бистро, а светлината на късното лято се процеждаше през декорираните с шпроси прозорци. През тях, зад галериста, виждаше старите къщи, които се сгряваха под слънчевите лъчи. Лехите с рози, клематис и ружи. Виждаше съселяните си, които познаваше по имена, знаеше дори навиците им. Виждаше и трите високи бора, възправени като фарове. Човек не можеше да ги пропусне, макар да бяха обградени от гори. Ако знаеше какво търси и имаше нужда от фар.

Животът скоро щеше да я отведе далеч оттук. От мястото, където бе намерила себе си. Това стабилно селце бе останало непроменено с течение на годините, но помагаше на своите обитатели да се променят. Клара бе пристигнала тук веднага след завършването на колежа по изкуствата. Тогава преливаше от авангардни идеи, обличаше се в различни тонове сиво и виждаше света в черно-бяло. Беше толкова самоуверена. Но тук, в това забутано селце, бе открила цветовете. И нюансите. Видяла ги бе в съселяните си, които щедро ѝ позволиха да рисува вътрешния им свят. Да не ги изобразява като съвършени човешки същества, а като борещи се с живота мъже и жени, всеки със своите недостатъци. Изпълнени със страхове, неувереност и — поне в един случай — с мартини.

Те оставаха гордо изправени. В пущинака. Нейният пристан. Нейните борове.

Изведнъж изпита огромна благодарност към съседите си и към вдъхновението, което ѝ бе дало шанс да ги увековечи.

Притвори очи и се наслади на слънчевите лъчи, които огряваха лицето и.

— Добре ли сте? — попита я Фортен.

Клара отвори очи. Видя го окъпан в светлина, русата му коса сияеше с топли отблясъци, а на лицето му имаше търпелива топла усмивка.

— Знаете ли, може би не трябва да ви го казвам, но преди няколко години никой не искаше да погледне картините ми. Само ми се присмиваха. Беше жестоко. Почти се бях отказала.

— Повечето велики художници са преживели същото — увери я той нежно.

— Почти се провалих в Художествената академия. Не съм го казвала на много хора.

— Още една бира? — попита Габри, докато вземаше празната халба на Фортен.

— За мен не, merci — отговори галеристът и отново се обърна към Клара: — Да си остане между нас. Повечето от най-добрите не са завършвали академията. Как е възможно да се изпита и оцени един творец?

— Винаги съм бил добър с тестовете — вметна Габри и взе чашата на Клара. — Не, не. Исках да кажа с тестисите.

Погледна художничката лукаво, врътна се и изчезна.

— Шибан педал — промърмори Фортен и си взе шепа кашу. — Не ви ли се гади от тия?

Клара застина. Погледна галериста, за да се увери, че се е пошегувал. Не се шегуваше. Но беше прав. Изведнъж и прилоша и бе готова да повърне.