Отровни думи

Глава шеста

— Господин инспектор, Шарън Харис е.

Гамаш пое телефонната слушалка.

— Oui, доктор Харис.

— Все още не съм готова с пълната аутопсия, но събрах малко информация от работата ми до момента.

— Слушам ви. — Инспекторът се облегна на бюрото и придърпа бележника си.

— По тялото няма отличителни особености, татуировки или белези от операции. Изпратих за анализ стоматологични проби.

— Как изглеждат зъбите му?

— Трябва да призная, че не са толкова зле, колкото очаквах. Мога да се обзаложа, че не е ходил често на профилактични прегледи и е изгубил един-два кътника заради заболяване на венците, но като цяло са в доста добра форма.

— Миел ли ги е редовно?

Патоложката се засмя:

— Невероятно, но факт. Дори ги е почиствал със зъбен конец. Има леко отдръпване на венците, малко плака и възпаления, но се вижда, че е полагал грижи за зъбите си. Дори има данни, че преди време ги е лекувал сериозно: пломби, запълнени канали. — Все скъпи процедури.

— Именно. Човекът е имал пари някога.

„Не се е родил скитник — помисли си Гамаш. — Но кой ли се ражда без дом?“

— Може ли да се определи преди колко време са правени пломбите и другите процедури?

— Бих казала, че поне преди двайсет години, ако се съди по степента на износване и използваните материали. Изпратих проби на съдебномедицинския стоматолог. Би трябвало да ми се обади утре.

— Преди двайсет години — повтори замислено инспекторът, докато пресмяташе и записваше числа в бележника си. — Мъжът е бил на около седемдесет. Това означава, че за последно е ходил на зъболекар, когато е бил на около петдесет. После се е случило нещо. Уволнили са го, пропил се е, получил е нервен срив… Някакво преломно събитие го е тласнало към пропастта.

— Да, нещо се е случило — съгласи се доктор Харис, — но тогава не е бил на около петдесет. По-скоро между трийсет и пет и четиридесет.

— Толкова отдавна? — възкликна Гамаш объркано и погледна записките си. Беше си отбелязал 20 ans30 и го бе оградил в кръгче.

— Това исках да ви кажа — обясни патоложката. — Нещо не е съвсем наред с тялото.

Гамаш изправи гръб и свали полукръглите си очила за четене. Бовоар беше в другия край на стаята, но забеляза жеста на началника си и се приближи до бюрото му.

— Продължавайте — подкани Гамаш и кимна на Жан Ги да седне. Натисна един бутон на телефона. — Превключих на високоговорител. Инспектор Бовоар също е тук.

— Добре. Ами, стори ми се странно, че този мъж на пръв поглед беше руина, но се оказа, че старателно си е миел зъбите и дори ги е чистел с конец. Но пък бездомниците често имат необичайни навици. В много случаи са психически нестабилни и проявяват маниакално поведение.

— Но обикновено не са вманиачени на тема хигиена — отбеляза главният инспектор.

— Вярно е. Но ми се стори странно. А като го съблякох, установих, че е чист. Къпал се е наскоро. Косата му беше рошава и буйна, но също добре измита.

— Има временни приюти, може да е посетил някой от тях — предположи Гамаш. — Въпреки че човек от нашия екип се обади на всички местни старчески домове и приюти и те не знаеха за него.

— Как разбрахте? — Патоложката рядко поставяше под въпрос работата на главния инспектор, но ѝ стана любопитно. — Не знаем името му, а описанието му сигурно отговаря на много други бездомници.

— Така е — призна Гамаш. — Колежката го е описала като слаб възрастен мъж на около седемдесет, с бяла коса, сини очи и загрубяла кожа. Имало подобни скитници, но никой от тях не бил изчезнал. Изпратили сме и колега, който обикаля с негова снимка.

От другата страна настана мълчание.

— Какво има?

— Описанието ви е грешно.

— Какво? — Сигурен бе, че е видял ясно мъжа, също като останалите присъстващи.

— Не е бил старец. Затова исках да говоря с вас. Заради зъбите му реших да разгледам по-обстойно. По стените на артериите и кръвоносните съдове почти няма плаки и данни за атеросклероза. Простатата не е особено увеличена и не е страдал от артрит. Бих казала, че е бил на петдесет и няколко години.

„На моята възраст“ — помисли си Гамаш. Възможно ли бе онази развалина, която бяха намерили на пода, да е на същата възраст като него?

— Освен това не смятам, че е бил бездомен.

— Защо?

— Твърде чист е. Полагал е грижи за себе си. Разбира се, не е имал шанс да го снимат за корица на списание, но в крайна сметка не всички изглеждаме като инспектор Бовоар.

Жан Ги леко се изпъчи.

— Външно прилича на седемдесетгодишен, но се оказа, че е бил в добра физическа форма. После разгледах дрехите му. И те бяха чисти. И закърпени. Бяха стари и износени, но propres31.

Доктор Харис прибягна до типична за Квебек дума, която все по-рядко се използваше в разговорната реч, предимно от по-възрастни родители. Но тук сякаш бе точно на място. Propre. Дрехите не бяха нито по-специални, нито последен писък на модата, но все пак бяха здрави, чисти и прилични. В думата имаше някакво повяхнало достойнство.

— Предстои ми още работа, но това са първоначалните ми наблюдения. Ще ви изпратя всичко по имейл.

— Bon32. Можете ли да предположите с какво се е занимавал? Как се е поддържал във форма?

— Тоест за коя фитнес зала е имал абонаментна карта? — подхвърли патоложката шеговито.

— Точно така — потвърди главният инспектор. — Бягал ли е, или е вдигал тежести? Ходел ли е на спининг, на пилатес?

Доктор Харис се разсмя на глас:

— Предположението ми е, че не е ходел много, но доста е вдигал тежко. Мускулатурата в горната част на тялото му е малко по-развита от тази в долната част. Ще имам предвид този въпрос в следващите етапи от работата ми.

— Merci, docteur33 — благодари ѝ Гамаш.

— Още нещо — намеси се Бовоар. — Оръжието, с което е извършено убийството. Имате ли нови следи? Догадки?

— Тъкмо щях да премина към тази част от аутопсията, но след като хвърлих един бърз поглед, няма промяна в преценката ми. Твърд и тъп предмет.

— Ръжен за камина? — попита Жан Ги.

— Вероятно. Забелязах нещо бяло по раната. Може да е пепел.

— Ще получим резултатите от лабораторните изследвания на ръжените до утре сутринта — вметна Гамаш.

— Като имам повече информация, ще се обадя пак.

Точно когато доктор Харис затвори, полицай Лакост се върна от разпитите.

— Навън малко се проясни. Залезът ще е красив.

Бовоар я зяпна невярващо. От нея се очакваше да обърне Трите бора с краката нагоре в търсене на улики и на оръжието, с което е извършено убийството. Трябваше да разпитва заподозрени и да гони престъпник, а първите ѝ думи бяха за красивия залез!

Инспекторът забеляза, че началникът му се приближи до един от прозорците и отпи от кафето си. Гамаш се извърна и се усмихна:

— Прекрасно.

В центъра на временния щаб бе разположена конферентна маса, а в полукръг до единия ѝ край бяха подредени бюра и столове. На всяко бюро имаше компютър и телефон. Организацията малко напомняше за Трите бора — конферентната маса беше селският площад, а бюрата — магазините. Древна и изпитана подредба.

Млад полицай от местния участък на Sûreté се приближи колебливо, сякаш искаше да каже нещо.

— Мога ли да ви помогна? — обърна се към него главен инспектор Гамаш.

Останалите местни полицаи спряха и се втренчиха в колегата си. Някои си размениха многозначителни усмивки.

Младежът изправи рамене:

— Бих искал да се включа в разследването.

Настъпи мъртвешка тишина. Дори техниците изоставиха работата, която вършеха, като хора, които зарязват всичко, за да наблюдават разгръщащо се пред очите им ужасно бедствие.

— Моля? — Инспектор Бовоар направи крачка напред. — Какво каза?

— Бих искал да помагам.

До този момент младият полицай трябваше да е забелязал, че към него с бясна скорост се носи камион, а собственият му автомобил е извън контрол. Осъзна грешката си, но бе твърде късно.

Разбра в каква ситуация е, но остана неподвижен на мястото си — дали от ужас или от смелост, не беше ясно. Зад него четирима-петима едри и здрави полицаи стояха със скръстени ръце и не му помагаха.

— Не трябва ли да подреждаш бюра и да опъваш телефонни кабели? — Бовоар се приближи към младежа.

— Да. Свърших всичко — отвърна той с по-тих и колеблив глас.

— Защо си мислиш, че можеш да ни помогнеш?

Главният инспектор стоеше зад заместника си и мълчаливо наблюдаваше сцената. Младият полицай поглеждаше инспектор Бовоар, когато отговаряше на въпросите му, но веднага след това отместваше очи към Гамаш.

— Познавам района. И местните хора.

— Те също. — Бовоар посочи неподвижната стена от полицаи зад младежа. — Ако имахме нужда от помощ, защо да изберем точно теб?

Въпросът сякаш го стъписа и той остана безмълвен. Жан Ги махна с ръка, за да го отпрати, и понечи да си тръгне.

— Защото помолих — каза най-сетне полицаят, като се обърна към главния инспектор.

Бовоар спря и се извърна с невярващо изражение:

— Pardon?34 Pardon? Тук работим по убийство, не играем детска игра. Ти изобщо от Sûreté ли си?

Въпросът бе съвсем основателен. Младежът изглеждаше на около шестнайсет, униформата висеше свободно на слабото му тяло, макар че видимо бе направил опит да я попристегне тук-там. Както бе застанал по-напред, а неговите confrères35 стояха в редица зад него, сцената наподобяваше схема на еволюцията и младият служител бе изчезващият вид.

— Щом си свършил със задачите си, напусни, ако обичаш.

Младежът кимна. Понечи да се върне към задълженията си, но като тръгна, пред него се изпречи стената от полицаи и той се спря. Заобиколи ги, докато Гамаш и екипът му от отдел „Убийства“ го наблюдаваха. Преди да се захванат отново за работа, за последно видяха гърба и силно зачервения врат на отдалечаващия се млад мъж.

— Моля, заповядайте — обърна се Гамаш към Бовоар и Лакост и те заеха места около конферентната маса.

— Какво мислите? — попита началникът тихо.

— За мъртвеца?

— За младежа.

— Ох, стига! — въздъхна Бовоар раздразнено. — Ако изобщо имаме нужда от някого, в отдела ни има достатъчно много добри служители. В случай че са заети с разследвания, можем да преминем към списъка с чакащи. Винаги се намират полицаи от други отдели, които биха дали мило и драго, за да се прехвърлят в „Убийства“. Защо да вземаме неопитно хлапе от дивата провинция? Ако ни е нужен още един колега, нека повикаме някого от централата.

Това беше вечният спор.

В отдел „Убийства“ към Sûreté du Québec бяха най-престижните постове, които можеха да заемат полицаите в тази провинция. Дори в цяла Канада. Работеха по най-ужасните престъпления в кошмарни условия. Но работеха редом с най-добрия, най-уважавания и най-известния следовател. Главен инспектор Гамаш.

Тогава защо трябваше да обират утайката?

— Определено бихме могли да постъпим така — съгласи се началникът.

Но Бовоар знаеше, че той няма да го послуша. Главният инспектор бе попаднал на Изабел Лакост пред кабинета на завеждащия отдел „Пътна полиция“, докато младата жена чакаше шефът ѝ всеки миг да я уволни. Арман Гамаш изненада всички, като ѝ предложи да я вземе в екипа си.

Бовоар пък откри в момент, когато сегашният му заместник бе понижен до пазач на веществени доказателства в местния участък на Sûreté в Троа ривиер. Тогава Жан Ги все още бе принуден да носи всеки ден полицейската си униформа и да влиза в хранилището за улики. Да стои затворен там. Като животно в клетка. Толкова бе ядосал колегите и шефовете си, че това бе единственото място, където можеха да го пратят. Сам. С неодушевени предмети. По цял ден нищо не се случваше и беше тихо, освен когато други полицаи идваха да оставят или да вземат някоя улика. Дори не го поглеждаха в очите. Беше се превърнал в прокажен. Неудобен. Невидим.

Но главен инспектор Гамаш го видя. Един ден занесе нещо в хранилището за улики и там намери Жан Ги Бовоар.

Полицаят, когото всички отбягваха, стана заместник-ръководител в отдел „Убийства“.

Но той не можеше да се отърси от убеждението си, че до момента Гамаш просто е имал късмет, с няколко забележителни изключения. Истината бе, че неопитните полицаи са опасни. Бяха склонни да допускат грешки. А в отдел „Убийства“ грешките водеха до смърт.

Бовоар се извърна и погледна с отвращение слабичкия млад служител. Този ли щеше да направи фаталния фал? Могъщата грешка, която отново ще причини нечия смърт? „Сигурно аз ще го отнеса“-помисли си инспекторът. Или по-лошо. Погледна към Гамаш, който стоеше до него, и прошепна:

— Защо точно той?

— Изглежда приятен — обади се Лакост.

— Като залеза — подхвърли Жан Ги саркастично.

— Като залеза — повтори колежката му. — Стоеше там съвсем сам.

Настъпи мълчание.

— Само затова ли? — попита Бовоар.

— Не се вписва. Виж го само.

— Би взела изтърсака от котилото? Би му дала да се занимава с разследване на убийство? За бога, началник — обърна се към Гамаш, — да не сте Майка Тереза?

— Не съм ли? — усмихна се леко главният инспектор.

— Имаме нужда от най-добрите в този екип за този случай. Нямаме време да обучаваме новаци. А този, честно казано, едва ли може да си върже и обувките сам.

Гамаш трябваше да признае, че младият полицай наистина изглежда непохватен. Но имаше още нещо.

— Ще го вземем — заяви. — Знам, че не си съгласен, и разбирам мотивите ти.

— Тогава защо да го вземаме, началник?

— Защото помоли — отговори Гамаш и стана. — Никой друг не по направи.

— Но и останалите биха се присъединили към нас на секундата — възрази Бовоар и също се изправи. — Кой не би?

— Какви качества търсиш в членовете на нашия екип? — попита шефът му.

Младият инспектор се замисли.

— Искам хора, които са умни и силни.

Гамаш кимна към младежа:

— Според теб колко сила бе нужна, за да постъпи той така? Колко сила му трябва, за да отива на работа всеки ден? Почти толкова, колкото ти е коствало на теб в Троа ривиер. Или на теб — обърна се към Лакост — в „Пътна полиция“. Другите може и да искат да дойдат при нас, но или нямат достатъчно мозък в главите, или им липсва кураж да помолят. Нашият младеж има и от двете.

„Нашият — повтори си Бовоар наум. — Нашият младеж.“ Хвърли поглед към другия край на помещението, където стоеше момчето. Само. Внимателно навиваше кабели и ги прибираше в кашон.

— Ценя мнението ти, Жан Ги, знаеш много добре. Но в този случай съм непоколебим.

— Разбирам, началник. — Наистина разбираше. — Виждам, че е важно за вас. Но невинаги сте прав.

Гамаш се втренчи в своя заместник и Бовоар се отдръпна стреснато. Уплаши се, че е стигнал твърде далеч, че е прекрачил границата. Но тогава главният инспектор се усмихна и заяви:

— С удоволствие ще те изслушам, ако смяташ, че правя грешка.

— Мисля, че в момента допускате грешка.

— Ще го имам предвид. Благодаря ти. Би ли повикал онзи млад човек, за да се присъедини към нас?

Бовоар прекоси стаята самоуверено и се спря пред полицая:

— Ела с мен.

Младежът се изправи. Изглеждаше притеснен.

— Да, сър.

Зад тях един служител се изкиска. Инспекторът спря и се обърна към младежа, който вървеше по петите му.

— Как се казваш?

— Пол Моран. Работя в участъка на Sûreté в Ковънсвил, сър.

— Полицай Моран, моля, седнете на масата. Искаме да чуем вашите разсъждения по повод разследването на това убийство.

Моран го погледна смаяно. Но не толкова смаяно, колкото едрите мъже, които стояха отзад. Бовоар се обърна и бавно закрачи към конферентната маса. Чувстваше се добре.

— Докладвайте, моля — подкани Гамаш и хвърли поглед към часовника си. Беше пет и половина.

— Започнаха да пристигат резултатите от тестовете на някои улики, които събрахме в бистрото тази сутрин — започна Бовоар. — Кръв от жертвата, макар и малко количество, бе открита между дъските на пода.

— Доктор Харис ще е готова с пълната аутопсия скоро — вметна главният инспектор. — Според нея липсата на кръв може да се обясни с вътрешните кръвоизливи.

Бовоар кимна:

— Имаме анализ на дрехите. Все още няма следи, които да ни насочат към самоличността му. Облеклото му е старо, но чисто. Някога е било висококачествено. Пуловер от мериносова вълна, памучна риза, панталони от рипсено кадифе.

— Дали е бил облечен с най-хубавите си дрехи? — обади се полицай Лакост.

— Да? — подкани я Гамаш, като се приведе и свали очилата си.

— Ами… — Младата жена се разрови в мислите си. — Да предположим, че е отивал на среща с важен за него човек. Навярно би се изкъпал, избръснал, дори би си изрязал ноктите преди това.

— И би облякъл чисти дрехи — продължи мисълта ѝ Бовоар. — Може да ги е взел от магазин за втора употреба или от офис на благотворителна организация, където се даряват неизползвани вещи.

— Има такъв в Ковънсвил — намеси се полицай Моран — и още един в Гранби. Ще ги проверя.

— Чудесно — отвърна главният инспектор.

Полицай Моран хвърли поглед към Бовоар, който му кимна окуражително.

— Доктор Харис не е убедена, че човекът е бил скитник, поне не в класическия смисъл на думата — заяви Гамаш. — Изглеждаше на около седемдесет, но според нея е бил по-близо до петдесетте.

— Шегувате се! — възкликна полицай Лакост. — Какво ли му се е случило?

„Това е въпросът — помисли си Гамаш. — Какво му се е случило? Докато е бил жив, какво го е състарило с две десетилетия? И какво е причинило смъртта му?“

Бовоар се изправи и се приближи към чистите бели листове, закрепени на стената с габърчета. Взе нов маркер, отвори капачката и инстинктивно я поднесе към носа си, за да я подуши.

— Нека опишем събитията от снощи — подкани ги.

Изабел Лакост прегледа записките си и разказа какво е научила от разпитите на персонала, работил в бистрото предишната вечер.

Вече имаха по-ясен поглед върху развилите се събития. Докато слушаше, Арман Гамаш си представяше оживения салон, пълен с жители на селото, които хапват или вдигат наздравици в почивния ден. Разговарят за селския панаир в Брюм, обсъждат конните надбягвания, търговията с добитък, занаятчийските шатри. Празнуват края на лятото и се сбогуват с роднини и приятели. Когато си тръгват и последните клиенти, младите келнери почистват масите, гасят огньовете в камините и измиват съдовете. Тогава вратата се отваря и влиза Стария Мъндин. Гамаш нямаше представа как изглежда мъжът, затова извика във въображението си образ от картина на Брьогел Стария36 — прегърбен и жизнерадостен селяк. Влиза в бистрото, може би един от сервитьорите му помага да внесе поправените столове. Мъндин и Оливие вероятно разговарят. Разменят се пари и Мъндин си тръгва с мебели, които трябва да ремонтира.

И после какво?

Според разпитите, които бе провела Лакост, келнерите са си тръгнали малко преди Оливие и Мъндин. Тогава в бистрото е останал само един човек.

— Как ти се стори Хавък Пара? — попита Гамаш.

— Изглеждаше изненадан от случилото се — отвърна полицайката. — Може и да се е преструвал, разбира се. Трудно ми е да преценя. Баща му обаче каза нещо интересно. Потвърди онова, което бяхме дочули по-рано. Видял е човек в гората.

— Кога?

— Преди месец-два, през лятото. Работел е в старото имение „Хадли“, ангажирали са го новите собственици. Мисли, че е видял някого в околността.

— Мисли? Или наистина е видял? — попита Бовоар.

— Мисли. Тръгнал е да го гони, но човекът изчезнал.

Помълчаха няколко секунди и накрая Гамаш наруши тишината:

— Хавък Пара казва, че е заключил и си е тръгнал към един след полунощ. Шест часа по-късно Мирна Ландерс е открила тялото, когато е излязла за сутрешната си разходка. Защо някой би убил чужд човек в Трите бора, и то насред бистрото?

— Ако Хавък наистина е заключил, убиецът е знаел как да се сдобие с ключ — обади се Лакост.

— Или вече е имал — довърши Бовоар. — Знаете ли какво ми се струва странно? Чудя се защо извършителят го е оставил там.

— Какво искаш да кажеш? — поинтересува се Изабел.

— Ами, заведението е било пусто. Тъмно. Защо просто не е хванал трупа и не го е завлякъл до гората? Не е много далече, само на стотина метра. Дивите животни са щели да свършат останалото и навярно нямаше да открием мъртвеца. Нямаше и да разберем, че е било извършено убийство.

— Как смяташ, защо е оставил трупа? — попита главният инспектор.

Бовоар се замисли за минута.

— Смятам, че някой е искал да го намерим.

— В бистрото? — изрече Гамаш.

— Да, в бистрото.