Отровни думи

Глава осемнадесета

Оливие наблюдаваше нервния кон и падналия ездач заедно с тълпата в бистрото. Полазиха го тръпки и му се прииска да се измъкне, да се разкрещи и да разбута навалицата. Да избяга. И да бяга, да бяга, да бяга… докато вече не го държат краката.

Защото, за разлика от останалите, той знаеше какво означава тази случка.

И въпреки всичко Оливие стоеше неподвижно и наблюдаваше, сякаш все още бе един от тях. Но знаеше, че повече никога няма да бъде.

Арман Гамаш влезе в бистрото и се озърна в тълпата:

— Рор Пара тук ли е още?

— Да — чу се глас от дъното на салона. Хората се размърдаха да сторят път и набитият мъж се появи.

— Мадам Жилбер е попаднала на колиба в гората. Звучи ли ви познато?

Пара се замисли, а всички наоколо мълчаха, сякаш също умуваха. После поклати глава и останалите повториха жеста му:

— Не съм попадал на горска колиба.

Гамаш погледна навън, където Доминик все още се мъчеше да се успокои.

— Чаша вода, ако обичате — помоли детективът и Габри веднага откликна. После главният инспектор се обърна към Пара: — Елате с мен.

След като жената изгълта водата, Гамаш я попита:

— Далече ли е колибата? Може ли да се стигне до нея с АТВ?

Доминик поклати глава:

— Не, гората е твърде гъста.

— Вие как стигнахте дотам? — попита Бовоар.

— Макарони ме отведе. — Жената погали потната шия на коня. — След случилото се тази сутрин имах нужда от малко време насаме, затова го оседлах и реших да потърся старите пътеки за езда.

— Не сте постъпили много разумно — обади се Пара. — Можехте да се изгубите.

— Изгубих се. Така попаднах на колибата. Поех по една от разчистените от вас пътеки, но тя свършваше донякъде. Нататък бегло се различаваше старата пътека и продължих по нея. Тогава я видях…

Съзнанието на Доминик се изпълни с образи. Тъмната колиба, тъмните петна по пода ѝ. Как скочи на гърба на коня и се опита да намери обратния път, докато се бореше да овладее паниката си. Като на всеки канадец и на нея от ранно детство ѝ бяха повтаряли едно предупреждение — никога да не ходи сама в гората.

— Можете ли да стигнете пак дотам? — попита я Гамаш.

Дали можеше? Жената се замисли и след малко кимна:

— Да.

— Добре. Искате ли да си починете?

— Искам да приключим с това по-бързо.

Главният инспектор кимна и се обърна към Рор Пара:

— Елате с нас, ако обичате.

Докато се изкачваха по хълма, Доминик вървеше начело и водеше за юздите Макарони. До нея крачеше Пара, а двамата инспектори от Sûreté ги следваха. Бовоар прошепна на началника си:

— Ако няма начин да стигнем с АТВ-та, как ще идем дотам?

— Можеш ли да викаш „дий“?

— Знам само „стой“.

Жан Ги се взираше в шефа си, сякаш Гамаш бе предложил нещо непристойно.

— Е, започвай да се упражняваш тогава.

В следващия половин час Рор оседла Бръшлян и Честър. Конят Марк не се виждаше наоколо, но съпругът Марк се появи на входа на обора с каска за езда.

— Идвам с вас.

— Боя се, че не може, мосю Жилбер — поклати глава Гамаш. — Проста математика. Има три коня. Вашата съпруга трябва да се качи на един от тях, а инспектор Бовоар и аз трябва да я придружим.

Жан Ги измери с поглед Честър, който пристъпваше от копито на копито, все едно в главата му свиреше цял джазов оркестър. Младият инспектор никога не бе яздил кон и беше доста сигурен, че и сега няма да го стори.

Потеглиха, като Доминик водеше колоната, Гамаш яздеше зад нея с ролка яркорозова лента в ръка, за да маркира пътеката, а Бовоар се влачеше на опашката, макар че главният инспектор предпочиташе да не го казва на глас, не и с тези думи. Арман Гамаш бе яздил много пъти. Като млади влюбени с Рен-Мари често обикаляха пътеките за езда на хълма Мон Роял. Вземаха си храна за пикник и тръгваха с конете през гората, докато стигнат до полянка. Там връзваха животните и сядаха да хапнат сандвичи и да пийнат охладено вино, докато се наслаждават на гледката на града под тях. Конюшните на Мон Роял отдавна бяха затворени, но все още се случваше Арман и Рен-Мари да излязат някой неделен следобед и да си намерят място за разходка с коне.

Върху гърба на Бръшлян обаче преживяването бе съвсем различно. Главният инспектор сякаш бе в малка лодка насред бурно море. Малко му прилошаваше, докато конят се поклащаше напред-назад. На всеки десетина крачки Гамаш се пресягаше и завързваше розова лента за някой клон. Доминик и Макарони бяха доста напред, а старшият детектив не смееше да погледне зад себе си, но знаеше, че Бовоар все още е там, защото потокът от ругатни не спираше:

— Merde. Tabarnac93. Патицата му.

Клоните ги шибаха в лицето, сякаш природата се опитваше да ги напляска.

Бовоар получи указания да натиска с пети надолу и да държи здраво с ръце, но стремената скоро се изплъзнаха от краката му и той продължи да се държи само за сивата грива. След малко успя да пъхне стъпала обратно в стремената и тъкмо когато се поизправи, поредният клон изплющя в лицето му. Оттам нататък за него ездата се превърна в непохватна и безславна борба да остане на седлото.

— Tabarnac. Merde. Патицата му.

Пътеката се стесни, гората ставаше все по-мрачна и се принудиха да забавят ход. Гамаш съвсем не бе убеден, че все още са на прав път, но вече не можеше да направи нищо по въпроса. Другите двама от екипа, Лакост и Моран, събираха пособията за вземане на проби от местопрестъпление и щяха да пристигнат с АТВ-та, щом Пара успее да изсече пътека. Но това щеше да отнеме известно време.

Колко ли часа щяха да минат, преди Изабел Лакост да осъзнае, че са се изгубили? Един? Три? Колко оставаше до падането на нощта? Можеше ли да се изгубят още по-безнадеждно? В гората вече притъмняваше и захладняваше. Имаха чувството, че яздят от часове. Гамаш погледна часовника си, но в мрака не можа да различи стрелките на циферблата.

Доминик спря и конете, които я следваха, се сбутаха зад нея.

— Стой! — провикна се Бовоар.

Гамаш се пресегна към Жан Ги, хвана юздите на Честър и успокои животното.

— Ето я — прошепна Доминик.

Главният инспектор се наведе на едната страна, после на другата, като се опитваше да види зад дърветата. Накрая слезе от коня, завърза го за един дънер и направи няколко крачки пред Доминик. Все още не виждаше нищо.

— Къде е?

— Ето там — продължи да шепне жената. — Точно до онова слънчево петно.

Между короните на дърветата се процеждаха лъчи дневна светлина и сякаш образуваха колона. Гамаш погледна натам, леко отмести очи и тогава я видя. Колибата.

— Останете тук — нареди на жената и повика с жест Бовоар, който се озърташе и се опитваше да измисли как да слезе. В крайна сметка се наведе, сграбчи ствола на най-близкото дърво и се смъкна странично. Друг кон навярно щеше да се смути, но Честър бе виждал какво ли не и това далеч не бе най-лошото. Пък и май започваше да харесва новия си ездач. Бовоар нито веднъж не го бе ритнал, ударил с камшик или с юмрук. През целия си живот Честър не бе носил на гърба си по-внимателен и мил конник.

Двамата инспектори впериха очи в колибата. Направена бе от дървени трупи. На верандата отпред стоеше самотен люлеещ се стол с голяма възглавница на седалката. От двете страни на затворената врата имаше по един прозорец. На первазите им бяха подредени саксии, пълни с цъфнали цветя. От едната страна на колибата се издигаше каменен комин, но от него не излизаше пушек.

Зад себе си полицаите чуваха тихото пръхтене на конете и свистенето от махането на опашките им. Долавяха и шумоленето на дребни животинки, които бързаха да се скрият някъде. Гората миришеше на мъх, борови иглички и гнили листа.

Бавно се приближиха към колибата. Стъпиха на верандата. Гамаш плъзна поглед по дъските под краката си. Няколко сухи листа, но нито капка кръв. Кимна на Бовоар и посочи единия от прозорците. Жан Ги тихо се промъкна и застана на указаното място, опрял гръб в стената. Главният инспектор пое другия прозорец и след малко подаде сигнал. Заедно надзърнаха вътре.

Видяха маса, столове, а в дъното — легло. Нямаше никаква светлина, нищо не помръдваше.

— Нищо — промърмори Бовоар.

Гамаш кимна в съгласие. Посегна към дръжката на вратата. Побутна я и с леко проскърцване я открехна едва. Протегна крак и предпазливо отвори по-широко. Погледна вътре.

Колибата се състоеше от една-единствена стая и главният инспектор веднага забеляза, че там няма никого. Прекрачи прага. Бовоар обаче не сваляше ръка от пистолета си. За всеки случай. Беше предпазлив човек. Израснал бе в хаос и затова бе станал такъв.

През прозореца се процеждаше оскъдна светлина и пронизваше праха, който танцуваше на облачета във въздуха. По навик Жан Ги опипа стената в търсене на ключ за осветление, но осъзна, че няма да открие такъв. Все пак намери няколко газени лампи и ги запали. Те огряха леглото, един скрин, няколко лавици с книги, два стола и маса.

Стаята бе празна. Ако не се брои оставеното от мъртвеца. Вещите и кръвта му. На дървения под тъмнееше голямо петно.

Нямаше съмнение, че най-сетне са открили местопрестъплението.

Час по-късно, докато следваше розовите ленти, които главният инспектор бе завързал по пътя си, Рор Пара мина с моторния трион и отвори просека. Пристигнаха АТВ-тата, а с тях и служителите от отдел „Местопрестъпления“. Инспектор Бовоар правеше снимки, докато Лакост, Моран и останалите им колеги щателно проверяваха за улики.

Рор Пара и Доминик Жилбер се качиха на конете и ги отведоха обратно у дома. На тръгване Честър погледна зад себе си с надеждата да зърне за последно странния човек, който бе забравил да го набие.

Когато трополенето на копита заглъхна в далечината, отново се възцари тишина.

Докато екипът му работеше вътре, Арман Гамаш прецени, че стаичката е твърде тясна за всички, и реши да огледа около колибата. Саксиите на первазите бяха украсени с изящни дърворезби, а в тях цъфтяха весели латинки и различни зелени подправки. Детективът разтъркваше между пръстите си ту едно, ту друго листо. Ухаеха на кориандър, розмарин, босилек и естрагон. Гамаш се обърна към колоната от слънчева светлина, която се спускаше от пролуката в короните на дърветата от едната страна на колибата.

Ограда, направена от преплетени и усукани клони, опасваше правоъгълник с ширина около шест метра и дължина около дванайсет. През дупките в оградата бяха поникнали увивни растения и когато се приближи повече, Гамаш забеляза, че стеблата са натежали от грахови шушулки. Отвори дървената порта и влезе в градината. Зеленчуците бяха насадени в окопани и оплевени лехи, но вече нямаше кой да събере реколтата. Покойният старец бе отглеждал в градината си лехи с домати и картофи, грах и фасул, броколи и моркови. Главният инспектор си отчупи шушулка зелен фасул и я захапа. По средата на пътечката бе оставена лопата и ръчна количка, пълна с пръст. В другия край на градината имаше кът със стол, направен от криви клони и покрит с удобни избелели възглавници. Изглеждаше примамливо и Гамаш си представи как човекът е работел в градината си, а после тихо е сядал на столчето да си почине.

Сведе очи, докато в съзнанието му все още бе образът на стареца, поседнал на възглавниците. Стоял бе там. Може би часове наред. В онова слънчево петно.

Сам.

Гамаш знаеше, че не са много хората, способни на това. Дори и да искаха, дори да се опитваха, повечето не можеха да изтърпят тишината. Започваха да нервничат или да се отегчават. Но детективът подозираше, че този човек не е бил такъв. Представи си го: седнал там, загледан в градината. Потънал в размисли.

За какво ли бе размишлявал?

— Шефе.

Главният инспектор се извърна и видя как заместникът му се приближава към него.

— Приключихме с първоначалното претърсване.

— Оръжие?

Бовоар поклати глава:

— Но пък намерихме буркани със зимнина, запечатани с парафин. Доста парафин. Мисля, че знаем защо.

Жан Ги се огледа наоколо, явно впечатлен от градината. Редът винаги го впечатляваше.

Гамаш кимна:

— Кой е той?

— Не знам.

Старшият детектив се обърна към младия мъж и го погледна настойчиво:

— Какво имаш предвид? В тази колиба ли е живял мъртвият?

— Така предполагаме. Почти сме сигурни, че е загинал тук. Но не намерихме никакви лични документи. Нищо. Нито снимки, нито свидетелство за раждане, паспорт или шофьорска книжка.

— Писма?

Бовоар отново поклати глава:

— В скрина има дрехи. Стари, захабени, но закърпени и чисти. Впрочем цялата къщичка е чиста и подредена. Пълно е с книги, в момента ги преглеждаме. Някои са надписани с имена, но все различни. Навярно ги е събирал от книжарници за антикварни книги. Намерихме инструменти за дърворезба и стърготини до един от столовете. И стара цигулка. Можем да предположим с какво си е запълвал вечерите.

Във въображението си Гамаш видя мъртвеца, но докато е бил жив. Дори здрав. Представи си го как се прибира, след като е поработил в градината. Как си приготвя непретенциозна вечеря, сяда край огъня и започва да дялка. После, когато се спуска нощта, хваща цигулката и свири. Само за себе си.

Кой ли беше този старец, който толкова е обичал самотата?

— Жилището е доста примитивно — продължи Бовоар. — Изпомпвал е вода, за да напълни умивалника в кухнята. Не съм виждал такова нещо от години. Няма тоалетна, нито баня.

Гамаш и заместникът му се огледаха. Надолу по склона се виеше добре утъпкана пътека, а в края ѝ откриха външен клозет. На Жан Ги направо му се догади. Главният инспектор отвори вратата и надникна вътре. Огледа набързо тясната дъсчена постройка с дупка на пода и затвори вратата. И тук бе чисто, макар че вече се бяха появили няколко паяжини. Гамаш беше сигурен, че скоро всякакви твари и растения ще превземат пространството, докато клозетът напълно изчезне, погълнат от гората.

— Как се е миел? — попита Бовоар, докато с началника му вървяха обратно към колибата. От патоложката знаеха, че се е грижел за хигиената си, при това редовно.

— Наблизо има река — отвърна Гамаш и спря да се огледа и ослуша. Пред него беше колибата, съвършено малко бижу насред гората. — Чуваш ли я? Може би е Бела Бела, защото продължава в посока към селото.

Жан Ги наистина долови нещо, което странно му заприлича на далечен, приглушен шум от преминаващи коли. Действаше успокояващо. До къщурката забелязаха и резервоар за събиране на дъждовна вода.

— Взехме отпечатъци — съобщи младият инспектор, докато държеше вратата отворена, за да влезе шефът му. — Според нас са от двама души.

Гамаш вдигна вежди. Изглеждаше му, а и имаше усещането, че мястото е обитавано само от един човек. Но очевидно още някой бе открил колибата и нейния стопанин.

Дали щяха най-после да стигнат до първото важно разкритие? Дали убиецът бе оставил отпечатъци?

В къщурката ставаше все по-мрачно. Моран намери още няколко лампи и свещи. Гамаш наблюдаваше, докато екипът работеше. Имаше някаква грация в действията им, която можеше да оцени само друг полицай, разследващ убийства. Плавни движения, отстъпване настрани, навеждане и изправяне, клякане, повдигане или коленичене. Беше почти прекрасно.

Детективът стоеше насред колибата и попиваше обстановката. Стените бяха от големи цилиндрични трупи. Странно, но прозорците имаха завеси. А в кухнята, на един от первазите, бе подпряна кехлибарена плочка.

Ръчната водна помпа на умивалника бе закрепена за дървения кухненски плот, а на откритите рафтове бяха подредени чинии и чаши. Гамаш забеляза хранителните продукти на плота. Приближи се до тях и погледна, без да докосва нищо. Хляб, масло, сирене. Нагризани, но не от човек. Чай ориндж пико в отворена кутийка. Бурканче мед. Кутията с прясно мляко бе отворена. Помириса я. Беше прокиснало.

Главният инспектор повика Бовоар с жест.

— Как ти се струва?

— Човекът си е пазарувал.

— Но как? Със сигурност не е стъпвал в бакалницата на мосю Беливо, а и не вярвам да е ходел пеша до Сан Реми. Някой му е носел храна.

— И го е убил? Пийнал е чай с него, а после го е фраснал по главата?

— Може би, може би — промърмори Гамаш и продължи да се оглежда. Газените лампи излъчваха светлина, която нямаше нищо общо с тази от електрическите крушки. Сиянието на лампите бе меко и облян в него, светът сякаш също ставаше по-мек и размит.

Между простичката кухня и дневната имаше печка на дърва. Човекът явно се бе хранил на малката маса с покривка. Отсреща, в стената, бе иззидана камина от речни камъни, от двете ѝ страни бяха разположени два стола с високи облегалки. В другия край на колибата се виждаше месингов креват и скрин.

Леглото бе оправено, а възглавниците изглеждаха меки и пухкави. По стените висяха ковьори94, които навярно предпазваха от студените течения както някога в средновековните замъци. Килимчета застилаха чистия под, който бе загрозен от една-единствена, но дълбока следа — тъмно кърваво петно.

Цяла една стена бе заета от етажерки, отрупани с книги. Когато се доближи, Гамаш забеляза, че нещо стърчи между дървените трупи на стените. Посегна и дръпна.

Държеше в ръка стара доларова банкнота.

Такива не се използваха от години, дори от десетилетия. Загледа се по-съсредоточено в стената и видя още стърчащи хартийки. Още банкноти. Някои бяха по два долара. Имаше дори две-три двайсетачки.

Това ли беше банковата сметка на човека? Вместо да тъпче дюшека си, той бе натъпкал стените с пари като стар скъперник. След като обиколи цялата стаичка, Гамаш стигна до заключението, че банкнотите са предпазвали от студа. Колибата бе направена от дърво и канадска валута. Тя беше изолацията.

Детективът продължи към камината от речни камъни и се поспря до един от столовете. Онзи, който имаше по-видими вдлъбнатини на седалката и облегалката. Докосна с пръсти износената тапицерия. Когато сведе поглед към масичката отстрани, забеляза инструментите за дърворезба, които бе споменал Бовоар. На единия крак на масата бе опряна цигулка с лъх. До инструментите лежеше книга — затворена, но отбелязана с разделител. Дали човекът е четял, когато някой го е прекъснал?

Гамаш пое малкия том в ръце и се усмихна:

— В къщата си имах три стола: един за усамотяване, два за другаруване, три за общуване — прочете тихо.

— Pardon? — обади се Лакост, която бе приклекнала и оглеждаше под масата.

— Торо. От „Уолдън“95. — Гамаш посочи книгата, която държеше. — Нали знаеш, че е живял в колиба. Подобна на тази навярно.

— Но е имал три стола — усмихна се полицайката. — Нашият човек е имал само два.

„Само два — повтори си наум Гамаш. Но това бе достатъчно и означаваше много. — Два за другаруване. Дали е имал приятел?“

— Предполагам, че може да е бил руснак — добави полицайката, като се изправи.

— Защо?

— Там, на рафта до книгите, има няколко икони. — Лакост посочи зад себе си и наистина на подвързаните с кожа томове бяха подпрени руски икони.

Началникът се намръщи и се заоглежда из малката колиба. След няколко мига съвсем се умълча. Почти не помръдваше, само шареше с поглед по околните предмети.

Бовоар се приближи до него:

— Какво има?

Главният инспектор не отговори. Всички в стаята притихнаха. Гамаш отново обхвана с поглед къщурката, защото не можеше да повярва на очите си. Толкова бе изненадан, че стисна очи и пак ги отвори.

— Какво има? — повтори заместникът му.

— Внимавай с това — предупреди Гамаш младия полицай Моран, който бе в кухнята и държеше една от чашите.

— Разбира се — отвърна младежът, но се зачуди защо началникът внезапно бе сметнал за необходимо да каже това.

— Би ли ми я подал, моля?

Моран връчи чашата на Гамаш и той я приближи към една от газените лампи. Меката светлина му показа онова, което очакваше да види, но никога не бе предполагал, че ще докосва. Оловен кристал, ръчно гравиран от незнаен майстор. Не можеше да различи знака на дъното на чашата, а дори да можеше, нямаше да го разбере. Не беше експерт. Но разбираше достатъчно, за да осъзнае, че държи безценна реликва.

Беше извънредно старинно, дори древно стъкло, изработено по технология, която бе забравена от столетия. Главният инспектор внимателно остави чашата и погледна към кухнята. На откритите дървени полици бяха подредени поне още десет чаши с различни размери, но с еднакъв античен произход. Докато хората от екипа му стояха и наблюдаваха, Арман Гамаш обиколи рафтовете, като вземаше и разглеждаше една по една чинии, чаши, лъжици и вилици. После застана пред съседната стена и се взря в окачените на нея ковьори. Наведе се да види по-отблизо килимите, като повдигаше ръбовете им, а накрая, сякаш почти се боеше от това, което ще открие, се спря пред етажерките с книги.

— Какво има, patron? — приближи се Бовоар.

— Това не е просто колиба, Жан Ги. А музей. Всеки предмет е безценна антика.

— Шегувате се! — възкликна невярващо Моран и предпазливо остави каната с форма на кон, която бе хванал.

„Кой ли е бил този мъж — зачуди се Гамаш. — Защо е решил да живее далече от всякакви хора?“

Три за общуване.

„Той не е искал да общува. От какво ли се е страхувал?“ Само страхът можеше да прогони някого толкова далече от човешка компания. Дали бе вманиачен на тема оцеляване, както бяха предположили? Гамаш се съмняваше да е така. Предметите в колибата не подсказваха нищо подобно. Нямаше пушки, пистолети или други оръжия. Нямаше списания със статии за апокалипсиса или книжлета, които разкриваха злокобни конспирации.

Човекът бе взел със себе си в гората деликатен оловен кристал.

Главният инспектор се обърна към книгите. Взираше се в тях, без да смее да ги докосне.

— Взехте ли отпечатъци от библиотеката?

— Да — потвърди Моран. — Отворих няколко тома, за да видя дали са надписани, но не намерих нищо полезно. Различни имена във всяка книга. Очевидно са стари.

— Очевидно — прошепна Гамаш на себе си.

Сведе поглед към томчето, което все още държеше, „Уолдън или Живот в гората“. Отвори на страницата, където бе поставен разделителят, и прочете: „Отидох в гората, защото исках да живея по своя воля, да виждам само същината на живота и да се опитам да извлека всичко от нея, та когато удари часът ми, да не се окаже, че изобщо не съм живял.“

Отгърна на титулната страница и ахна.

Беше първо издание.