Отровни думи

Глава двадесета

Полицай Моран обикаляше стаичката на колибата. В едната си ръка стискаше сателитния телефон, а в другата — цепеница. Но не за печката на дърва, която бе запалена и изпълваше помещението с топлина. Нито за камината, в която също гореше огън и излъчваше светлина. А за всеки случай — ако нещо изскочи от сенките в ъглите и го нападне.

Беше запалил всички газени лампи и свещи. Мъртвецът явно ги бе изработил сам от парафина, който бе използвал, за да запечата бурканите със зимнина.

На Моран му липсваше телевизорът. Мобилният телефон. Приятелката му. Майка му. Отново приближи телефона до устата си и може би за стотен път го отдръпна.

Не можеше да се обади на главния инспектор. Какво да му каже? Че се страхува, защото е сам в горска колиба, където е бил убит човек?

Още по-лоша идея бе да звънне на майка си. Тя щеше да намери пътя до къщичката и на сутринта колегите му щяха да го открият в компанията на мама, която му глади ризите и пържи яйца и бекон.

Не, по-скоро би умрял.

Продължи да снове из стаята още известно време, като се спираше за кратко и побутваше някоя вещ, но много, много внимателно. Промъкваше се като Елмър Фъд100 и току вземаше някоя чаша или оглеждаше интересни предмети тук и там. Кехлибарената плочка, подпряна на кухненския прозорец, гравирания свещник от сребро. Накрая извади сандвич от кафяв плик и го разопакова от восъчната хартия. Багета с шунка и сирене бри. Никак не беше зле. Взе кутийката кола, отвори я и седна край огъня. Столът бе изключително удобен. Докато хапваше, усети, че се успокоява, и когато стигна до десерта, вече беше на себе си. Посегна към цигулката, подпряна отстрани на масата, но после размисли. Взе случайна книга от рафтовете и я отвори.

Беше от непознат за него автор. Някой си Карър Бел. Започна да чете за момиче на име Джейн и детските ѝ години в Англия. Очите му се напрегнаха на слабата светлина и скоро го налегна умора. Младият полицай предположи, че е станало време за сън. Сигурен бе, че минава полунощ.

Хвърли поглед към часовника си. Осем и половина.

Протегна ръка, поколеба се, но все пак взе цигулката. Направена бе от тъмна дървесина и докато я държеше, от нея сякаш се излъчваше топлина. Поглади я с длани нежно и внимателно, завъртя я в умелите си ръце, но побърза да я върне на мястото и. Не биваше да я докосва. Зачете се отново в книгата, но след минута-две цигулката пак се озова в ръцете му. Знаеше, че не бива. Опита се да си забрани, но посегна към лъка от конски косми. Разбра, че няма връщане назад, и се изправи.

Моран нагласи цигулката под брадичката си и плъзна лъка по струните. Звукът бе дълбок, богат и съблазнителен. Младият полицай не можеше да му устои. Скоро успокоителните тонове на Colm Quigley101 изпълниха колибата. Почти до ъглите.

Сервираха им основното. Гамаш получи дива кокошка, пълнена с плодове и изпечена на шиш, за Лакост бяха фетучините с разтопено сирене бри, пресни домати и босилек, а за Бовоар — таджин102 от агнешко и сини сливи. На масата се появи и плато със зеленчуци на грил, току-що набрани от градината.

Пилешкото на Гамаш бе крехко и ароматно, деликатно овкусено с дижонска горчица и вермут.

— Какво означава това парче дърво? — попита детективът екипа си, докато се хранеха.

— Ами, за разлика от почти всички предмети в колибата, не е антика — обясни Лакост. — Предполагам, че човекът сам го е издялал с инструментите за дърворезба.

Главният инспектор кимна. И той бе стигнал до този извод.

— Но защо woe?

— Възможно ли е да се е казвал така? — попита Бовоар, но звучеше обезсърчен.

— Мосю Woe? — зачуди се Лакост. — Може би това обяснява защо е живеел сам в колиба.

— Защо някой би издялал нещо такова за себе си? — включи се Гамаш и остави вилицата и ножа си. — Не намерихте ли нещо друго в къщичката, което да изглежда издялано?

— Нищо — поклати глава Жан Ги. — Имаше брадви, чукове и триони. Всичките бяха поизносени от употреба. Навярно сам си е построил колибата. Но със сигурност не я е издялкал.

Woe, помисли си Гамаш и отново взе вилицата и ножа. Нима отшелникът е бил толкова тъжен?

— Видяхте ли снимките на потока, сър? — попита Изабел.

— Да. Поне разбрахме как убитият е съхранявал хранителните си продукти.

Докато оглеждаше рекичката, полицай Лакост бе открила торба, закрепена между камъните. В нея имаше буркани с нетрайни храни. Потопени в студената вода.

— Все пак няма как сам да си е правил мляко и сирене, а никой не си спомня да го е виждал в местните магазини — намеси се Бовоар. — Така че изводът е един.

— Някой му е носел провизии — довърши вместо него Лакост.

— Всичко наред ли е? — Оливие се появи край масата.

— Да, patron, merci — отвърна Гамаш с усмивка.

— Искате ли допълнително майонеза или масло? — Собственикът на бистрото също се усмихна, като се мъчеше да не изглежда налудничаво. Опитваше се да си напомни, че колкото и подправки, топли хлебчета и чаши вино да донесе, нищо няма да се промени. Никога нямаше да спечели благоразположението им.

— Non, merci — отговори Лакост и русокосият мъж неохотно се отдалечи.

— Е, имаме отпечатъци от колибата. Утре поне едно нещо ще ни стане ясно — каза Бовоар.

— Мисля, че можем да предположим защо е бил убит сега — заяви Гамаш.

— Пътеките — досети се Изабел. — Рор Пара е разчиствал пътеките за езда за Доминик. Една от тях минава почти до колибата. Достатъчно близо, за да я забележи човек.

— Което се случи с мадам Жилбер — напомни Бовоар. — Ако вярваме на думите ѝ, не е попадала на къщичката по време на предишна разходка с кон.

— Но конете ги нямаше доскоро — отбеляза Лакост. — Докараха им ги чак в деня след убийството.

— Все пак може да е ходила пеша по старите пътеки — предположи Гамаш. — Подготвяла се е за конете и е искала да прецени къде да прати Рор да разчисти.

— Той може също да е минавал пеша по пътеките — добави Жан Ги. — Или онова момче, синът му. Хавък. Пара беше споменал, че го взима да му помага.

Колегите му се замислиха. Не, не намираха разумна причина някой от двамата мъже да е вървял по старите пътеки за езда, преди да ги разчисти.

— Но защо да убиват самотника? — попита Изабел. — Дори ако приемем, че Доминик Жилбер или някой от семейство Пара го е намерил, не виждам смисъл. Да, може да са го убили заради съкровищата. Но тогава защо не са взели нищо?

— Може и да са — отвърна Бовоар. — Знаем какво сме намерили, но може преди да е имало още.

Сякаш цял тон тухли се стовари върху главата на Гамаш. Защо не се беше сетил по-рано? Толкова бе поразен от намереното в колибата, че дори не му хрумна възможността нещо да е липсвало.

Полицай Моран лежеше под завивките и се опитваше да се намести така, че да му е удобно. Налагаше се да спи в легло, оправено за мъртвец, и чувството бе странно.

Затвори очи. Обърна се на едната страна. После на другата. Отвори очи и се взря в светлината на огъня, който потрепваше в камината. Колибата вече не бе толкова страшна. Дори бе станала почти уютна.

Моран удари възглавницата с юмрук няколко пъти, за да намести перушината в нея, но усети нещо твърдо.

Надигна се в леглото, взе възглавницата и я размачка. Определено вътре имаше и нещо друго, не само пух. Стана, запали една от газените лампи и свали калъфката. Отвътре бе пришит дълбок джоб. Внимателно пъхна ръка до лакътя и заопипва като ветеринар, който преглежда бременна кобила. Напипа с пръсти нещо твърдо и възлесто.

Извади предмета и го вдигна пред газената лампа. Беше изящна дърворезба. Мъже и жени на борда на кораб. Всички гледаха напред, отвъд носа на кораба. Моран се възхити на майсторската изработка. Човекът, който бе създал дърворезбата, умело бе предал вълнението по време на пътешествие. Същото вълнение, което Моран и сестра му изпитваха като деца, когато цялото семейство се отправяше с колата на екскурзия до Абитиби103 или Гаспе104.

Разпозна радостното очакване, изписано на лицата на пътешествениците. Огледа по-внимателно и забеляза, че повечето носят чанти и торби и са на всякаква възраст — от пеленачета до немощни старци. Някои бяха във възторг, други — в очакване, а трети изглеждаха спокойни и доволни.

Всички бяха щастливи. Корабът бе изпълнен с надежда.

Платната, колкото и да бе невероятно, също бяха изработени от дърво, издялано до тънък слой. Моран обърна кораба. На дъното бе надраскано нещо. Приближи го още повече до светлината на лампата.

Дали беше някаква руска дума? Заради иконите полицай Лакост бе предположила, че убитият е руснак. Дали това бе името му? Изписано на тяхната странна азбука?

После му хрумна идея. Върна се до леглото и опипа другата възглавница. И в нея имаше нещо твърдо. Извади го и съзря още една скулптура от дърво, изработена също толкова детайлно. На нея бяха изобразени мъже и жени, струпани на брега на воден басейн и загледани в далечината, към хоризонта. Някои изглеждаха объркани, но повечето сякаш бяха доволни, че са там. В долната част на втората дърворезба също имаше издълбани букви.

Моран обърна скулптурата и я постави на масата до първата. Тези творби излъчваха радост и надежда. Привличаха погледа му така, както никое телевизионно предаване не бе успявало да го заинтригува.

Но колкото повече се взираше в тях, толкова по-неловко се чувстваше, сякаш нещо го наблюдаваше. Хвърли поглед към кухнята и набързо се огледа из стаята. Когато отново се извърна към дърворезбите, с изненада установи, че тревожното усещане идва от тях.

По гърба му полазиха тръпки и младият полицай рязко се обърна към тъмното помещение. За миг съжали, че не е запалил повече лампи. Нещо блещукащо привлече вниманието му. Горе, нависоко. В най-далечния ъгъл на колибата. Дали бяха очи?

Хвана цепеницата, сниши се и пропълзя безшумно напред. Щом се приближи към ъгъла, блещукането придоби по-ясна форма. Идваше от паяжина, която улавяше и отразяваше мекото сияние на лампата. Но в нея имаше нещо необичайно. Когато очите му привикнаха към мрака, косите му настръхнаха.

В паяжината бе вплетена дума.

Woe.