Отровни думи

Глава тридесет и седма

Следващия път, когато Арман Гамаш пристигна в Трите бора, земята бе покрита обилно със скреж. Детективът паркира колата си до имението „Хадли“ и пое по пътеката, която щеше да го отведе дълбоко в гората. Окапалите листа на дърветата шумоляха под обувките му. Той се наведе, взе едно листо и за пореден път се удиви на съвършенството на природата, която правеше листата най-красиви към края на живота им.

Спираше се тук и там, но не за да се ориентира — защото знаеше къде отива и как да стигне дотам, а за да се наслади на красотата, която го заобикаляше. Тишината. Меката светлина сега се процеждаше между клоните на дърветата и огряваше земята, която тук рядко виждаше слънце. В гората се носеше наситен, сладък и упойващ аромат. Гамаш вървеше спокойно, без да бърза, и след около час стигна до колибата. Спря на верандата, отново забеляза месинговия номер над вратата и се усмихна.

След това влезе.

Не бе виждал колибата, откакто колегите му снимаха всички съкровища, взеха отпечатъци от тях, описаха ги с каталожни номера и ги изнесоха.

Детективът се спря пред тъмночервеното петно на дъсчения под.

После бавно обходи непретенциозната стаичка. Помисли си, че тук би могъл да се чувства като у дома си, ако не му липсваше едно любимо нещо. Рен-Мари.

Два стола за другаруване.

Докато стоеше мълчаливо, колибата бавно се изпълни с блещукащи старинни скъпоценности и оригинални издания на книги. И с една келтска мелодия, от която всеки би настръхнал. В съзнанието на главния инспектор изплува образът на младия Моран, който успя да превърне класическата цигулка във фолклорна, сякаш обичайно отпуснатите му крайници бяха създадени да държат лъка и инструмента.

После си представи Якоб, Отшелника, сам край огъня, потънал съсредоточено в резбоване на парче дърво. На инкрустираната масичка лежеше томчето на Торо. Цигулката бе подпряна на едрите речни камъни, с които бе облицовано огнището. Човек, който изглеждаше доста по-стар, отколкото беше. Човек, състарен от страха. И от още нещо. Онова, от което дори планината се страхувала.

Спомни си двете статуетки, които Отшелника бе скрил. Някак се различаваха от останалите заради загадъчните кодове, които бяха изписани под всяка от тях. Гамаш наистина бе повярвал, че ключът за разгадаване на шифъра е „Шарлот“. После бе сигурен, че е „шестнайсет“. Това би обяснило странния номер над входната врата.

Но шифърът на Цезар бе останал неразкрит. Мистерия.

Замисли се. Шифърът на Цезар. Как го бе обяснил Жером Брюнел? Как бе постъпил Юлий Цезар със своя първи код? Не бе използвал ключова дума, а число. Бе отместил буквите от азбуката с три.

Детективът се приближи до полицата над камината, бръкна в джоба на сакото си и извади тефтерче и химикалка. Започна да пише. На един ред написа цялата азбука, а после се върна на М и отброи шестнайсет позиции надясно. Това бе ключът. Не думата „шестнайсет“, а числото. 16. Изписа и втория ред.

A B C D E F G H I J K L M N O P Q R S T U V W X Y Z

K L M N O P Q R S T U V W X Y Z A B C D E F G H I J

Много внимателно, за да не допусне грешка от бързане, провери съответствията на останалите букви. Отшелника бе издълбал MRKBVYDDO под статуетката с хората на брега. С, H, A, R… Гамаш се концентрира още повече и си наложи да не бърза. L, O, T, T, Е.

Дълга въздишка се изтръгна от гърдите му заедно с думата „Шарлот“.

След това се зае с кода, изписан под дърворезбата, която изобразяваше изпълнените с надежда пътници на кораба. OWSVI.

След няколко мига бе готов и с него.

Емили.

С усмивка си спомни самолетния полет над онези планини, обвити в мъгла и легенди, духове и призраци. Спомни си мястото, забравено от времето, и Джон Пазителя, който не можеше да забрави миналото. И тотемите, увековечени от една невзрачна художничка.

Какво послание бе изпратил Отшелника? Дали бе опитал да остави съобщение или знак, защото е знаел, че е в опасност? Или този шифър бе свързан с нещо много по-лично, както подозираше Гамаш? Нещо, което бе действало утешително на този човек?

Отшелника неслучайно бе запазил тези две статуетки. Неслучайно бе издълбал кодове върху тях. Бе изписал имената „Шарлот“ и „Емили“. И неслучайно бе избрал да изработи дърворезбите от червен кедър от островите Кралица Шарлота.

От какво се нуждаеше един самотник? Якоб бе имал всичко. Храна, вода, книги, музика. Дори хобита и изкуство. Прекрасна градина. Но какво му бе липсвало?

Компания. Общност. Да бъде в пределите. Два стола за другаруване. Тези дърворезби са му правели компания.

Навярно никога нямаше да го докаже, но Гамаш знаеше без никакво съмнение, че Отшелника е ходил на островите Кралица Шарлота, и то най-вероятно веднага след пристигането си в Канада. Там се бе научил да резбова и бе разбрал как се строят колиби от дървени трупи. Там за първи път бе вкусил покоя, преди да го нарушат протестите. Мястото, където човек за пръв път открива покоя, остава завинаги в паметта му — точно като първата любов.

Човекът бе дошъл в тази гора и се бе опитал да пресъздаде живота си на островите. Беше си построил колиба точно като къщичките, които бе виждал на архипелага. Бе избрал да резбова червен кедър, за да го успокоява познатата миризма и усещането от допира на дървесината. А за да има компания, бе издялал фигурки на хора. Щастливи хора.

Освен един.

Тези творения бяха станали негово семейство. Приятели. Беше ги пазил и защитавал. Беше им дал имена. Слагал ги бе под възглавницата си преди сън. А те на свой ред му бяха правили компания в дългите, студени и тъмни нощи, докато старецът се е ослушвал при всяко пропукване на суха клонка в очакване на нещо много по-ужасно от клане.

В този миг Гамаш чу резкия звук от прекършване на клонка и застина.

— Може ли да вляза?

На верандата стоеше Венсан Жилбер.

— S’il vous plaît.

Докторът прекрачи прага и двамата мъже се здрависаха.

— Бях у Марк и видях колата ви. Надявам се, че нямате нищо против. Тръгнах след вас.

— Няма проблем.

— Изглеждахте дълбоко замислен преди малко.

— Има много за осмисляне — отвърна детективът с лека усмивка и прибра тефтерчето в джоба на сакото си.

— Онова, което направихте, навярно ви е струвало много. Съжалявам, че се е наложило.

Главният инспектор не каза нищо. Постояха мълчаливо в колибата.

— Ще ви оставя — проговори Жилбер накрая и направи крачка към вратата.

Гамаш се поколеба, но тръгна след него с думите:

— Няма нужда. Приключих тук.

Затвори вратата зад себе си, без да поглежда назад, и застана до Венсан Жилбер на верандата.

— Надписах я за вас — каза докторът и му подаде книга с твърди корици. — Преиздадоха я след целия медиен шум, който предизвикаха убийството и съдебният процес. Оказа се бестселър.

— Merci — благодари следователят, завъртя чисто новия екземпляр на „Същество“ в ръцете си и погледна снимката на автора на задната корица. Нямаше я подигравателната усмивка. Нямаше го смръщеното чело. От корицата гледаше красив и достолепен мъж. От него лъхаше търпение и разбиране. — Félicitations — добави.

Жилбер се усмихна и разгъна два алуминиеви градински стола.

— Донесох ги преди малко. Това е едва началото. Марк ми предложи да се нанеса в колибата. Да я направя свой дом.

Детективът седна и кимна:

— Представям си ви тук.

— Далеч от лицемерното общество — усмихна се Жилбер. — Ние, светците, ценим уединението.

— Но все пак сте донесли два стола.

— О, и вие ли знаете онзи цитат? — зарадва се докторът. — В къщата си имах три стола; един за усамотяване, два за другаруване, три за общуване.

— Моят любим цитат на Торо също е от „Уолдън“ — призна Гамаш. — Богатството на човека се измерва с количеството неща, от които може да се откаже154.

— Във вашата професия не можете да се откажете от много неща, нали?

— Не, но мога да се освободя, когато приключа с тях.

— Тогава защо сте тук?

Детективът помълча известно време, преди да отговори:

— Защото от някои неща човек се освобождава по-трудно.

Венсан Жилбер кимна, но не каза нищо. Докато главният инспектор гледаше някъде в далечината, докторът извади малък термос от раницата си и наля кафе в две чаши.

— Как са Марк и Доминик? — попита Гамаш и отпи от силното кафе.

— Много добре. Посрещнаха първите си гости. Струва ми се, че им харесва. А Доминик е в стихията си.

— Как е конят Марк? — Почти се страхуваше да попита. Когато Венсан бавно поклати глава, опасенията му се потвърдиха. — Ама че кон беше — промърмори следователят.

— Марк нямаше избор, трябваше да се отърве от него.

Детективът си спомни за дивото, полусляпо, почти обезумяло създание. Знаеше, че съдбата му е била определена преди много години.

— Доминик и Марк се чувстват все по-удобно в имението, за което трябва да благодарят най-вече на вас — продължи Жилбер. — Ако не бяхте разрешили случая, щяха да бъдат съсипани. Доколкото разбрах по време на съдебния процес, Оливие умишлено е преместил трупа. Искал е да затворят хотела.

Гамаш не отговори.

— Но, разбира се, не е било само това — упорито дълбаеше в темата докторът. — Предполагам, че е бил алчен.

Главният инспектор все така мълчеше, не искаше да хвърля повече вина върху човека, когото още смяташе за свой приятел. Предпочиташе да остави тези определения на адвокатите, съдиите и съдебните заседатели.

— Гладният дух — изрече Жилбер.

При тези думи Гамаш се извърна на сгъваемия стол и се вгледа в достолепния мъж до себе си.

— Pardon?

— Гладният дух е вярване на будистите. Едно от състоянията на човека, докато преминава през Колелото на живота. Колкото повече ядеш, толкова повече огладняваш. Смята се, че това е най-ужасната форма на прераждане. Опитваш се да запълниш празнина, която става все по-голяма. Тъпчеш я с храна, с пари или власт. С възхищението на околните. С каквото дойде.

— Гладният дух — повтори инспекторът. — Ужасно.

— Нямате представа — отвърна Жилбер.

— А вие имате ли?

След миг докторът кимна. Вече не изглеждаше толкова величествен. Но беше много по-човечен.

— Трябваше да се откажа от всичко, за да получа онова, което желаех най-силно.

— Какво беше то?

Жилбер дълго размишлява, преди да отвърне:

— Другар.

— Дошли сте в тази горска колиба, за да търсите другар? — усмихна се детективът.

— За да се науча как да бъда добър другар сам на себе си.

Продължиха да седят мълчаливо и след време Жилбер проговори:

— Значи Оливие е убил Отшелника заради съкровищата му?

Гамаш кимна:

— Опасявал се е, че може да ги намери някой друг. Знаел е, че е въпрос на време, когато синът ви се е преместил в имението и Рор Пара започнал да разчиства пътеките.

— Като стана дума за Пара, подозирахте ли и някой от семейството му?

Детективът сведе поглед към горещата чаша кафе, която изпускаше пара и сгряваше големите му длани. Не можеше да разкаже на доктора цялата история. Нямаше как да признае, че Хавък Пара дълго време бе основният заподозрян. Младежът работеше до късно. Имаше вероятност да е проследил Оливие до колибата, след като е затворил бистрото. Макар че инструментите му за дърворезба бяха дали отрицателни резултати при лабораторните тестове, можеше да е използвал други. А и нали Отшелника е бил от Чехия?

Ако не Хавък, може би престъпникът бе баща му Рор, който разчистваше пътеките от растителността и се бе насочил право към колибата. Може би дори се бе натъкнал на нея.

Може би, може би, може би.

Широка пътека от догадки водеше право към семейство Пара.

Но Гамаш предпочете да не казва на Жилбер и още нещо — че и той е бил сред заподозрените, както и синът му, и снаха му. Колибата се намираше на тяхната земя. Защо бяха купили запустялото имение, а не друга къща? Защо почти незабавно бяха наели човек да разчисти пътеките? Това бе едно от първите неща, които бяха направили след нанасянето си.

Защо, защо, защо?

Широка пътека от въпроси водеше право до входната врата на имението „Хадли“.

Всеки от тях бе възможен заподозрян. Но в крайна сметка доказателствата изобличиха Оливие. Пръстовите отпечатъци, оръжието на убийството, платнената торбичка, статуетките. Не бяха намерили инструменти за дърворезба у антикваря, но това не означаваше нищо. Можеше да се е отървал от тях преди години. Но бяха открили найлонова корда в пансиона. Със същия размер и здравина като материала, използван за самолетната паяжина. Защитата на Оливие твърдеше, че кордата е със стандартни параметри и не е никакво доказателство. Габри свидетелства, че я е използвал в градината, за да връзва клоните на храстите.

Това не бе никакво доказателство.

— Но защо е вплел онази дума в мрежата и я е издълбал в парче дърво? — попита Венсан.

— За да изплаши Отшелника и така да го принуди да му даде съкровището от торбичката.

Решението бе потресаващо просто. Пътеката до колибата с всеки изминал ден ставала все по-достъпна. Оливие разбрал, че времето му изтича. Трябвало да склони Отшелника да предаде мистериозната торбичка, преди някой друг да стигне до къщурката му. Защото, станело ли това, мъжът щял да проумее истината: Оливие го е лъгал. Нямало никаква планина. Никаква армия от Ужас и Отчаяние. Никакъв Хаос. Само един малък и алчен търговец на антики, който нямал насита.

Никакви надвиснали кошмари, само гладен дух.

Последната надежда на Оливие да се докопа до торбичката от зебло, която кътал Отшелника, била да го накара да повярва, че опасността вече е съвсем близо. За да спаси живота си, Якоб трябвало да се отърве от съкровището. И когато планината го застигнела, щяла да намери само един отшелник, но не и торбичката.

Когато приказката се оказала недостатъчна, за да вдъхне нужната доза страх, когато пътеката до колибата била почти напълно разчистена, Оливие прибягнал до своя напалм, своя горчичен газ155, своята летяща бомба. Своята „Енола Гей“156.

Окачил паяжината в ъгъла. Оставил в колибата издяланата в дървото дума woo, за да я намери Якоб. Знаел, че когато Отшелника я види, ще… Какво щяло да се случи? Да умре? Може би. Но най-малкото щял да изпадне в паника. Да разбере, че го е настигнало. Онова, от което се криел и бягал. Онова, от което най-много се боял. То го открило. И оставило визитка.

Какво се бе объркало? Дали Отшелника бе пропуснал да забележи паяжината? Дали неговата алчност надминавала дори тази на Оливие? Каквото и да се бе случило, Арман Гамаш знаеше едно със сигурност: търпението на антикваря се бе изчерпало. Нервите му били опънати до крайност, кръвта му кипяла от ярост, той посегнал и сграбчил менората. И нанесъл удара.

Адвокатът бе предпочел дело със съдебни заседатели. Добра стратегия, казал си бе Гамаш. Можеха да убедят заседателите, че обвиняемият е действал при временно умопомрачение. Самият главен инспектор бе настоял да съдят Оливие за непредумишлено убийство и прокурорът се бе съгласил. Детективът знаеше, че Оливие е причинил много ужасни неща на Отшелника, и то напълно съзнателно. Но убийството не бе едно от тях. Да, беше държал Якоб като свой пленник. Да, беше го манипулирал и се бе възползвал от него. Да, бе довел почти до лудост един емоционално лабилен човек. Но не го бе убил предумишлено. Гамаш вярваше, че престъплението бе накарало самия Оливие да се изненада и отврати от себе си.

Това бе най-точната дефиниция — непредумишлено убийство.

Това бе сторил Оливие. Бе убил човек. Не с онзи последен, ужасяващ удар, а бавно и постепенно. Наплашил бе Отшелника дотолкова, че лицето му се набраздило от дълбоки бръчки на тревога, а сърцето му трепвало всеки път, когато навън пропуквала съчка.

Всичко бе завършило с убийство и самоубийство. Оливие в крайна сметка бе убил и себе си. Бе издялал всичко добро от душата си до такава степен, че ненавистта бе заменила самоуважението. Човекът, в който би могъл да се превърне, бе мъртъв. Погълнал го бе гладният дух.

Онова, което в крайна сметка уличи Оливие, не бяха предположенията, а фактите. Доказателствата. Никой освен собственика на бистрото не бе стъпвал в колибата. Неговите отпечатъци бяха намерени върху почти всичко, но най-вече върху оръжието на убийството. Бе познавал Отшелника. Продал бе някои от съкровищата му. Продал бе и дърворезбите. Бе откраднал торбичката от зебло. А накрая оръжието на убийството бе намерено в тайник в бистрото заедно с торбичката. Адвокатът му можеше да приведе какви ли не аргументи, за да докаже несъстоятелността на обвинението, но уликите бяха неоспорими. Главният инспектор не се съмняваше в това.

И макар фактите да бяха достатъчни за прокурора, съдията и съдебните заседатели, те не стигаха на Гамаш. Детективът имаше нужда от повече, за да се убеди. Трябваше му мотив. Тон никога не можеше да се докаже, защото не бе видим.

Какво бе способно да накара човек да убие?

Когато си зададе този въпрос, отговорът му помогна да разреши загадката. Докато вървеше към Трите бора, след като бе наредил на хората си за пореден път да обискират дома на семейство Пара, Гамаш бе размишлявал върху случая. Върху уликите. Но и върху злоумишлените намерения зад всичко това.

Бе осъзнал, че всичко, което навеждаше на мисълта, че някой от семейство Пара е извършил престъплението, можеше да се каже и за Оливие. Страх и алчност. Но онова, което наклони везните към антикваря, бе една малка разлика. Докато семейство Пара показваха алчност в незначителна степен, Оливие бе нейно олицетворение.

Гамаш знаеше, че собственикът на селското бистро се бои от две неща: да бъде разкрит и да бъдат отнети вещите му.

И двата му кошмара щяха да се сбъднат всеки момент. Наближаваха застрашително.

Главният инспектор отпи от кафето си и се замисли за тотемните стълбове в Нинстинтс: гниещи, килнати, повалени. Но дори и такива, продължаваха да разказват своите истории.

Сред онези стълбове у Гамаш се бе зародила идеята, че убийството има връзка с разказването на истории. И ключът за разкриването му бяха дърворезбите на Отшелника. Те не бяха случайни дървени фигурки без връзка помежду си, а общество от фигури. Всяка можеше да се разглежда като самостоятелна творба, но събрани заедно, можеха да разкажат още по-голяма приказка. Като тотемните стълбове.

Оливие бе разказвал приказки, за да контролира и да държи в плен Отшелника. Якоб пък ги бе използвал, за да сътвори своите забележителни скулптури от дърво. А антикварят на свой ред бе забогатял от тези дърворезби, и то повече, отколкото бе мечтал.

Но собственикът на бистрото не бе обърнал внимание на една малка подробност — че приказките му, макар и алегорични, всъщност са истински. По петите му бе планина от страдания. И тя ставаше все по-висока и по-висока с всяка лъжа, с всяка измислена история, която изричаше.

Гладен дух.

Колкото повече забогатяваше Оливие, за толкова повече ламтеше. А най-силно желаеше единственото нещо, което Отшелника бе отказал да му даде — съдържанието на платнената торбичка.

Якоб бе пристигнал в Трите бора със своите съкровища, навярно откраднати от приятели и съседи в Чехословакия. Хора, които са му гласували доверие. Когато желязната завеса паднала и те можели да излязат от страната си, започнали да си търсят парите. Настоявали да ги получат. Заплашвали, че ще си ги вземат лично. Може би някои от тях наистина го направили и дошли в Канада да го търсят.

Затова той събрал съкровищата си — техните съкровища — и се скрил заедно с тях в гората. Щял да изчака всичко това да отмине, хората да се откажат. Да се върнат у дома. Да го оставят на мира.

Тогава щял да продаде ценните вещи. Да си купи частен самолет и луксозни яхти. Къща в Челси, лозя в Бургундия.

Дали това щяло да го направи щастлив? Дали най-сетне щяло да задоволи жаждата му?

„Ако узнаете какво е обичал вашият Отшелник, може би ще намерите и убиеца“ — казала бе на детектива Естер, една от (Предишните на племето хайда. Дали Отшелника е обичал парите?

Отначало, може би.

Но нима не бе използвал пари като тоалетна хартия? Нима полицаите не бяха открили двайсетдоларови банкноти, натъпкани между дървените трупи в стените на колибата вместо изолация?

Дали Отшелника е бил влюбен в своите съкровища? Отначало, може би.

Но после бе започнал да ги раздава. За да си купи с тях мляко, сирене и кафе.

И другар.

Когато арестуваха и отведоха Оливие, Гамаш седна с поглед, прикован в торбичката. Какво можеше да е по-ужасно от Хаос, Отчаяние, Война? От какво бягаше дори една планина? Главният инспектор бе мислил дълго върху тези въпроси. Какво преследваше хората до последния им дъх и ги измъчваше най-вече на смъртния им одър? Какво ги гонеше, тероризираше и дори успяваше да накара някои да паднат на колене? Предполагаше, че знае отговора.

Разкаянието.

Разкаяние за изречени неща, за постъпки, извършени и неизвършени. Съжаление, че не са се превърнали в онова, което са нежели да бъдат. И за онова, в което са се провалили.

Накрая, след като остана сам, главният инспектор развърза торбичката и надникна в нея. Тогава осъзна, че е грешал. Най-ужасното нещо не беше разкаянието.

Клара Мороу почука на вратата на ателието.

— Готов ли си?

— Готов съм — отвърна Питър и излезе, като бършеше петната маслена боя от ръката си. От известно време накапваше дланите и пръстите си с бои, за да си помисли Клара, че работи усилено. Всъщност бе завършил картината си преди няколко седмици.

Най-после го бе признал пред себе си. Просто не бе казал на други хора.

— Как изглеждам?

— Страхотно — усмихна се той и посегна да махне троха хляб от косата на съпругата си.

— Пазех си я за обяд.

— Ще те заведа на обяд — обеща Питър и излязоха от къщата. — Ще празнуваме.

Качиха се на колата и потеглиха към Монреал. В онзи ужасен ден, когато бе взела портфолиото си от галерия „Фортен“, Клара се спря пред скулптурата на Емили Кар. На пейката имаше жена, която обядваше, затова художничката поседна в другия край и дълго гледа дребната бронзова фигура. И коня, кучето и маймуната. Ву.

Нищо във вида на Емили Кар не подсказваше, че е една от най-великите художнички в света. Изглеждаше като обикновена жена, която можеш да срещнеш в автобуса. Беше ниска, малко пухкава и доста невзрачна.

— Малко прилича на вас — чу се глас до Клара.

— Така ли? — отвърна художничката, макар да не виждаше нищо ласкаво в изказването.

Жената, която я бе заговорила, бе около шейсетгодишна. Добре облечена. Самоуверена и спокойна. Елегантна.

— Казвам се Терез Брюнел — протегна ръка към нея дамата. Когато забеляза объркването, изписано на лицето на Клара, добави: — Комисар Брюнел. От Sûreté du Québec.

— Да, разбира се. Простете. Бяхте в Трите бора с Арман Гамаш.

— Това ваши творби ли са? — кимна Брюнел към портфолиото.

— Да, снимки на картините ми.

— Може ли да погледна?

Клара отвори папката и дамата от Sûreté заразглежда фотографиите. Усмихваше се, коментираше и от време на време си поемаше въздух. Но се спря на една от картините. Беше портрет на радостна жена, която се бе обърнала напред, но гледаше през рамо някъде зад себе си.

— Красива е — заяви Терез. — Бих се радвала да се запозная с кея.

Клара не отговори. Просто чакаше. След минута събеседницата ѝ примигна, усмихна се и я погледна.

— Има нещо притеснително. От нея се излъчва божията милост, но е станало нещо току-що, нали?

Художничката продължаваше да мълчи, втренчила поглед в репродукцията на собствената си картина.

Терез Брюнел се загледа още веднъж в портрета. Изведнъж рязко си пое въздух и се обърна към събеседничката си:

— Грехопадението. Боже мой, нарисувала сте грехопадението. Онзи миг. Тя дори не го осъзнава, нали? Не напълно, но долавя нещо — предчувства ужаса, който я грози. Грехопадението.

Терез притихна, докато се взираше в красивата блажена жена. И онова едва забележимо, почти невидимо предусещане.

Клара кимна:

— Да.

След секунди Терез прошепна един въпрос толкова тихо, че художничката не бе сигурна дали дамата е произнесла думите на глас. Може би бе само повей на вятъра.

— От какво се боите?

Клара се колеба дълго, преди да проговори. Не защото не знаеше отговора, а защото никога досега не го бе казвала гласно:

— Боя се, че няма да разпозная рая.

Настъпи мълчание.

— Аз също — призна едва чуто комисар Брюнел.

Написа на листче поредица от цифри и го подаде на художничката:

— Ще проведа един разговор, когато се върна в кабинета си. Това е моят телефон. Обадете ми се днес следобед.

Клара постъпи точно така и за нейно удивление се оказа, че полицейската служителка ѝ е уредила среща с главния куратор на Музея за съвременно изкуство в Монреал, за да му покаже портфолиото си.

Това беше преди няколко седмици. Оттогава се случиха много неща. Главен инспектор Гамаш бе арестувал Оливие за убийство. Всички бяха уверени, че е станала грешка. Но когато започнаха да излизат наяве все повече доказателства, ги бе завладяло съмнение. Междувременно Клара бе занесла папката с творбите си в музея. И я бяха поканили на следваща среща.

— Не те викат, за да ти откажат — заяви Питър, докато шофираше с превишена скорост по магистралата. — Никога не съм чувал за галерия, която кани творец на среща, за да го отхвърли. Новините са добри, Клара. Направо страхотни. Това е много по-хубаво от всичко, което можеше да направи Фортен за теб.

Художничката си позволи да допусне, че наистина е така.

А Питър караше и си мислеше за картината на неговия статив. Картината, която вече бе приел за приключена. Същото важеше и за кариерата му. На бялото платно бе изобразил голям черен кръг — почти затворен, но не напълно. Там, където бе прекъснат, бе поставил точки.

Три точки. За безкрайност. За общуване.

В мазето на своя дом Жан Ги Бовоар разглеждаше омачканите листчета хартия. Чуваше как Инид се суети горе, докато приготвя обяд.

През последните седмици слизаше в мазето при всеки удобен случай. Пускаше телевизора на някой спортен канал и сядаше на бюрото си с гръб към екрана. Хипнотизиран от листчетата. Таил бе надежда, че откачената дърта поетеса е написала всичко на цял лист хартия и после го е накъсала на лентички. Ако беше така, щеше по-лесно да ги сглоби, сякаш са парченца от пъзел. Но не, оръфаните ръбове на листчетата не съвпадаха. Трябваше да открие смисъла в думите.

Бовоар бе излъгал началника си. Не го правеше често и не можеше да си обясни защо го бе сторил този път. Казал бе на главния инспектор, че е изхвърлил всички глупави думи, които Рут бе залепила на вратата му, бе пъхнала незабелязано в джоба му или бе връчила на други хора, за да му ги предадат.

Искаше да ги изхвърли, но още по-силно бе желанието му да разбере какво означават. Беше почти безнадеждно. Главният инспектор навярно можеше да разшифрова загадката, но за Бовоар поезията бе огромна глупост. Дори под формата на цяло произведение. Нямаше начин да се справи със задачата да сглоби цяла поема от хаотични фрагменти.

Но полагаше усилия. В продължение на седмици.

Плъзна едно от листчетата между други две и премести парче хартия най-отгоре.

Надигна бутилката бира.

— Жан Ги-и-и! — призова го напевно жена му. — Обядът е сервиран.

— Идвам.

Инид го повика още веднъж, но той не отговори. Продължи да се взира в стиховете. И тогава пред погледа му попаднаха пухкавите лапички, които висяха от един рафт над бюрото му. На нивото на очите. Плюшеният лъв, който незабелязано бе прибрал от пансиона. Отначало го бе отнесъл в стаята си за компания. Сложил го бе на стола, за да го вижда, докато лежи на леглото. И да си представя, че на мястото му е тя. Подлудяващ, страстна, изпълнена с енергия. Нахлуваше в пустите и тихи кътчета на живота му и ги изпълваше. С живот.

Когато приключиха работата по случая, прибра лъвчето в багажа си и го донесе тук. Където Инид никога не слизаше.

Добрата лъвица. С мека кожа и усмивка. „Wimoweh, а-wimoweh“ — тананикаше си Бовоар под нос, докато четеше последната строфа:

Час по-късно Арман Гамаш излезе от гората, спусна се по склона и стигна до Трите бора. На прага на бистрото си пое дълбоко въздух, овладя емоциите си и прекрачи вътре.

Трябваха му няколко секунди, за да привикнат очите му със сумрака. Тогава видя Габри зад бара — там, където винаги бе стоял Оливие. Едрият мъж се бе стопил, отслабнал. Изглеждаше съсипан от грижи. Уморен.

— Габри — проговори Гамаш. Двамата стари приятели се гледаха напрегнато.

— Мосю — отвърна Габри. Размести бурканите с разноцветни бонбони, поставени върху излъскания дървен плот, и излезе отпред. Предложи на главния инспектор анасонова луличка.

Минути по-късно в бистрото влезе Мирна и завари Габри и Гамаш да седят кротко пред огнището. Разговаряха. Главите и коленете им почти се докосваха. Между тях стоеше недокосната анасонова луличка.

Когато жената влезе, вдигнаха поглед.

— Извинете — спря се тя на вратата. — Ще дойда по-късно. Само исках да ви покажа нещо.

Книжарката подаде парче хартия на Габри.

— И аз имам такова — отвърна готвачът. — Най-новото стихотворение на Рут. Какво означава според теб?

— Не знам.

Още не можеше да свикне, като идва в бистрото, да я посреща само Габри. Оливие бе в затвора и Мирна не можеше да се отърси от чувството, че на мястото му липсва нещо жизненоважно. Сякаш някой бе отсякъл един от трите бора.

Случващото се бе мъчително. Селото бе разкъсано и потресено. Жителите искаха да подкрепят Оливие и Габри. Арестът ги хвърли в ужас. Не можеха да повярват. Но знаеха, че главен инспектор Гамаш не би постъпил така, ако не е напълно сигурен.

На всички бе ясно колко много бе струвало на детектива да сложи белезници на свой приятел. Изглеждаше невъзможно да защитиш единия, без да предадеш другия.

Габри се изправи и Гамаш го последва.

— Просто наваксвахме с новините. Знаеш ли, че на главния инспектор му се е родила още една внучка? Зора.

— Честито! — Мирна се приближи и прегърна щастливия дядо.

— Имам нужда от глътка свеж въздух — обяви готвачът. Внезапно бе усетил, че не го свърта на едно място. На вратата се спря и попита: — Идвате ли?

Главният инспектор и Мирна го настигнаха и тримата бавно закрачиха през затревения селски площад. Всички можеха да ги видят. Гамаш и Габри бяха заедно. Раната не бе заздравяла, но и не ставаше по-дълбока.

След малко Габриел спря и погледна детектива право в очите:

— Нали знаете, че Оливие не е извършил престъплението?

— Възхищавам ви се, че продължавате да го подкрепяте.

— Знам, че в него има и тъмни кътчета. Едва ли ще се изненадате, че поне едно от тях ми е любимо.

При тези думи Гамаш се подсмихна.

— Но имам един въпрос, на който искам да ми отговорите — добави Габри.

— Oui?

— Ако Оливие е убил Отшелника, защо му е да мести трупа? Защо би го замъкнал до имението „Хадли“, където ще го открият? Защо не го е оставил в колибата или скрил в гората?

Явно готвачът не можеше да се примири, че партньорът му е убил човек.

— По време на делото този въпрос получи отговор — обясни Гамаш търпеливо. — Някой е щял да стигне до колибата съвсем скоро, Рор е разчиствал пътеката, която е щяла да го заведе право там.

Габри кимна неохотно. Мирна наблюдаваше разговора, щеше ѝ се приятелят ѝ най-сетне да приеме неоспоримата истина.

— Знам — продължи готвачът, — но защо го е преместил в имението „Хадли“? Защо не го е занесъл по-навътре в гората, където животните са щели да се погрижат за останките?

— Защото е осъзнавал, че трупът не е най-уличаващото доказателство против него. А колибата. Години наред там са се трупали следи: пръстови отпечатъци, косми, храна. Нямало е как да изчисти всичко това, поне не веднага. Така че се е опитал да насочи нашето разследване към Марк и имението „Хадли“, за да спре разчистването на пътеките. Смятал е, че ако хотелът на семейство Жилбер фалира, няма да има нужда от горски маршрути за езда.

Гамаш говореше спокойно. В тона му не личеше и следа от нетърпение, макар че имаше пълното основание да се изнервя. Поне за десети път Мирна присъстваше на разговор, в който главният инспектор обясняваше едно и също на Габри, а той продължаваше да не вярва. Дори и в този момент клатеше глава.

— Съжалявам — завърши детективът напълно откровено. — Друго заключение бе невъзможно.

— Оливие не е убиец.

— Съгласен съм. Но е извършил убийство. Непредумишлено. Непреднамерено. Нима не допускате възможността, че е способен да убие от гняв? Години наред се е старал да накара Отшелника да му даде съкровището и се е боял, че може да го изгуби. Убеден ли сте, че това не би накарало Оливие да прибегне до насилие?

Габри се поколеба. Гамаш и Мирна бяха затаили дъх. Страхуваха се да не прогонят плахите наченки на разум, които пърхаха около приятеля им.

— Оливие е невинен — въздъхна готвачът тежко, раздразнено. — Защо му е да мести трупа?

Главният инспектор го гледаше втренчено. Не му достигаха думи. Ако имаше начин да убеди този измъчен човек, щеше да го направи. Опитал бе какво ли не. Чувстваше се зле при мисълта, че Габри ще носи това ненужно бреме — страшната мисъл, че партньорът му е попаднал в затвора несправедливо. Щеше да му е по-леко, ако приеме ужасната истина, вместо да се бори, да се опъва и да се старае да превърне желанието си в реалност.

Готвачът обърна гръб на следователя и тръгна през площада към самия център на селото. Седна на пейката.

— Невероятен човек — промълви Гамаш и с Мирна продължиха да се разхождат.

— Такъв е. Нали го знаете, ще чака цяла вечност. Ще чака Оливие да се върне.

Инспекторът не отвърна и продължи да крачи мълчаливо редом с книжарката.

— Срещнах Венсан Жилбер — проговори най-накрая. — Казва, че Марк и Доминик се чувстват все по-добре тук.

— Да. Оказа се, че когато не се занимава с влачене на трупове из селото, Марк всъщност е доста приятен човек.

— Жалко за коня Марк.

— Е, навярно така е по-щастлив.

Изказването изненада Гамаш, той се извърна и погледна Мирна въпросително:

— Мъртъв?

— Мъртъв ли? Венсан Жилбер го изпрати в „Ла порт“.

Гамаш изсумтя и поклати глава. Ама че задник бе този светец!

Когато минаха покрай бистрото, детективът се замисли за платнената торбичка. Преди всичко тя бе хвърлила вината върху Оливие, когато я откриха в тайника зад камината.

Вратата на Рут се отвори и старата поетеса, загърната в износеното си палто, излезе с накуцване. След нея се поклащаше Роза. Но днес патицата не носеше дрехи. Беше само по пера.

Инспекторът толкова бе свикнал да я вижда в различни тоалети, че сега му се стори почти неестествено да не е наконтена. Рут и патицата пресякоха улицата и излязоха на площада. Старицата отвори малък хартиен плик и хвърли малко хляб на Роза, а тя се затича тромаво след трохите, като пляскаше с криле. В небето се чу крякане. Все по-близо и по-близо. Гамаш и Мирна се извърнаха в посоката, от която идваше шумът. Но Рут продължи да гледа пред себе си. Към Роза. Над тях се зададе ято патици, поели на юг за зимата.

Тогава Роза нададе крясък, който прозвуча почти като човешки плач, издигна се във въздуха и полетя. Направи кръг и за един миг всички си помислиха, че ще се върне. Рут протегна ръка нагоре с отворена длан. Подаваше трошици хляб. Или махаше. За сбогом.

А Роза вече я нямаше.

— О, боже! — въздъхна Мирна.

Рут стоеше с гръб към тях и се взираше в небето с протегната нагоре ръка. Трохи хляб се посипаха по тревата.

Книжарката извади смачканото листче от джоба си и го подаде на Гамаш.

— Роза — прошепна Мирна. — Рут.

Гамаш гледаше старата поетеса. Вече знаеше кое дебне зад планината. Кое смазва всичко пред себе си. Най-големият страх на Отшелника. И на планината.

Съвестта.

Детективът си спомни как бе развързал грубата платнена торбичка. Когато плъзна ръка в нея, напипа полирано дърво. Статуетката бе семпла. Млад мъж седеше на стол и слушаше. Оливие.

Обърна фигурката и отдолу прочете три букви, издълбани в дървесината. GYY.

Разкодирал ги бе в колибата малко по-рано и дълго бе гледал получената дума.

Woo.

В грубата торбичка от зебло бе скрита дърворезба, дори по-фина от сложните статуетки с много детайли. Тя бе въплъщение на простотата. Посланието ѝ бе изящно и ужасяващо. Скулптурата бе красива, но младият мъж изглеждаше абсолютно празен отвътре. Несъвършенствата му бяха изгладени. Дървото бе твърдо и полирано, светът сякаш се плъзгаше по повърхността му, без да го засяга. Нямаше допир, нямаше и чувства.

Това бе Планинския цар в човешки облик. Недосегаем, но и недостъпен. На Гамаш му идеше да захвърли фигурката вдън гората. Нека лежи там, където се бе крил Отшелника. За да се спася от чудовището, което сам бе създал.

Но от Съвестта не можеш да избягаш.

Нито в нова къща и нова кола, нито в пътешествия, нито в медитация или в неистова активност. В деца и добри дела. На пръсти или на колене. В голяма кариера. В малка колиба.

Където и да си, тя винаги ще те застигне. Миналото винаги те застига.

Именно затова е жизненоважно човек да осъзнава действията си в настоящия момент, напомни си Гамаш. Защото настоящето се превръща в минало, а миналото пораства. И все някога се изправя и тръгва след теб.

Намира те. Както бе намерило Отшелника. И Оливие. Инспекторът се взираше в хладното, твърдо, безжизнено съкровище в ръката си.

Кой не би се страхувал от това?

Рут закуцука през затревения площад, стигна до пейката и поседна. С жилеста ръка стискаше яката на синьото палто плътно около шията си. Габри се пресегна, хвана свободната ѝ длан в своята и докато я галеше нежно, мълвеше: „Нищо, нищо…“