Отровни думи

Глава тридесет и четвърта

Докато Гамаш се губеше из мъглите на островите Кралица Шарлота, Клара бе потънала в своя собствена мъгла. Бе прекарала цял ден около телефона — приближаваше се все повече до него, а после отскачаше надалеч.

Питър седеше в ателието си и я наблюдаваше. Вече не знаеше на какво се надява: че Клара ще се обади на Фортен или че няма да го направи. Нямаше представа кое е по-добре. И за нея, и за него самия.

Художникът се загледа в картината на статива. Взе четката, потопи я в боя и я приближи към платното. Бе решен да пресъздаде всички детайли, с които хората очакват да са наситени творбите му. Сложността. Пластовете.

Постави само една точка и отстъпи назад.

— О, боже! — въздъхна и се взря в прясното петно върху белия лист.

Клара отново се приближаваше към телефона, този път откъм хладилника. В едната си ръка държеше чаша мляко с какао, а в другата — бисквити „Орео“. Застана пред телефона и прикова поглед в него.

Дали беше непокорна? Инат? Или отстояваше онова, в което вярваше? Героиня или кучка беше? Странно, колко често бе трудно да се направи разлика.

Клара излезе в градината и в продължение на няколко минути плеви без особен ентусиазъм, после си взе душ, преоблече се, целуна Питър за довиждане, качи се в колата си и потегли към Монреал. Към галерия „Фортен“, за да си прибере портфолиото.

Преди да тръгне обратно към къщи, в последния момент реши да се отклони от пътя си, за да посети госпожа Емили Кар. Вгледа се в скулптурата на неугледната ексцентрична жена в компанията на кон, куче и маймуна. На лицето и бе изписана решимост въпреки онези отровни думи.

Инспектор Бовоар посрещна Гамаш на летище „Трюдо“.

— Някакви вести от комисар Брюнел? — попита главният инспектор, след като Жан Ги метна куфарчето му на задната седалка.

— Намерила е още една дърворезба. Намира се у някакъв тип в Москва. Не пожела да ни я даде, но все пак е изпратил няколко снимки — заяви Бовоар и подаде плик на началника си. — А вие? Какво открихте?

— Имаш ли представа, че посланията, които ти праща Рут, са част от стихотворение?

— Това ли разбрахте, докато бяхте на островите Кралица Шарлота?

— Индиректно. Пазиш ли ги?

— Онези хартийки? Разбира се, че не. Защо? Важни ли са за случая?

Гамаш въздъхна. Беше изморен. Предстоеше му дълъг път и не можеше да си позволи да се препъне. Не и сега.

— Предполагам, че не са. Но е жалко, че сме ги изгубили.

— Да видим дали ще мислите по същия начин, ако онази откачалка насочи перото си към вас.

— Нежно ще захапе душата ти за врата и ще те милва, докато потънеш в мрак и в Рая — изрецитира възрастният детектив шепнешком.

— Накъде да карам? — попита Бовоар от шофьорската седалка на автомобила, който се подрусваше по черния път към Трите бора.

— Към бистрото. Трябва пак да си поговорим с Оливие. Проучихте ли финансовото му състояние?

— Има около четири милиона. Милион и половина от продажбите на дърворезбите, малко над милион от антиките, които му е давал Отшелника, а имотите му са на стойност около един милион. До под кривата круша сме — призна мрачно Жан Ги.

Но Гамаш знаеше, че всъщност са много близо. И разбираше, че в такъв момент земята или ще се втвърди, или ще се срине под краката им.

Колата плавно спря пред бистрото. По пътя главният инспектор бе така притихнал на своята седалка, че Бовоар се запита дали не е задрямал. Изглеждаше уморен, а и как да е иначе след дълъг полет с „Еър Канада“? Авиокомпанията, която взема пари за всичко. Жан Ги бе убеден, че скоро ще сложат терминал за кредитни карти до аварийните кислородни маски.

Младият инспектор се извърна и установи, че главата на Гамаш наистина е клюмнала, а очите му — затворени. Не искаше да притеснява началника си, изглеждаше толкова спокоен. Тогава забеляза, че възрастният детектив леко потърква с палец снимката, която държеше в отпуснатата си ръка. Бовоар се вгледа малко по-внимателно. Главният инспектор не бе затворил очи — не напълно.

Присвил бе клепачи и се взираше настойчиво в разпечатката в ръцете си.

На нея се виждаше дърворезба, която изобразяваше планина. Пуста и безлюдна. Сякаш изсечена до голо. Само няколко хилави бора се гушеха в подножието. Имаше нещо тъжно в нея, някаква празнота — това усещаше Гамаш. И все пак произведението ясно се отличаваше от останалите. В него имаше лекота. Присви очи, погледна още по-отблизо и го видя. Онова, което бе помислил за още едно борче в подножието, всъщност бе друго.

Млад човек. Момче, което колебливо пристъпваше в полите на резбованата планина.

А в стъпките му бяха избуяли млади стръкчета трева.

Спомни си за портрета на Рут, нарисуван от Клара. Художничката бе запечатала онзи миг, когато отчаянието се превръща в упование. Тази забележителна дърворезба носеше безнадеждност, но и някакво странно късче надежда. Нямаше нужда Гамаш да гледа по-отблизо, за да разбере, че момчето е същото, което бе видял и в останалите скулптури. Но страхът бе изчезнал. Или може би още не се бе появил?

Откъм селския площад долетя крякането на Роза. Днес патицата беше в бледорозов ансамбъл с пуловер… и с перлена огърлица.

— Voyons — възропта Бовоар, като кимна към птицата, докато с началника му слизаха от колата. — Можете ли да си представите да слушате това по цял ден?

— Ще видиш, като ти се родят деца — отвърна Гамаш и се спря пред бистрото, за да погледа Роза и Рут.

— И те ли крякат?

— Не, но определено вдигат много шум. И правят разни други неща. Планирате ли деца?

— Може би след време. Инид не гори от желание. — Младият инспектор застана до началника си и двамата се загледаха в притихналото село. Притихнало, ако не се броеше крякането. — Имате ли новини от Даниел?

— Рен-Мари е говорила с тях вчера. Всичко е наред. Бебето трябва да се роди след две седмици. Ще заминем за Париж веднага щом пристигне вестта.

Бовоар кимна:

— Значи Даниел ще има две. А Ани? Тя има ли планове за наследници?

— Не. Мисля, че Дейвид би искал по-голямо семейство, но тя не може да се оправя с деца.

— Виждал съм я с Флоранс. — Жан Ги си спомни как Ани държеше племенницата си на ръце и ѝ пееше. — Обожава я.

— Твърди, че не иска деца. Честно казано, не искаме да я притискаме.

— Най-добре е да не ѝ се месите.

— Не е там работата. Виждали сме каква бъркотия наставаше всеки път, когато тя се опиташе да работи като детегледачка някога. Веднага щом бебето се разплачеше, Ани ни се обаждаше и трябваше да се притичаме на помощ. Изкарахме повече пари от гледане на деца, отколкото тя. И още нещо, Жан Ги… — Гамаш се наведе към по-младия инспектор и понижи глас: — Няма да изпадам в подробности, но, каквото и да става, никога не позволявай на Ани да ми слага памперс.

— И тя ме помоли за същото — отвърна Бовоар и разсмя началника си. След миг усмивката му угасна.

— Е, отиваме ли? — попита главният инспектор и посочи вратата на бистрото.

Четиримата мъже предпочетоха да седнат далеч от прозорците. По-навътре в хладния и тих салон. В двата края на помещението, във всяка от камините, пращеше малък огън. Гамаш си спомни първия път, когато бе прекрачил прага на бистрото и бе зърнал разнородните мебели, фотьойлите, креслата с високи облегалки и уиндзорските столове. Кръглите, квадратните и правоъгълните маси. Каменните огнища и дървените греди на тавана. И етикетите с цени, които висяха от всеки предмет.

Всичко се продаваше. А може би и всеки? Гамаш не вярваше, че това важи за хората, но понякога започваше да се съмнява.

— Bon Dieu, да не би да не си казвал на баща си за мен? — попита Габри.

— Казвал съм му, че съм с Габриел.

— Баща ви смята, че имате партньорка на име Габриела — намеси се Бовоар.

— Quoi?148 — повиши тон готвачът и впери ядосан поглед в Оливие. — Мисли ме за жена? Това значи… — Взря се в партньора си невярващо. — Няма представа, че си гей?

— Никога не съм му казвал.

— Може би не с думи, но със сигурност си го показал — заяви Габри и се обърна към Бовоар. — Почти на четирийсет, неженен, търговец на антикварни стоки. За бога, казвал ми е, че другите хлапета са играели на златотърсачи, а той се е интересувал от порцелановите фигурки на „Роял Доултън“. Колко гейско, а? — Отново се извърна към Оливие: — Имал си детска играчка фурна и сам си шиел костюмите си за Хелоуин.

— Не съм му казвал, нямам и намерение — сопна се собственикът на бистрото. — Не му влиза в работата.

— Ама че семейство — въздъхна Габри. — Всъщност си пасват идеално. Единият не иска да знае, а другият не иска да си признае.

Но Гамаш знаеше, че „не иска да си признае“ е меко казано. Ставаше въпрос за момченце с много тайни. Което е станало голямо момче с тайни. А после и мъж. Извади плик от чантата си и подреди седем снимки на масата пред Оливие. После разопакова дървените статуетки и също ги сложи на масата.

— В какъв ред са?

— Не си спомням в каква поредност ми ги е давал — отвърна русокосият мъж.

Главният инспектор го изгледа настоятелно и след малко проговори тихо:

— Не ви попитах това. А в какъв ред са. Знаете отговора, нали?

— Нямам представа какво имате предвид. — Оливие изглеждаше объркан.

Тогава Арман Гамаш направи нещо, което Бовоар рядко бе виждал. Стовари огромната си длан толкова рязко върху масата, че малките дървени фигурки подскочиха. Мъжете — също.

— Достатъчно! Стига толкова!

Очевидно не се шегуваше. Лицето му се вкамени и по него, сякаш грубо изсечени от лъжите и тайните, се появиха дълбоки бръчки.

— Имате ли изобщо представа колко сте загазили? — Гласът на детектива бе тих, напрегнат и с усилие излизаше от стегнатото му гърло. — Трябва веднага да спрете да лъжете. Ако има каквато и да е надежда за вас, тя е в истината. Длъжен сте да ни кажете истината. Веднага.

Гамаш разпери пръсти, сложи длан върху снимките и ги бутна към Оливие, който ги гледаше, вцепенен от ужас.

— Не знам — заекна той.

— За бога, Оливие, моля те! — обади се Габри.

От Гамаш струеше гняв. Гняв, яд и страх, че истинският убиец ще се изплъзне, прикрит от лъжите на друг човек. Ресторантьорът и главният инспектор не отместваха очи един от друг. Единият бе прекарал цял живот в погребване на тайни, а другият — в изравянето им.

Партньорите им наблюдаваха, разбираха каква битка се води, но не можеха да помогнат.

— Истината, Оливие — изхриптя детективът.

— Как разбрахте?

— Светът на чудесата. Нинстинтс, на островите Кралица Шарлота. Тотемните стълбове ми казаха.

— Казали са ви?

— По своя си начин. Всеки образ се гради върху предишния. Всеки разказва своя собствена история и е чудо сам по себе си. Но когато се гледат като едно цяло, историите се събират в една по-голяма.

Докато слушаше тези думи, Бовоар се замисли за стиховете на Рут. Началникът му бе подсказал, че и при тях е същото. Ако се съберат и подредят в правилната последователност, и те ще се превърнат в история. Плъзна ръка в джоба си и докосна парченцето хартия, което бе намерил пъхнато под вратата си тази сутрин.

— Каква история разказват дърворезбите, Оливие? — настоя Гамаш. Всъщност го бе озарило по време на полета, докато слушаше момченцето, което заплиташе сложен сценарий във военната си видеоигра. Беше се замислил за случая, за индианците хайда, за Пазителя, който, тласкан от съвестта си, най-накрая бе намерил покой. В пущинака.

Главният инспектор предполагаше, че същото се е случило и с Отшелника. Отишъл е в гората като алчен човек, който е искал да се скрие. Но е бил разкрит. Преди години. От самия себе си. Затова започнал да използва парите си за изолация и за тоалетна хартия. Използвал оригиналните издания на всички онези романи за познания и компания. Използвал антиките като ежедневна посуда.

И в онзи пущинак намерил свободата и щастието. Покоя.

Но нещо все още му убягвало. Или по-точно, имало нещо, от което все още не можел да се освободи. Свалил от раменете си бремето на вещите, които затрупвали живота му, но останало едно последно бреме. Истината.

Затова решил да я разкаже на някого. На Оливие. Но не можел да разкрие всичко. Затова скрил истината в приказка, в алегория.

— Накара ме да обещая да не казвам на никого — проговори русокосият мъж. Беше клюмнал, отпуснал ръце в скута си.

— Спазили сте обещанието си. Поне докато е бил жив. Но сега трябва да ни разкажете.

Без да продума, Оливие се пресегна и размести снимките. Поколеба се кратко на две от тях и поне веднъж смени реда им. Накрая на масата пред четиримата мъже лежеше историята на Отшелника.

Оливие заразказва. Слагаше длан върху всяка от снимките, докато говореше. Мекият му, почти хипнотизиращ глас изпълни пространството и Гамаш си представи убития човек отново жив. Видя го как седи в колибата си късно през нощта. От другата страна на трепкащия огън в камината бе единственият му посетител, който слушаше приказката за самонадеяност, наказание, любов. И предателство.

Гамаш се загледа във фигурките на селяните, които, щастливи в невежеството си, напускаха своите домове. А юношата тичаше напред, стиснал малкия вързоп, и ги приканваше да побързат. Към рая — така мислеха те. Но момчето знаеше истината. То бе откраднало съкровището на планината.

Още по-лошо.

Бе откраднало доверието на планината.

Сега всяка фигура, издялана от Отшелника, придобиваше смисъл. Мъже и жени чакаха на брега, защото бяха останали без земя. А приклекналият треперещ младеж бе останал без надежда.

В този момент пристигаше корабът, изпратен от боговете, които завиждат на планината.

Но зад хората продължаваше да дебне неизменно сянката. Заплахата от нещо невидимо, но съвсем истинско. Ужасяващата армия, която Планинския цар бе събрал. В нея маршируваха Ярост и Отмъщение и вещаеха катастрофа. Гняв поддържаше техния плам. Зад тях бе самата планина. Никой не можеше да я спре, никой не смееше да ѝ се противопостави.

Щеше да намери всички селяни, а покрай тях и младежа. Щеше да си върне откраднатото съкровище.

Докато армията напредваше, по пътя ѝ избухваха войни. Глад, наводнения и чума покосяваха хората. Армията носеше опустошение. Хаос бе начело и хаос оставаше след нея.

Бовоар слушаше. С ръка в джоба стискаше последния стих от поемата на Рут и усещаше как листчето се е навлажнило от попа му. Гледаше снимките на дърворезбите и виждаше щастливите в невежеството си селяни, които бавно претърпяваха промяна. Първо само усещаха, че нещо наближава, а после вече знаеха със сигурност.

Инспекторът изпитваше същия ужас като тях.

Най-накрая войните и гладът бяха достигнали до бреговете на Новия свят. Години наред бяха бушували край новия им дом, без да го докоснат. Но после…

Всички погледнаха последната снимка. На нея бяха скупчените селяни — изпосталяли, с опърпани, парцаливи дрехи. Гледаха нагоре. В очите им се четеше ужас.

Гледаха тях.

Гласът на Оливие секна. Историята прекъсна.

— Продължавайте — прошепна Гамаш.

— Това е всичко.

— Ами момчето? — попита Габри. — Вече го няма в скулптурите. Къде е отишло?

— Скрило се дълбоко в гората, защото знаело, че планината ще открие селяните.

— Предало ги е? Собственото си семейство? Приятелите си? — попита Бовоар.

Оливие кимна:

— Но има още нещо.

— Какво?

— Зад планината стояла друга сила, която я тласкала напред. Сила, която ужасявала дори самия каменен властелин.

— По-страшна от Хаос? По-страшна и от смъртта? — попита Габри.

— Най-страшната от всичко.

— Коя била тя? — поинтересува се Гамаш.

— Не зная. Отшелника почина, преди да стигнем до тази част от историята. Но според мен я е запечатал в дърворезба.

— Какво искате да кажете? — попита Бовоар.

— Имаше нещо, скрито в платнена торбичка. Така и не ми го показа. Но забеляза как го гледам. Не можех да се стърпя. Засмиваше се и ми казваше, че един ден ще ми го покаже.

— А когато го намерихте мъртъв? — продължи да разпитва Гамаш.

— Торбичката я нямаше.

— Защо не сте ни го казвали досега? — скастри го Бовоар.

— Защото щеше да се наложи да призная всичко. Че съм го познавал, че съм вземал дърворезбите му и съм ги продавал. По този начин Отшелника се застраховаше, че ще продължавам да ходя при него. Даваше ми съкровището си на порции.

— Като опитен наркодилър, който е зарибявал наркоман — отбеляза Габри без злоба, но и без изненада.

— Като в „Шехерезада“.

Всички се обърнаха към Гамаш.

— Коя? — учуди се готвачът.

— Това е симфонична сюита от Римски-Корсаков. Написана е по „Хиляда и една нощ“.

Тримата мъже го гледаха с недоумение.

— Султанът викал някоя от жените си в спалнята за през нощта, а на сутринта я убивал — обясни главният инспектор. — Докато една нощ избрал Шехерезада. Тя знаела за навика му и разбрала, че е в беда, затова измислила план.

— Да убие султана ли? — предположи Габри.

— Не, нещо по-добро. Всяка вечер му разказвала приказка, но я оставяла недовършена. Ако владетелят искал да разбере края, трябвало да пощади живота ѝ.

— И Отшелника е правел нещо подобно, за да спаси своя живот? — попита Бовоар объркано.

— Предполагам, че да, в известен смисъл — отвърна началникът му. — И той като Планинския цар жадувал за компания, но познавал Оливие достатъчно добре. Знаел, че той ще се връща редовно в колибата само ако получава все по-щедри обещания…

— Не е честно. Изкарвате ме курва. Все едно съм ходел при него само за да му вземам вещите. Помагах му в градината и му носех хранителни продукти. Никак не е малко това, което е получил от мен.

— Така е. Но същото важи и за вас. — Гамаш сплете пръстите на едрите си ръце и впери поглед в Оливие. — Кой беше убитият?

— Накара ме да му обещая.

— Да, тайните са важни за вас. Разбирам. Били сте добри приятели с Отшелника. Но сега трябва да ни кажете всичко.

— Беше от Чехословакия — проговори Оливие след дълго мълчание. — Казваше се Якоб. Не разбрах фамилното му име. Пристигнал е тук малко след падането на Берлинската стена. Според мен ние нямаме представа какъв хаос е настъпил там. Спомням си, че си мислех колко вълнуващо трябва да е било за всички онези хора. Най-сетне свободни. Но той ми обрисува друга картина. Всички системи, всичко познато рухнало. Царяло пълно беззаконие. Нищо не работело. Телефоните, железниците. Самолетите падали от небето. Казваше, че било ужасно. Но това бил идеалният момент за бягство. За измъкване.

— Донесъл е със себе си всичко, което открихме в колибата?

Оливие кимна:

— С американски пари, или твърда валута, както се изразяваше той, човек можел да уреди всичко. Имал връзки с търговци на антики у нас, затова им продал някои от вещите си и използвал парите, за да подкупи разни чиновници в Чехословакия. Да изнесе собствеността си. Натоварил всичко на контейнеровоз, който пътувал до пристанището на Монреал. После прехвърлил багажа си в контейнер за съхранение и зачакал.

— Какво?

— Да си намери дом.

— Първо заминал за островите Кралица Шарлота, нали? — попита Гамаш. След кратка пауза Оливие кимна. — Но не е останал там — продължи детективът. — Искал е тишина и спокойствие, но тогава избухнали протестите и се стичали хора от всички краища на света. Затова заминал. Върнал се тук, по-близо до съкровищата си. Решил да си намери място за живеене в Квебек. В гората.

Оливие кимна отново.

— Защо в Трите бора? — попита Бовоар.

Русокосият мъж поклати глава:

— Не зная. Попитах го, но той не ми отговори.

— Какво се случило после? — продължи Гамаш.

— Както казах и преди, дошъл тук и започнал да строи колибата си. Когато била готова, изнесъл вещите си от контейнера за съхранение и ги докарал тук. Отнело му известно време, но не бързал.

— Съкровищата, които е изнесъл от Чехословакия, негови ли са били? — попита главният инспектор.

— Не съм питал, нито пък той ми е казвал, но мисля, че не. Беше твърде уплашен. Зная, че се криеше от нещо. От някого. Но не знам от кого.

— Имате ли представа колко време ни изгубихте? Боже мой, какво ви беше в главата? — настоя Бовоар.

— Просто се надявах, че ще откриете убиеца и всичко останало няма да излезе наяве.

— Всичко останало? — възкликна младият следовател. — Така ли мислите за това? Като за някакви си незначителни подробности? Как да открием убиеца, след като непрекъснато ни подвеждахте и заради вас не спряхме да се лутаме?

Гамаш вдигна леко ръка и Бовоар с усилие се отпусна назад и си пое дълбоко въздух.

— Разкажете ни за woo — обади се главният инспектор.

Оливие вдигна глава и го погледна с изтормозен вид. Собственикът на бистрото беше блед и изпит, сякаш за една седмица бе остарял с двайсет години.

— Не споменахте ли, че така се е казвала маймуната на Емили Кар?

— И аз така си мислех, но после разсъждавах още по темата. Според мен тази дума е имала друго значение за убития. Нещо много по-лично. Плашещо. Мисля, че е била вплетена в паяжината и издълбана върху онова парче дърво като заплаха. Навярно само жертвата и убиецът са разбирали смисъла.

— Тогава защо питате мен?

— Защото Якоб може да ви е казвал. Е, Оливие? Казвал ли ви е?

Гамаш пронизваше с поглед мъжа срещу себе си, настоятелно дълбаеше в него, за да намери истината.

— Нищо не ми е казвал — отговори собственикът на бистрото накрая.

Посрещнаха думите му с недоверие.

Главният инспектор продължи да гледа втренчено — опитваше се с всички сили да проникне отвъд мъглата от лъжи. Дали Оливие най-после говореше истината?

Гамаш се изправи. Когато стигна до вратата, се извърна и погледна русокосия мъж. Беше изцеден, кух. Нищо не бе останало от него. Или поне така се надяваше детективът. Като че ли всяка лъжа смъкваше късче от кожата на ресторантьора и сега той седеше в бистрото си, разкъсан на парчета.

— Какво се е случило с младежа? — попита старшият детектив. — Онзи от приказката. Намерила ли го е планината?

— Сигурно. Все пак е мъртъв, нали? — отвърна Оливие.