Пръстенът на Борджиите

9.

Степни, събота, 4 юни, 9:05 вечерта

Закачулената фигура носеше черен метален куфар с размерите на голяма кутия за камера. Движеше се бързо по тихия празен коридор, докато не стигна контролния панел на университетската система за видеонаблюдение. Сряза кабелите и затвори капака. На рецепцията и в помещението в мазето на главната административна сграда мониторите за наблюдение станаха сини.

След като стигна бързо до стълбището, нарушителят започна да взима стъпалата по три наведнъж. На четвъртия етаж беше останал без дъх, затова спря за малко и се наведе напред, подпирайки се на коленете си. Отвори вратата към друг тесен коридор. Табела на стената съобщаваше, че това е факултетът по растителна биотехнология при колежа „Куин Мери“.

Вратата с мрежа на прозореца беше заключена, а до нея имаше клавиатура. С ръка в латексова ръкавица човекът набра кода, за който през деня беше платил добри пари. Чу се успокоително щракване и той бутна вратата. Бледа светлина падаше от лампите за нощно осветление по тавана. Редиците метални работни маси, газовите горелки, мивките и рафтове с химикали едва се различаваха. В единия край на голямата лаборатория имаше комплект шкафове, които стигаха до тавана. До тях стоеше газов шкаф, а дебелата му врата с подсилено стъкло беше заключена. В другия край имаше прозорец, от който се виждаше малко помещение, наблъскано с растения. Листата им опираха в стъклото.

Закачуленият точно се готвеше да тръгне натам, когато чу гласове от коридора. Квадрат жълтеникава светлина се появи под вратата, когато някой включи осветлението отвън. Мъжът се наведе зад последната редица работни маси. Някой опита дръжката на вратата и каза:

— Заключено е.

— Добре — чу се в отговор, — ела да проверим горе.

Той изчака няколко секунди преди да се изправи, но продължи да се ослушва. След това тръгна бавно към своята цел. Отвори вратата към парника със същия код и я затвори внимателно зад себе си.

Вътре беше задушно, миризмата на влажна гниеща земя беше направо съкрушителна. Той закрачи бавно покрай редиците растения. Избягваше да ги докосва, само леко отместваше клонките им, за да мине.

Не се интересуваше от растения, иначе може би щеше да оцени прекрасните цветове в парника: богатото рубиненочервено, оранжево с отсенки на залязващо слънце, весело жълто и сериозното зелено на джунглата. Вместо това беше съсредоточен върху едно-единствено нещо — целта му. След като стигна края на втория ред, огледа внимателно третия и най-сетне ги видя — незабележими растения в края на редицата. Едното имаше тесни тъмнозелени листа с бледозелени нишки. Другото беше късо и дебело и се издигаше от голяма луковица само отчасти заровена в пръстта.

Той отвори металната кутия, извади от джоба си ножица, отряза първото растение и го пусна в кутията, като сгъна листата му, за да се поберат. Спря се пред второто и пак сряза стъблата и сгъна клонките. Затвори капака и щракна ключалките.

На вратата се ослуша за гласове отвън, отвори я внимателно и се измъкна в коридора. Пое надолу по стълбището, като мина небрежно край приемната на входа. Излезе в горещата нощ, под блясъка на фаровете по Майл Енд Роуд.