Пръстенът на Борджиите

25.

Лондон, сряда, 8 юни, 8:05 вечерта

Тони Кетъридж мина край леглото и стрелна поглед към жена си Пам. По телевизията нямаше нищо, затова стигнаха до съгласие да си легнат рано. Тя се беше облегнала на купчина възглавници и четеше списание. Белият кабел на айпода й се спускаше в набраната й нощница, а напъните на един особено шумен Том Джоунс се лееха от слушалките.

Винаги беше мразил този апартамент, мразеше го през всичките седем години, откакто живееха тук. Особено ненавиждаше спалнята, с нейните розови стени и псевдоантикварни мебели — всичко беше избирала Пам. В помещението нямаше нищо от него, помисли си той, докато крачеше към банята. Всъщност нямаше нищо от него в цялото жилище. То беше царството на Пам. Той печелеше парите, тя избираше пердетата. Това беше спогодба, която беше приел преди много време. Но също отдавна беше стигнал до заключението, че да приемеш едно нещо, не значи да му се радваш.

Затвори вратата на банята зад себе си. Тук поне беше хладно. От двете страни на мивката имаше тесни прозорци, които бяха отворени, а щорите — вдигнати. Банята беше прекалено осветена и боядисана в друг оттенък на розовото. В очите на Тони Кетъридж цветовете се биеха ужасно и цялото съчетание напомняше вътрешностите на свиня. Ваната беше от лилава пластмаса и много модна през 70-те. За да я допълни, Пам беше избрала позлатени кранове във викториански стил. Мивката беше бяла, като се изключи шарката от лилави цветя, която обикаляше горния ръб и се спускаше до дъното на чинията. Позлатените, но овехтели сифон и запушалка допълваха избледнялото фалшиво великолепие.

Кетъридж започна да изучава отражението си в огледалото. Изглеждаше ужасяващо, а се чувстваше още по-зле. Допреди няколко дни криво-ляво се справяше. Сега сякаш всичко около него се разпадаше. Не само беше залитнал, това беше нормално, а падаше в бездната. Доколкото виждаше, пред него се простираше безнадеждност, зинала пропаст, която го всмукваше.

Наведе се към отражението си и се изплези. Тогава осъзна, че е забравил да вземе чаша с вода. Когато влезе в спалнята, видя, че Пам е потънала в статия за любовния живот на Том Круз. Имаше и стара негова снимка, уловила мига, в който скача на студийния диван на Опра. Пам изобщо не обръщаше внимание на своя съпруг.

Той зашляпа бос покрай нея, мина през малката всекидневна с много шарен диван и дръпнати пердета, които се биеха ужасно с дамаската на дивана и призрачните оранжеви и червени спирали на килима. Светна в кухнята и тръгна по балатума, докато луминесцентните тръби се събуждаха за живот с присветване. Остави водата да потече малко. Беше такава горещина, че тръбите превръщаха студената вода в хладка.

Зад гърба си чу някакъв звук. Обърна се, но нямаше нищо. Видя само собственото си отражение в стъклото на задната врата. Провери водата с пръст и пъхна чашата под струята.

Отново същият звук. Идваше откъм вратата към градината. Може би котката Мини искаше да влезе. Тя го правеше от време на време, макар да беше в разрез със строгите правила на Пам. Той послушно беше нахранил котката и я бе извел навън пет минути по-рано, но отключи вратата и я отвори няколко сантиметра.

Беше тихо, като се изключи шумът на колите по главната улица от другата страна на сградата. В далечината се чу писък на момиче, който премина в кикот. Кетъридж тръгна да затваря, когато шумът се чу отново — някакво драскане на метал в метал.

— Мини! — подвикна той. — Може да влезеш за чинийка мляко, но след това отново трябва да излезеш. Мини!

Забеляза някакво цветно проблясване и чу съсък — движението на разкошна тъкан. След това беше запратен назад в кухнята. Изгуби равновесие и се стовари на балатума. Една фигура се стрелна през вратата с удивителна бързина. Тони Кетъридж забеляза неясни пурпурнозлатисти очертания, дълга черна коса и блясъка на червени устни. Но преди да успее да помръдне, почувства стоманено острие на гърлото си. Ужасен, той едва фокусира погледа си върху лицето над него.

То беше бледо, с рубиненочервени устни и черни очи, обточени с черни мигли, бузите бяха обилно намазани с руж. За миг му хрумна, че гледа Жокера от „Батман“. Но въпреки грима разпозна лицето.

— Ти! — изграчи Кетъридж и очите му се стрелнаха от гротескното лице към ръката, която държеше ножа до гърлото му.

Усети остра болка точно под лявата си подмишница. Беше като огън, сякаш горяща игла се заби и потъваше в него. Изви глава, колкото можа, но не успя да види рана. Устата му се раззина. Парализата настъпи секунда по-късно. За негов ужас изобщо не можеше да контролира тялото си. Зрението му се замъгли. Светът започна да се стопява в палитра от бяло, червено и черно. Прииска му се да изкрещи, но вместо това усети как стомахът му се обръща. Повърна кръв, която изригна над гърдите му. Лицето на убиеца отново доплава пред очите му и Кетъридж видя и ръката му. На нея имаше пръстен, чийто голям зелен камък беше вдигнат и отвътре стърчеше кървав шип. Кетъридж отчаяно се опита да изкрещи едно име, но нищо не се чу. Около него светът избледня.