Пръстенът на Борджиите

28.

Първо забеляза кръстовете. Трудно бе да ги пропусне, защото бяха навсякъде. Една редица от тях вървеше по тесния коридор в жилището на Кетъридж, а на малка странична маса имаше още три. Той мина покрай малка разхвърляна всекидневна, където сержант Маклиби утешаваше жена на средна възраст в розов халат. Друга редица кръстове стоеше на полицата над камината, а едно голямо разпятие висеше на стената отгоре.

Продължи по коридора и стигна до кухнята. Прожектор на стойка беше сложен близо до мивката. Той хвърляше силна бяла светлина върху всичко наоколо. Пендрагън видя един от криминолозите да минава между кухнята и тухлена стена, покрита с дървена решетка с жълти увивни рози. По перваза над мивката и сушилнята имаше още една редица кръстове. Пендрагън преброи седем, като най-големият беше поставен в средата — умалена версия на разпятието във всекидневната.

— Точно пристигнах, Пендрагън. Затова не мога да ти кажа нещо за часа на смъртта или каквото и да било — излая Джоунс, когато главният инспектор влезе в помещението. Патологът стоеше до тялото на Тони Кетъридж. Мъртвецът лежеше на пода, близо до малка маса за закуска. Гърбът му бе опрян на съдомиялна, която още изпълняваше работния си цикъл. Главата му беше извита на една страна, гърдите му бяха изцапани с кръв и бълвоч, а устата му беше широко отворена. Очите му приличаха на червени кръгове.

Пендрагън отмести поглед, когато Търнър влезе през задната врата.

— Сержант, ти ли пристигна пръв?

— Да, шефе. Точно излизах от управлението, когато дойде обаждането. Пристигнахме тук със сержант Маклиби преди около двайсет минути.

— Предполагам, че госпожа Кетъридж е съобщила за убийството?

— Да, беше изпаднала в истерия, което не е много изненадващо.

— Някой пипал ли е тялото?

— Сигурен съм, че не. Госпожа Кетъридж едва успя да отвори вратата. Роз… сержант Маклиби сега е при нея в гостната.

— Да, видях ги.

— Когато пристигнахме, задната врата беше отворена. Няма следи от много борба. Масата е била избутана встрани и толкова. — След това добави шепнешком: — Каква е тази работа с кръстовете?

Пендрагън сви рамене.

— Нямам представа. Кой е отвън? — Тръгна към задната врата, а Търнър го последва. Един от криминолозите стоеше с гръб към тях и се обърна.

— Доктор Нюман — кимна Пендрагън.

— Господин главен инспектор.

— Първи впечатления? — Той огледа тесния двор. Пътека от павета минаваше покрай къщата към градината, която в мрака приличаше на тъмно петно. Тухлена стена с човешки бой отделяше къщата от съседния имот и се простираше по дължината на алеята, а след това се превръщаше в телена ограда между двете градини. Една котка се отърка в крачолите на Пендрагън и той се наведе да я погали.

— Ако животните можеха да говорят.

Колет Нюман се усмихна.

— По пътеката има малко следи от кал — каза тя. — Изглеждат съвсем пресни. Проследихме ги обратно до тази страна на градинската ограда. Изглежда, нашият убиец е дошъл от ей там и е влязъл през задната врата в кухнята.

Пендрагън забеляза друг криминолог в градината. Беше клекнал до оградата, стиснал четка за прах в дясната си ръка.

— Земята не е ли прекалено вкоравена, за да се пренесе кал дотук? — попита Търнър. Пендрагън и Нюман се обърнаха едновременно към него.

— Първо и аз си помислих това — каза д-р Нюман. — Но изглежда, че някой е полял цветята по-рано тази вечер, като, разбира се, е пренебрегнал забраната да не се полива с питейна вода.

— Май ще трябва да ги обвиним — мрачно подхвърли Пендрагън.

— Така или иначе взехме проби и двама от хората ми проверяват кухнята и останалата част от къщата. Щом узнаем нещо…

— Благодаря — кимна той и се върна в кухнята. — Тони Кетъридж вероятно е познавал убиеца и го е пуснал вътре или убиецът е наблюдавал къщата и е разбрал как може да влезе.

— Или е импровизирал.

Отидоха при трупа на Кетъридж и Пендрагън клекна до д-р Джоунс, който оглеждаше трупа.

— Нямаш ли усещане за дежа вю? — попита Джоунс.

— Ако се съди по вида му — пълно копие.

— Точно така. Още не мога да кажа къде е дупката от убождането. Може ли вече да откараме бедното копеле в моргата?

Пендрагън кимна и стана.

— Имаш ли нещо против да прескоча до лабораторията, когато свърша тук?

— Нищо, стига да не започнеш да драйфаш — отговори самодоволно Джоунс.

Пендрагън се върна в преддверието и спря за миг, за да погледне кръстовете на масата и този на стената. Всички бяха различни по форма и размери, някои стари, други изглеждаха сравнително нови. Повечето бяха неукрасени, но на някои се виждаше тялото Христово. Когато влезе в гостната, направи знак на Маклиби, че иска да говори с вдовицата.

Пам Кетъридж беше едра жена, висока и широкоплещеста, с пълни ръце, които изпълваха ръкавите на пеньоара. Лицето й беше широко, с кървясали от плач очи. По бузите й имаше черни вадички от грима.

— Аз съм главен инспектор Пендрагън. Съжалявам за загубата ви.

Тя изсумтя и отвърна, без да го погледне:

— Говорите така, сякаш сте гледали прекалено много скапани американски филми. — Имаше лек северняшки акцент. — Извинете — добави тя бързо и го огледа внимателно. После попи с кърпичка дясното си око. Пендрагън не каза нищо, надяваше се, че тя ще продължи да говори, но жената извърна очи и също млъкна.

— Вие ли намерихте трупа на мъжа си?

Тя кимна и се вторачи в пространството.

— И не, не съм пипала нищо, главен инспектор Пендрагън. Бях толкова шокирана, че помислих, че ще получа сърдечен удар. След това… изглежда съм действала инстинктивно. Не помня как съм отишла в преддверието и съм се обадила в полицията. Следващото, което си спомням, са двамата полицаи на прага. Не съм влизала отново… там.

— Тук ли бяхте цялата вечер?

Тя го погледна с подути очи и поклати глава.

— Точно това е най-лошото — отговори тя. — Ако не бях… си легнала.

— И нищо не сте чули?

Тя пъхна ръка в джоба и извади един айпод.

— Проклетият Том Джоунс. — И избухна в сълзи. Пендрагън я остави да си поплаче и огледа втренчено помещението, докато жената си духаше носа и се опитваше да се съвземе. Домът му напомняше за онзи вид украса, по която си падаха родителите му — никаква изтънченост, прекалено много шарении.

— Ако бях обърнала повече внимание на Тони — въздъхна Пам Кетъридж. — Бяхме решили да си легнем рано. Той беше изтощен… — Тогава сякаш се вкамени. — Нали не мислите, че има нещо общо с другите… — Не можа да произнесе думата „убийства“.

— Прекалено рано е да се каже.

— Вината е моя — каза тя неочаквано с треперещ глас. — Проблемите, които имаше в работата… онзи нещастен човек, работникът, когото убиха. Мъжът ми се чувстваше ужасно заради това. Трябваше да поговоря с него, да го изслушам.

— Каза ли ви нещо за случилото се преди убийството на Амал Керим?

Тя престана да подсмърча и отново се втренчи в нищото.

— Имате предвид скелета? Тази вечер съобщиха в новините за него, точно преди…

— Да — отговори Пендрагън, — всяка информация би била много полезна. — Беше невъзможно да разбере със сигурност колко не казва в това състояние и какво смята, че полицията вече знае. Дали Кетъридж бе споделил с нея, че са го разпитвали в управлението? Смяташе, че е малко вероятно, защото това щеше да предизвика неудобни въпроси какво е правил в събота през нощта.

— Не. Не че аз… — Тя отново се разплака. Свали ръце от лицето си, вторачи се в нищото и остави сълзите да капят свободно от брадичката й.

— О, Господи, освободи ме от тази болка — изплака жената и, за учудване на Пендрагън, се отпусна на колене на пода и започна да се люлее напред-назад. — О, благословен си ти, Господи. Смили се над нашите окаяни души. Ние съгрешавахме! Ние съгрешавахме! — И тя се хвърли на килима с протегнати към кръстовете на лавицата ръце. Христос, изстрадващ своите собствени мъки, я гледаше смръщено.

Сержант Търнър влезе в стаята точно когато Пам Кетъридж се хвърли по корем на килима. Той дотича и двамата с Пендрагън й помогнаха да стане и да се върне на дивана. Тя не се съпротивляваше, но продължи да повтаря едно и също: „Не трябваше да го прави. Не трябваше да го прави“.

На Пам Кетъридж й трябваха пет минути, за да се успокои достатъчно, да съсредоточи погледа си върху лицето на Пендрагън и да разбере, че той й задава въпрос.

— Госпожо Кетъридж, кого имате предвид? Кой какво не е трябвало да направи?

Тя мълчаливо се вторачи в него, след това сякаш успя да събере сили.

— Скелета. Тони скри скелета. — Тя стрелна поглед към сержант Търнър, който беше седнал в края на креслото срещу нея и си водеше бележки.

Изричането на тези няколко думи, изглежда, я успокои. Сякаш беше признала греховете си пред свещеника.

— Не знаеше какво да го прави. Изостават със седмица от графика, нали разбирате? И той си помисли… да, помисли си, че може да потули работата.

— Той ли ви каза това? — попита Търнър.

Тя се обърна към сержанта, след това отново към Пендрагън.

— Да. В неделя. Знаех, че нещо не е наред с него. Беше много мълчалив, почти не разговаря с мен цялата вечер. Накрая го принудих да ми каже.

— Така. И какво точно каза? Госпожо Кетъридж, опитайте да си спомните точните му думи.

Тя се смръщи и прекара пръсти по челото си.

— Каза, че е попаднал на скелет… цял скелет. Петък, в късния следобед. Не знаел какво да прави. Неколцина от момчетата му се уплашили. Когато им казал просто да го заровят отново, те се опънали. Затова прекратил работата и им казал, че това може да почака до понеделник.

— А кога е махнал скелета?

— Каза, че се върнал няколко часа по-късно, около девет и трийсет, веднага след като се стъмнило.

— Какво е направил със скелета?

— Не ми каза.

— Разбирам.

— Бях много разстроена и той го знаеше. Казах му, че е постъпил лошо, че е извършил ужасен грях.

— А тази вечер? След репортажа, че скелетът е намерен?

Тя изкриви уста, сякаш искаше да попречи на думите да излязат.

— Скарахме се. Много здраво. Той ме беше излъгал, нали разбирате? В началото си помислих, че е извършил нещо ужасно, като е скрил скелета, след което научавам, че изобщо не го е направил.

— Тази вечер каза ли ви какво е направил с него?

— Скрил го под контейнера на строежа, след това го преместил в багажника на колата си.

— После решил да го накара да се появи отново?

— Да.

— Каза ли защо?

— Не — поклати глава Пам Кетъридж. — Млъкна и това беше. Последните думи, които си разменихме, бяха гневни.