Пръстенът на Борджиите

33.

Степни, четвъртък, 9 юни, 3:30 следобед

— Извинявай, шефе, но това нещо смърди гадно — каза Търнър и отвори прозореца от своята страна на колата, докато завиваха от Майл Енд Роуд към реката.

Пендрагън поклати презрително глава и отхапа още един залък от багетата.

— Повярвай ми, прекрасно е — каза той с пълна уста. Умираше от глад и се зарадва много, когато откри отличен деликатесен магазин само на няколко метра от управлението.

— Какво има вътре? Мирише като устата на куче.

Пендрагън направи гримаса и остави багетата на хартиената салфетка в скута си.

— Прекрасно е. Всъщност е фина шунка от Парма и бри. Намерих си отлично място за обяд.

— Ще качиш седем-осем килограма за един месец, ако си падаш по такива неща.

— Твърде възможно е. Какво откри за пантофките?

— Страхувам се, че не е кой знае колко. Има само две фирми в страната, които използват златни нишки за своите скъпи танцови обувки, и нито една не предлага мъжки размери. След това се заех да проверя производителите на модни мъжки пантофи. Наричат ги официални пантофи. „Версаче“ ги продава за над хиляда лири чифта. Можеш ли да си представиш? Всички места, които открих, ги внасят от Франция или Италия, но когато проверих там, се оказа, че ги правят в Тайланд. Евтина работна ръка. Човек се пита какъв ли процент печалба начисляват тук, в Европа.

— Значи тази посока на разследването удари на камък, така ли?

— Да, шефе. Освен ако не намериш някакъв друг зрителен ъгъл. Който и да е купил тези пантофки, може да го е направил на много места в Лондон по всяко време през последните трийсет години. Може да са донесени и от чужбина. Мисля, че това е задънена улица.

— Да, вероятно си прав — съгласи се Пендрагън. — Между другото, знаеш ли къде отиваме?

Сега беше ред на сержанта да му върне презрителния поглед и Пендрагън се зае отново с багетата. Няколко минути по-късно завиха от Къмършъл Роуд в малък индустриален комплекс със складове и ниски функционални тухлени офис сгради, които се издигаха покрай тесния вътрешен път. „Мурано Глас — Великобритания“ беше подобна сграда близо до края на пътя. На лицевата й част имаше затворени капаци на складове и обикновена червена врата. Пендрагън натисна звънеца. Чу се пукот на интерком и един женски глас обяви:

— „Мурано Глас“.

— Главен инспектор Пендрагън. Тази сутрин са разговаряли с вас от управлението. Дошъл съм да се срещна с изпълнителния директор господин Сидни Грегсън.

Чу се тихо бръмчене и вратата се отвори. Пендрагън влезе пръв и пое по ярко осветения коридор. Една жена надникна от врата в дъното му и им кимна.

— Обадих се на господин Грегсън. Ще дойде след минутка — обясни тя, когато влязоха в стаята. — Моля, седнете.

Търнър точно беше взел едно списание за автомобилизъм от масичката за кафе, когато вратата се отвори и влезе Сидни Грегсън — добре облечен мъж на четирийсет години, с козя брадичка и големи червени очила. На челото му сякаш беше изписано „богат бохем“.

— Господа — поздрави той с усмивка. Пендрагън се представи, здрависаха се и Грегсън се обърна, когато Джес дойде при тях.

— Сержант Търнър.

— Моля, последвайте ме.

Излязоха в коридора. Сержантът беше последен и забеляза, че секретарката стрелна гърба на Грегсън с много мрачен поглед. Влязоха в хубав кабинет и Грегсън затвори вратата след тях. Витрини, пълни с екзотични стъклени скулптури, заемаха едната стена, а в другия край на помещението имаше голямо жълто-зеленикаво дъбово писалище. Вляво от него стоеше луксозен диван, тапициран с чортова кожа. Грегсън се хвърли в един въртящ се стол с кожена тапицерия, но не покани полицаите да седнат. Взе от бюрото стъклено преспапие и небрежно започна да го прехвърля от длан в длан.

— Господин Грегсън, благодаря, че ни приехте толкова бързо — започна Пендрагън.

— Човекът, който се обади, за да уреди срещата, спомена, че разследвате убийствата в Степни. Снощи видях репортажа по телевизията. Не мога да си представя какво ще търсите тук, господин главен инспектор.

— Две от жертвите са отровени. Предварителните изследвания показват, че една от главните съставки на използваната отрова е арсеник.

Грегсън сбърчи чело.

— И затова сте се сетили за производителите на стъкло? — В гласа му се долавяха язвителни нотки. Пендрагън бързо реши, че не харесва много Сидни Грегсън.

— Арсеникът и веществата, които го съдържат, са контролирани — отговори главният инспектор. — Както вероятно знаете, не може просто да влезете в магазина и да си го купите.

— Да, инспекторе, така е. Значи смятате, че вашият отровител работи тук?

Пендрагън изгледа Грегсън учудено.

— Не, но арсеникът трябва да е дошъл отнякъде. Да са ви изчезвали химикали от леярната?

— Мога да ви отговоря с едно доста недвусмислено „не“ — каза Грегсън и за миг спря да подхвърля преспапието. — Но може би ще искате да попитам и управителя на складовете, за да сме сигурни?

— Да, това ще бъде от полза.

— Да вървим тогава.

Веднага след кабинета завиха надясно и се спуснаха по няколко стъпала. През една летяща врата влязоха в леярната. Тя беше сравнително малка, но кипеше от работа. Група работници стояха до едната стена и стриваха някакъв прах с големи чукала. До тях се издигаше машина, която приличаше на огромен кухненски комбайн. Една пещ заемаше по-голямата част от центъра на помещението. Пред вратата й стоеше едър мъжага с тежък кожен защитен костюм, ръкавици и визьор, смъкнат пред лицето му. В ръката си държеше дълъг метален прът. Когато Грегсън и двамата полицаи минаха покрай него, стъкларят се наведе и завъртя металния прът. Стопеното стъкло променяше формата си като топъл карамел. Отстрани на пещта мъж със същия костюм, но с вдигнат над главата визьор въртеше ярко оцветено вещество в една вана.

— Тук правим скъпи чаши — обясни Грегсън. — Най-вече винени. Но приемаме и външни поръчки за фигурки и вази. Ние сме бутиков производител. Годишно правим само няколко хиляди ръчно изработени предмета.

— Колко служители имате? — попита Търнър, когато свърнаха в ограден със стъкла проход, който вървеше по края на леярната, далеч от пещта.

— Четиринайсет — отговори Грегсън. — Включително администрацията и шофьорите. Имаме трима майстори стъклари. Онзи човек там е Том Кенъли, почти звезда в нашия бранш. А мъжът, който върти приличното на меласа вещество, е Франческо Доналти. Един от най-добрите оцветители в този занаят. Работи от десет години за „Мурано“ и сме щастливи, че е при нас.

Стигнаха до врата, на която имаше табела: „Химически склад. Само за служители с разрешение“. Помещението беше малко, квадратно и без прозорци, пресечено нашир и длъж с метални стелажи, а в средата стоеше проста дървена маса. Мъж с бял гащеризон седеше пред екрана на компютър, но стана, когато Грегсън влезе.

— Алек, къде е Даниъл? — попита го Грегсън. — Даниъл Бийти е нашият склададжия — добави той като се обърна към двамата полицаи. — Това е Алек, който ни помага два дни седмично. Това са главен инспектор Пендрагън и сержант Търнър. Мислят, че може би доставяме арсеник на неподходящи хора.

Алек беше на двайсетина години, носеше очила с дебели рамки и имаше мазна коса, сресана на път.

— А-а-арсеник? — заекна той. — Ние не го и-използваме толкова много.

— Няма нужда да е много, за да убие някого — обади се Пендрагън.

Алек се изчерви.

— А, да. Така е, сър.

— Къде е Даниъл? — нетърпеливо повтори Грегсън.

— И-и-излезе за к-к-късен о-о-обяд.

Грегсън си погледна часовника и въздъхна.

— Добре, Алек, можеш ли да потвърдиш пред тези господа, че не е изчезнал нито грам от арсеника?

— Да. И-и-скам да к-к-кажа — н-н-не.

— Погледнете, инспекторе — покани го Грегсън и посочи кутията със закалено стъкло и цифрова ключалка. Вътре имаше сбирка малки кафяви бутилки. На кутията бе залепен етикет: „Опасно — контролирани вещества. Бъдете особено внимателни. Да се използва само от служители с разрешение: Опасни химикали, равнище 2“. — Тук съхраняваме най-опасните химикали. Арсен триоксид не е само отрова, но има и силно канцерогенно действие. Само Даниъл знае комбинацията. Разбира се, и аз.

— Можем ли да хвърлим едно око на инвентарната ви книга? — попита Търнър.

— За бога, човече!

— Трябва да е лесно, нали, господин Грегсън? Сигурно е електронна — настоя Пендрагън.

— Да, добре. Алек, би ли отворил файловете?

Младият склададжия затрака по клавиатурата и отвори нужните документи. Грегсън го избута настрани и зае мястото му пред екрана.

— Ето — кимна той. — През март получихме доставка от петдесет килограма арсен триоксид от Тулуза. Както Алек каза, използваме сравнително малко количество. Висококачественото стъкло не съдържа толкова арсеник, колкото евтиното. Ето ежедневната употреба от април до май. Получихме втора доставка на двайсет и трети май. Погледнете сами. Всичко е заведено.

Известно време Търнър изучава цифрите, после кимна на шефа си.

— Господин Грегсън, благодарим ви. Повече няма да ви безпокоим — обеща Пендрагън.

Грегсън ги изпрати до главния вход на сградата.

— Радвам се, че не можахме да ви помогнем повече. Нали разбирате какво имам предвид — каза той, докато затваряше вратата.

— Мил човек — подхвърли Търнър, докато пресичаха малкия паркинг.

— Главен инспектор Пендрагън?

Двамата полицаи спряха едновременно. Секретарката на стъкларската фирма крачеше към тях и все поглеждаше през рамо.

— Трябва да бързам — изсъска тя. — Зная защо сте тук. Имаше обир. Преди две седмици. Него го нямаше. Беше на една от луксозните си почивки.

— Става дума за господин Грегсън, така ли? — попита Търнър.

— Защо никой не е съобщил в полицията?

— Направихме го. Аз се обадих в полицейския участък на „Лаймхаус“ на двайсет и трети май.

— И сметнахте, че не бива да казвате на началника си? — попита Търнър.

— Гений ли се родихте, или трябваше да работите по въпроса? — Сержантът не знаеше какво да каже. — Алек е мой син. Той е… много е умен, но има проблеми. Грегсън смята, че е бавноразвиващ се. Даде му работата само за да ми запуши устата. О, сержант, не ме гледайте толкова стреснато — каза тя и се ухили. — Жени като мен се научават да използват всяко оръжие в арсенала си. — Тя отново погледна през рамо. — Дан ни прикри и всички дадохме по някоя лира, за да поправим ключалката. Тя беше разбита. Вижте, трябва да тръгвам.

Пендрагън я хвана за лакътя.

— Извинете, но как се казвате?

— Лидия. Лидия Дарлингхърст.

— Лидия, малко съм объркан. Влезли са с взлом… кога… на двайсет и четвърти?

— Да.

— И са взели само малко арсен триоксид?

— Да.

— Колко горе-долу?

— Едно малко бурканче от сто грама.

— Ще трябва да проверим в „Лаймстоун“.

— Да, инспекторе, проверете. Аз не съм лъжкиня. — Тя отново стрелна поглед през рамо и се вторачи в Пендрагън. — Нали ще си мълчите за това? Вие си получихте информацията. Ако това копеле научи…

Пендрагън кимна и пусна лакътя й. Без да каже дума повече, тя се затича обратно към сградата.

— „О, каква преплетена мрежа плетем“7 — каза Пендрагън, отваряйки вратата на патрулката.

Главният инспектор пристигна в стаята за инструктаж десет минути преди останалите. Донесе си прясно кафе от любимата му боливийска смеска и се зае да прочете за семейство Борджия в Уикипедия. Първи от екипа пристигна Джес Търнър.

— Не трябва да сваляш музика през работно време, шефе — каза той, когато видя Пендрагън пред компютъра.

— Ще запомня това, сержант.

— Какво търсиш?

— Взимам пример от теб и търся информация за семейство Борджия. Нали си спомняш, че ги споменах, след като се видях с професор Стоукс? За неговата теория, че някога този епископски пръстен е бил тяхна собственост?

— Да, спомням си. И какво?

Пендрагън въздъхна и се облегна на стола, като държеше чашата с кафе над кръстосаните си крака.

— Той не е бил собственост просто на някое семейство. Борджиите са…

Търнър го гледаше с празен поглед.

— Боже мили, защо си правя труда да плащам данъци? Не е останало нищо от образователната система! Борджиите са една от най-прословутите фамилии в историята и върхът на тяхното влияние е през петнайсети век. Главата на семейството, Родриго Борджия, става папа Александър VI. Негов син е Чезаре Борджия… Нещо просветва ли ти? Не? Естествено! Той е онова, което сега бихме нарекли военачалник, и бил много порочен. Фактически Борджиите са нещо като ренесансова мафия. Много богати и ужасно, ужасно неприятни. А дъщерята на папата, сестрата на Чезаре, Лукреция, е може би най-лошата от тях: разглезена, жестока, нимфоманка и убийца…

Търнър изведнъж доби заинтересуван вид.

— Като ренесансова психарка в стил Парис Хилтън?

— Парис коя?

— Шегуваш ли се? — Търнър го стрелна с невярващ поглед.

Мобилният телефон на Пендрагън започна да звъни.

— Главен инспектор Пендрагън?

— А, добър вечер, доктор Нюман…

— Предавам телефона на професор Стоукс.

— О, да, трябваше да ти се обадя. Съжалявам, забравих.

— Той твърди, че си му казал да вземе проби от скелета?

— Не съм казвал подобно нещо — отговори Пендрагън и направи гримаса на Търнър. Междувременно сержант Маклиби и инспектор Роб Грант влязоха и седнаха.

— Но той…

— Доктор Нюман, професор Стоукс ни беше много полезен и има интересни идеи за скелета. Той попита дали можем да му дадем назаем една от костите. Мисля, че я нарече…

— Проксимална фаланга. Да, знам.

— Има ли някаква особена пречка да не му позволите да хвърли едно око?

От другата страна на линията настъпи тишина.

— Нали имате останалата част от скелета? — добави обнадежден Пендрагън.

— Добре, господин главен инспектор — каза д-р Нюман с най-хладния си официален глас. След това добави с малко по-човешки тон: — Като лична услуга за теб. Този професор Стоукс може да вземе костта за двайсет и четири часа. Така добре ли е?

— Благодаря — отговори Пендрагън и се смръщи учудено на телефона, преди да го прибере.

Екипът седеше в полукръг, а Пендрагън се беше настанил пред тях на стола до електронната дъска.

— Роб, искаш ли ти да започнеш? — каза той на инспектор Грант, до когото беше седнала Роз Маклиби.

Грант прочисти гърлото си.

— Не може да се каже, че научихме много, сър. Прекарахме повече от час с Пам Кетъридж и честно да ви кажа, тръгнах си, без да съм научил нещо повече. Не обичам да се съгласявам със сержант Търнър — добави той и стрелна Джес с поглед, — но той е прав. Жената е доста луда.

— Маклиби, съгласна ли си?

— Сър, фактите са следните. Тя е била на втория етаж, когато съпругът й е убит. Както може да се очаква, нейните отпечатъци са из цялата кухня. Няма ДНК — доказателства, че тя е убила Тони. По него няма нейни отпечатъци. И най-важното — няма го оръжието, с което е извършено убийството. Но трябва да добавя, че е единствената заподозряна, с която разполагаме, и има добър мотив — очевидно става дума за нещастен брак.

— Да, но не бива да забравяме и религиозните глупости — обади се Викърс.

— Вече работихме по това, Тери — въздъхна Маклиби. — Не противоречи на закона да пълниш къщата си с кръстове.

Викърс само поклати глава.

— Ами историята със скелета? — обади се Кен Тауърс.

— Какво за него? — изръмжа Грант.

— Може да се е разстроила толкова от онова, което Тони е направил с останките…

— О, глупости — озъби се Грант. — Не, единственият вероятен мотив би бил, ако е разбрала за любовницата на мъжа си. Проститутката… как й беше името?

— Хана Джеймс — тихо отговори Пендрагън, втренчен в нищото. После се обърна към Маклиби.

— Спомена ли приятелката му?

— Не исках да увеличавам мъката на горката жена. Обаче инспектор Грант намекна за това.

Пендрагън се обърна към него.

— Попитах я дали е подозирала мъжа си в изневяра — каза Грант.

— И тя как реагира?

— Изсмя се.

— Уверена жена.

— По-скоро луда.

— Добре — кимна Пендрагън, — може би трябва да я повикаме тук, за да покопаем по-дълбоко. Вероятно ще се наложи да й кажем за Хана, за да видим как ще реагира. Кен, какво става с „Бриджпорт Кънстръкшън“?

— За жалост нищо особено, сър. Разговарях с началника на Кетъридж и с неговия шеф. И двамата имат алиби. Чисти са. Фирмата има над сто служители и само двайсет и осем имат нещо общо с проекта на Фримли Уей: строителство, управление, администрация. Фирмата си има свой качествен контрол, строителни инженери и хора, които поддържат връзка с общинските власти за строителните предписания и разрешения. Изглежда единствените външни фирми, които наемат, са архитектурни бюра.

— Което ни отвежда до „Рейнър и партньор“. Но те нямат никаква пряка връзка с Керим и Кетъридж, освен че тяхната фирма е проектирала сградата, която ще се издигне на Фримли Уей — отбеляза Пендрагън и се обърна към Викърс и Тачър, които седяха на една от масите в центъра на полукръга. — Моля, кажете ми, че имате нещо положително да докладвате.

— Съжалявам, шефе — отговори сержант Тачър. — Никаква следа от пръстена.

Пендрагън скръсти ръце на гърдите си и впери поглед в пода.

— Добре, вървете си вкъщи — каза той с въздишка. — Утрото е по-мъдро от вечерта.

Пендрагън излезе последен от стаята за инструктаж и зави по коридора, който водеше към приемната и главния вход. Видя началник Хюз да стиска ръката на някакъв голям шеф с униформа. Пендрагън веднага го разпозна като окръжния началник командир Франсис Фергюсън. Хюз се обърна с наведена глава и тръгна към Пендрагън, като го погледна, когато ги деляха само две крачки.

— Точно теб исках да видя — каза тя и кимна към кабинета си. Настани се зад безупречното си бюро, а Пендрагън седна на стола срещу нея, без да чака покана. Изведнъж се почувства ужасно изморен.

— Това беше командирът — каза тя ненужно.

— Забелязах.

— Предстои ми повишение. Дойде да ми даде някои предварителни указания.

— Поздравления — отговори Пендрагън с колкото ентусиазъм можа да събере.

— Благодаря. Обаче има един проблем. Командирът малко се притеснява за онова, което медиите кръстиха „Убийствата на Майл Енд“. Ако не разрешиш този случай бързо, мога да се сбогувам с поста главен началник. А аз наистина не искам да ми се случи това… Джак.

— Правя каквото мога. Всички го правим.

— Е, и какво става?

Той въздъхна и потърка с пръсти челото си.

— Изглежда очевидно, че трите убийства са свързани. Скелетът е свързващата ги брънка, но нямаме представа какво е неговото значение. Мидълтън и Кетъридж определено са убити от един и същи човек или от хора, които са действали много професионално. Криминолозите не успяха да открият почти нищо. Няма го оръжието на убийството, няма отпечатъци, нито ДНК.

— И няма никой в капана?

— Не.

— А Пам Кетъридж?

— Ти май си се фиксирала върху тази жена — отговори хладно Пендрагън. — Тя е леко умопомрачена домакиня. Не мисля, че би могла да пребие Амал Керим до смърт.

— Но може да е отровила последната жертва. Била е на местопрестъплението, когато е убит Тони Кетъридж. Няма алиби. И ако е знаела за аферата на своя съпруг — ето ти и мотив.

— Да, госпожо, но няма никакви доказателства. Никакви. А Керим? Трябва да има връзка между трите убийства…

На вратата се почука и един млад полицай застана на прага.

— Извинете, госпожо. Видях главния инспектор да влиза тук. Има спешен факс за него. — Той направи няколко крачки в стаята и му подаде лист хартия.

— За какво става дума? — попита Хюз, когато униформеният излезе.

— Токсикологичният доклад за Кетъридж. Почти съвършено копие на този за Мидълтън. — Той й го подаде.

— Същите четири съставки: арсеник, кантаридин, абрикова киселина и олеандър. Научи ли нещо повече за тях?

— Доктор Джоунс ми обясни, че кантаридин може да се купи лесно в интернет, въпреки че е забранен. Този следобед постигнах напредък с арсеника. Една стограмова бутилка арсен триоксид е открадната от бутиков производител на стъкло, чиято фабрика е на по-малко от километър и половина оттук. Отровата е достатъчна за убийството на стотици хора.

— И не са съобщили?

— Не, обадили са се в местния участък на „Лаймхаус“.

— Възможно ли е крадецът да е някой служител или самият работодател?

— Възможно е, макар че работодателят е бил в чужбина, когато е станала кражбата. Търнър проверява това. Собственикът е извънредно противен и не е много популярен сред подчинените си. Те са сплотили редици и не му казали нищо за взлома, за да защитят сина на секретарката, който работи в склада.

— Това е малко странно, нали?

— Не толкова. Ако беше видяла тези хора, щеше да разбереш, че всичко е обяснимо. Собственикът, Грегсън, си мисли, че наистина е нещо специално. Момчето, което щеше да бъде обвинено и без съмнение уволнено, е… уязвимо.

— Уязвимо?

— Лек аутизъм, поне аз така мисля. Ужасно заеква. — Пендрагън се замисли за своя син Саймън. Как неговият невероятен математически талант е уравновесен от неспособността да общува леко с хората.

— Добре, може би няма да е лошо Търнър да надникне по-дълбоко в тази стъкларска фирма. Така, стигаме до двете други съставки на отровата — абриковата киселина и олеандъра. В доклада си беше написал, че произхождат от екзотични растения. Очевидно си проверил в Кралските ботанически градини в Кю?

— След като научих какво е убило Мидълтън, Търнър ходи там, но — нищо. Обади се в Лечебните градини в Челси и в нашата местна ботаническа градина „Куинс Парк“. Всички твърдят, че нищо не е изчезвало, макар че не е много трудно някой да се промъкне вътре и да открадне няколко клонки или семена. Джоунс ми обясни, че за отровата са нужни съвсем малки количества от тези съставки.

— Трябва да сте се отбили и в биологическия факултет на колежа „Куин Мери“, нали?

Пендрагън я погледна изненадано.

— Значи не сте.

— Не знаех, че…

— Е, вече знаете, инспекторе — хладно отвърна Хюз. Пендрагън стана, за да си върви. Когато стигна до вратата, Хюз обяви:

— Имаш четирийсет и осем часа, за да постигнеш резултат. След това ще те сваля от случая.

Джак Пендрагън се чувстваше вцепенен, докато шофираше към апартамента си на Степни Уей. Какъв лош късмет, да си само от една седмица на нова работа и да ти се стовари такъв сложен случай! Докато паркираше, заваля като из ведро. Точно се готвеше да поеме по стълбите, когато му хрумна нещо друго.

— Здравей, чужденецо — усмихна се Сю Латимър, когато отвори вратата и му махна да влезе.

— Съжалявам, че изчезнах така — отговори той. — Но беше… е, нали разбираш…

Тя махна с ръка.

— Не се притеснявай. Нали сега си тук. Искаш ли чаша вино?

— С най-голямо удоволствие.

Той влезе в апартамента, свали си сакото и седна на дивана. Сю му подаде чаша червено вино.

— Наздраве — каза Пендрагън.

— Е, как вървят работите ти?

Той въздъхна.

— Всъщност не много добре. Сю, онази вечер ти говореше за нещо, което нарече „прехвърляне“. Каза, че убиецът се нуждае от пръстена. Но след това трябваше да бягам.

— Друго убийство?

— Да, начинът на действие е същият, но криминолозите не могат нищо да открият.

— Съвсем нищичко?

— Питаш, сякаш вече знаеш отговора.

— Повярвай ми… аз съм психоложка.

Пендрагън се засмя и отпи от виното.

— Сю, имам две молби.

— Така ли?

— Би ли отделила половин час да дойдеш в участъка и разкажеш на екипа своите идеи за прехвърлянето? Така ще получа разрешение да ти осигуря достъп до информацията от разследването, която е извън общественото полезрение. Така ще получиш официална роля.

Тя изглежда се изненада.

— Ами добре, наистина, това не е моята най-силна част, но…

— Звучиш ми като човек, който знае за какво говори. Реших да ти се доверя.

— Добре, ще направя каквото мога, за да ви помогна. А втората молба?

— Ще вечеряш ли с мен в събота?