Пръстенът на Борджиите

31.

Джак слизаше по стъпалата на управлението, когато мобилният му телефон започна да звъни.

— Главен инспектор Пендрагън?

— Да.

— Обажда се професор Стоукс. Ако не сте забравили, онзи ден идвах при вас.

— О, да, сещам се.

— Инспекторе, може ли да се отбиете при мен? Успях да получа няколко добри снимки на пръстена, за който говорихме. Аз… така да се каже, започнах да съставям хипотеза за него. Може да ви заинтересува.

— Кога да се видим, господин професор?

— Ами… сега съм свободен. Имам лекция в два и половина, но…

— Прекрасно. Ще бъда при вас след десет минути.

Археологическият факултет на колежа „Куин Мери“ заемаше редица панелни сгради в края на студентското градче, затова не беше чудно, че само шепата студенти, които учеха археология, знаеха за неговото съществуване. Пендрагън се справи с картата на студентското градче на входа на колежа, но не успя да намери целта си. Мина през лабиринта от сгради и алеи едва след като потърси помощ на главната рецепция. Дори тогава се загуби два пъти и пристигна с петнайсет минути закъснение.

— Главен инспектор Пендрагън — каза професор Стоукс и му подаде ръка, когато млада жена с бяла престилка въведе инспектора в малкия претъпкан кабинет. Единствената светлина идваше от малък единичен прозорец, който беше наполовина закрит от купища книги. Писалището на Стоукс заемаше цялата стена, а претоварени стелажи с книги покриваха другите две.

— Съжалявам, тук няма много място. Последвайте ме. Лабораторията е по-гостоприемна.

Те минаха по коридор, чиито стени бяха покрити със снимки на изкопаеми вкаменелости и археологически находки, и влязоха в ярко осветено помещение — самата противоположност на професорското стайче.

— Зная, че сме до голяма степен пренебрегнати и трябва да се примиряваме с предвоенни временни сгради, за които останалите в „Куин Мери“ едва ли знаят — призна Стоукс. — Но тук разполагаме с най-модерна екипировка, която няма да намерите другаде, освен в Масачузетския технологичен институт или в Оксбридж5. — Той го поведе към плот, върху който бяха подредени смайващ брой електронни уреди и монитори. Това напомни на инспектора за пулт за управление от „Стар Трек“.

— Както може би знаете, господин главен инспектор, когато не си завираме главите в дупки в земята, използваме подобно оборудване. Разбира се, клеветниците от Комитета за набиране на дарения твърдят, че главите ни през повечето време са заврени на съвсем друго място, но какво разбират те? — Той се усмихна на Пендрагън. — И така, когато не се правим на Индиана Джоунс, седим тук и изучаваме онова, което сме изкопали. — Той посочи към чудесиите по плота. — Това е многостранна система, включваща няколко независими аналитични процесора, които са свързани с много сложна компютърна система. Използваме я, когато изучаваме монети или парчета от глинени съдове. С нея можем да определим химическия състав на артефакта с помощта на спектроскопски анализатор и да изучим свръхфината структура на предмета със сканиращ електронен микроскоп. — Той посочи голяма кутия с два обвити в гума цилиндъра, които стърчаха от горната страна. Приличаше на оборудването, което Пендрагън беше видял в криминологичната лаборатория. — Очевидно, когато се работи със снимка, тези неща няма да са много полезни. Обаче това… — и професорът потупа друга черна кутия, свързана с плосък монитор — се оказа много полезно.

— Какво е то? — попита Пендрагън.

— Това е система, която може да репикселизира повредени или неясни снимки. Но най-важното — може да превръща двуизмерни в триизмерни изображения.

— Професоре, не съм фен на технологиите, все не успявам да пусна дивиди плейъра, но този вид софтуер не се ли продава с повечето модерни преносими компютри?

— Става въпрос за степенуване. Може да си купите евтина програма за обработка на изображенията, но тази машина е хиляда пъти по-сложна и от най-скъпата домашна система. Ще ви покажа какво имам предвид.

Той седна зад плота и зачука по клавиатурата.

— Това — каза той, когато се облегна в стола, — е снимката на пръстена, която ми дадохте. Фотографиите, направени с мобилни телефони не са качествени, но тази е истински пример колко лоши може да са. Виждате златния обков и големия зелен камък отгоре и толкоз. — Сега ще изчистя изображението и ще използвам филтри — пръстите му полетяха по клавиатурата и снимката се промени. — Така е по-добре — обяви той. Сега пръстенът изпълваше екрана и част от замъглеността беше изчезнала, но все още не беше на фокус, бе преекспониран и пресечен от сянка през горната си част.

— Домашен програмен пакет няма да може да направи повече, но аз ще сложа снимката под сканиращ електронен микроскоп. Тогава пикселите един по един минават през програма, която разработихме сами и кръстихме „Озарение“. Тя изгражда наново снимката, след като е отстранила „шумовете“ и „смущенията“. Когато направим това, ето какво се получава.

На екрана изображението започна да се преобразява с бавно вертикално движение на слоевете, което започна отдолу и продължи нагоре. Накрая пръстенът се виждаше изумително ясно — всяко нащърбено място, драскотина и грапавина, в прекрасни цветове и забележителен контраст.

— Мили боже! — възкликна Пендрагън и се вгледа по-внимателно в екрана. — Това вече е друго.

— Още не сме свършили — хладнокръвно обяви Стоукс. Без дори да погледне снимката, той набра няколко нови команди. Изображението на плоския екран изчезна. На горната му част се появи хоризонтална черта и започна да се движи надолу, за разлика от преди. Зад нея започна да добива форма ново изображение.

— Много по-добре, нали? — гордо каза Стоукс и погледна Пендрагън. На екрана имаше триизмерно изображение на пръстена, който изглеждаше така истински, че ти се искаше да бръкнеш и да го вземеш.

— Направо не знам какво да кажа — призна главният инспектор. — Чудесата на модерните технологии не спират да ме удивяват.

— Не се тревожете, господин полицай, и аз още намирам подобни неща за вълнуващи, а работя с тях всеки ден.

— И така, какво разбрахте за пръстена?

— Хайде да идем ето там — отговори професорът и се надигна. На масата в другия край на помещението лежеше лъскава разпечатка на изображението. На него бяха изписани няколко номера и букви. През пръстена с черен маркер бяха изтеглени няколко линии.

— Да започнем отначало — започна Стоукс, след като издърпа един стол и махна на Пендрагън да седне. — Пръстенът е направен от злато и смарагд. Камъкът е висококачествен, защото е почти прозрачен. Формата му е съвсем обикновена. Единствената украса е по обкова. Виждате ли златните скоби? Езичетата, които се извиват нагоре към камъка. Разбира се, щеше да е много по-лесно, ако разполагахме със самия пръстен, за да го изследваме, защото може да има печат от вътрешната страна на обкова. Но в случая трябва да се примирим с това, което имаме. Двата най-важни елемента са шлифоването на камъка и направата на обкова. Шлифоването ни подсказва много за възрастта на пръстена.

— Така ли?

— Начинът, по който се оформят скъпоценните камъни, се променя през вековете. Най-старите известни обработки са прости — с две или три фасети, заострени или плоски. В края на четиринайсети век е изобретено осмоъгълното шлифоване. То се отличава с плосък връх, площадка и осем фасети по страните на камъка. Точно по този начин е направен камъкът на пръстена. От средата на шестнайсети век ювелирите изнамират нови техники, които им позволяват да шлифоват скъпоценните камъни с до четирийсет и осем фасети. Това е забележително постижение, като се има предвид с какво оборудване са разполагали.

— Значи пръстенът е изработен между края на четиринайсети и средата на шестнайсети век?

— Да. Но с предупреждението, че може да е било и по-късно. Някой бижутер може да е направил старомоден пръстен. Обаче тук се намесва моделът на пръстена.

— Защо?

— Защото това е класически пример за епископски пръстен.

— Какво значи това?

— Онова, което подсказва наименованието му. В началото това са пръстени, които се дават на епископите при назначението им. И днес се правят, но вече можеш да си ги купиш по интернет за петдесетина лири. В миналото обаче епископският пръстен е бил нещо скъпо и рядко. Вгледайте се по-внимателно. Виждате ли бледия знак на обкова близо до камъка?

Пендрагън се взря в отпечатъка.

— Едва се вижда.

— Ето, опитайте с това. — Стоукс му подаде голяма лупа. — Дори с програмата за изчистване на изображението знакът се вижда трудно.

Пендрагън местеше лупата насам-натам, докато не се оказа точно над мястото, което Стоукс му беше посочил.

— Бик? — попита той.

— Точно така.

— Бикът е символът на Борджиите. Има го и във фамилния им герб.

— Значи искате да кажете, че пръстенът е бил собственост на папа Александър VI Борджия? — попита Пендрагън.

— Е, това не е ясно и може да не съвпадне с датите. Пръстенът със сигурност е италиански. Това личи по обкова и златните скоби, които ви показах. А що се отнася до датата, вероятно е от късния четиринайсети и началото на петнайсети век. Александър VI е най-известният папа на Борджиите, баща на Чезаре и Лукреция — всички до един отвратителни. Но чичото на Александър, Алфонсо, е избран за папа едно поколение преди него, през 1455 г. А през 1429-а е назначен за епископ.

— Значи според вас пръстенът е даден на Алфонсо, когато са го назначили за епископ?

— Много е възможно. След това е предаван в семейство Борджия и така е попаднал в ръцете на папа Александър или на някое от неговите деца — Чезаре или Лукреция.

— Професоре, всичко това е много интересно, но не мисля, че ще ми помогне особено в разследването.

Професор Стоукс кимна.

— Да, напълно ви разбирам. Както казах, ще ми се да имах нещо по-материално за изучаване. — Той се облегна и потърка брадичката си. — Онази вечер видях по телевизията новината за скелета. Предполагам, че вашите криминолози го изследват?

— Точно така. Защо?

— Помислих си… Много уважавам лабораторията, тя вероятно е най-добрата в света, но сам видяхте какво можем да правим тук. Има ли вероятност да ги убедите да ми дадат назаем пръста, на който е бил пръстенът? Или поне средната фаланга?

Пендрагън повдигна вежди.

— Знам, че прозвуча глупаво — бързо каза Стоукс.

— Е, професоре, знаете ли какво? Аз твърдо вярвам в старата поговорка, че две глави мислят по-добре от една. Ще видя какво мога да направя.