Пръстенът на Борджиите

26.

Лондон, март 1589 г.

Къщата на Ан Дохърти беше тясна, висока и уродлива като гърбица. Отвън беше в отчайващо състояние. В мазилката над входната врата имаше нащърбени дупки, а капаците на прозорците спешно се нуждаеха от нова боя. Отвътре обаче Ан беше направила всичко възможно, за да я направи уютна.

Влязохме в главното помещение направо от улицата и почти веднага усетих как мразът напуска костите ми. Помещението беше малко и с нисък таван. По каменния под нямаше постелки. Голямо огнище заемаше почти изцяло една от стените. Над него имаше дървена полица, върху която бяха подредени калаени чинии. Зад решетката гореше хубав силен огън, а един чайник вреше на стойка над пламъците. Пред огнището имаше дървен стол с висока облегалка и резбовани подлакътници с формата на лъвски глави. Два други стола стояха близо до пламъците. Когато влязохме, една млада прислужница вдигна чайника от стойката и започна да излива горещата вода в леген до пламъците, но щом наближихме, бързо избяга.

Помогнах на Ан да се отпусне на един от столовете и огледах отблизо лицето й. Горната й устна беше започнала да посинява. Намокрих една кърпа и се заех да почистя раната. Ан изстена и момчето дотича и клекна до нея.

— Господарке — изломоти Антъни, — какво направиха те? — Посегна да докосне наранената устна и аз го хванах за ръката по-грубо, отколкото възнамерявах. Той се обърна с пламнали очи и аз го пуснах.

— Антъни, не се страхувай — нежно каза Ан. — Тези мъже са приятели.

— Приятели? Приятели? — изкряка той. — Има ли такова нещо в този жесток свят, господарке?

Тя се усмихна и го погали по главата.

— Да, има.

— Тези бяха от гвардията на кралицата — отбелязах аз. — Кое е това момче? — Тогава за пръв път го огледах добре. Беше висок и слаб. Права черна коса се спускаше над очите му, а устните му бяха непропорционално пълни. Едва забележимо окосмяване украсяваше горната му устна. В чертите на лицето му още личеше детската мекота. Очите му имаха необичаен цвят — светлокафяви с тъмнокафяви петна, а миглите му бяха дълги и черни. Предположих, че е на осемнайсет години, но можеше да е и по-малък.

Ан го прегърна през рамо.

— Антъни ми е като брат. Гледам го почти от година, откакто родителите му умряха. Той е сладко момче и е напълно безобиден, но страда от мозъчно заболяване. Той е истински вярващ, но заради страданието му няма страх и не внимава. Вярва, че трябва да проповядва Истинската Вяра на всички, които слушат. Повечето хора не му обръщат внимание. Те знаят, че е безобиден. Или днес някой се е обидил, или гвардейците просто са минавали и са чули нещо, което не им е харесало.

— Това не ми харесва — каза Себастиан, като пристъпи към нас. — Къщата трябваше да е безопасна, а момчето привлича внимание.

Видях стреснатото изражение на Ан.

— Господа, много съжалявам. Това няма да се повтори. Антъни е добра душа, а сърцето му е чисто.

— Малко ме интересува характерът на момчето — озъби се Себастиан. — Не мисля, че осъзнаваш опасността, на която сме изложени.

Ан стана. Беше висока почти колкото Себастиан.

— Сър, аз се извиних. Какво повече искате да направя?

Той се изненада от прямотата й, но после се разгневи. Направи крачка към нея и бях почти сигурен, че ще я удари, но тя се оказа учудващо пъргава. Себастиан едва беше помръднал, когато Ан сграбчи вдигнатия му юмрук и го избута към стената, другата й ръка стисна гърлото му.

— Не ми казвай каква опасност ни грози, сър — изсъска тя. — Ние всеки ден се изправяме срещу смъртта. Не е за нас луксът в килиите на Ватикана, отче Себастиан. Тук трябва да оцеляваме благодарение на собствената си съобразителност.

Тя го пусна. Лицето му беше зачервено от неудобство и той прекара пръсти по шията си, където силните пръсти на Ан бяха оставили червени отпечатъци.

Аз се засмях, за да разсея облаците, което не зарадва особено моя приятел.

— Хайде, Себастиан — казах аз и го прегърнах през раменете, — нека не започваме това гостуване така. — След това се обърнах към Ан. — Може би и двамата реагирахте твърде остро. Не искате ли да бъдем приятели?

— Да, приятели, приятели! — възторжено се съгласи Антъни и започна малък танц.

Лицето на Себастиан още беше буреносно. Той оправи туниката си и прекара пръст под яката й.

— Бих искал да ми бъде показана моята стая… ако може, госпожо — каза той студено. Аз го погледнах укорително, но той се направи, че не забелязва.

— С удоволствие, отче — отговори Ан. — Сигурна съм, че сте изтощени след дългото пътуване. Но преди това трябва да бъде свършена още една работа. Моля да ме извините. — Тя мина между нас и тръгна към дъбовото писалище в ъгъла. Отвори чекмеджето и за моя изненада го извади напълно. Взе нещо от задния му край и отново го пъхна на място. Подаде ми парче хартия, сгънато и запечатано с восък. Аз счупих печата, разгънах листа и зачетох: „Нашият общ приятел Ричард скоро ще ви потърси. Той ще ви посочи пътя към братята по престъпление. Може да се доверите на Ричард и братята и да взимате под внимание техните съвети. Те са верни люде. Братята ще ви очакват. Унищожи това веднага, след като го прочетеш“. Под тези редове стоеше папският печат. Себастиан взе бележката от ръката ми и бързо я прочете. Аз я прочетох още веднъж, след това се приближих към огъня и я хвърлих в пламъците. Тя лумна.

— Казаха ни, че ще се срещнем с отец Ричард — започнах аз. — Но кои са тези „братя по престъпление“? — Погледнах към Себастиан и после към Ан. Антъни мърдаше ръце и хвърляше сенки върху стената в далечния край на стаята.

— Братя по престъпление? Не знам… — започна тя, но после се усмихна. — Разбира се! Едмънд и Едуард Пърч. Не може да са други.

Изгледахме я слисано.

— Това са местни престъпници. Главатари са на банда, най-силната в района, и търгуват със забранени стоки. Те са умели изнудвачи и са убили много хора.

— И ти знаеш къде можем да ги намерим?

— Всички знаят къде са, но малцина имат желание да се доближат до тях. Но писмото беше пределно ясно по този въпрос. Отец Ричард ще ви покаже пътя. А сега елате да ви заведа в стаята. Прислужницата ще ви донесе топла вода, за да измиете нечистотията от дългото пътуване.

Имах чувството, че съм заспал току-що, когато Ан ме събуди. Отворих очи и я видях наведена над мен. Носеше лоена лампа, която хвърляше бледа трепкаща светлина. Постави я на малка маса до моя нар и го заобиколи, за да събуди Себастиан. Той скочи, стреснат от докосването й.

Аз се разсъних бързо и седнах в нара.

— Колко е часът? — попитах, когато видях черното небе през малкия прозорец на отсрещната стена.

— Два часа минаха от залеза, отче — отговори Ан.

— Не трябваше да ни оставяш да спим толкова дълго — измърмори Себастиан. Виждах гневното му изражение дори на трепкащата слаба светлина от лоената лампа.

— Трябваше да си починете — отвърна тя. — Освен това имате достатъчно време, за да се приготвите за литургията.

— Уговорила си събиране?

— Да. Не се тревожи, няма да е тук.

— А къде?

— В този район имаме няколко места за редовни събирания. Никога не се срещаме на едно и също място два пъти последователно. Тази вечер литургията ще се отслужи на Суон Лейн. Не е далече. А сега се пригответе, аз ще ви покажа пътя.

— Почакай — казах аз и я хванах за ръката. — Сигурна ли си, че е безопасно?

— Не знам, отче. Живеем в опасни времена. Решението да отслужите литургията тази вечер не е мое, а на вашия началник.

— Отец Ричард ще бъде ли там?

— Да, той ще ви помага в службата.

Ан беше сменила водата в легена и аз наплисках лицето си и прекарах мокра кърпа по тила си. В стаята беше леденостудено и аз бързо облякох туниката и панталоните. В торбата намерих палтото и ръкавиците с един пръст. Беше толкова студено, че дъхът ни се виеше пред лицата ни. Надникнах през прозореца, докато Себастиан се обличаше и пухтеше от студа. Отвън беше изненадващо светло. Мръсният лимоненожълт кръг на пълната луна осветяваше скрежа по покривите. Виждах няколко слаби светлинки, а в далечината — ивица вода — Темза, сребриста на лунната светлина. Една снежинка направи пирует и се стопи на перваза.

След няколко минути слязохме долу. Антъни чакаше увит с парцалив кафяв вълнен плащ, с филцова шапка и ръкавици. Изкикоти се безсмислено, когато ни видя.

— Приличаме на мечки — подвикна момчето и нададе силен рев.

Не видяхме жив човек, когато излязохме от къщата. Завихме по тъмна павирана улица. Ан ни водеше, стиснала ръката на Антъни. Снеговалежът беше станал силен, покривайки паважа и замръзналата земя. Улицата се разширяваше в площад, където неколцина собственици на сергии още търгуваха в сумрака. В единия край на площада гореше голям огън. Група хора седяха около танцуващите пламъци и си предаваха бутилка с кехлибарена течност. Една беззъба стара вещица се изсмя толкова силно, че площадът заехтя. В средата танцуваше палячо с типичните си одежди: жълто-червени раирани три четвърти гащи, туника с пришити звънчета и огромна многоцветна шапка. Той жонглираше с огнени топки и пламъците очертаваха червени опашки на фона на падащия сняг.

Вмъкнахме се в друга улица, населена със сенки. Тя не беше много по-широка от раменете на мъж и трябваше да вървим един след друг. Първият етаж на една порутена къща стърчеше над уличката и почти се допираше в отсрещната сграда. След няколко минути бърз ход изгубих напълно представа къде се намирам. Това място беше истински лабиринт. Хората, които живееха в Саутуарк, знаеха много преки пътища и пасажи, знаеха как да избягват просяците и крадците, но за мен това беше непрогледна бъркотия. Ако случайно се откъснех от Ан, никога нямаше да намеря пътя до нейната къща.

Точно бях започнал да се отчайвам, защото вече не усещах пръстите си, когато Ан и Антъни спряха до една врата. Ан почука по вратата някакъв таен сигнал и една млада прислужница отвори и ни пусна в помещение, подобно на гостната в къщата на Ан.

След като ни поведе към дъното на стаята, прислужницата дръпна халка, скрита в единия край на лавица, пълна с книги. Чу се едва доловимо щракване и панелът се плъзна настрани. Едва успях да различа стълбище в мрака, което изчезваше надолу. Момичето взе една обвита в лой запалена тръстика от ниша в скрития проход и започна да слиза.

Аз бях последен и се изненадах, когато се озовах в голямо правоъгълно мазе. Стените бяха покрити с дървена ламперия, а подът беше оставен пръстен. По протежението на двете по-дълги стени имаше плитки ниши, в които горяха свещи. В дъното видях олтар, драпиран с богата пурпурна покривка. В средата му стоеше голям златен кръст. Отстрани беше сложен златен бокал, а до него — чиния. В двата края на олтара ниски дебели свещи в прости златни гнезда хвърляха бледо сияние. Отпуснах се на колене, прекръстих се и казах Божията молитва.

Малка група хора се беше скупчила до олтара. Когато се приближих, те се обърнаха като един. Зад тях стоеше католически свещеник. Широкоплещест и висок, той носеше роба с цвета на бронз, красиво бродирана със златни нишки. На предницата й бе избродиран със сребърни нишки голям кръст, а в центъра му имаше изображение на Христос, вдигнал очи към небето. Веднага познах свещеника. Това беше отец Ричард Гарнит — най-старшият йезуит в Англия. Човек, свършил толкова прекрасна работа за Нашия Господ, че в Рим името му се почита повече от това на всички останали англичани. Той се приближи и ни прегърна.

— Радвам се да те видя отново, братко — прошепна той в ухото ми, след това ни поведе към групата около олтара.

Имаше около двайсетина вярващи. Отец Гарнит ни запозна. Последен беше мъж с тясно лице и буйна сребристобяла коса. Кафявите му очи бяха с формата на бадем, а брадата му беше прошарена.

— Приятели — каза отец Гарнит, обръщайки се към мен и Себастиан. — Това е нашият почетен гост тази вечер. Уилям Бърд.

Аз се вторачих удивено в усмихнатия и скромен човек пред мен. Той беше може би най-уважаваният музикант в страната, любимец на кралицата и неин дворцов композитор. Знаех, че произхожда от католическо семейство, но предполагах, че е предал вярата си, за да може да служи на монарха.

Поклоних се и казах:

— Голяма чест е за мен, сър.

Бърд се усмихна и ме хвана за ръката.

— Разбирам изненадата ти, младежо. Не трябва да се страхуваш от мен.

Явно беше забележително схватлив човек. Бях чувал толкова ужасни истории за верския сблъсък, превърнал се в голямата разделителна черта на нашия век. Разкази за брат, убил брат си, любовници, които се предават един друг, и родители, осъждащи собствените си деца на мъчения в името на своята вяра. В тези отвратителни времена беше трудно да разбереш на кого да се довериш и в кого да се съмняваш.

Отец Гарнит поведе Уилям Бърд да обиколят олтара, а шестима от миряните ги последваха. После се подредиха в две редици. Бърд застана пред тях, вдигна ръце и всички запяха. Аз също паднах на колене.

Химнът беше красив и веднага ме върна в колежа — мой дом през последните пет години. Изпитах силна носталгия, но същевременно песнопението повдигна духа ми. Страховете отлетяха, докато се потапях във величествения звук на „Господи помилуй“. И тогава изведнъж… мълчание. Почти неестествена тишина. Отец Ричард отиде при олтара и започна да чете „Меа кулпа“ на латински в пряко нарушение на църковните закони в Англия: Fraters, agnoscamus peccata nostra, ut apti simus.

Последва молитва на латински, в която отец Ричард отправи настоятелна молба към Бог да се смили над нас, неговите скромни слуги, и да окаже специално благоволение на нашата специална мисия. Уилям Бърд и неговият хор се изправиха и композиторът започна ново песнопение: Gloria in excelsis Deo et in terra pax hominibus honae Voluntatis.

Чувах как Себастиан пее, сякаш бяхме отново в параклиса на йезуитския колеж. От дясната ми страна Ан беше коленичила със сведена глава, покрита с черна коприна. Тя имаше сладък, почти ангелски глас. Когато вдигнах поглед, с изненада видях Антъни, облечен в белите одежди на олтарен прислужник върху грубата си мръсна блуза, да подава на отец Ричард малък бокал. Изглеждаше много спокоен, сякаш не страдаше от мозъчно заболяване. И наистина, изражението му излъчваше дълбока ведрост, очите му блестяха.

Усетих, че Ан се притиска в мен, и разбрах, че се изправя. Едва тогава чух един неприятен глас да заглушава музиката. Пеенето спря. Аз се обърнах и видях прислужницата, която ни беше довела тук. Стоеше на входа към подземния параклис, а лицето й беше станало пепеляво.

— Войници! — изпищя тя. — Кралските…

Преди да довърши изречението, полетя напред и се просна по корем на пръстения под. Двама мъже с кожени туники и метални нагръдници трополяха надолу по стълбите. Единият вдигна момичето и го блъсна настрана, а още двама мъже се спуснаха в параклиса. Всички бяха извадили мечовете си.

Усетих как ужас стиска стомаха ми. По-скоро почувствах, отколкото видях как Себастиан скочи до мен и се втурна право срещу натрапниците. Аз извиках, но не си спомням какво точно. Това беше нещо несъзнателно, от дълбините на моята душа, вик на ужас. Това бяха последните думи, които казах на своя скъп приятел. Докато той се носеше напред, един от войниците просто протегна меча си и го прониза. Металът потъна в плътта на Себастиан и се показа от гърба му.

Чух женски писък и някой се блъсна в мен. Залитнах напред и се озовах при олтара. Хористите се бяха разпръснали. Зърнах лицето на Уилям Бърд побеляло от ужас. Тогава усетих една силна ръка на рамото си. Опитах да се обърна, за да видя кой ме е стиснал, но отново политнах напред.

Следващите няколко секунди си остават мъгляви — усетих пламъци в стомаха си, когато осъзнах, че много скоро може да умра. Почувствах парливия вкус на жлъчка на езика си и едва не се задуших. Препънах се. Протегнах ръце и докоснах дърво — ламперията по стените на мазето. След това се озовах във влажно тясно пространство, а светлината от параклиса изчезна. Само една тясна ивица се виждаше на мястото, където парчетата ламперия се съединяваха и дървото леко се беше нащърбило.

— Тук сме в безопасност — каза един глас. Беше Антъни. Той дишаше тежко. Обърнах се и едва успях да различа острите му черти в мрака. За миг той сякаш се вкамени от ужас, след това се усмихна и избухна в сълзи.