Пръстенът на Борджиите

22.

Степни, вторник, 7 юни, 11:45 вечерта

Денем мястото бе оживено от деца, но сега беше пусто.

Мъжът носеше дълга вееща се дреха от пурпурно кадифе. Полата се спускаше от тесен корсаж с бродерия и беше повдигната с помощта на тънка хартия и памук. Изкуствените нишки на черната перука закачаха корсажа и падаха свободно на раменете. Отзад перуката беше оформена много грижливо — в косите бяха вплетени златни копринени нишки. За да придаде на костюма завършен вид, мъжът беше сложил на главата си златна лента, на която бяха бродирани малки бели рози и тънки стъбла.

На краката си имаше златни копринени пантофки, малко издрани и мръсни от изсъхналата лятна кал по полето. Целият маскарад беше в ужасно противоречие с белите латексови ръкавици, които едва се виждаха изпод набраните дантелени ръкави. В дясната си ръка мъжът носеше клетка. Вътре жално скимтеше един шпаньол с намордник.

В далечината се издигаха домове, ярко осветени в този час на нощта. На изток, на фона на звездното небе се виждаше силуетът на железопътен мост. Мъжът влезе в запустялото място през една ръждясала метална врата под железопътния мост. Беше гореща нощ и кадифеното облекло го караше да се поти обилно. И за да станат нещата още по-гадни, с всяка крачка клетката сякаш натежаваше.

Обаче най-тъмното място не беше много далеч.

На трийсетина метра в полето мъжът потъна в мрака, само бялото му потно лице се различаваше под черните плитки.

Той сложи клетката на земята. Кучето не беше спряло да скимти, откакто го извади от багажника на колата. Клетката беше твърде малка за него и не му позволяваше да се движи. Горкото животно гледаше ужасено и търкаше глава в телената мрежа, когато се опитваше да се обърне.

Мъжът отвори малката кожена чанта, преметната през рамото му, и извади метална кутия. Вътре лежаха две спринцовки за подкожни инжекции. Той взе по-малката, свали капачето и вдигна капещата игла. Кучето изджавка, когато иглата потъна в задницата му, паникьоса се и започна да драска по решетката, да се блъска в нея и да се опитва да прегризе металната мрежа. След това замръзна и рухна.

Мъжът отвори горната част на клетката, извади внимателно шпаньола и го положи на една страна върху тревата. Кучето го гледаше. То инстинктивно знаеше, че става нещо лошо, но нищо не можеше да направи. Зениците му бяха големи и черни, а погледът му беше на обречен.

Мъжът извади по-голямата спринцовка, в която имаше оранжево-кафява течност. Без да се колебае, той клекна и стисна козината на кучето точно под нашийника. Животното издаде слабо, едва доловимо стенание, когато иглата потъна до края, а мъжът отклони поглед, за да не гледа очите му.

Животното започна да трепери. Краката му се отпуснаха, а лапите потрепваха. Очите му се разшириха и от устата му потече зелена пяна.

Мъжът побутна кучето с върха на златната си пантофка. Беше мъртво — сковано и вторачено невиждащо в звездите. Мъжът извади от тенекиената кутия малка пластмасова съдинка, в която имаше стъклена чинийка, пипета и запушена епруветка. Главата на кучето беше извита така, че отпуснатите му челюсти сочеха към земята. Мъжът грижливо прекара ръба на чинията по месестите му венци, събирайки пяната. След това използва пипетката, за да я прехвърли в епруветката. Когато приключи, зави запушената епруветка в найлон и я върна в тенекиената кутия заедно с останалите неща. След това внимателно я прибра в чантата.

Погледна за последен път към кучето, затвори очите му и се обърна към вратата. Върна се по същия път, но когато стигна до края на полето, от улицата се чу звук. Клекна, защото една кола мина по тясната уличка, а фаровете й пронизаха мрака.

След като се изправи, забърза през последните няколко метра влажна трева и кал. Не усети, че подгъвът на кадифената му рокля се закачи за долната част на металната врата и една ивица се отпра. Когато стъпи на мокрия асфалт, той се затича да пресече улицата и се вмъкна в колата си, прибирайки гънките на полата след себе си.