Пръстенът на Борджиите

17.

В помещението за инструктаж се носеше слаба миризма на влага. Пендрагън я усети скоро след като влязоха с Търнър. Голямо влажно петно на тавана беше единственият останал знак, че един улук се беше предал под налягането на дъждовната вода по време на бурята, предизвиквайки малко наводнение в тази част на управлението. Маклиби и Грант вече бяха там. Сержантът закачаше с пънчета комплект снимки на Тим Мидълтън на корковата дъска. Грант работеше с лаптопа, вперил очи в екрана.

— И така, какво имаме? — попита Пендрагън, когато Маклиби се обърна и закрачи към най-близкото бюро.

На плота пред нея лежаха бележник и химикалка.

— Собственикът на ресторанта много искаше да помогне.

— Тревожи се, че може да му пратим проверка от санитарните власти.

— Да, шефе, но за да сме честни, той се справи добре. Не позволи на никого да си тръгне и веднага ни извика.

Пендрагън кимна.

— Научи ли нещо от него?

— Господин Контадино бил в кухнята, когато положението на Мидълтън започнало да се влошава. Чул женски писък и хукнал, но само видял жертвата да пада на пода.

— А другите от фирмата?

— Сержант Маклиби говори с жените. Аз взех показанията на мъжете — отговори инспектор Грант, без да вдигне поглед от екрана. Натисна един клавиш, стана и заобиколи бюрото. — Разказите съвпадат. Всички твърдят, че Мидълтън пийнал доста. Точно произнасял някаква реч, изглежда, че това е традиция във фирмата. Започнал да заваля думите и изглеждал объркан. Първо си помислили, че е пиян, но тогава повърнал кръв и рухнал.

— Нещо различно от жените? — попита Пендрагън.

— Има нещо, което може да е важно. Две жени видели Мидълтън на идване. Бил закъснял и казват, че се е спречкал с двойка, която пристигнала в ресторанта горе-долу по същото време. Когато отишъл при колегите си на масата, бил в лошо настроение.

— Имаш ли имената на двойката?

— Сигурно си ги видял там. Пристигнали по-рано. Говорих с Контадино. Той също видял спречкването и ми каза, че едва не се е стигнало до бой. След като Мидълтън паднал върху масата, жената… — Маклиби замълча, за да провери в тефтерчето — … Софи Темплър била разстроена. Нейният приятел, Маркъс Кембъл, поискал да я изведе от ресторанта, но господин Контадино не позволил. Той…

— Ние веднага ги разделихме и си поговорихме — прекъсна я Грант. — Кембъл не отрече, че е имало сцена на входа, но настоя, че не било нищо сериозно. Очевидно до съвсем скоро госпожица Темплър и Мидълтън са били гаджета.

Пендрагън вдигна вежди.

— Показанията им съвпадат ли? — обърна се той към Маклиби.

— Да, шефе. Седели са в друга част от ресторанта, далеч от купона на Рейнър. Никой от двамата не е виждал Мидълтън между спора и момента на смъртта му. Чули суматоха от масата в главния салон и видели Контадино да бърза натам. Кембъл отишъл да види какво става, а Софи Темплър го последвала няколко минути по-късно. Видяла Мидълтън на пода и направо рухнала. Когато пристигнах на мястото, се беше поуспокоила, но още беше в шок.

Пендрагън кимна и се смръщи.

— Научихте ли нещо за мъртвия от колегите му?

— Разбира се, всички са в шок — отговори Грант. — Но знаеш ли, шефе, стори ми се, че не са го харесвали.

Пендрагън кимна на Маклиби.

— И ти ли така мислиш?

Тя кимна.

— Не мисля, че е бил любимец в „Рейнър и партньор“.

— Добре. Всичко може да се окаже полезно. Доктор Джоунс се жалва, че бил „затрупан от мъртъвци“, но е сигурен, че Мидълтън не е умрял от хранително отравяне, освен ако не е ял нещо друго по-рано през деня. Само токсините от морските дарове могат да предизвикат това, но никой на масата не си е поръчвал от тях.

— Колко време ще трябва на доктор Джоунс, за да открие отровата?

— Каза, че ще звънне, когато… — започна Търнър, но телефонът на Пендрагън иззвъня.

— Да, докторе — каза главният инспектор, беше познал номера. — Да, разбирам. Да… разбирам. Колко време… Не, напълно осъзнавам. — За секунда дръпна телефона от ухото си и направи физиономия. Останалите се ухилиха. — Не, това е… да, направо прекрасно. Благодаря.

Той затвори телефона и въздъхна.

— Предварителните тестове показват, че кръвта на Мидълтън е пълна с арсеник. Джоунс смята, че количеството е достатъчно да убие отбор по ръгби. Ще получи пълен токсикологичен доклад от Скотланд Ярд, но това ще отнеме двайсет и четири часа.

Два часа по-късно ресторантът изглеждаше съвсем различно. Разстроеният собственик си беше тръгнал. Там бяха останали само д-р Колет Нюман и двама от нейните хора. Тя тъкмо пъхаше влакно от килима в малко шишенце, когато Пендрагън клекна до нея.

— Джоунс смята, че става дума за отравяне.

— Това е работа на токсикологичната лаборатория. Тя трябва да докаже или отхвърли тази идея — отговори Нюман, без да го погледне. — Тук няма много работа.

— Така ли?

— Както изглежда, било е нормален обяд. Прибрахме в пликчета всичко, което беше на масата, а един от моите сътрудници прави същото с кухненските съдове. Ако Мидълтън е бил отровен по обичайния начин, не се съмнявай, че ще намерим доказателства.

— Сигурен съм — отвърна Пендрагън, докато се изправяше. След това тръгна към кухнята. Там един криминолог внимателно изливаше в цедка течност от сосиерата. Входът към кухнята беше далеч от мястото, където Мидълтън бе умрял. Трудно бе да си представиш как някой от компанията край фирмената маса се е промъкнал в кухнята, без да го забележат, и е сложил арсеник в храната. И дори да го е направил, как би могъл да знае, че ще я поднесат точно на Мидълтън? Оставаше възможността някой от служителите на ресторанта да е виновен. Но това беше твърде невероятно.

— А и къде, по дяволите, е мотивът? — каза на глас Пендрагън.

Пендрагън се промъкна под полицейската лента, която заграждаше тротоара отвън, и кимна на полицая до входа на ресторанта. Реши, че няма повече работа тук. Поигра си с мисълта да се върне в управлението и да помогне на Търнър, но изведнъж почувства съкрушителна умора. Пресече главната улица и тръгна пеша към новия си апартамент. Нямаше нищо против една разходка, макар че беше много горещо. Движението не беше натоварено. Продавачите на сергиите от другата страна на улицата, срещу Лондонската болница, бяха прибрали стоката си по-рано заради потопа. Знаеха, че малко хора биха се разхождали край подгизналите и вдигащи пара сергии.

Платното и тротоарите още блестяха, канавките, от толкова време сухи, се бяха справили добре с пороя. От бетона и асфалта се вдигаше пара и Пендрагън усещаше как влагата прониква в костите му. Скоро потъна в мисли, опитваше се да подреди парчетата на пъзела, които не пасваха. Вече имаше две тайнствени смърти, свързани със строителната площадка. Жертвите се познаваха бегло, но какви възможни връзки имаше помежду им? Доколкото знаеше — никакви. Никакви, освен че работеха по същия проект. Но единият беше работник, а другият — архитект. Единият беше пребит до смърт, а другият… какво точно се беше случило на Тим Мидълтън? Можеше да е просто нещастен случай. Просто странно съвпадение. Но не му се струваше вероятно.

А скелетът? Той също беше свързан със строителната площадка на Фримли Уей. Не можеше да се пренебрегне фактът, че хората започнаха да умират, след като го бяха разкопали.

Пендрагън беше толкова потънал в мисли, че едва различи сградата, в която живееше. След малко видя, че входната врата е отворена. Прекрачи прага и чу приглушен писък от коридора, където се намираше апартаментът на Сюзън Латимър.

Стигна дотам точно в мига, когато един мъж изхвръкна от жилището. Беше едър, с качулка и маска на Обама, и изненада Пендрагън неподготвен. Заби рамо в гърдите му, запрати го назад към касата на вратата и избяга.

Пендрагън понечи да го последва, когато чу стенание. Сю се надигаше от пода и притискаше лицето си. Той се втурна към нея и й помогна да стане. Тя имаше голямо натъртване и драскотина под дясното око.

— Грабна ми чантата — каза тя и избухна в сълзи. Пендрагън я прегърна през рамо и тя се разхлипа на гърдите му.