Пръстенът на Борджиите

21.

Степни, вторник, 7 юни, 12:30 на обяд

Главният инспектор Джак Пендрагън изучаваше екрана на своя компютър и предпазливо почукваше по клавиатурата.

— По дяволите, проклетото нещо пак заби! — изсъска той.

Джес Търнър заобиколи бюрото си.

— Опитваш се да запазиш този документ, нали?

— „Опитвам“ се е точната дума.

Пръстите на Търнър пробягаха по клавишите.

— Ето… готово — каза той. — Като жена е… има нужда от нежно докосване.

— О, ти откъде знаеш?

Сержантът се усмихна криво.

— Имам малко информация за Мидълтън, която може да се окаже интересна.

— Да?

— Реших, че първо трябва да проверя финансите му. Естествено в банката се сблъсках с обичайните затруднения, но след няколко телефонни разговора получих достъп до сметката му. Или по-точно до сметките… има поне десетина.

— Десетина?

Търнър извади куп листа от една папка и ги подаде през бюрото.

— На пръв поглед нищо необичайно. Доста малки суми във всяка, редовно движение на парите — заплатата и обичайните плащания: ипотеката, лизинговите вноски за колата, но тогава забелязах схема.

Пендрагън сложи извлеченията на бюрото и започна да ги прелиства.

— Да… еднакви суми всеки месец от различни сметки, всеки път около хилядарка.

— А парите са разпределяни произволно от шест Мидълтънови сметки до три сметки на други хора. В началото си помислих, че може да е нещо законно.

— Не, ако бяха редовни плащания, като сумите по ипотечен кредит, щяха да отиват по една сметка или най-много две. Това трябва да е някаква частна уговорка, организирана така, че да остане незабелязана. Нещо друго?

— Да, всъщност има и друго. Свързах се с Централния архив и се оказва, че нашият Мидълтън има досие.

Пендрагън вдигна вежди.

— Лежал е в Шотландия. Детско порно и сексуално нападение срещу малолетна.

Лицето на Пендрагън остана безизразно.

— Явно са го изнудвали.

— Да, и е достатъчна причина да разруши една връзка, когато истината излезе наяве.

— Ти имаше усещането, че Софи Темплър крие нещо.

Пендрагън стана и закрачи пред бюрото си.

— Роб Грант беше останал с чувството, че служителите на „Рейнър и партньор“ не си падат много по Мидълтън. Вярно, че не беше мистър Обаятелност, но може и да са чули нещо от някое пиленце.

Търнър вдигна рамене.

— Да, неговото минало може да се окаже мотив, но няма да ни помогне много, когато се стигне до въпроса кой го е извършил… може да е всеки.

— Съгласен съм, но това е начало. Мисля, че е време да се отбием при Макс Рейнър. Може би ще хвърли малко светлина върху неясното минало на Тим Мидълтън. В края на краищата той е приятел на семейството.

Излязоха от кабинета на Пендрагън и тръгнаха към изхода, когато началник Хюз показа глава от кабинета си и попита:

— Джак, може ли за секунда?

— Ще те чакам в колата — каза Търнър и продължи сам.

Пендрагън разбра, че нещо се е случило, защото Джил не му предложи стол. Тя се върна зад бюрото си и остана права, подпряна на юмруците си. Едва тогава Пендрагън забеляза вестника пред нея.

— Предполагам, че не си видял това? — каза Хюз и почти запрати броя по него.

Той почувства как пребледнява. Беше местният парцал „Газет“. Имаше негова снимка, а заглавието крещеше: „Напуснат… заради жена“. Под него започваше статията: „Главен инспектор Джак Пендрагън, който пристигна само преди няколко дни в полицейското управление на Брик Лейн, има толкова скелети в гардероба си, че може да се присъедини към някой цирк и да управлява влакчето на ужасите. Наскоро изгонен от полицията в Темз Вали, бившето оксфордско ченге е зарязано от съпругата си след петнайсет години брак. Джийн Пендрагън го напуснала миналия януари и сега живее със своята любовница, директорката на училището в Кидлингтън, Сара Милигън. Щастливата двойка не беше на разположение за коментар, но източници, близки до Пендрагън, обясниха, че бракът им се пропукал преди пет години, когато деветгодишната им дъщеря Аманда изчезнала на път за училище в оксфордския район Хедингтън. Момичето не е намерено. Според данните…“

Пендрагън свали вестника и погледна Хюз в очите.

— Това е възмутително — започна той. — Как се осмеляват…

Джил Хюз едва се владееше.

— Джак, пропускаш основното.

— И то е?

— Сериозно ли говориш? Основното е, че ножовете са извадени. Какво, по дяволите, си направил, за да настроиш така пресата?

— Нищо не съм… — И тогава си спомни срещата на стъпалата пред управлението. — О, мамка му!

— Какво?

— Вчера налетях на някакви журналисти.

— Налетя? — Тя седна зад бюрото и преплете пръсти.

— Когато излязох от сградата, натикаха камери и диктофони под носа ми. Може би не съм бил достатъчно учтив.

— Очевидно!

— Но това е смешно. Това е клевета. Не съм уволнен…

— Джак, не ме е грижа за това. Не искам да дразня местната преса. Главен инспектор Пендрагън, те са наши съюзници!

Той я погледна въпросително.

— Съюзници? В Оксфорд ние…

— Това също не ме интересува — прекъсна го тя, като повиши глас. — Това не е Оксфорд. Тук ще работиш по моите правила, а аз искам да правим мили очи на пресата. Разбрано?

Джак не отговори.

— Разбра ли, главен инспектор Пендрагън?

— Да, госпожо — отговори той. — Как са разбрали за Джийн?

Тя въздъхна и поклати глава.

— Трудно ми е да повярвам, че някой тук се е раздрънкал.

— Какво искаш да кажеш? Кой тук може да знае?

— Джак — изражението й леко се смекчи, — такова нещо не може да остане дълго скрито.

— Очевидно не — отговори той през зъби. — Много мило, че са споменали и дъщеря ми.

— Да, това очевидно е удар под кръста.

— Но няма значение, нали? Трябва да съм мил с пресата.

Началник Хюз погледна стиснатите си ръце. Пендрагън забеляза, че връхчетата на пръстите й са побелели. Когато вдигна очи, изражението й беше подчертано безизразно.

— Искам да информираш пресата — нареди тя. — Оставям на теб да организираш пресконференцията, но искам да го направиш още днес.

Той хвърли вестника на бюрото й и излезе от кабинета.

Един униформен полицай помагаше на възрастна жена да излезе от управлението. Пендрагън точно беше стигнал до вратата, когато дежурният сержант извика зад гърба му.

— Сър?

Пендрагън спря, пое си дълбоко дъх и погледна през рамо.

— Да?

— Съжалявам, че ви досаждам. Тази възрастна дама — той кимна след нея, — съобщи за изчезването на нейното куче. Шпаньол.

Пендрагън го изгледа недоумяващо.

Сержант Скратън побърза да продължи:

— Обикновено не бих… само че… тя е третата тази седмица.

Главният инспектор се облегна на плота на приемната и притисна основата на носа си. Внезапно се почувства ужасно уморен.

— Добре, сержант, но сега трябва да бързам. Предай подробностите на инспектор Тауърс.

Излезе на следобедното слънце и забеляза Търнър в най-близката кола на паркинга. Въздухът отново беше лепкав и миришеше на канали.

— Значи имаме и фантом крадец на кучета — измърмори Пендрагън под нос. — Май това време влияе на всички.

Пътуването до наскоро ремонтирания жилищен блок от 20-те години на Търнмил стрийт в Барбикан, където Макс Рейнър имаше апартамент на четвъртия етаж, отне пет минути. Покрай белите стени на фоайето бяха подредени палми в черни гранитни саксии. През този шпалир се стигаше до оригинален асансьор „Шиндлер“ с плъзгаща се врата. До него имаше стълбище. Вратата на асансьора се отваряше към широк коридор. Празната канава на стените беше накъсана от две огромни снимки в червеникавокафяво от строежа на оригиналната сграда — работници с каскети носеха тухли и бутаха колички. На всеки етаж имаше по четири апартамента. Този на Рейнър беше номер 402.

Той говореше по телефона и се смееше, когато открехна вратата. Лицето му се изопна, щом видя полицаите. Завърши разговора набързо и затвори телефона.

— Господин главен инспектор…

— Пендрагън.

— О, да. На какво дължа честта? — Рейнър стрелна Пендрагън с поглед и огледа Търнър.

— Просто минавахме… Чудя се дали можете да ни отделите десетина минутки.

— Ами…

— Прекрасно. — Пендрагън пристъпи напред и Рейнър нямаше какво да направи, освен да ги пусне в апартамента си.

Обзавеждането беше скъпо. Един шезлонг на Льо Корбузие стоеше до големи трикрили прозорци. На тях висяха антикварни пердета от черно кадифе, подът беше от палисандрово дърво, а на стъклени етажерки бяха подредени малко, но скъпи джунджурии. Имаше и износен диван „Честърфийлд“ и стандартна арт деко лампа. Рейнър ги покани да седнат. Търнър се настани на дивана, а Пендрагън започна да се разхожда.

— Господин главен инспектор, за съжаление имам среща след двайсет минути — каза Рейнър. — Както може да се очаква, смъртта на Тим беше шок за всички ни. В резултат имам много делови и лични проблеми, които трябва да разреша. Естествено искам да предложа всякаква възможна подкрепа на вашето разследване, така че можем да си спестим любезностите.

Измъченото лице на Рейнър изглеждаше по-изтерзано от обикновено. Под кафявите му очи имаше тъмни сенки и бяха леко кървясали. От документите Пендрагън и Търнър знаеха, че тази година е навършил петдесет и шест. Днес изглеждаше по-стар.

Пендрагън махна с ръка.

— Напълно ви разбирам, господин Рейнър. Но смятах, че много искате да намерим убиеца на Тим Мидълтън.

— Убиец? Това официално ли е?

— Да.

— Как мога да помогна? — попита сериозно Рейнър.

— Колко близки бяхте с Тим Мидълтън?

Рейнър малко се изненада от въпроса.

— Ценях неговия принос… уважавах го. Познавам го от много време, но не бих казал, че бяхме близки.

— Обаче е имало семейни връзки, нали така?

— С бащата на Тим, Грег, бяхме състуденти в Кеймбридж. Гребяхме заедно. Аз бях кум на сватбата на Мидълтън през 76-а.

— И взехте Тим на работа като услуга към семейството?

— Нищо подобно — възрази Рейнър. — Тим е… беше… един много, много добър архитект. Няколко години преди да се присъедини към нас, работеше за уважавана фирма.

Пендрагън сякаш не обърна внимание на това. Настъпи мълчание, докато той оглеждаше предметите върху стъклените рафтове. След известно време Пендрагън подхвърли:

— А какво ще кажете за криминалното досие на господин Мидълтън?

Рейнър доби подходящо изненадан вид.

— О, хайде стига, господин Рейнър — каза Пендрагън и погледна към Джес Търнър. — Сержант, може би ще успееш да раздвижиш паметта на господин Рейнър.

Търнър запрелиства тефтерчето си.

— На шести юни 77-а година господин Тим Мидълтън е арестуван в Единбург. На осемнайсети октомври е осъден на шест години заради две обвинения за сексуални действия с малолетна и три обвинения в притежание и разпространение на детска порнография. Освободен е предсрочно за добро поведение на дванайсети март 2001-ва.

Рейнър прекара длан през рядката си черна коса.

— Добре. Да, Тим е нарушил закона. Някой в „Мийдхамс“, архитектурното бюро, за което работи в Хароу, научил за неговото минало. Той беше „освободен“, както казват. По това време баща му беше неизлечимо болен… рак на черния дроб. Скоро след това почина. Не мога да кажа, че приемам… наклонностите на Тим, но той беше добър архитект. Повярвайте ми, ако знаех, че отново е прекрачил закона… щях да…

— Не за това става дума, господин Рейнър.

— Не, не, разбира се, че не. Но вие очевидно смятате, че има връзка с неговата смърт.

— Твърде рано е да се каже, но трябва да проучим всички възможности. Знаете ли нещо за личния живот на господин Мидълтън? — Пендрагън придърпа едно кресло, опря лакти на облегалките и сплете пръсти.

— Не, бяхме просто колеги. Нямах почти никакви социални връзки с Тим.

— Познавате ли неговите приятели?

— Не.

— Имахте ли усещането, че се движи в лоша среда? Имаше ли някакви неприятности?

Рейнър стана и започна да крачи наоколо.

— Както вече казах, господин главен инспектор, почти нямах връзки с Тим извън бюрото. Той беше голямо момче, не му бях пазач.

— Естествено. А смятате ли, че някой друг във фирмата е знаел за миналото на господин Мидълтън?

Рейнър се изпъна.

— Много се надявам да не е така! Не съм обелвал и дума. Защо мислите така?

Пендрагън пусна въпроса покрай ушите си.

— Фирмата ви добре ли се справя?

— Да, имаме добър списък с проекти. Защо?

— Включително жилищната сграда на Фримли Уей?

— Да, и разбира се, чух за смъртта на работника. Много жалко.

— Този проект на Тим Мидълтън ли беше? — вметна Търнър.

— Да, той беше ръководител на проекта. Какво искате да кажете с това?

Търнър срещна погледа на Рейнър.

— Просто се опитвам да подредя парчетата от пъзела. Част от длъжностната ми характеристика.

— Добре, сержант — отговори Рейнър хладно. — А сега бихте ли ме извинили? Аз също имам длъжностна характеристика. Тя включва и връзка с клиентите. — Той погледна часовника си и се обърна към Пендрагън. — Господин главен инспектор, съжалявам, но имам среща.

— Защо се държи така? — попита Търнър в асансьора.

— О, не бих си вадил твърде големи заключения от тази среща. Рейнър ми се струва от хората, които са доста напрегнати. Между другото, всеки скърби различно.

Когато стигнаха Брик Лейн, Търнър спря на паркинга с дежурните коли и забеляза групата журналисти, които чакаха на стъпалата на управлението, преди Пендрагън да ги види.

— Почна се — подхвърли той.

Пендрагън слезе от колата и тръгна целеустремено към стъпалата. Проби си път, без да обръща внимание на микрофоните. Стигна до площадката, обърна се и огледа медийната глутница.

— Бих искал да ви съобщя последните новини — обяви той и се вторачи в събраните репортери и фотографи. Фотоапаратите защракаха, а неколцина журналисти провериха дали диктофоните им работят. Пендрагън забеляза Фред Тейлър в задната част на групата и впери тежък поглед в него.

— Наскоро имаше два смъртни случая, свързани със строеж на фирма „Бриджпорт“ на Фримли Уей — започна той. — Работник на име Амал Керим беше пребит до смърт в ранните часове в събота. Той е бил нощен пазач на строежа. Трупът му беше намерен на дансинга на близкия клуб. Криминолозите стигнаха до заключението, че нападението срещу него е било извършено на покрива на клуба, където тялото е пъхнато в отдушника на вентилационната система. Вторият смъртен случай е на архитект от архитектурното бюро „Рейнър и партньор“. Мъртвият е Тим Мидълтън, който всъщност е „партньорът“. Господин Мидълтън умря в неделя в местен ресторант. Причината за смъртта му в момента е неизвестна, но патолозите на полицията работят по установяването й. Засега не разполагаме с доказателства, които да свързват тези две смърти, и не можем да кажем със сигурност, че господин Мидълтън е бил убит. — Пендрагън направи пауза и огледа лицата пред него.

— Какво ще ни кажете за тялото, изровено на строителната площадка? — попита Фред Тейлър.

Пендрагън си пое дълбоко дъх, печелейки време, за да събере мислите си.

— Господин Тейлър, смятам, че става дума за някакво недоразумение — отговори той. — Няма тяло.

— Моите източници твърдят друго.

— А, да, вашите източници. Е, страхувам се, че вашите източници ви заблуждават. При огледа на местопрестъплението нашите криминолози изровиха човешка кост, метакарпална кост от дясната ръка. Господин Тейлър, искате ли да ви го кажа буква по буква?

Неколцина от новинарите се засмяха.

— Човешка кост? — попита един от журналистите.

— Да, обаче е твърде стара.

— От друга жертва на убийство на същото място? — настоя Тейлър.

— Нямам представа. Ако има друга жертва на убийство, престъплението е извършено преди много, много време — отвърна Пендрагън. — Костта е поне на сто години.

Журналистите заговориха в хор. След няколко секунди Пендрагън вдигна ръка и те утихнаха.

— Опасявам се, че това е информацията, с която разполагаме в момента. Ще ви държим в течение за всяко ново развитие.

— Инспекторе, имате ли да кажете нещо за скорошното разкриване на вашия личен живот?

— Без коментар — отговори той и се обърна към вратата на полицейското управление.

— Без коментар ли? Нима не искате да отговорите? — притисна го Тейлър.

Пендрагън спря за миг и прекара ръка по челото си. След това бутна вратата и влезе целеустремено в сградата.

Беше станало почти 7:30, когато Пендрагън се прибра в апартамента си. Чувстваше се изтощен, и то не само от работата. Да сдържа гнева беше много изморително. Винаги беше гледал с подозрение на пресата. Спомените за натрапването на медиите, когато дъщеря му изчезна, бяха горчиви. Местните вестници в Оксфорд подчертаваха иронията във факта, че висш полицай не може да направи нищо, за да защити собствената си дъщеря. Това беше жестоко и нарани дълбоко него и съпругата му. Бракът му щеше да се разпадне и без това допълнително бреме, но не можеше да прости на пресата тази обида и оттогава я държеше настрана.

А сега това лайно, местен журналист, беше излял същата жлъч. Чудесно, беше решил, че е забавно, че Джийн го е напуснала заради жена. Това можеше да преживее. Но Аманда? Още я виждаше съвсем ясно в съзнанието си. Сега щеше да е тийнейджърка. И може би беше. Може би живееше в безопасност с някого и един ден ще се върне в неговия живот. Но преди много време беше решил да не се отдава на тези мисли, защото бяха прекалено болезнени и разрушителни. Не, единственият начин да запази здравия си разум беше да си представи Аманда мъртва. От дълго време. В покой.

Когато Аманда изчезна, той се беше заровил в работата си и това беше другата причина за разпадането на брака му. Макар да му предложи толкова необходимото разсейване, това отдаване на работата не донесе нищо добро. Въпреки че си вършеше добре задълженията и колегите го уважаваха, не получи повишение. Някога бе имал големи амбиции и може би щеше да стане началник на градската или дори на националната полиция, но изведнъж пред него се затвориха всички врати и кариерата му беше сложена на трупчета.

Тогава Джийн най-накрая си събра нещата и се изнесе. Една вечер Пендрагън се прибра много късно и видя, че е извадила дрехите си от гардероба, прибрала е някои дребни лични вещи и му е оставила кратка бележка.

Беше направил всичко възможно да запази станалото в тайна, но то, естествено, се разчу. Внезапно положението му в полицейското управление в Хедингтън стана неудържимо. Дължаха му няколко месеца отпуска и той отиде сам в Ирландия. Там се изгуби в полята на графство Дери, пиеше „Гинес“ в селските кръчми и изминаваше по трийсетина километра дневно.

Когато се върна в Оксфорд, подаде молба за развод, за напускане и отдаде къщата под наем. С помощта на един състудент от Полицейския колеж получи това място в Брик Лейн. В началото беше малко притеснен да го приеме. Беше израснал съвсем наблизо до новата си месторабота, но почти не се беше връщал в Лондон, откакто завърши Оксфорд преди двайсет и пет години. Толкова много неща се бяха променили в живота му, откакто за последно беше крачил по тези улици. Много се беше променил и той самият. Вече нямаше нищо общо със сополивото момче, което си играеше на Майл Енд Роуд по къси панталонки, с мръсни и издрани колене от играта на войници из пущинака, сътворен от бомбите на „Луфтвафе“ двайсет години преди неговото раждане.

Той огледа мрачното си жилище и въздъхна. Точно си беше пуснал албума на Били Евънс „Неделя във Вилидж Вангард“3, когато чу тихо почукване на вратата. Намали музиката и отиде да отвори. В коридора стоеше Сю Латимър с бутилка, закичена със синя панделка.

— Малък израз на благодарност — каза тя и му подаде бутилката.

— За какво?

— Защото беше моят рицар в блестящи доспехи.

Пендрагън се засмя и взе бутилката.

— Наистина не трябваше… — Тогава видя, че Сю наднича в помещението зад него. — Влез. — Той отвори широко вратата и я пусна да мине пред него. — Съжалявам, но с дома си не мога да се похваля. Искаш ли едно питие?

— Имаш ли вино? — попита тя, докато оглеждаше стаята. — Обичам Бил Евънс.

— Наистина ли? — попита Пендрагън, докато отиваше към кухненския бокс.

— Май се изненада.

— О, защото… мисля, че днес мнозина не са чували за него. Джазът вече не е много модерен.

— Аз израснах с тази музика. Някога пеех в малка група.

— Наистина?

— Аматьорска работа, стандартни песни, но голямо забавление.

Пендрагън се усмихваше с две чаши в ръцете.

— И двете ли са за теб? — попита Сю.

Той й подаде едната и вдигна своята.

— Наздраве. Не трябваше да купуваш уискито. Мисля, че нямаше голяма полза от мен.

— Глупости! Кой знае какво можеше да се случи, ако не беше дошъл точно навреме. Така поне изгубих само портмонето си.

Пендрагън вдигна рамене.

— Накарах един от моите сержанти да се заеме с това, но не видях лицето на крадеца, така че нещата не са много обнадеждаващи. Блокира ли кредитните карти?

— Разбира се и добре че в портмонето имаше само дребни банкноти. Уискито беше само отчасти за благодарност. Сметнах, че имаш нужда от малко развеселяване.

Той я погледна въпросително.

— Тази сутрин прочетох вестника.

— О!

— Изумявам се колко ниско могат да паднат журналистите в жълтите издания.

— Да, така е, но вече е отпечатано.

Замълчаха и той доля чашата й. След това седнаха на дивана.

— Е, моят личен живот беше омазан из целия вестник, но като оставим настрана, че обичаш джаз и можеш да пееш, не знам нищо за теб — каза той.

— Е, вече чу най-интересното — усмихна се Сю. — Родена съм в Шефилд… преди четирийсет и няколко години. — Тя се усмихна и отпи от виното. — Преподавам психология в колежа „Куин Мери“. Бях омъжена дванайсет години, но от три съм разведена. Нямам деца. Ето ти бляскавата биография на доктор Сю Латимър.

Пендрагън поклати глава и изпразни чашата си.

— Какво?

— Нищо.

Тя задържа погледа му за секунда.

— Направо е срамно да имаш толкова лошо мнение за себе си. Аз съм същият. Мисля, че е вторично увреждане от развода.

Тя кимна.

— Може би, макар че тогава се почувствах освободена. Както и да е, аз съм психологът. — Тя се засмя и си погледна часовника.

— Някаква работа ли имаш? — попита Пендрагън, когато тя си допи виното.

— За съжаление. Имам вечерна лекция със задочници. Горките душици, трябва да ме слушат след работно време.

— Ето, пак го правиш.

Тя се усмихна.

— Стар навик…

Той я изпрати до вратата и протегна ръка за довиждане, но Сю се наведе към него и лепна целувка на бузата му.

— О, щях да забравя — подхвърли тя, когато излезе в коридора. — Мога ли да те изкуша с една вечеря утре вечер у нас? За съжаление няма да е нещо особено. Не съм Делия Смит4.

— Радвам се да го чуя — усмихна се Пендрагън. — За мен ще бъде удоволствие.

— Осем и половина?

— Да, ще дойда.