Пръстенът на Борджиите

14.

Бяха докарали вещите на Пендрагън от Оксфорд и през нощта ги бяха оставили в склада на фирмата. Отне му само двайсет минути, за да ги натовари в колата си. По-трудно беше да ги качи до апартамента си на третия етаж. След шест курса вече беше изтощен. Докато чакаше чайника да заври, разглеждаше сбирката от кашони и един самотен найлонов чувал за отпадъци, пълен с дрехи. Не за първи път си помисли колко малко може да покаже за отличник от Оксфорд и четвърт век в полицията.

Наля вряща вода върху пакетче чай, добави малко мляко, разбърка тъмнокафявата течност и седна в едно от креслата, които вървяха с апартамента. Докато вдигаше чашата към устните си, огледа твърде силно осветеното помещение. Стените бяха покрити с тапети, боядисани в светлокафяво. Цветът не беше лош, но избелял, антика от 70-те години.

Килимът беше нов, но твърде шарен за неговия вкус. Пердетата… е, те трябваше да се махнат. Веднага щом му остане време.

Отиде до големия издаден прозорец и погледна към улицата — малка пряка на Степни Уей. Беше се смрачило, въпреки че бе ранен следобед. Натежали от дъжд буреносни облаци се блъскаха злокобно. В края на улицата се виждаше джамия. Срещу нея имаше денонощна бензиностанция, осветена в червено и синьо. Тя приличаше на някакво екзотично морско създание, извадено от Марианската падина.

Сградата, в която беше жилището на Пендрагън, бе мърлява кооперация с половин дузина апартаменти, но той забеляза, че три или четири от къщите на улицата бяха облагородени и модернизирани, за да станат желани жилища за новобогаташи. Сигурно имаше и по-лоши места за живеене, предположи той.

На път към креслото придърпа един кашон и бавно извади съдържанието му. Купчина плочи: Джон Колтрейн, Хърби Хенкок, Чик Къриа. Комплект от сешъните на Майлс Дейвис в края на 50-те. До тях лежеше здрава метална кутия, която съхраняваше най-ценното му притежание: грамофон „Ауди Текника“, високоговорители „Гуарнери Омидж“ и усилвател „Пайъниър“ от 70-те. Всеки уред беше грижливо увит в найлон с мехурчета. Той ги извади внимателно от кутията и сложи усилвателя и грамофона върху ниска пластмасова масичка, свърза кабелите на високоговорителите и ги включи. Обърна се към кутията с плочи, извади „Върховна любов“, почисти я внимателно със специална кърпа, съхранявана в малка пластмасова калъфка, сложи я на грамофона и нагласи иглата в началото на плочата. Звукът на един безсмъртен саксофон се понесе от високоговорителите.

Колтрейн винаги го караше да обръща поглед към себе си, но не беше сигурен дали това е нещо хубаво. Никаква интроспекция не можеше да направи нищо, за да промени миналото, нито да хвърли светлина на сегашните му проблеми. Той се върна при кашона и извади друг албум, класически запис на „Стан Гец Секстет“ от 1958 г. В прозрачния найлонов калъф беше бележката, която Саймън, неговият син, беше пъхнал там няколко дни по-рано, когато даде албума на баща си като подарък по случай заминаването му: „Тате, зная, че той е един от любимците ти. Наслаждавай се и ела скоро“. Саймън беше в Оксфордския университет. Дете чудо, той беше взел дипломата си по математика на петнайсет, а сега, месец преди 20-ия си рожден ден, беше изследователски асистент и скоро му предстоеше да завърши своя докторат. По отношение на социалните контакти Саймън беше несръчен, плах и неспособен да води обикновен разговор за нещо ежедневно, защото съзнанието му непрестанно беше изпълнено с мистериозни чудеса, символи и числови съотношения. Джак беше единственият, който можеше да общува нормално със своя син, и между тях имаше много специална връзка.

Последният предмет в кашона беше рамкирана снимка, загърната в найлон. Той махна обвивката и остави найлона да падне на пода. Избърса стъклото с ръкав и се загледа във фотографията. Неговата дъщеря Аманда на девет години. Снимката беше направена преди пет години в Оксфорд, месец преди тя да изчезне. Стоеше до черешово дърво пред черквата „Сейнт Мери“ на Хай стрийт, клоните му бяха отрупани с цветове, а слънцето блестеше по златистата й коса. Тя се усмихваше.

Денят, когато Аманда изчезна, започна като всеки друг. Тя беше яхнала колелото си, за да отиде на училище, което беше само на няколко преки. Но никога не пристигна там. Полицията не можа да открие нищо: никакви следи от борба, никакви доказателства за насилствено отвличане. С времето скръбта и болката на семейството й ни най-малко не избледняха. Гневът и горчивината само нарастваха. Пендрагън се чувстваше напълно безсилен. Беше главен инспектор, неговата собствена дъщеря бе изчезнала посред бял ден, а той не можеше да направи нищо.

Изчезването на Аманда разруши семейството на Джак. Не беше внезапно опустошително рухване, а стана постепенно, с минаването на годините, докато Аманда беше изгубена за тях. Джак откри, че предишните му амбиции са се изпарили. Вече не го интересуваха повишенията и напредъкът в кариерата. Както винаги вършеше работата си добре, може би дори по-добре, но бе изгубил всякаква амбиция. Той и съпругата му Джийн започнаха да се отчуждават. Между тях се издигаше стена от взаимни обвинения. Никой не го изрече и не повдигнаха въпроса, но тя беше там — постоянно зловредно присъствие.

— Достатъчно — каза той на глас, докато поставяше снимката на перваза над газовата камина. Вдигна иглата от плочата и изключи стереото. Грабна сакото си, заключи вратата и заслиза по стълбището, взимайки по две стъпала наведнъж. Едва не се блъсна в жената, която влизаше през входната врата. Тя носеше две издути пазарски чанти.

— Толкова съжалявам — започна той.

Тя се усмихна.

— Мога ли да ви помогна?

— Благодаря, но аз съм дотам — отговори тя и кимна към коридора. — Номер две. — Остави чантите на пода и му подаде ръка. — Сюзън Латимър, или Сю.

— Джак Пендрагън.

Здрависаха се и той мълчаливо започна да я преценява. Беше висока и стройна, кестенявата й коса се спускаше до раменете. Имаше хубаво, макар и уморено лице, нежни кафяви очи, фини вежди и преобразяваща усмивка. Вероятно беше в началото на четирийсетте.

— Предполагам, главен инспектор Джак Пендрагън.

Той й се усмихна леко и погледна към чантите.

— Изглеждат тежки.

— И с всяка стъпка стават все по-тежки. Трябва да е някакъв странен природен феномен.

— Като този за филийката, която винаги пада откъм намазаната страна?

— Нещо подобно — засмя се жената.

Той вдигна чантите и я последва по коридора.

— Някой ден трябва да се отбиете на чаша чай — каза тя, отключи и взе от него чантите.

— Би ми било приятно.

Когато излезе от сградата, започна да вали — големи капки, които оставяха тъмни петна по изсъхналата настилка. Небето беше черно, но прошарено с почти свръхестественото сияние, което придружава електрическите бури. Въздухът бе някак по-разреден, сякаш кислородът беше всмукан от високите слоеве на атмосферата. Пендрагън се криеше под тентите на магазините, избягвайки колкото може пороя. Дени, бангладешкият бакалин, му пожела „добра вечер“ и се опита да му продаде няколко връзки репички. На следващия ъгъл един от местните „образи“, шивач, бляскаво отражение на стереотипа — с раиран костюм и шивашки метър на врата — се опита за втори път днес да го убеди да му вземе мерки за „нова дрешка“.

Кръчмата вече беше наполовина пълна и още вонеше на цигари, макар че забраната за пушене на публични места беше в сила от години. От джубокса се носеше пресен хит от класациите, а големият плазмен телевизор показваше футболния мач „Арсенал“ срещу „Нюкасъл“. В долния край на картината вървеше синя лента с последните новини. След като си поръча халба бира, Пендрагън се огледа и видя групата от управлението. Джес Търнър го зърна, изправи се и му махна да иде при тях.

— Добър ден, сър. Началничката каза, че си оправяте жилището.

— Ожаднях.

Пендрагън огледа масата. Неговите двама инспектори, Роб Грант и Кен Тауърс, му кимнаха. Между тях се бяха настанили двама от сержантите — Розалинд Маклиби и Джими Тачър. В този момент третият сержант, Тери Викърс, се върна с поднос с напитки. Когато забеляза главния инспектор, той кимна към халбата му, но Пендрагън поклати глава.

— Благодаря, сержант, но няма нужда. — Тогава се сети, че Викърс и Тачър цяла сутрин бяха търсили кости около Фримли Уей. — Изскочи ли нещо? — попита той.

— Не, шефе. Претърсихме целия район. Кофите за боклук, контейнерите за строителни отпадъци… нищо.

— Ще седнеш ли? — попита Търнър.

Пендрагън си свали сакото и седна до Търнър, поставяйки халбата си върху покритата с разхлопан гетинакс маса, вече отрупана с чаши и празни пакетчета от чипс.

— Джес, смятам, че е твой ред — подвикна Роб Грант със закачлива усмивка. — И гледай да го направиш малко по-вкусно. Последното ти усилие си беше направо отврат.

Търнър стрелна Грант с презрителен поглед.

— Каква е играта? — попита Пендрагън.

— Главоблъсканици. Аз представям сцената, а те ми задават въпроси, на които трябва да отговарям. Опитват се да открият как е извършено престъплението.

Пендрагън се усмихна.

— Боже, това ме връща в младините. Играл съм го в Ок…

За момент около масата настана тишина. След малко Кен Тауърс я наруши:

— Всичко е наред, сър. Няма нужда да се извинявате за образованието си. Аз съм доволен да спомена и гимназията „Кенингтън Модърн“.

Около масата избухна смях.

Пендрагън кимна и по устните му заигра усмивка, а Джес Търнър каза:

— Добре. Готови ли сте? Чудесно. Джон и Саманта лежат мъртви на пода. До телата има мокро петно, а наблизо — парчета стъкло. Какво се е случило?

Пендрагън се отпусна назад с халбата си. Знаеше тази главоблъсканица, но нямаше намерение да им развали удоволствието.

— Има ли някой друг в помещението?

— Не.

— Вратите и прозорците са затворени или отворени.

— Всички са затворени.

— Джон и Саманта… женени ли са?

— Може би.

— Какво искаш да кажеш с „може би“? — озъби се Роб Грант. — Или са женени, или не са.

Търнър вдигна рамене.

— Живеят заедно.

— Млади ли са, или стари? — попита Маклиби.

— На средна възраст.

— Как са умрели?

— Задушили са се.

— Удушени ли са?

— Не.

Грант се обърна към инспектор Тауърс.

— Кен, какво ще кажеш за стъклата и водата? Някой трябва да е нахлул в къщата.

— Да — кимна Тауърс. — Има ли строшени прозорци?

— Не.

Джими Тачър отпи голяма глътка от светлата си бира и лицето му просветна.

— Ох! — каза той и остави чашата на масата. — Джон и Саманта… не са хора, нали?

Търнър се опита да остане безразличен, но от него нямаше да излезе добър покерджия.

— Става дума за риби. — Тачър отпи още една глътка, докато другите го гледаха, а Търнър въздъхна.

— Това са златни рибки. Котката е бутнала аквариума от шкафа. Той се е строшил… всичко е в стъкла. Джон и Саманта са се задушили.

Маклиби плесна с ръце и се засмя.

— Блестящо!

Тачър се поклони театрално, а Джес Търнър поклати глава.

— Знаеше я.

— Не — каза Тачър със самодоволна усмивка. — Просто съм гениален. Това е всичко. — И се почука с пръст по главата, за да подчертае думите си.

— Добра работа, умнико — отвърна Търнър. — Мисля, че е твой ред да почерпиш. — Усмивката изчезна от лицето на Тачър, който стана и закрачи покорно към бара.

— Ако това може да те утеши — тихо каза Пендрагън на Търнър, — на цяла маса студенти в Оксфорд им трябваше много повече време, за да стигнат до отговора.

— Да, това е много утешително, сър — отговори Търнър и изпразни чашата си.

— И така, успя ли да вземеш симкартата от Мидълтън?

— Цяла сутрин се опитвах да се свържа по мобилния с него. Изключил го е. Преди около час успях да го хвана. Обеща днес следобед да се отбие в управлението. Каза, че отива на някакво фирмено празненство.

Пендрагън се готвеше да отговори, когато телефонът му започна да звъни.

— Да? — Той се вторачи безизразно в пространството. — Кога?… Да, зная го. Ще бъда там след пет минути. — Стана и си облече сакото.

— Още едно произшествие — съобщи той на полицаите около масата. След това се обърна към Маклиби и Грант. — Ще имам нужда от вас. Имаме труп в ресторант „Ла Долче Вита“. Съвсем близо до „Джангълс“.