Пръстенът на Борджиите

11.

Главен инспектор Пендрагън и сержант Търнър гледаха през еднопосочното огледало как Тони Кетъридж се върти на стола в стая за разпити №1. Потеше се обилно, а разкопчаната шарена риза разкриваше космите на гърдите му и златна верижка. Под мишниците му и на корема имаше тъмни петна. Беше чорлав и брадясал. Пендрагън реши, че прилича на Саддам Хюсеин, след като американските войници го измъкнаха от скривалището му.

— Преди половин час изглеждаше по-зле — подметна Търнър, сякаш беше прочел мислите му. — Трябваха му десет минути, за да отвори вратата. Изглежда жена му е на черква.

Пендрагън тръгна пръв към стаята за разпити.

— За какво, по дяволите, е всичко това? — протестира незабавно Кетъридж.

Главният инспектор носеше голяма чаша кафе. Без да отговори, той се настани на стола и включи цифровия диктофон в края на металната маса между него и Кетъридж. Обяви и записа времето, часа и други подробности за разговора, след това извади купчина лъскави снимки от един прозрачен джоб и плъзна една към Тони Кетъридж.

— Добре сте излезли, нали?

Кетъридж пребледня, отклони поглед и въздъхна тежко.

— Не е това, което си мислите…

— О? И какво точно е, господин Кетъридж?

Кетъридж изкриви уста.

— Не отивах към строежа.

— Били сте много близо, и то по много странно време.

Кетъридж прехапа устни и затвори очи. Пендрагън започна да изучава тлъстото му лице. Човекът изглеждаше крайно изтощен.

— Предполагам, че няма възможност онова, което кажа, да не стане известно на госпожата, нали? — попита той накрая.

Пендрагън стрелна поглед към Търнър, който стоеше до стената.

— Зависи от онова, което имате да казвате.

— Да, точно така.

— Господин Кетъридж… Смятам, че не е нужно да ви напомням сериозността на положението. Амал Керим е умрял вчера сутринта, някъде между един и половина и два и половина. Камерите за наблюдение на строежа са били извадени от строя около два и четиринайсет същата сутрин, а ние ви виждаме на стотина метра от мястото в два и седем минути. Вие какви заключения щяхте да си извадите от подобно съвпадение?

Кетъридж беше отпуснал длани на масата, а главата му бе леко наклонена встрани.

— Отивах към апартамента на Хана — изстреля той. В очите му проблесна предизвикателство, но след миг опря лакти на масата и отпусна глава в дланите си. — С шибания ми брак е свършено!

— Хана има ли си фамилия?

— Хана Джеймс, Мичъл Лейн номер шестнайсет, апартамент номер две. Това е малка пресечка на Фримли Уей. Хана проституира. Виждаме се повече от година.

Пендрагън беше в кабинета си, когато Търнър се обади от колата.

— Жената потвърждава думите му.

— По дяволите! — изсъска Пендрагън. — Добре, сержант, благодаря.

Той остави слушалката на място и се загледа с празен поглед в компютърния екран. Хана Джеймс може би лъжеше, но нямаше как да го докажат. Бяха се върнали отново в началото.

Снимките на скелета лежаха на бюрото до чашата му с кафе. Толкова трогателни останки, помисли си той. Но някога тези кости са били обгърнати от човешка плът. Едно човешко същество е живяло, дишало и крачило по земята. Човек с приятели и семейство, любовници, може би и деца. Сега всички те отдавна са мъртви, както и техните деца и децата на техните деца.

Той взе телефона и звънна на Търнър.

— Хрумна ми нещо. Освен видеозаписи можеш ли да увеличаваш и снимки?

— Разбира се.

— Добре. Вземи симкартата от мобилния телефон на Тим Мидълтън. Там има снимка на скелета, на която пръстенът се вижда ясно. Направи каквото можеш с нея.