Пръстенът на Борджиите

40.

Пендрагън беше в ужасно настроение. Разпитът на заподозрени беше част от неговия занаят, която наистина мразеше. Мразеше да разиграва ролята на корав мъжага, защото не се възприемаше така. Освен това го беше страх, че веднъж започнал да играе тази роля, в един момент няма да може да я отхвърли. Не искаше да се превръща в човека от стаята за разпити. Другите ченгета изглежда лесно успяваха да влизат и излизат от ролите, но той го намираше за неестествено. Може би това беше една от причините, че не се издигна повече. Онова, което направи днешното представление особено лошо, беше фактът, че се оказа толкова далече от целта със своето предчувствие. Потънал в мисли, той не чу униформения сержант, който го заговори.

— Сър? — повтори сержант Скратън.

Пендрагън излезе от унеса си.

— Да, сержант?

— Току-що се обади полицай Смит. Намерил е труп на куче при канала на Саут стрийт, на около километър и половина оттук.

— Куче? — Пендрагън доби напълно объркан вид.

— Спомняте ли си, че във вторник ви казах, че имаме три оплаквания за изчезнали кучета? Онази възрастна дама, която тъкмо си тръгваше…

— О, да, да — сети се Пендрагън. — Нейният шпаньол, нали?

— Точно така, сър. Смит каза, че това е мелез, а не кучето на възрастната госпожа. Горкото създание е умряло преди по-малко от ден. Но чуйте това — той смята, че е отровено. Няма видими рани, а венците му са покрити с нещо зеленикаво. О, и още нещо. До тялото има спринцовка.

Пендрагън точно се готвеше да каже нещо повърхностно, като например че намирането на спринцовка до канала в Степни е нещо съвсем в реда на нещата, когато се сепна. В другия край на коридора се чу тръшване на врата и те видяха Търнър да излиза от стаята за разпити №2. Пендрагън пристъпи към него.

— Свърши ли с Търнбул?

Търнър кимна.

— Добре. — Обърна се към сержанта и нареди: — Затвори в килия заподозрения. Търнър, ти идваш с мен.

— Какво има? — попита Джес, докато се спускаха по стълбите към паркинга.

— Отровено куче.

— Какво?

Пендрагън му разказа набързо, докато се настаняваха в патрулката. Сержантът утихна и се загледа през стъклото на своята врата.

— Какво откри за „Мурано Глас“ и очарователния господин Грегсън? — попита Пендрагън, докато изкарваше колата на Брик Лейн.

— О — обърна се Търнър към началника си, — нищо кой знае колко полезно, шефе. Никой от работещите там няма досие. Като малък склададжията Даниъл Бийти се е повозил на чужда кола. Но пък кой не го е правил? Алек Дарлингтън и майка му са чисти. Нищо по-сериозно от фишове за неправилно паркиране. Сидни Грегсън и жена му са излетели за Ница на двайсет и трети май. Значи ден преди взлома. Няма и капчица доказателство, която да намесва някого от тях.

— Не е кой знае каква изненада — отговори Пендрагън. — Въпреки това ще накарам Маклиби да поиска от всички замесени в това разследване да дадат доброволно ДНК — проба.

Отново замълчаха и Търнър гледаше как сградите прелитат край тях, когато главната улица отстъпи на малка странична уличка. Пендрагън спря до редица бели метални колчета, които отделяха улицата от покрития с трева парцел. Зад него се виждаше тясна пътека от засъхнала кал, която се спускаше до бетонна алея, простираща се покрай канала. След няколко крачки стигнаха до ръждясала ограда от метална мрежа. Оттам видяха едрата фигура на сержант Смит с яркожълта жилетка. Той стоеше с още трима души в средата на парче земя, покрито с големи късове бетон, купчини ръждясали бензинови туби и по някоя туфа висока трева.

Кучето лежеше на тъжна купчинка върху малко чакъл. Очите му бяха отворени и млечнобели, но нямаше много признаци на разложение по тялото му. Потъмнялата му кафява козина беше кална и от нея се носеше силна миризма на урина.

— Няколко деца намерили горкото животно — обясни сержант Смит, когато Пендрагън и Търнър стигнаха до трупа. — Прибрах в плик спринцовката и запазих доколкото може мястото на произшествието, сър.

— Добра работа, Смит — кимна Пендрагън. Клекна и огледа внимателно зелените петна по венците на кучето. — Добре, така или иначе ще пратя някого да го прибере. Смит, можеш ли да накараш хората да си вървят? Един Господ знае защо са се струпали тук. Сержант… — Погледна към Търнър. — Сержант!

Джес се обърна и Пендрагон видя, че е много блед, а очите му са пълни със сълзи.

— Как може някой да извърши подобно нещо?

— Хайде — подкани го главният инспектор, — да се връщаме в управлението.

Тръгнаха през строителните отпадъци. Пендрагън отвори мобилния си телефон и натисна бутона за бързо избиране.

— Намерете ми инспектор Грант, моля.

— Шефе?

— С Търнър се връщаме от канала близо до Саут стрийт. Предполагам, че са ти казали за кучето?

— Да, Скратън току-що ми показа съобщението. Нали Смит го е намерил?

— Точно така. Съвсем очевидно е, че е било отровено.

— Сигурен ли си?

— Да, всъщност не — отвърна Пендрагън, — но се случват странни неща и ми се струва прекалено съвпадение, че беше съобщено за изчезването на първото куче малко преди убийството на Мидълтън.

— Какво? Смяташ, че убиецът е тренирал първо върху кучета?

— Грант, не съм сигурен какво мисля. Има толкова въпроси, на които не можем да отговорим. Това куче е умряло най-късно снощи, така че кой знае?

По линията настъпи мълчание.

— Инспекторе?

— Да, шефе, извинявай, просто се замислих.

— Добре, слушай сега. Искам да се претърси всяко ъгълче на запуснатия парцел, пътеката покрай канала и задната уличка в района. Свали всички от задачите им и ги изпрати там. Искам до довечера да бъдат намерени останалите изчезнали кучета.

— Слушам. Между другото, възникна още нещо.

— Какво?

— Малко преди да се обадиш ми звънна Макс Рейнър.

— Рейнър?

— Твърди, че бил нападнат снощи, когато си тръгвал от работа. Ударили го по главата. Прекарал цяла нощ в спешното. Сега е бесен. Иска извършителя в пранги.

— Обир ли е било? Има ли нещо откраднато?

— Изглежда не. Портфейлът му е недокоснат.

Вече бяха стигнали до патрулката. Пендрагън се вмъкна зад волана.

— Добре — каза той на Грант. — Искам да ми съобщиш на минутата, ако откриете нещо. — Затвори телефона и завъртя контактния ключ.

Макс Рейнър беше много по-приветлив, отколкото при първото им посещение в апартамента му. Отвори им по дълъг копринен халат, над скъпа на вид пижама. На челото си имаше голяма лепенка. В едната си ръка държеше пакет с лед, а в другата — чаша уиски. Дали това не е малко драматичен театър, помисли си Пендрагън, докато Рейнър ги канеше да влязат в хола.

— Оценявам високо, че се отбихте, господин главен инспекторе. — Той дари Пендрагън със слаба усмивка и стрелна поглед към Търнър, който гледаше една картина на стената. — Моля, седнете. Да ви предложа ли по питие? — И той вдигна чашата си.

— За съжаление не и когато сме на работа — отговори Пендрагън.

— Много жалко, защото това е едно особено фино малцово уиски. Трийсетгодишно „Макалън“.

— Аз бих пил чаша вода — весело каза Търнър. Пендрагън го дари с бегла усмивка, докато Рейнър крачеше към кухнята.

— И така, разкажете ни какво се случи — започна Пендрагън, когато Рейнър подаде на Търнър малка чаша чешмяна вода.

— Тръгвах си от работа. Трябва да е било малко след девет. Бях останал по-дълго, защото имах да довършвам нещо. Останалите си бяха тръгнали преди часове. Заключвах главния вход на бюрото, онзи, който води към фоайето. Чух шум зад себе си, но преди да се обърна, почувствах невероятна болка в тила, паднах и си ударих челото във вратата.

— Значи, не сте видели никого?

— Не.

— И кога се свестихте?

— Беше малко след дванайсет. Хванах такси и отидох в Лондонската болница. Държаха ме до тази сутрин. Разбира се, имам сътресение и ми направиха четири шева… Ето. — Той посочи челото си. — И седем отзад.

— Имате ли представа кой би могъл да направи това?

— Надявах се вие да ми кажете — отвърна Рейнър, сякаш старата му обидчивост се връщаше.

— Разбрах, че нищо не ви е откраднато? Портфейлът ви бил недокоснат.

— Точно така.

— Тогава е възможно нападението да е извършено от някой недоволен.

Рейнър нищо не каза.

— Господин Рейнър, никого ли не подозирате? Имате ли врагове?

— Поне аз не знам.

Пендрагън погледна Търнър, който се беше съсредоточил върху бележника си.

— Вашият партньор Тим Мидълтън…

— Да, зная какво искате да кажете. Тим още не е в гроба и аз съм нападнат без очевидна причина. Странно. Добре… — Той замълча, отиде до барчето и си наля щедро количество от особено финия „Макалън“. След като се върна, призна:

— Изнудват ме.

Пендрагън и Търнър се вторачиха в него.

— Кога започна това? — попита Пендрагън.

— Преди около три месеца. Нямам представа кой и защо. Но изглежда знаят ужасно много за моето минало и са напълно безскрупулни.

— Бихте ли обяснили по-подробно?

— Не, господин главен инспектор, не мога. Това няма връзка.

— Така ли мислите? Бих казал, че има, и то сериозна. Тим Мидълтън също е бил изнудван.

Рейнър пребледня и отпи голяма глътка.

— Преди да се дипломирам като архитект — каза той забързано, — като странична работа преподавах. На шестнайсет и седемнайсет годишни, които се готвят за матура. Аз… аз имах кратка връзка с едно от момичетата. Тя беше на седемнайсет, значи е било напълно законно.

— И какво се обърка, господин Рейнър?

Той въздъхна и погледна към тавана.

— Забременя и аз я накарах да направи нелегален аборт. Почина от сепсис. Никога не признах пред семейството й. — Рейнър ги загледа гневно. — Божичко, та това беше преди трийсет години! Не мога да си представя, че някой може да знае за станалото.

— Очевидно някой знае — подхвърли Търнър, отвръщайки на гневния му поглед.

Той пресуши чашата си.

— Е, и сега какво ще правите?

— Бихте ли дали пълни показания и да ни предоставите достъп до всички ваши сметки?

— Не! — говорът на Рейнър беше леко завален.

— Притежавате ли някакви писма, имейли, каквото и да е от изнудвачите?

— Не, те се свързват с мен по телефона. Обаждали са се три пъти. Последният път преди повече от месец, за да ми кажат, че удвояват сумата.

Пендрагън стана.

— В такъв случай не можем да направим много.

— Какво искате да кажете с „не можем да направим много“? — настоя Рейнър. — Това е възмутително! Сигурно имате криминолози, специалисти по ДНК, експерти по пръстови отпечатъци?

— Господин Рейнър, какви доказателства смятате, че ще намерим на местопрестъплението? Някой ви е ударил по главата. Никого не сте видели. Накарали сте да ви почистят и зашият раната, което е напълно разбираемо. Човекът, който ви е нападнал, почти сигурно е носил ръкавици, а те не са оставили следи. Можем да проверим камерите за видеонаблюдение в близост до вашето бюро, но аз бих казал, че вероятността да видим нещо полезно е… ами нулева. Единствената действителна възможност за постигане на напредък в нашето разследване е да се опитаме да проследим изнудвача. За да го направим, ни трябват вашите банкови сметки, както и пълни показания от вас с имена и дати, и всички подробности, които можете да кажете за вашата… необмислена постъпка преди трийсет години.

— Не съм склонен да направя това.

— Чудесно — озъби се Пендрагън, — ако промените мнението си, знаете как да ни намерите. Не ни изпращайте.