Пръстенът на Борджиите

38.

Лондон, март 1589 г.

Бях ужасно уморен, но Едуард Пърч настоя да разговаряме веднага и да съставим план. Изведе ме от стаята на Едмънд и аз го последвах в малък кабинет в дъното на коридора. Помещението беше оскъдно обзаведено. Вътре имаше голямо писалище, покрито с документи, и две кресла. Един слуга беше изпратен да донесе малко вино и хляб. Едва когато стана дума за храна, осъзнах колко съм гладен.

Кабинетът се намираше в задната част на Мечата градина, далеч от амфитеатъра и шума на тълпите. Едуард беше много делови. Той разчисти писалището и ми посочи едното кресло.

— От известно време зная за вашата мисия — започна той. — Във Франция имам хора, които работят за мен. Голяма част от търговията ни се върти между Париж и Лондон, но ти няма защо да си усложняваш живота с това. — Той махна презрително. — Моите хора са проникнали в мрежата на Уолсингъм. Уверен съм, че знаем много повече за делата и плановете на Главния секретар, отколкото той за нашите.

— Значи си чул за моята работа само от шпионите ти в Париж?

— Не, не. Получих лично писмо от Роберто Белармино. Помагал съм и на други преди теб. Мъже, изпратени в Англия като прости мисионери. Обаче зная за скорошната промяна във ватиканската политика. Негово Светейшество губи прекалено много добри мъже. Колкото и да ненавиждам Франсис Уолсингъм, неговите методи са твърде резултатни. Ясно е, че трябва да изкореним плевела напълно — кралицата трябва да умре.

Настъпи дълбоко мълчание, което беше нарушено от едва доловимия рев на тълпата около арената. Тогава Едуард попита:

— Може ли да видя пръстена?

Аз вдигнах ръка и той приближи свещта.

— Забележително е да видиш нещо, което някога е красило ръката на Лукреция Борджия — отбеляза той тихо и бързо се оттегли на мястото си зад писалището. — Но да се върнем към нашата работа. Ан донесе отровата от нейната къща.

Явно беше забелязал облекчението, което се изписа на лицето ми.

— Тя е добро момиче — потвърди той. — Дълго мислих как да постъпим. Кралицата е в Хамптън Корт, но ще тръгне оттам вдругиден, за да замине за Йорк. Ако искаме да ударим, това трябва да стане утре вечер. Остават пет часа до съмване. Трябва да се покриеш, докато слънцето изгрее. Аз съм уредил всичко. Ето какво трябва да сториш.

В малката стаичка под вече празния амфитеатър в Мечата градина беше тихо. Шумът от клането и ревът ги нямаше, но нищо не можеше да маскира вонята. В продължение на години смрадта на страх и смърт се бяха просмукали в тези стени. Тя щеше да остане вечно, помислих си аз. Или поне до събарянето на сградата.

Нямах представа за времето и не притежавах добър усет за отминаващите часове. Лежах на нара, вторачен в скосения бял таван. Малкият прозорец близо до вратата постепенно започна да добива форма в мрака и черното небе отстъпи на сумрака преди зазоряване. Трябва да съм задрямал, защото следващото, което осъзнах, беше кукуригането на петел. Станах и с търкане прогоних съня от очите си.

Чу се леко почукване и Ан влезе с леген гореща вода и парче ленен плат.

— Това се превърна в навик — казах аз, докато я наблюдавах как оставя легена на малката масичка до нара и сгъва кърпата в края на постелката ми.

— Отче, за мен е удоволствие — отговори сериозно тя.

Обърна се да си върви, но се поколеба.

— Ан, какво има? Остани и ми разкажи.

Тя се отпусна на крайчеца на нара с ръце в скута.

— Трябва да знаеш, че не е нужно да продължаваш със своята мисия — започна тя. — Никой няма да си помисли нещо лошо за теб…

— Може и така да е — прекъснах я, усмихвайки се, — но аз ще мисля лошо за себе си и знам, че Господ ще се разочарова от мен.

— Но…

— Няма но, Ан. Не се страхувам. Зная, че върша Божието дело. Зная, че ако умра, такава ще е била волята Божия. Това е Неговият план за мен.

— Но, отче, нещата се промениха. Отец Себастиан е мъртъв. — Тя се прекръсти. — А Последователите… разрушиха нашето паство. Двама от моите приятели бяха арестувани, а маестро Бърд успя да се измъкне като по чудо. Отец Гарнет също е затворен.

— Чух за отец Гарнет — отговорих аз. — Едуард ми каза, но не знаех нищо за твоите приятели. Съжалявам.

— Не трябва. Ние всички познаваме опасностите.

— Ан, тогава трябва да знаеш, че и аз осъзнавам опасността, пред която се изправям. Познавам я още от времето, когато започнах да се обучавам във Ватикана. Аз смятам, че моето предназначение е да служа на Бог колкото мога по-добре.

— Тогава не мога да кажа нищо повече.

— Можеш да ми пожелаеш късмет — предложих аз.

Тя се усмихна.

— Отче, ще направя нещо по-добро. Ще се моля за теб. — Тя ми подаде малкото стъклено шишенце с отровата.

— А ти какво ще правиш?

— Аз? Ще продължа с моята работа. Разбира се, Последователите ме подозират, но нямат доказателства. Сигурна съм, че един ден ще ми бъде заложен капан или ще бъда предадена и ще изстрадам последствията. Обаче ще отида на ешафода с чиста съвест и гордо сърце.

Пристъпих към нея и хванах ръката й.

— Ти си смела жена — казах й. — Бог да те благослови и запази.

Погледнах към ръцете й и когато срещнах погледа й, не можах да скрия сълзите си.

— Какво има? — попита Ан.

— Себастиан — обясних аз. — Изглежда едва сега осъзнах, че е мъртъв.

Моето безпокойство нарастваше с напредването на деня. През повечето време бях оставен на собствените ми мисли, които се въртяха около миналите болки и бъдещите страхове. Ан ми донесе храна и в късния следобед Едуард Пърч се появи с лист, на който беше начертан подробния план на двореца в Хамптън Корт.

След като той си тръгна, аз премислих плана му и почувствах съмнение в мен самия. Молих се дълги часове, исках Господ да ми даде силата, която ми беше нужна, за да изпълня задачата си. Обаче по-лоши от съмненията в мен самия бяха съмненията в хората, които ми помагаха. Как можех да съм сигурен, че Едуард Пърч няма да ме предаде? Той говореше за своята вяра, за своите задължения към Светия отец в Рим, но как можех да зная дали не получава и парично възнаграждение за своята работа. Хора като него правеха всичко за злато. Той искаше да ме накара да повярвам, че наградата му ще бъде попадането му в Рая и може би беше така. Може би бях несправедлив. Но ми беше трудно да изтрия съмненията си в човека, който изкарваше прехраната си с изнудване, хазарт и проститутки. Не беше ли за него убийството, по-точно цареубийството, просто още едно средство за печелене на пари?

Бях така потънал в молитви, че не забелязах как светлината в тясното помещение помръква, а малкият прозорец до вратата очертава тъмносиньо небе, нашарено с оттенъците на залеза. Точно се изправях, когато вратата се отвори и Едуард Пърч се показа на прага.

— Време е — каза той и ме погледна с очите на човек, който живее в несигурните покрайнини на обществото и разчита единствено на своя ум.

Подаде ми малка торба и някои дрехи: черна туника, черни панталони и черна шапка.

— Облечи ги — нареди той. — Ще ти помогнат да останеш незабелязан. В чантата има бельо за смяна и кама. Това е единственото оръжие, което можем да рискуваме да носиш на път за двореца, но то е достатъчно. Приготви ли пръстена?

Кимнах и му подадох шишенцето, което Себастиан беше пренесъл от Париж.

— Имам нужда само от една доза — обясних му аз.

— Тогава — каза той — единственото, което ми остава, е да ти пожелая късмет.

— Нямам нужда от късмет — отговорих сухо, — защото имам Бог на своя страна. — Обаче си помислих, че звуча като неблагодарник, затова добавих:

— Все пак благодаря, сър. Не бих могъл да стигна дотук без твоята помощ. — Извадих сгънат лист хартия от туниката си. — Ето ти чертежа на двореца. Запаметих колкото можах.

Мъж в черни одежди ни очакваше пред стаята. Той държеше факла, за да осветява коридора.

— Това е Мартин Феъруедър — каза ми Едуард Пърч. — Можеш да му се довериш. Той е издържал мъченията, толкова предпочитани от Главния секретар.

След тези думи Пърч ми стисна ръката, прекръсти се и си тръгна.

— Следвай ме — каза Мартин Феъруедър.

Нощта беше облачна и нямаше луна, която да осветява тесните, забулени от къщи пасажи и алеи в Саутуарк. Мечата градина се издигаше много близо до брега на Темза. Ние излязохме през задната врата, защото тълпата беше започнала да се събира пред главния вход за вечерното забавление. Следвах Мартин Феъруедър в мълчание надолу към реката, осланяйки се на Господ.

Къса стълба ни доведе съвсем близо до водата. В мрака успях да различа малка лодка, която се полюшваше на вълните. Един мъж, чието лице беше скрито от сенките, ни помогна да се качим и ни направи знак да легнем на дъното и да се покрием с два големи чувала. Почувствах как лодката потегли по течението и същевременно започна да вали, защото тежки капки почукваха по чувалите и попиваха в зеблото.

Знаех, че до палата на кралицата в Хамптън има не повече от четири левги, но стори ми се, че прекарахме цяла вечност в реката. Дъждът не спираше и безпокойството, което ме беше стиснало за стомаха, ми причиняваше гадене. Замръзвах, но от мен течеше пот и грубото зебло драскаше лицето и ръцете ми. Усещах как по цялото тяло ме хапят бълхи. Най-сетне лодката спря и чух драскането на тръстиките по малката й коруба, после глух удар, когато се блъснахме в брега. Рискувах и махнах чувала от лицето си, за да надникна през борда.

Прегънат на две, лодкарят дойде при нас и обяви:

— По-нататък не отивам.

След като хвърлихме торбите си на брега, с Мартин се прехвърлихме през борда във водата. Тя стигаше до гърдите ни и аз ахнах, защото беше ледена. Трябваше да направя няколко опита, докато се изкатеря по калния бряг. Успях благодарение на помощта на Мартин.

Лодкарят изчака, докато се увери, че сме в безопасност на сушата и без да каже дума, обърна лодката си към Саутуарк и изчезна в нощта. Ние бързо се преоблякохме в сухи дрехи и прибрахме мокрите в торбите, които вързахме за един голям камък, преди да ги спуснем между тръстиките. Сега бяхме облечени като пазачи — с червени панталони, кожена туника и бяла плюшена яка.

— Дворецът е малко по-нататък надолу по реката — каза бързо Мартин. — Аз ще водя. Има скрита желязна врата във външната стена, източно от главните сгради. Ако хората на Едуард са спазили думата си, трябва да я намерим отключена. Щом се озовем зад стената, няма да е трудно да си осигурим достъп до самия дворец. Никой няма да забележи още двама непознати пазачи.

Пътят беше труден. Снегът се беше втвърдил и наскоро падналият дъжд не го беше разтопил напълно. Калта под него беше замръзнала. Минавахме през полето и видяхме алея с дървета, която водеше към двореца. Не го бях виждал толкова отблизо. Той се извисяваше застрашително и изглеждаше огромен: тухлени стени се издигаха над напудрени със сняг градини, големи правоъгълни комини стърчаха в облачната нощ. Няколко жълтеникави светлини проблясваха в горните прозорци на източното крило. От чертежа знаех, че това са покоите на кралицата.

Правехме всичко възможно да се придържаме към сенките на дърветата, докато не стигнахме външната стена от недялани камъни. Мартин ме поведе на изток и скоро намерихме вратата. Тя имаше вид сякаш не беше използвана от години. Решетката беше ръждясала и пантите изстенаха, когато Мартин я бутна. След няколко сантиметра тя заяде и не мръдна повече, но имаше достатъчно място да се промушим.

Успоредно на стената вървеше дълъг жив плет. Между преплетените клонки видяхме, че от другата страна се простира огромен дворцов парк със симетрични фигури и чакълеста пътека. Отвъд нея имаше цветна леха, а след това бе стената на самия дворец.

Мартин претърсваше земята под живия плет. Беше коленичил и копаеше пръстта с камата си, като ругаеше и клатеше глава. След това долових проблясването на метал на слабата светлина. Мартин се наведе напред и започна да копае с ново въодушевление. Извади нещо, закопано плитко в пръстта, и в ръката му се оказа пиката на пазач. Подаде ми я и продължи да рови, докато не измъкна второ оръжие: меч в ножница и колан.

— Момчетата са се справили добре — каза той. — Сега нашите униформи са пълни. Последвай ме.

Мартин пръв се измъкна изпод живия плет и ми махна да вървя след него. Грижливо изстъргахме парченцата пръст, полепнали по ботушите ни и изтупахме праха от коленете си. Щом стъпихме на пътеката, закрачихме с увереност към първия вход на сградата, който видяхме — тежка дъбова врата, която се отвори към тъмен коридор.

В него се чуваха гласове и бледа светлина струеше от една открехната врата. Помещенията зад коридора бяха кухни. Зад тях стълба за прислугата водеше до главната трапезария.

Минахме бързо покрай кухните. Не тичахме, за да не привлечем внимание. Някаква драма се разиграваше наблизо. Чух как един от готвачите крещи на подчинен, след това трясък на тенджери, ругатни и скимтене. Един нисък и много дебел мъж блъсна вратата към коридора и едва не ме събори. Аз успях да направя крачка встрани, за да избегна сблъсъка. Той обаче беше толкова погълнат от гнева си, че не ни забеляза и затрополи нататък, ругаейки.

Стъпалата бяха тесни и с перила. Стигнахме до първата площадка и поехме по коридора, който завършваше с галерия. Покоите на кралицата бяха точно над нас, на втория етаж, но аз знаех, че още не можем да рискуваме да идем там. Вместо това поехме напред и тръгнахме по извитата галерия, която ни изведе до едно парадно стълбище. Тръгнах надолу по него, почуквайки с пиката по стъпалата.

В подножието на стълбището започваше широк коридор с много врати. Един войник бързаше към главния вход в края на коридора. Двама мъже в одеждите на хлебари носеха тежки плетени кошове. Придружаваше ги пазач, който ги насочи към сервизното стълбище за слугите. Още двама пазачи стояха в другия край на коридора. Бяхме пристигнали малко по-рано, отколкото възнамерявахме, и застанахме на пост в подножието на стълбата.

В продължение на няколко минути аз и Мартин Феъруедър наблюдавахме кралското домакинство. Стана ясно, че слугите много рядко спират да работят. Вечерята беше поднесена часове преди това, но кухненските работници се подготвяха за следващия ден, а търговците правеха късни доставки.

Точно хвърлих поглед на Мартин, който стоеше срещу мен в подножието на стълбата, когато късащата нервите пауза свърши. Двама мъже с униформи на пазачи влетяха през входната врата.

— Пожар! — изрева единият. — Бързо, в северната кула!

Един мъж изхвърча от някаква врата зад нас и се завъртя на пети. Очевидно беше старши пазач, набръчканото му лице и забележимото куцане свидетелстваха за дълга служба при кралицата.

— Хайде! — изрева ни той. — Какво чакате?

Хукнахме след мъжете, които бяха вдигнали тревогата. Когато стигнахме края на коридора, старшият пазач взе завоя с изненадваща скорост, а ние с Мартин се гмурнахме под тясна арка, като едва не се спънахме един в друг по тесните каменни стъпала, които започваха веднага след нея. Аз се вкопчих в перилото, а Мартин се блъсна в гърба ми, като дръжката на меча му ме удари в хълбока и ме накара да извикам от болка.

Изскочихме в някакъв коридор и Мартин водеше, когато се изправихме точно пред старшия пазач, който ни беше крещял заповеди преди минути. Той изтегли меча си и изрева:

— Какво ви става, за бога?

В паниката си аз наведох пиката си заплашително, а той се дръпна назад и зае отбранителна стойка. Мартин извади меча си, пристъпи към него и ми извика:

— Върви!

Аз се поколебах за секунда и се затичах към стълбите. Тежките ми ботуши трополяха по мраморния под. От една врата вляво се показа пазач, погледна ме, а после видя сцената, която се разиграваше надолу по коридора. Без да се поколебая, забих копието в гърдите му. Той залитна назад с изкривено от ужас лице. Аз издърпах пиката и хукнах отново. В подножието на стълбите хвърлих поглед назад и видях стария пазач да избива меча на Мартин и да го изтласква към стената с върха на камата си. Разкъсвах се между желанието да хукна нагоре по стълбите и да се върна да помогна на Мартин. Но решението беше взето вместо мен.

Пазачът заби меча в корема на Мартин и го разпра до сърцето. Мартин зяпна и започна да се дави в собствената си кръв. С подигравателна усмивка пазачът натисна меча с все сили, като дори се наклони напред. Но презрителната му усмивка изчезна, заменена от удивено изражение. От ноздрите му рукна кръв и той рухна назад с кама в гърдите. Мартин обърна бавно глава към мен.

— Върви! — изхърка той и се свлече до стената.

Започнах да взимам стъпалата по три наведнъж. Когато стигнах горе, завих наляво и хукнах по покритата с килими галерия. Чувах викове в далечината и усетих слабата миризма на изгоряло. В края на галерията второ стълбище водеше нагоре. Забавих ход и се опитах да действам спокойно въпреки страха, който бушуваше в мен. Докато крачех по галерията на втория етаж, видях вратите към частните покои на кралицата. Един пазач стоеше до тях.

— Какво става? — извика той. — Казаха ми да чакам тук. Саймън каза за някакъв огън и отиде да разбере.

Вдигнах рамене и изведнъж погледнах наляво, сякаш съм видял нещо странно. Пазачът проследи погледа ми и аз стоварих дръжката на пиката върху главата му. Той залитна замаян и преди да успее да извика, забих камата си в гърлото му. Дръпнах я и направих дълъг разрез. Той падна като камък, а кръвта му плисна върху кожената ми туника.

Отворих вратата и влязох вътре. На пода в малкото преддверие имаше разкошен персийски килим, а стените бяха покрити с фрески: сцени от атинско карнавално шествие. В другия край на преддверието имаше открехната врата. Притиснах се към стената и надникнах в съседното помещение през пролуката. Една млада жена поставяше рокля върху дълга табуретка. В огледало на стената се виждаше стаята зад нея. Промъкнах се тихо вътре.

Момичето ме чу и бързо се завъртя към мен. Вероятно още нямаше седемнайсет и беше много красива — с големи кафяви очи и пълни рубинени устни. Дългата й руса коса беше изкусно подредена на къдрици около красивото й лице, а две тънки плитки се спускаха назад, прихванати на тила. Втурнах се към нея и затиснах устата й с ръка, преди да успее да издаде и звук. Тя се задърпа и заби крак в слабините ми. Прониза ме ужасна болка в стомаха. Момичето заби дълбоко нокти в бузата ми и смъкна ивици кожа. Преглътнах едно стенание и я притиснах през врата. Тя заби зъби в дланта ми, но аз не я пуснах. Не знаех какво да правя. Не можех да рискувам просто да я поваля в безсъзнание или да я вържа. Бях като обсебен, ярост гореше в червата ми и бях изпълнен с лудото желание да направя всичко, за да убия кралицата. Извих врата на момичето и чух пукане. Положих я на земята отпусната и бездиханна.

Вратата към стаята на кралицата беше затворена. Натиснах леко дръжката и се замолих пантите да са смазани. Бяха. Вратата се отвори безшумно навътре. Единствената светлина в помещението идваше от голяма бяла свещ във великолепен златен свещник, сложен в ниша до прозорците, гледащи към най-разкошните градини в Англия.

В стаята господстваше голямо легло с четири колони. Всяка от тях беше резбована от ствол на дъб. От дървото се подаваха лицата на странни създания, изпълзели от сънищата, придружавани от нимфи и вълци, ловци, елени и страшилища. От балдахина се спускаха богати червени кадифени завеси. Те бяха издърпани от трите страни на леглото, но откъм мен висеше парче най-фина коприна, която образуваше прозрачна преграда. В леглото лежеше английската кралица. Беше изтегната по гръб, опряла глава на купчина възглавници, ръцете й бяха върху завивките. Леко похъркваше, но се размърда внезапно и аз замръзнах. Тя се обърна на една страна, с лице към мен, пръдна и отново легна по гръб.

Направих крачка напред и разтворих копринената завеса. Сега виждах лицето й. Беше много по-стара, отколкото си я представях. Кожата на лицето й беше груба и набръчкана, но клепачите бяха фини, с малки деликатни вени. Вдигнах горната част на пръстена и се вторачих в шипа, който се издигна, когато смарагдът падна назад. И се спрях.

Времето сякаш замря. Тишината на помещението ме изпълни с неочакван ужас. Бяхме като в пашкул, изолирани от света. Сега не можеше да ме достигне нищо от действителността. Погледнах отново Нейно Кралско Величество Елизабет Тюдор. Тя изглеждаше напълно безпомощна. Това не беше жената, която управляваше кралството и разполагаше с власт, която събуждаше страх в хорските сърца. Това не беше суверенът, който изпрати Испанската армада обратно у дома. В леглото лежеше просто една стара жена от плът и кръв, като всяка друга.

Наведох се, прехвърлих ръка през края на леглото, затворих очи и стрелнах ръката си напред.

Първо чух звука… едно фууф! Въздушно течение близо до ръката ми… а след това болката. Очите ми се отвориха широко и аз видях как едно острие срязва ръката ми и пръстите ми се търколиха в леглото. Кръвта опръска ужасеното лице на кралица Елизабет, която беше скочила от леглото си.

Не можех да извикам. Нямаше да се чуе звук. Усетих някого до мен. Той ме сграбчи за ръката и почувствах острието на меча да опира в гърлото ми. Мъжът вече се готвеше да забие желязото в плътта ми.

— Не! — изкрещя кралицата, бледа като смъртта.

— Но… Ваше Величество!

— Уилям, казах не.

Успях да обърна глава, когато острието се отдръпна от гърлото ми. До мен, стиснал оръжието и издал брадичка напред, стоеше Антъни.

Затворът „Нюгейт“, Лондон, март 1589 г.

И сега вече стигам до края на моята изповед, защото това всъщност е този тъжен разказ — изповедта на един неуспял убиец. Чувам тропота на ботуши пред моята килия и дрънченето на ключовете. Пазачите идват, за да ме заведат на мястото за екзекуции.

В този миг се чувствам странно спокоен. О, не се съмнявайте, че прекарах много нощи в ужас, когато предугадих съдбата си. В моите сънища вече усетих как ножа на палача ме изкормя. Много пъти си мечтаех да умра от мъченията, на които бях подложен, но благодарение на уменията на кралския лекар не можах да стигна до Господните двери… А сега една нова надежда прониква в съзнанието ми. Защото зная, че макар да се провалих в мисията си да убия Тюдорската курва, все пак служих Богу с цялото си сърце и цялата си душа. И ми се ще да вярвам, че Бог ще ми прости неуспеха и ще ме приеме радушно на небето.

Тук, в този затвор, чух странни и ужасни неща. Моят пазач с голямо удоволствие ми разказа как е умряла Ан Дохърти и как Едуард Пърч е хлипал като дете, когато палачът нахлузил клупа на врата му. Последната новина, която ми съобщи, е, че кралицата лично ще присъства на моята екзекуция. Е, ще видим.

А моята Немезида — какво да кажа за него? Антъни е роднина на Уолсингъм. От приказките на моя тъмничар разбрах, че за да усъвършенства ролята си в моето падение, е взимал уроци от най-големия лондонски драматичен актьор — Едуард Алин. Сега, въпреки болките и гнева си, не мога да отрека уменията на момчето. Проклет да е.

Ах, тракането се усилва. Ето вратата се отваря. Страхувам се, че времето ми изтече докрай. Какви ще бъдат последните ми думи? Дали да изрева ругатни и да повърна жлъчка на страницата? Не, няма да го направя. Защото ще получа най-доброто. Скоро ще срещна своя Господ. Ще бъда отново със Себастиан, с Ан и всички други мъченици, които умряха за Единствената Истинска Вяра. Защото, Господи, твоя е силата и славата вовеки. Амин.